Пътуване до…



« | »

От Монблан до Ихтиман (2): От Венеция до Сливница с велосипед

След като изкачихме Монблан, днес с колело ще тръгнем от Алпите към България. Приятно четене:

От Венеция до Сливница с велосипед

част втора на

От Монблан до Ихтиман

Полетът на Симеон беше в 14:00 часа, така че не бързахме много сутринта. Станахме, събрахме всичкия багаж, закуска на летището и хванахме един от многобройните рейсове към Милано. Струва 8 евро и не може да се пазариш. Не става. 8 евро и толкова. Някой друг може и да успее. Ние не можахме. След час и половина бяхме в Милано на Чентрале. Оттам хванахме рейс за Бергамо. Струва 5 евро и пак не може да се пазариш. В 12:00 часа бяхме на летището. Преопаковахме багажа, така че да се събере в един сак – за толкова бяхме платили. Сглобих си колелото добре, внимателно затегнах всичко, понеже ми предстояха около 1500 километра през непознати пътища и без навигация. Моите пари бяха свършили, затова Симеон ми даде 50 евро за разходи по пътя. В замяна той щеше да вземе депозита, който бях платил за котките и бяхме квит.

Все си мислех, че с 50 евро ще успея да се прибера до България

Освен това имах и близо 8 лв. в раницата, които тогава не ги броях, но впоследствие се оказаха най-ценните пари. В раницата сложих още – спален чувал, палатка, резервни обувки, тениска, къси панталонки, долнище на анцуг, суичер, помпа, две резервни вътрешнигуми и фотоапарат, четка и паста за зъби и едно малко сапунче

Не повече от 5-6 килограма като тегло. Разгледах малко в Гугъл мапс от телефона на Симеон за да знам поне накъде да карам в началото. Стиснахме си ръцете и …

нататък бях сам

Планът ми беше да стигна до Верона и да прекарам нощта там. Разбира се,

загубих се още в първото село

Не че нямаше път, просто се качваше на магистрала. А не исках да карам по магистрала.Още повече, че беше забранено и имаше солидни глоби, но най-вече нямах желание да се разправям с Карабинерите. Лошото беше, че тук вече не говореха английски, а моя италиански се състоеше от няколко тъпи любовни фрази от песни на Ерос Рамацоти, които едва ли щяха да ми помогнат. Хората обаче бяха много мили и като видяха, че не става с разговор и жестове ми нарисуваха карта през кои села трябва да мина, за да стигна до

Бреша

– първият по-голям град по пътя към Верона. Нямах проблеми с ориентирането. Знаех, че трябва да карам само на изток, проблемът беше, че изведнъж пътят просто се качва на магистралата. Полека – лека започнах да влизам в час. Разбрах, че зелените табелки с надпис Бреша те качват на магистралата, а сините те прекарват през селата по заобиколни пътища.

След като го разбрах това ми беше доста по-лесно, макар че не винаги на кръстовищата имаше от сините табелки. Около 17:00 часа бях в града. Ядох и си починах около половин час, защото беше доста топло и започнах да разпитвам как мога да стигна до Верона, без да се качвам на магистралата. Доста трудно и смешно е да се опиташ да разбереш какво ти казват хората, когато не им разбираш езика. В този ден научих основните насоки, които ми трябваха по целия път в Италия. Семпре дрито – само направо и дестра – дясно. Странно ми беше как така никой не ми каза поне един път да завия наляво. Когато се прибрах в България се опитах да си спомня завих ли поне един път наляво, докато карах в Италия. Само 2-3 пъти. Направо и дясно, това бяха посоките.

На една бензиностанция на изхода от Бреша ми направиха карта на селцата през които трябваше да мина за да стигна до Верона. Следвах картата, докато не видях една табелка с надпис Lago di Garda. На секундата реших, че ще нощувам на езерото. Просто нямаше по-правилно решение. Не знам каква отбивка хванах, но беше доста обиколна. Вместо направо да изляза в Дешенцано, хората, които питах ме насочиха нагоре към Тормини. Беше доста по-дълго, но пък шосето от Тормини до Дешенцано разкрива невероятна панорамна гледка към езерото и си заслужаваше този допълнителен час въртене. А и не бързах за никъде.

В 20:00 часа бях на един от плажовете пред

къмпинг Сан Бенедикт

Мястото е меко казано страхотно. Оставих колелото на един дървен кей и се хвърлих във водата. Имаше патици и лебеди, които не бягат от хората и беше голямо удоволстие да си плуваш между тях и да ги гледаш в очите. На тях изобщо не им пукаше. След залез слънце излязох от езерото и влязох в банята на къмпинга, където имаше топла вода и сапун, неща, които не бях виждал в последните 5 дни. При това напълно безплатни.

Изкъпах се, преоблякох си чисти дрехи и тръгнах на разходка по крайбрежната алея. Беше пълно с хора, само това не ми хареса. Мястото обаче е изключително и трябва да се посети задължително. Водата в езерото е кристална. Купих си една голяма пица – 8 евро, но се наяждаш като човек и тръгнах към една по-закътана горичка за да прекарам нощта.

Ден 8 (27.07.2016)

Станах рано сутринта, поплувах в езерото като за последно, закусих в компанията на лебедите. Много са лакоми италианските пернати. Нямат страх и се приближават и буквално ти взимат залъка от устата. Но пък досега не бях закусвал с лебеди. Планът ми за днес беше да стигна до Венеция, като пътьом поразгледам Верона за 2 – 3 часа. Тръгнах в 08:00 часа. С малко питане и никакво загубване по пътя за 2 часа пристигнах във

Верона

Първото нещо, което посетих, разбира се, беше

„Маркантонио Бентегоди”

Мястото от което започна пътят на любимия ми отбор в Шампионската лига. Точно 10 години без един месец бяха минали от онзи мач.Честно казано не съм го търсил специално. Просто пътят ме изведе там. Бих казал, че е случайно, но не вярвам в тези неща. Кратка почивка пред стадиона и газ към централната част за зяпане. Беше пълно с туристи. Особено пред

Арена ди Верона

Бях изненадан от факта колко запазена е арената.

Арена ди Верона

Арена ди Верона

Тази вечер в нея щеше да пее Дзукеро и ако имах пари, сигурно щях да остана една вечер във Верона.

Старата част е уникална

Тесни улички и множество малки пекарни от които се носи аромат на прясно изпечен хляб и пица. Парче пица и отново зяпане из уличките.

Озовах се пред

къщата на Жулиета

Нищо особено като постройка, но имаше огромна тълпа от мераклии да драскат имената на любимите си по стената, не очаквах чак такава лудница да е. Аз момиче си нямам, но пък не бих изпуснал подобен шанс. Малко лейкопласт от аптечката, една японка ми услужи с химикал и бях готов.

Къщата на Жулиета – Верона, Италия Къщата на Жулиета – Верона, Италия

Пообиколих още около два часа и реших, че е време да си хващам пътя.

Верона ми хареса много

и вероятно бих отишъл там още един път за да разгледам по-хубаво. Излизането ми от града беше обаче голяма мъка. всичко отива по магистралата за Венеция, а на мен това не ми вършеше работа. С много питане се оправих и намерих пътя. Както се очакваше, посоката беше – sempre dritto.

Гонех Виченца и Падуа

Във Виченца не съм спирал, само минах набързо през централната част, тъй като това се оказа най-краткия път към Падуа, поради тази причина нямам никакви впечатления от него. Падуа обаче си струва. Там останах повечко време и имах възможността да разгледам центъра. Има хубава архитектура, която обаче не може да се сравнява с пастата . Две порции Наполитана с гъби и към

Венеция

Венеция, Италия Венеция, Италия Венеция, Италия

В този участък се напънах малко повече, понеже изчислих, че ще пристигна във Венеция по тъмно, а не ми се караше със светлоотразителна жилетка и челник по непознати пътища. Обичам да имам хубава видимост. Влязох по моста точно на мръкване. Не знам какво да кажа за града.

Нощна Венеция е най-красивият град в който съм бил

(след Пловдив, разбира се 🙂 ) Тесни канали, много хора, гондоли, шум, ресторанти, улични търговци, беше същото като в книгите и по филмите.

Страхотно място. Бях много въодушевен.

Веднага започнах да търся по-известните места – Риалто, пиаца Сан Марко, мостът на въздишките, дворецът на дожите. Изгубих се много пъти из тесните улички, но не ми пукаше изобщо. Всичко беше толкова красиво, че не си струваше да бързам. Препоръчвам на всеки да се загуби през нощта във Венеция. Струва си. През деня определено не е толкова красиво, колкото през нощта.

Венеция, Италия Венеция, Италия Венеция, Италия

Към 01:00 часа вече поизморен от обикаляне реших, че е време да намеря място за спане. Да опъна палатката не беше вариант, в гарата сигурно щеше да е доста шумно, затова ми хрумна гениалния план

да спя в гондола

Сам се изкефих на брилянтната си идея. Харесах си една в един по-спокоен и отдалечен канал и тъкмо се наместих вътре и дойде един от пазачите и много учтиво и културно ми обясни на смесица от италиански и английски, че не е позволено да се спи в гондолата. Никога не са ме гонили отнякъде толкова мило и културно. Преместих се в една лодка през два канала. Този път никой не ме изгони.

Тъкмо започнах да се унасям в приятно полюшващата се лодка, когато почувствах, че нещо се движи в краката ми над спалния чувал. Светнах с челника и ужас …

два огромни плъха ме бяха налазили

Толкова големи гадове не бях виждал. Бяха с поне 30 сантиметрови тела. Единия веднага избяга, другия отнесе един ритник и падна в канала, но плуваше много добре гадината. Огледах съседните лодки. Бяха пълни с плъхове. Същите огромни гадини. Не се страхувах, обаче ме беше много гнус, а и като видях как изплуват от тръби в каналите реших да напусна лодката. Бяха на всеки ъгъл и във всеки кош за боклук. Направо влизаха в кошчетата и ядяха отпадъците, които хората са хвърлили през деня. Това беше

тъмната страна на Венеция. Пълно е с плъхове.

През нощта само. През деня няма и след от тях. Котки не видях. Сигурно плъховете са ги изяли. Легнах на една пейка на едно площадче, което беше отдалечено от каналите и нямаше толкова плъхове и заспах.

Ден 9 (28.07.2016)

Сутринта беше дъждовна, но това по никакъв начин не пречеше на туристите да щъкат из целия град облечени в дъждобрани.

На мен също не ми пречеше и продължих да обикалям убеждавайки се още един път в неповторимостта на това уникално място – Венеция, Италия

На мен също не ми пречеше и продължих да обикалям убеждавайки се още един път в неповторимостта на това уникално място

Венеция, Италия Венеция, Италия Венеция, Италия Венеция, Италия Венеция, Италия

Бях чувал, а и приятели ми бяха казвали, че из целия град мирише на тиня. Тази информация се оказа мит. Или пък може би съм уцелил дните в които не мирише. Планът ми за този ден ми беше да стигна и да нощувам в Триест.

Потеглих доста късно от Венеция – в 13:00 часа, просто не ми се тръгваше. Бях останал с 20 евро в джоба и вече ми беше ясно, че няма да ми стигнат до България, затова се налагаше да пестя малко от ядене. Това беше последното, което исках, но се налагаше.Спря да вали и изгря слънце. Беше идеално за колоездене.

Теренът между Венеция и Триест е почти само равнинен

и това ми позволи да се движа с доста висока скорост. Отдясно стоеше Адриатика, отляво Доломитите. И да исках не можех да се загубя. Селата и градчетата през които минавах вече бяха с две имена – едно италианско и едно словенско. Сигурен знак, че се приближавах към Триест и границата със Словения. Следобедът беше скучен като изключим едно място, където две сърни пресякоха пътя ми, нямаше нищо интересно. 7 часа на колелото и един за почивка. Не успях да стигна, стъмни се. Разпънах палатката в един парк в Монфалконе на един час път от Триест, вечерях и си легнах. Тук искам да вметна, че

Италия е най-страхотното място за каране на колело

Всички те пазят, коли, камиони, мотори. За отнемане на предимство и дума не може да става. Обаче, ако навлезеш на магистрала, където е забранено за колелета или на отбивка, която води на магистралата всички започват дружно да ти свиркат и да те псуват. Това е най-сигурния знак, че си объркал пътя.

Ден 10 (29.07.2016)

Събудих се рано и веднага потеглих към

Триест

Пътят беше страхотен. Невероятна панорамна гледка към града и залива.

Триест, Италия Триест, Италия Триест, Италия

В 09:00 часа бях на плажа. Плаж е силно казана дума или поне не такова, каквото си представяме в България. Пясък нямаше, но това ми беше добре известно. Водата беше изключително чиста. Закусих набързо и реших да си дам почивка и този ден да го прекарам в плуване и излежаване на плажа. Но на обед изведнъж ми писна и реших да мръдна малко из града.

Триест, Италия

Твърде млад съм за да прекарам цял ден на плаж. Става скучно по някое време. Карах си по пътя търсейки някое по-ненаселено плажче и изведнъж – табела с надпис –

Словения

Нито граничен пункт, нито полиция – нищо. Това ми е любимата граница. Такива трябва да са всички. Просто една табелка, че вече си в Словения и толкова.

Продължих да си карам, понеже беше само нанадолнище. Стигнах в

Копер

Тук не беше хубаво за плаж. Беше си малко блатисто, затова след кратка почивка и запасяване с храна от Лидл (там беше най-евтино, а аз нямах много пари) продължих към

Хърватска

За един час бях на границата. Тук вече беше истинска граница, макар че не са гледали какво нося в раницата. Само паспорта за проверка и толкова – бях в Хърватска. Те тука вече изобщо не знаех накъде да карам и какво има пред мен. Пълно дезориентиране. Имах претенциите на човек, който знае доста география, но в действителност е много по-трудно отколкото да го погледнеш в атласа или в Гугъл мапс. А аз нямах нито атлас, нито Гугъл.

Едиственото нещо, което използвах като ориентир беше малката карта на Европа, която е изрисувана в българските паспорти, но мащабът е толкова малък, че си е зор. Не, че не ми мина през ума да си купя пътна карта на Европа от летището в Бергамо, но най-евтината беше 10 евро а и се отнесох малко арогантно към нещата. Не си го представях, че ще е толкова сложно.

Всъщност проблемът беше, че всичко е магистрала, а по магистралата е забранено за колоездачи. Освен това е скучно да караш по магистралата но както и да е. Попитах един граничар къде е най-близкият хубав плаж. След като ми каза за плажовете в Новиград и Пореч тръгнах натам. Тук ми се наложи да карам малко по магистралата , тъй като това беше най-краткия път. За един час бях в

Новиград

Мястото изключително много прилича на северната част на Гърция. Големи маслинови насаждения, които свършват точно на 1 метър от морето. Има доста плажчета, но са каменисти или с доста едър пясък. Имаше доста хора и не намерих никъде свободно място.

Продължих по-натакът по пътя, докато стигнах до оградата на един къмпинг. Там вече си имаше пясъчен плаж и за голямо мое учудване беше напълно пуст. Явно хората си обичаха камъните. Това беше моето място. Тук прекарах останалата част от деня. Дори мислех да си дам малко почивка и да остана през целия следващ ден тук.

Нови град, Хърватия Нови град, Хърватия Нови град, Хърватия

Ден 11 (30.07.2016)

В самото начало на пътуването имах намерение да се пусна по цялото крайбрежие на Хърватска, да мина през Сплит, Задар, Златний рат на остров Брач, Дубровник и при Будва вече да пресичам към нас през Черна гора, Косово и Сърбия. Този план, разбира се, не успя да се осъществи. Поне засега. Нямаше да ми стигне отпуската за толкова дълъг маршрут. Както става винаги, нито ми стигна времето за дългия маршрут, нито се прибрах навреме в България.

След като станах сутринта и закусих, реших да се преместя в

Пореч

Пореч, Хърватия

Тук беше доста по-хубаво от Новиград, но като цяло не беше нещо особено. В България имаме доста по-хубави места в сравнение с курортите в Истрия. Но пък техните са по-чисти и я няма цялата тази лудница и цигания, каквато е тук през лятото. В Пореч останах до 18:00 часа и след това реших да тръгна към Риека. Искаше ми се да мина през Пула, понеже там има страхотни скали за скачане и гмуркане, обаче не разполагах с толкова време. Риека е сравнително близо – 4 – 5 часа с колелото, но не усоях да стигна по светло, затова, когато се стъмни просто напуснах пътя и разпънах палатката на първото подходящо място, което видях.

Ден 12 (31.07.2016)

Събудих се доста рано и

тръгнах към Риека

Беше близо, на табелката, която видях пишеше 40 километра.

Тук обаче имах проблеми с Хърватската агенция по пътищата

Настигна ме една оранжева кола, господинът, който слезе от нея ми обясни, че по този път е забранено за колелета. Казах му, че това не е магистрала и никъде няма знаци , че е забранено. Отговорът му беше, че категорично този път е забранен за колелета. Показа ми един междуселски път, който ми удължаваше маршрута с над 20 километра и че мога да карам по него.

Покарах около 5 километра, но беше с много изкачвания, а това ме бавеше, затова реших да се кача отново на пътя от който ме изхвърлиха. Карах около един час по него и ме настигна друга оранжева кола, слава Богу беше друг служител, направих се на ударен, че не зная, че е забранено за колелета. И този искаше да ме сваля на гадния междуселски път. Каза ми, че след два километра има тунел и полиция, оттам със сигурност не могат да ме пуснат, но имало отбивка, през която мога да стигна до Риека. Човекът даже ме ескортира през тези два километра като караше плътно зад мен. Като стигнах ми нарисува карта, за да не объркам разклоненията. При тунела ме отбиха от пътя и започнах да се изкачвам нагоре в планината. Денивелацията беше много сериозна, на места даже не можеше да се кара, затова слизах да бутам. Когато стигнах до върха, гледката която се разкри оттам към целия

Риешки залив

(не знам дали се пише така на български) и островите Крък и Црес си струваше всичките усилия.

Заливът на Риека, Хърватия

Последва 40 минутно спускане по панорамен път и бях в

Риека

Понеже стана доста топло, пък и ме домързя да въртя, направо отидох на пристанището и се излегнах на първия кей. Имаше платформа за скачане, около 3 метра висока. Тук прекарах големите обедни жеги.

Около 18:00 часа реших, че вече е време за тръгване. Проблемът беше, че не знаех къде точно се намира Риека, сътоветно и накъде да хвана. В моите представи беше поне на 150 – 200 километра по на изток, отколкото се оказа. Сплит беше на повече от 400 километра според пътните табели. Много исках да отида натам, но просто нямаше време. Обещах си, че някой ден ще покарам в този най-красив крайбрежен участък от Хърватска и отидох в полицията да ми помогнат. Влизам в полицията и изстрелвам към дежурния полицай:

– Здравейте господине! Изгубих се, бихте ли ми казали кой е най-краткия път по който мога да стигна с колелото до България ?

Полицаят ме изгледа доста учудено, едва ли всеки ден му задават такъв въпрос и ми казва:

– Намираш се в Риека, Хърватска.

Помислих си на ум “Браво, Шерлок”, след което му обясних, че знам точно в кой град се намирам , обаче не знам точно в коя част на Хърватска се намира Риека. Погледна ме още по-учудено, сигурно си помисли, че се подигравам нещо, след което извика още един колега, изнесоха една карта и заедно обсъдихме по кой маршрут да поема и откъде да мина. Услужливи хора. Искаха да им обещая, че няма да карам по магистрали, обещах им естествено, аз също нямах намерение да карам по магистралата и се сбогувахме.

Трябваше да стигна до Загреб

Разстоянието беше малко над 150 километра. Пътят в началото е с доста голямо изкачване. Просто Риека е на морското равнище, а трябва да се прехвърлиш през планините за да стигнеш Загреб.

След 3 часа каране бях изминал само 40 километра. Стъмни се и трябваше да спирам. Избрах едно крайпътно заведение с тир-паркинг и реших, че тук ще нощувам. Разпънах палатката и заспах.

Ден 13 (01.08.2016)

Първият ден от август не започна с никак хубаво време. Още в 04:00 часа заваля силен дъжд. Към 06:00 спря за малко и реших да се възползвам. Качих се на колелото и нагоре към планината. Излезе и много силен вятър, който довя мъгла. Стана трудно да се кара в права линия, започна да вали отново.

Бях на един гол път в едно скалисто плато, където нямаше къде да се скрия. След половин час каране в тези условия за мой късмет видях едно крайпътно заведение, което изглеждаше затворено. Имаше голям хубав навес, който пазеше от дъжда, но не и от силния вятър. Бутнах две маси и легнах зад тях на завет, облякох всичките си дрехи и въпреки това ми беше много студено, едва след като се увих в сървайвъл бланкета се постоплих и неусетно съм заспал свит на топка.

Събудих се един час по-късно. Всъщност ме събудиха стопаните на заведението. Сигурно съм бил жалка картинка. Почерпиха ме чай с бисквити, категорично отказаха да си ги платя. Говорихме си доста, докато чаках дъжда да спре. Разпитаха ме откъде идвам и накъде отивам. Много мили хора.

Добри са хърватите. Като и всички балканци. Винаги ще помогнат.

На изпращане ми дадоха цяла кутия с обикновени вафли, много им бях благодарен, понеже цялото ми финансово състояние беше от 7 – 8 евро и още толкова левове. Дъждът спря и тръгнах пак нагоре. Имаше табелки и знаци за ски зона – Платак. Не предполагах, че може да съм чак толкова високо в планината, дори не знаех, че хърватите си имат ски курорти. Разбира се, знам за Яница и Ивица, но винаги съм си мислел, че са някакво изключение. Оттук пътят е само спускане надолу.

National Park Risnjak, Bijela Vodica 48, 51317, Crni Lug, Хърватска

Влязох в

национален парк „Рисняк”

На табелките пишеше, че могат да се видят рисове. пътят вече се виеше много живописно надолу. Гората много наподобява на нашата Странджа. Направо имах чувството, че карам там.

национален парк „Рисняк” – Хърватия национален парк „Рисняк” – Хърватия

Пак заваля силен дъжд. Минах покрай някаква махала, състояща се от 4 – 5 къщи и се скрих в един навес, докато попремине дъжда. След като спря продължих да се спускам надолу. Много ми харесаха селцата покрай, които минавах. Чисти, подредени, без високи къщи. И там обаче е като в България. На всяка втора къща имаше табелка, че се продава. Явно и там изоставят селата и бягат към столицата. Рис не видях, но два пъти сърни ми пресякоха пътя. Коли почти не се движеха. Чак, когато наближих Карловац се засили движението. Нямах намерение

да почивам в Карловац,

но отново заваля силен дъжд и трябваше да изчакам да спре. Тръгнах около 18:00 часа. Беше ми студено, затова въртях колкото мога, за да се сгрея. Бях вече в полето. Пътят беше доста скоростен и за по-малко от два часа успях да измина около 50 километра. Бях точно пред Загреб, но се стъмни и прецених, че ако вляза в града, по-трудно ще си намеря място за палатката, затова я опънах насред полето след някакво село на не повече от 5 километра от Загреб. Това беше най-слабият ми ден. Не успях да направя дори 120 километра. Добре че по-голямата част беше спускане и така успявах да карам с висока скорост.

Ден 14 (02.08.2016)

Закуската ми се състоеше от хляб, ябълки, круши и царевица. Здравословна, но по принуда. В

Загреб

съм бил и преди. Много хубав град. Има какво да се види. Струва си да се посети. Сега изобщо не мислех да влизам, но

не знаех и как да го заобиколя

Мислех си, че ще е лесно, все си представях как заобикалям София по околовръстното, обаче се оказа много мъчна работа. Какъвто и път да хванех, все излизах на магистрала. Питах таксиметровите шофьори, и те не успяха да ми помогнат. Стигнах до един гараж за камиони. Там ми помогнаха много. Упътиха ме, дори и написаха имената на по-големите градове през, които трябва да мина за да стигна границата със Сърбия. Дадоха ми и една кутия студен натурален сок. С това действие още повече се затвърди прекрасното ми мнение за хърватите.

Излязох от Загреб. Натам беше лесно. Само по долината на Сава и все някога ще стигна до Белград. Имах реката за страхотен ориентир и бях спокоен. Не съществуваше абсолютно никакъв шанс да се объркам. Един след друг минавах и градовете, които ми бяха написали хората. Този ден беше сравнително скучен. Монотонно каране и нищо друго. Вечерта пристигнах в

Старо Петрово село

Догледах тренировката на местния футболен клуб, който се казва … Славия и след като момчетата се разотидоха си опънах палатката на стадиона. Вечерята отново беше много здравословна – хляб, ябълки, круши, къпини и сини сливи. Не можех да се оплача от липса на храна.

Ден 15 (03.08.2016)

Тази сутрин тръгнах доста късно. Имах проблеми с колелото. Нещо тракаше около венците при движение.Не ми пречеше, но се притесних да не сдаде багажа, понеже имаше още доста километри до България. Спрях пред един автосервиз и помолих за малко масло. Смазах го и всичко се оправи. Този ден беше скучен и мнооого топъл. А пътят беше само в полето без едно дърво за сянка. Стигнах Славонски брод около 11:00 часа, беше адска жега и се отказах от каране в топлите часове. Имаше плаж на Сава и се насочих директно натам. Починах около два часа и тръгнах. Беше много топло, а днес трябваше да вляза в Сърбия при всички положения. Около 17:00 часа бях в Жупаня, последният град, който ми бяха написали. Очаквах, че границата е някъде близо, затова реших да си дам малко почивка и да направя още една баня в Сава. Чудесно решение, обаче границата не беше толкова близо, колкото си мислех. Освен това, полицаите които попитах за пътя ме насочиха по обиколен маршрут през едни села, понеже краткият път беше магистралата. Минавайки през Липовац си купих един хляб с последните пари. Останах с 8 лева, които все се надявах, че ще мога да ги обменя някъде из Сърбия. Позабавих се малко, но около 20:00 часа бях на граничния пункт. Имаше огромни опашки. Турците се връщаха от Германия и беше направо лудница. Имаше доста български тирове и празни автовози, които отиваха към България. Понеже днес беше последният ден от отпуската ми и утре трябваше да съм на работа, помолих се на трима-четирима души на ме метнат до България, не е като да нямаха място, както за мен, така и за колелото. Всички , разбира се, отказаха с невероятно глупави оправдания. Вярно е и обаче, че аз приличах на прошляк и едва ли съм вдъхвал някакво доверие. Бих оправдал хората с това.

На границата – проблеми никакви. 10 секундна проверка на паспорта и газ с колелото. Магистралата беше празна. Нямаше нито една кола на нея. Всичко беше блокирано на ГКПП-то. Възползвах се максимално от ситуацията и изминах около 15 километра за малко над 20 минути преди да ме спре полицейския патрул. Баси хората, една кола няма по магистралата, а тия стоят и причакват. Упоритост. Провериха ми паспорта и ми казаха по най-бързия начин да слизам от магистралата.Нямах намерение да се правя на интересен в чужда държава и излязох от магистралата. Макар че точно Сърбия едва ли отговаря на определението “чужбина”. Минах през Шид, обаче вече се беше мръкнало и затърсих място за нощувка.Разпънах палатката до един царевичен блок в полето след града. Щях поне да ям царевица на корем.

Ден 16 (04.08.2016)

След като закусих обилно се стегнах за път. Тръгнах около 08:00 часа. Планът ми за днес беше да стигна до Белград. Малко километри, но имах намерение да поразгледам повечко там. Първият ми по-голям град по пътя беше

Сремска Митровица

Имат страхотен плаж на Сава. Тук се опитах да сменя 5 -те лева(останалите бяха на монети, и едва ли щяха да ги вземат), но за голямо мое съжаление и учудване, нито едно чейнджбюро и нито една банка пожелаха да обменят българските пари. Бях много изненадан. В Белград все някое бюро щеше да се съгласи да ги обмени, затова не се притесних. Всъщност ги взеха още в следващия

град Рума

Влизам в едно бюро и питам:

– Обменяте ли български пари ?

Касиерката ме погледна малко странно и каза:

– Не, но ще звънна на шефа да питам.

Шефът излезе добър търговец и се съгласи да ги приеме. Жената ми потвърди, при което ме попита каква сума искам да обменя, при което аз гордо й подавам 5 лева с въпроса колко е курса и ще мога ли да си купя поне 5 хляба с динарите, които ще ми даде. Дадоха ми 300 динара. Бях много доволен и напълно спокоен, че няма опасност да стигна в България гладен. Освен това по пътищата беше пълно с къпини и сини сливи. Мисля, че това е един добър пример, който трябва да вземем от сърбите. Трябва да има повече плодни дървета и по нашите пътища. Продължих към Белград

Малко преди влизане в града забелязах табелка с надпис

„Къмпинг Дунав”

Реших да се отбия и да се изкъпя като хората. Не че не се къпех всеки ден, главно в езера, реки и морето, които едва ли са от най-чистите, но друго си е да се изкъпеш с истинска топла вода и сапун. Имаше и плаж на брега на Дунав, но реших да пропусна. Ползването на банята в къмпинга е напълно безплатно. Поне на мен никой не ми е искал пари.

Около 15:00 часа бях в

Белград

Купих си един хляб и се настаних в един прохладен парк, точно на мястото, където Сава се влива в Дунав. Мястото и гледката към двете реки са идеални за почивка. Полежах си на едно кейче с крака потопени в реката около два часа и се качих на колелото да разгледам града. Предимно парковата зоната по поречието на Сава. Много хубаво са го направили.

Белград, Сърбия Белград, Сърбия Белград, Сърбия

След залез слънце реших да се изтеглям от Белград в посока Ниш. Тук се позагубих малко, но се оправих сравнително бързо. Нощувах в един парк под Авалската кула.

Ден 17 (05.08.2016)

Потеглих рано. Първата ми спирка беше Младеновац. Дотам стигнах доста бързо. Пътят е само нанадолнище и развивах добра скорост. Оттам вече не знаех накъде съм, затова трябваше да питам някой. Таксиджиите не ми обърнаха голямо внимание. Само ми показаха посоката. Влезнах в един туристически център. Човекът се оказа много добър и даже ми позволи да ползвам компютъра му. Бързо влизане в Гугъл мапс и подробно записване на всички селца и градове, които бяха по пътя ми. Благодарих му и си хванах пак по пътя. Тук вече стана скучно, както всяко каране в полето. Нормално и монотонно каране с темпо – 20 км/ч. На обед стана много топло, а и си ме домързя в интерес на истината, затова хапнах и легнах под едно дърво на сянка да поспя малко.

Събудих се в късния следобед. Беше по-поносимо за каране затова си дадох малко зор за да наваксам с километрите. Бях решил това да ми е последната нощувка за това пътуване или поне последната зад граница. Замръкнах в полето след

Парачин

Разпънах палатката. Вечерята ми беше доста постна – хляб и царевица, но беше по-добре отколкото само хляб. Бях мнооогоо изморен, въпреки, че не бях минал чак толкова километри, колкото ми се искаше. Явно умората се беше натрупала.

Ден 18 (06.08.2016)

Поспах малко повече отколкото трябваше и тръгнах късно – около 08:30 часа. Слънцето вече напичаше и обещаваше поредния горещ ден.

От Парачин до Алексинац

пътят е само нанадолнище и това ми помогна да измина доста бързо разстоянието до

Ниш

В 12:00 на обед бях в града. Пътят към България ми беше вече познат. Взех си една карта от туристическия център в крепостта. Не че ми трябваше, ама беше аванта. В Ниш съм бил и преди и въобще не мислех да разглеждам. Пък и няма нищо толкова забележително. Крепостта и кулата, построена от черепи са най-впечатляващите за мен забележителности. Два часа по-късно бях в

Бела паланка

Тук реших да си почина малко, преди последният напън до нашата граница. Влезнах в една пекарна. Извадих всичките си динари. Стигнаха за една голяма питка и едно “Зайечарско”. Беше си доста топло, а последната глътка бира, която бях отпил беше във Венеция преди седмица. Излегнах се в едно паркче, покрай което ромолеше една много хубава рекичка и хич не усетих как съм заспал след като се наядох. Може би бирата ме приспа. Събудих се около 16:00 часа и натиснах здраво предалите към нас. За по-малко от 3 часа бях на

Калотина

Понеже съм с колелото минах за по-малко от минута. Набързо си направих сметка, че няма да мога да стигна по светло до София. Не ми се и спеше още една вечер на палатка, затова включих резервния телефон и звъннах на брат ми да дойде да ме прибира от Калотина. Каза ми, че след половин час ще тръгне от Ихтиман. Нямаше да мога да го чакам толкова време на Калотина, затова се разбрахме който стигне първи Сливница да чака точно до табелата.

Бях вече в България и ме обзе едно голямо спокойствие,

карах бавно. Друго си е човек да се прибере у дома. Никога досега не съм изпитвал такова чувство на спокойствие и мир. Искам само да кажа, че

най-хубавото нещо на света е да си в България

И съм съвсем сериозен. Хубаво е да пътуваш, но още по-хубаво е да се прибираш.

Пътуването ми завърши пред паметника на загиналите в Сръбско-българската война български войници.

Паметник на загиналите в Сръбско-българската война български войници. Сливница

Паметник на загиналите в Сръбско-българската война български войници

Стигнах до табелата на Сливница точно 5 минути преди брат ми. Сбутахме “Ролетото” в багажника и се прибрахме в Ихтиман. С това слагам край на това пътуване и очаквам следващото лято да ми хрумне нещо, поне толкова интересно.

И понеже ми хартиса половин страница искам да благодаря на няколко души, без които това пътуване нямаше да бъде същото.

И разбира се –

Автор: Александър Спасов

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Западни Балкани - Общо – на картата:

Западни Балкани - Общо



Booking.com


Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

PDF24    Изпрати пътеписа като PDF   

Posted by on 15.03.2017.

Tags: , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , ,

Categories: Александър Спасов, Венеция, Верона, Другата Словения, Другата Хърватска, Западни Балкани - Общо

3 Responses

  1. Другия път с два телефона с офлайн навигации,външни батерии и дебитна или кредитна карти.

    by dimitrov6 on мар. 18, 2017 at 11:14

  2. Понякога да се изгубиш малко, не е толкова лошо 🙂
    С навигацията нямаше да е толкова забавно, но пък щях да имам повече време за разглеждане.

    by Александър on мар. 21, 2017 at 21:42

  3. Kogato „Ganio“ putuva …“izrushkva“ svetut…neveroqtno vnimanie mu pravqt stoinostta na nestata .Kato dete bez parichki v djobchetata v sladkarnica e! Shte kajat nqkoi-obremenenost ot robstvoto.Moje bi,donqkude.Hubav razkaz

    by emil on мар. 25, 2017 at 9:10

Leave a Reply


« | »




Последни публикации


Страници



About Пътуване до...

Здравейте, Казвам се Стойчо Димитров и съм единият от двамата администратори на този блог. Другият администратор е Комитата. Сайтът е предназначен да разказва за нашите пътешествия из страната и чужбините, като с удоволствие се публикуват и разкази на други пътешественици. Условията на публикуване са малко по-надолу.. Малко история Сайтът започна работа през май 2006г, но […]more →
Switch to desktop version