Пътуване до…



« | »

Шматки в Копривщица

Днес Бистра ще ни води с влак до Копривщица. Приятно четене:

Шматки в Копривщица

Хората казват, че като човек е млад, трябва да извърши разни щуротии, че да може на старини хем да има какво да разказва, хем да има опит и да се кротне. Историята, която ще ти разкажа днес, драги читателю, е именно от този тип. Главни герои сме аз и една приятелка, а дестинацията е Копривщица. На пръв поглед нищо особено – популярен туристически обект, изградена инфраструктура, няма какво толкова да се случи. Да, ама не!

Има предостатъчно материал за разказ, дори за пътепис. Защото ние и двете с приятелката сме шматки, а щом като сме шматки – непременно ще ни се случи някоя щуротия. Искаш ли да разбереш какво правят две шматки в Копривщица? Искаш? Ами да започваме тогава!

Шматка (съществително) – заблеяно лице, най-често от женски пол, което е способно абсолютно случайно и естествено да се окаже на странно място по странно време и като цяло си търси белята. Шматката обича приключенията повече от шоколада и когато приключенията не я намират сами, тя си ги създава.

Всяка фентъзи книга започва с призоваването на героя за велики дела. В моя случай, това призоваване дойде под формата на съобщение от моята приятелка – ние с нея сме колежки от университета – за разходка. До Копривщица, за един ден, с влак, след три дни. Когато се окопитих от шока – все пак не получавам подобни предложения всеки ден – и потиснах виковете на побелялата бабичка в главата си (тя е много досадна и ми пречи да бъда спонтанна) казвам ОК. На влак никога не съм се качвала, а в Копривщица има мнооооого неща за снимане. Плюс това с нея не сме се виждали на живо отдавна и ето ти още един повод да си поговорим, а пък тя има свободен ден от работата…

Така започва нашето приключение в Копривщица.

Майчице, къде ми е гарата?

Вечерта преди заминаването решавам все пак да си напиша домашното – зер, моята приятелка е много спонтанен и позитивен човек, и е способна да тръгне за навсякъде без каквато и да е подготовка, обаче аз така не мога. Затова надлежно проверявам къде се намира копривщенската гара. И ченето ми увисва – защото гарата е буквално „на Мачу Пикчу в царевицата“ – сиреч на 10 километра от градчето. Съответно изпадам в паника – как точно ще се доберем до града тогава? Гледала съм прогнозата за времето и знам, че ще е към 3 градуса Целзий и ще вали. В сайта на Копривщица пише, че имало било маршрутка от центъра на градчето до гарата, която извозвала пътниците от и до всеки влак.

Обаче, нали съм българка, в моята глава се завърта друг сценарий – ами ако маршрутка няма? Тогава какво ще стане? Все пак отиваме в делничен ден и то извън сезона – като нищо от общината може да са си спестили бензина и да няма превоз. Съответно онова, което си представям е как висваме с колежката като прани гащи на гарата и само гъз път да види. Тая идея хич не ми харесва и я споделям с приятелката. Тя обяснява как то нямало логика. В България сме, контрирам аз, тук нищо няма логика и се залавям да търся алтернативен превоз. Намирам – ама последният автобус от Копривщица за София тръгва в три следобед и на нас това ни е много рано за връщане, така че питам друга позната, дето е по-светната, как стоят нещата с превоза. Успокояват ме, че има ли влак, има и транспорт и отново се връщам към първоначалния план, макар че съм доста песимистично настроена.

Майка ми заявява, че никакъв приключенски дух не съм имала. Аз обяснявам, че някой го е източил от бидона много отдавна. Въпреки това оставаме на първоначалната идея – ще се ходи до Копривщица с влак за един ден. Да видим…

Да гониш бързия влак или за центъра за градска НЕмобилност

Същинската част на историята започва в 6.10 в уречения ден петък. А трябваше по план да започне в 5.50, ама на – успала съм се. Скачам от кревата със скок дъга и хуквам да се обличам. Грабвам храната и фоточантата, приготвени още от предишната вечер (за мое щастие) и марш към трамвайната спирка. Стигам там към 6.20, проблемът е, че трамваят току-що замина под носа ми. Та трябва да чакам следващия, който ходи до Централна гара. Обаче ние с приятелката ще се чакаме в 6.30 пред касите на гарата. А часът е 6.25 и аз още не съм мръднала. Затова прибягвам до крайни мерки – взимам първия попаднал ми трамвай (след 6 минути чакане) и ще се прекачвам. Дано стигна навреме. Влакът тръгва в 7.20.

Звъня на моята спътница да й кажа как стоят нещата. И тя е позакъсняла, но вече е на линия. Обяснявам как се е получило и я пращам да пита кога тръгва влакът за Копривщица – бързият влак, де. Тя ми пише есемес, че тръгва в 7. Греда! Все пак оставам да чакам трамвая – още 6 минути плюс – и газ към касите на Централна гара. Да гоня бързия влак. Стигам пред касите, но усмихната касиерка заявява, че влакът току-що тръгва, та не можем да се качим, естествено.

Затова казвам на колежката да купи тя билетите за следващия наличен влак към същата дестинация. Тя поне, за разлика от мен, знае какво прави. Така че се сдобиваме с билети за пътническия влак, който тръгва в 9.12 и два часа време за убиване. Цена на билета за отиване и връщане – под 10 лева. Направо без пари. Аз проклинам на ум Центъра за Градска Мобилност, местоживеенето си, Фандъкова и който там отговаря за разписанието на влаковете. Та, изтървахме бързия влак и сега ще чакаме.

Изток, запад – модерно БДЖ

Чакалнята на централна гара, София

Въпросните електронни табла. Човек като ги гледа, се чувства наистина европеец. Като споделих тия мисли с приятелката, тя ми каза, че добре, че не съм виждала същата гара през 2014та. Понякога невежеството наистина благословия.

Централна гара, противно на брътвежите на цялата ми рода, се оказа доста модерна работа. Направо разбираш, че си в Авропата. Чистичко, електронни табла, на български и на английски, масички и столчета от хром никел, на всеки половин час съобщават кой влак от кой коловоз тръгва, като съобщението неизменно завършва с думите“дежурната смяна Ви пожелава приятен път“. Абе, с две думи, очарована съм.

Централна гара - вътре в чакалнята, София

Чакалнята – пълен изглед към мозайките (зад странната лампа с форма на дърво се мъдри гербът на София). Авропа от всякъде.

Сядаме на приказка на една маса, тя си поръчва кафе, и почваме да си лафим. Кой какво направил, кой къде е отишъл и пр. Няма да те отегчавам с подобни женски клюки, драги читателю, затова превъртаме лентата час и половина напред, когато ставаме с ясното намерение да си намерим влака.

Майтапя се, че ако и този го изтървем по някаква причина, отиваме на кафе някъде из София. Смеем се и тръгваме да обикаляме периметъра. Зер, вода трябва да си купим, и други джунджурии за пътуването. В гарата има ескалатори, чистичко и подредено, виждат се и служители на реда. Авропата, авропата. Ако Бай Ганьо е трябвало да се мота в тая гара, нямало да тича след влака през коловозите. Чудим се ние от кой перон тръгва нашия влак. На таблото пише серийния номер на влака, дестинацията, цената и нещо, което решавам, че е минути закъснение. Затова решаваме да попитаме. Преди това обаче, аз – закалена след качването на разни фериботи – решавам да проверя какво пише на заветната хартийка от БДЖ – зер на билетите за фериботите има и номер на каюта, и името на кораба. Греда! Нищо подобно – БДЖ явно очаква да гледаме на боб, защото дори вагон нямаме. Красота… Значи отиваме при касите да питаме…

При касите, на долния етаж забелязвам друг светещ екран – на който съкращенията са разшифровани. Оказва се, че тръгваме от 7 ми коловоз. Дотук добре. Знаем къде отиваме поне. Затова решаваме да позяпаме – на същото ниво има курдисан цял локомотив с вагонче, от старите парни машини. Много е красив и не можем да не се снимаме до него.

Копривщица с влак

Въпросният влак – много елегантен, като изваден от онези кутии с детски влакчета. Много ги обичах като дете и затова когато видях този, не можах да не му се порадвам. От БДЖ имат точка за декорация – срещу касите имаше и макет на нещо като офис в старата гара – със старите телефони и пишещи машини, но от бързане (понеже заседна ли да снимам нещо такова, не ми мърдат 45 минути) пропуснах да ги щракна. Следващият път. Колкото до декорацията – постарали са се.

Снимаме се и продължаваме към коловозите – те са като гейтовете на Пирея – разделени на изходи. По едно време моята приятелка започва да се чуди дали е изток или запад. На опулената ми физиономия, тя обяснява, че коловозите са разделени на източни и западни и се чуди накъде да ходим.

Централна гара София - Копривщица с влак

Перонът – с новички пейки, стар влак и носталгичния надпис „Железопътен завод“ на заден план. Този влак не е нашият, на съседен коловоз е. Обаче пък се оказа фотогеничен.

Копривщица е на изток на картата, разсъждавам аз, и се насочваме натам. Успокоявам приятелката, че и да се объркаме, имаме половин час да разберем къде сме.

Влакът, който говори

Централна гара София - Копривщица с влак

На гарата текат проверки – папарашка снимка през прозореца на влака на един от представителите на контролните органи (нали съм шматка, не знам как се казват.)

Не знам защо, винаги съм си представяла гарата, като място пълно с пушеци и глъчка, нагъчкани хора и стари раздрънкани влакове. Не познах – пероните на Централна гара са чисти, нови и празни. Има много електронни табла и часовници – точни, между другото. Аз съм очарована и започвам да щракам – с телефона, защото на пероните е забранено снимането и с професионалната техника може да си изкарам някоя глоба. Пък не ми се пишат кофи мастило в районното, така че го раздавам папарак. Колежката следва примера ми и се въртим по перона.

Централна гара София - Копривщица с влак

Нашият влак – новичък и почти без драсканици по него. На снимката се чете и дестинацията – просто ченето да ти увисне. Моето определено увисна. Чак такава модерност от БДЖ не бях очаквала.

По едно време чувам някакъв звук – пиукане като на новите седмици (онези, дето струват по милион едната – сещате се, големи и сини и извънземни) – и се оглеждам. Оказва се, че на нашия коловоз вече се е композирал влак – и то какъв! Новичък, лъскав, съвсем леко надраскан с графити. Приближаваме се ние и гледаме зелен светещ надпис, на който си пише дестинацията на влака – Копривщица. Значи влакът ни е тук! Супер, поне този няма да го изпуснем. Качваме се и ченето ми увисва!

Централна гара София - Копривщица с влак

Вътре във влака – купета няма (за щастие), седалките са с новичка и чиста (!) тапицерия (противно на брътвежите на цялата ми рода, че трябва да измия всичко с Доместос преди да седна във влак на БДЖ). Вижда се и електронното табло, на което изписват както крайната дестинация, така и всяка следваща гара по линията. Това се съобщава и на глас преди всяка гара (на запис). Впрочем, влакът е с климатик, така че вътре е много приятно.

Няма дървени купета и стара разкъсана тапицерия – има меки тапицирани сини седалки, светлинно табло и чистота. Ти да видиш! Сядаме бързичко до машиниста – кабината му е разделена от вагона със стъклена врата – вътре се виждат светкащи копчета като в самолетна кабина – и се настаняваме удобно. Влакът е почти или направо абсолютно празен и тръгва, за мое огромно учудване, по разписание. Цепи секундата.

Тутуууу!

Централна гара София - Копривщица с влак

Проверка на документите на влака преди тръгване. Толкова бях изненадана от подобен контрол (по мое мнение вътре можеш и ядрено оръжие да пренесеш от точка А до точка Б), че нямаше как да не документирам момента. Отново папарашки кадър.

Влакът е почти безшумен, а на всяка гара приятен женски глас съобщава как се казва гарата, за недочулите. По едно време при нас се появява спретнат господин в униформа – кондукторът, явно.

– Здравейте, здравейте! Вие за билетите ли? – питам жизнерадостно аз.

– Да, ако може. – смее се той и ние чинно му подаваме хартийките. Той ги преглежда, къса малко от едната страна и ни ги връща с думите:

– Приятна разходка.

– От далеч си личи, че сме шматки, нали? – питам аз и той махва с ръка.

– А, не това е само днес.

– Повярвайте ми, не е. – отговарям и двете с колежката се заливаме от смях.

По пътя влакът спира на най-различни гари и гарички и аз изучавам архитектурата им – едни са напълно изтърбушени и издраскани, други са стари и красиви по своему.

Гара Буново – Копривщица с влак

Една от първите гари по пътя – на мен поне ми прилича на типичната гара – мъничка, старичка, непосещавана. Мрачният ден само допълва картинката. Снимка през стъклото на влака.

Гара Златица – Копривщица с влак

Гарата в Златица – може би една от най-красивите по пътя. И вероятно една от най-големите. Интересното е, че гарата в Пирдоп е абсолютно същата (до най-малкия детайл), само че е оранжева на цвят. Явно Златица и Пирдоп вървят в комплект не само в моята глава, а и в тази на архитектите от едно време. Отново снимка през прозореца на влака – на преден план се вижда човек с палка (началник-гарата, може би?), който е излязъл да посрещне влака (и вероятно да даде свободен коловоз). Понякога е абсурдно как корабното движение ти е по-ясно от влаковото… Може би защото корабите не се движат по релси…

Ние не спираме да дърдорим за нещата от живота през целия път, та общо-взето надуваме главите на кондуктора и жените от БДЖ, които седят малко по-назад в същата част на влака. Ама какво да се прави. Неусетно стигаме до нашата си гара. Когато женският глас съобщава, че следващата гара е Копривщица, и двете реагираме с бурни одобрителни възгласи. Човек би казал, че не сме очаквали изобщо да пристигнем. Служителите на БДЖ се заливат от смях и кондукторът усмихнато ни пожелава приятна разходка. Аз отвръщам, че вероятно ще се видим по-късно същия ден.

– Ама как, вие само за един ден ли? – недоумява той. Ние кимаме и се хилим.

– Аз казах ли Ви, че сме шматки? – отвръщам аз и слизаме.

Здравей Копривщица! Шумахер в действие.

Копривщенската гара няма нищо общо с Централна гара – мъничка, старичка тухлена постройка насред гората. Решавам да не я снимам на отиване, защото не си знаем транспорта и първо трябва да го намерим. Решаваме да следваме тълпата (на гарата слизат доста хора) и заобикаляме постройката. Там, о чудо – наистина ни чака маршрутка. Бързаме да се качим, че да не ни оставят да киснем тук до следващия влак. Шофьорът потегля по завоите, при това със завидната скорост на Шумахер от пит стопа, а аз се сещам, че сме забравили да проверим кога е следващият влак за София. Споделям с приятелката и се псувам на ум. Ама пък от друга страна – по-добре да се доберем до градчето, там все някой ще знае. Затова решавам да се огранича с проверяване на разписанието на БДЖ на телефона. Има обратен влак за София в 18.55. Пристига в 21.20. Звучи ни добре и двете с приятелката решаваме да вземем него. Все пак билетите ни са с отворен час на връщане. Междувременно нашият шофьор определено се изявява като пилот от Формула 1 – имам книжка и имах удоволствието да гледам маневрите му от първия ред. Може да не съм кой знае какъв шофьор, но мога със сигурност да кажа, че така не се прави.

Все пак стигаме здрави, читави и цели до автогарата в Копривщица – ниска постройка в центъра на градчето – и е време да си платим билета за превоза – по три лева на калпак. Плащаме и питаме в колко часа да чакаме за обратен курс следобед. Шофьорът отговаря в 19.20. Аз се опулвам и обяснявям, че ние ще вземем влака в 18.55. Той клати глава и отсича, че за този влак няма курсове. Та, волю-неволю, ще трябва да вземем последния влак за София – бързия влак в 19.45. Мразя да хващам последния влак за каквото и да е, ама какво да се прави. Затова слизаме на автогарата и се чудим откъде да започнем.

Аз мааам гащи в дъжда

Още на слизане, приятелката започва да зъзне и заявява, че било много студено. Не думай, отвръщам аз (понеже съм се опаковала с пуловер, шал, шапка и ръкавици, а тя е с дебело яке, но тениска и тънко горнище на анцуг) и натяквам, че съм й пратила прогнозата за времето още преди три дни. Тя си признава, че видяла някакъв линк, но не го прочела. Смеем се и отиваме при информационното табло като избягваме локвата пред него.

Копривщица ни посреща навъсена,

с много мокър сняг, който преминава бързичко в дъжд. Вадя апарата от чантата, но две минути са ми достатъчни да заключа, че така няма да стане. Затова й искам найлонова торбичка. Тя ми дава – в нея пребиваваше една тарелка ягоди, купена незнайно защо от Билата на Централна Гара – аз я късам отпред (найлоновата торбичка, не тарелката) и навирам черното чудовище вътре. Тя се възхищава на оригиналната идея, а аз уточнявам, че първо не е моя и второ, че съм се научила да си пазя техниката по трудния начин по време на една екскурзия до Италия преди седем години. Това обаче, драги ми читателю, е тема на друг пътепис, така че няма да споделя историята тук.

Мартеници, Копривщица

Витрина на магазин – много беше мартенска и ни впечатли с куклите в народни носии. Иначе, повечето магазини бяха напълно и тотално затворени.

Решаваме да вървим покрай реката, по тротоара и първо да огледаме. Аз имам план да снимам традиционните копривщенски къщи и да посетим разните там забележителности. За последен път съм била в Копривщица преди повече от десет години, та ми се искаше да видя забележителностите отново. Плюс това, шарените къщи стоят много хубаво на снимка. Моята приятелка пък иска да се разходи, така че решихме първо да пообиколим и после да разгледаме някой музей.

Паметникът на въстаниците, Копривщица

Паметникът на въстаниците в центъра на града. Венците от трети март все още си стоят, както и една обесена (по думите на моята приятелка) мартеница, кордисана най-отгоре.

Копривщица

Една от къщите в горната махала на Копривщица – тъй като е далеч от туристическия маршрут, няма почти нищо напудрено или рекламно по нея. А дърветата на преден план – тук всички се познават, та няма вероятност някой да краде някого – са предвидени за отопление. Ако човек не знае къде е снимано това, не би го свързал с шарения възрожденски град.

В нормални дни в Копривщица няма игла къде да се хвърли – претъпкано е със семейства с деца, тръгнали да провеждат урок по история на открито, чуждестранни туристи, окичени с апарати, хора дошли за „яденье и пийнье“ и други подобни. В този ден сме само ние, двете шматки. Копривщица е странно празна, заведенията изглеждат мрачни, неприветливи и затворени, почти не се вижда жив човек. Вероятно за това допринася и дъждът, който, признавам си, беше доста неприятен. Къщите, които през туристическия сезон са напудрени и шарени, сега изглеждаха малко посърнали и сиви. То и небето си беше сиво.

Копривщица

Близо до площада уличките все още са красиви, наконтени и възрожденски. Честно казано, ако човек не е виждал как изглеждат тези градчета, няма как да си представи доста от сцените в нашата класическа литература. На това място, историята определено оживява. Неслучайно Копривщица е архитектурен резерват.

Дърдорим си ние с моята приятелка и се шляем из Копривщица – попадаме на паметник в центъра и решаваме да го заснемем. Тя, приятелката, е същата шматка като мен и също обича да снима, та поне за това няма кой да ми дига гири. Щракаме венците от трети март и решаваме да се катерим по едни стълби от другата страна на баира, за да видим има ли хубава гледка към Копривщица – да направим красиви снимки. На мен, като ми кажат „снимки“, аз веднага кълва – на каквото и да е – така че неусетно вече се катерим нагоре.

Винету Келешев

От горе не се открива кой знае каква гледка – планината е сива, небето е сиво и изобщо е пълно със стълбове на енергото – затова решаваме да разгледаме горната махала, до която случайно сме се добрали. Речено-сторено. Виждаме един хълм с рядка горичка и полянка, а в подножието чешма и стълби. Отиваме натам, че ни се виждат много интересни и забелязваме, че горе пасат два коня. И аз, и приятелката ми обичаме конете и изобщо животните, та решаваме да се приближим и да ги разгледаме отблизо. Тя се чуди какво правят сами коне тук, а аз отговарям, че вероятно сме попаднали на дърварски коне, от онези, които ползват за влачене на дънери през гората. Бавно се изкачваме по стълбите и разсъждаваме, че щом като си пасат тук сами, вероятно ще са вързани и ще можем да се приближим до тях. Наистина и двете обичаме животните и се умиляваме от конете. Освен това, аз искам и да ги снимам.

Тъкмо сме се качили до края на стълбите и почваме да се катерим по наклона, който води към полянката с конете. Почти сме стигнали до нея, когато единият от двата коня, мъжкият вероятно, ако се съди по по-нататъшното му поведение, започва да се движи и за мой ужас тръгва към нас. За части от секундата съобразявам, че първо този кон не само че не е вързан, но дори не е и спънат (т.е. предните му крака изобщо не са вързани един за друг) и че второ – има ясното намерение да ни прогони (или прегази). Следващото нещо, което ми идва на ум е, че един кон тежи средно между половин тон и осемстотин килограма и как хич не ща да ме прегази.

Копривщица

Конете – на преден план ядосаният мъжки – може да се види колко лошо гледа и накъде сочат ушите му. При конете, накъдето сочат ушите, натам е насочено пълното внимание на животното. Ако е спокойно, ушите му сочат настрани. А ако не е – в нашия случай беше доста изнервен – ушите са насочени направо към натрапника. Както може да се види, този красавец изобщо не е вързан. Което стана и причина за нашето приключение.

Проклинайки на ум тъпия си акъл, че и този на колежката, решавам да премина към дела, защото иначе ще ни събират часовникарски бригади от тая поляна. Жив човек не се вижда наоколо, така че или се справяме сами или… Колежката се катери след мен и застива (от ужас, както си призна по-късно). Вдигам ръка, свободната от апарата де, с отворена длан към животното и започвам да му говоря:

– Здравей красавецо – започвам аз с равен тон. Гледам да говоря ласкаво и спокойно на коня, който обаче не спира да се движи, а напротив, устремява се към нас със стабилна крачка. Видимо иска да ни прегради пътя към кобилата. Вероятно я пази. – Много си хубав – продължавам аз с ръка във въздуха.

Конят не спира и затова просъсквам на колежката – достатъчно високо, че да ме чуе и да реагира:

– Назад! – тя тръгва да отстъпва с вдигнати ръце, все едно сме се изправили пред терорист с Калашников, аз след нея като не изпускам коня от поглед. – Много бавно и спокойно! – продължавам да й говоря аз. Паниката няма да ни помогне – конете знаят, че са големи и прекрасно могат да използват това си предимство. Ако усети, че сме паникьосани, може да нападне. Малко като кучетата.

Така отстъпваме още няколко метра и се изтегляме от ръба на поляната. Конят спира там и продължава да ни гледа втренчено. Ушите му, както и очите, са насочени право към нас и в цялата му стойка се чете „разкарайте се от тук!“.

– Няма нищо да ти направим хубавецо! – продължавам ласкаво да говоря на коня и все пак вдигам апарата за два-три бързи кадъра. Добре, че затворът не вдига много шум. Животното продължава да ни гледа лошо, но иначе не тръгва да ни гази. Все още.

– Продължавай да отстъпваш! Бавно! – просъсквам на приятелката и продължаваме да отстъпваме заднишком. Усещам, че й иде да хукне презглава – поне така ми изглежда. А направи ли го, конят тръгва след нас.

– Може ли вече да се обърнем с гръб? – пита тя притеснено.

– В никакъв случай! – отговарям аз като гледам да не изпускам коня от поглед. Той пристъпва от крак на крак в края на полянката и хич не ми харесва.

– Гледай го в очите и отстъпвай бавно назад. Добър кон, нищо няма да ти направим! – обръщам се към коня за всеки случай.

На ръба на стълбите спираме и аз отново почвам да говоря:

– Довиждане красавецо! – и слизаме благополучно долу.

Конят не спира да ни гледа лошо, но вече ушите му се врътват настрани – това е добре, значи няма да ни напада. Въздъхвам с облекчение – май сме се отървали – той едва ли би слязъл по баира, че да ни гони по улицата.

Снимам чешмата и продължаваме по улицата. Обяснявам на колежката, че вероятно кобилата е бременна и той я пази и че сме се отървали на косъм. И се чудя на глас кой кретен е оставил отвързано подобно агресивно животно. Айде, ние сме шматки, ама все пак? А ако избяга…

Копривщица

Чешмата под полянката с конете. Може да се види как мъжкият продължава да ни гледа лошо от ръба на поляната. Не ни изтърва от поглед. Иначе чешмата е красива – пишеше, че е построена сравнително скоро (през 2001, мисля) в нечия памет, но не се зачитах много.

Тя казва, че се била вцепенила от ужас, но пък изглеждало че аз знам много добре какво правя. Че знам – знам, ама ако кажа, че не съм била притеснена, ще излъжа много сериозно. Между смелостта и липсата на избор има доста тънка граница – а аз определено нямах избор. Затова й разказвам откъде знам как да постъпя – хем да разсея количеството адреналин в кръвта си, хем за да обясня защо съм се държала така. Че човек не знае кога кое умение ще му потрябва.

Историята е кратка – преди осем-девет години, от училището ни водиха на посещение в Семинарията. Нали и двете училища имат за патрон Свети Иван Рилски, та бяха решили да ни направят нещо като викторина. Семинаристите обаче представа си нямаха, че ще имат гости така че се заприказвахме и след като ни разходиха из корпуса, решиха да ни покажат нещо интересно – а именно, кобила с конче. Кончето беше мъжко, на седем-осем месеца и доста ячко. Ние веднага го налазихме да го погалим – беше много сладко – но класният на момчетата ни предупреди, че кончето е агресивно и да внимаваме. Аз бях от последните, които тръгнаха да се отдалечават от кончето. Тъкмо се бях обърнала с гръб, когато един мой съученик, келешът му с келеш, решил да снима животинчето. Със светкавица. И то пощръкля. Та аз се оказах лице в лице с кон почти на задни крака и трябваше да реагирам бързо, ако не ща да ме сгази. Затова вдигнах двете си ръце пред себе си, с дланите към животното и започнах да повтарям „Спокойно, спокойно“. Кончето взе, че ме послуша, а моите съученици и класната казаха, че било много впечатляващо как съм го успокоила. Сигурно, аз не помня много какво съм направила. То, обикновено така става в екстремни ситуации. Действаш по инстинкт. Когато разказах вкъщи случката, баща ми ми обясни, че много правилно съм постъпила – кон се спира с вдигнати нагоре ръце.

Та така се научих какво да правя в подобни ситуации. В оня момент, като разказвах историята, се сетих за Винету – ама не за знаменития герой на Карл Май, а за небезизвестния българин – Винету Келешев (който преди десетина години искаше да си смени фамилията на Вождов, че звучало по-добре, не знам дали е успял). И то не толкова заради самото име, а заради нелепата ситуация – да се превърна по неволя в дресьор на коне.

Какво да правите, ако се озовете лице в лице с агресивен кон и няма кой да ви помогне?

Както видяхме от горе, на всеки може да се случи да попадне в подобна откачена ситуация, така че ето няколко съвета от мен (приеми ги на доверие, драги читателю, вече имам опит в подобни ситуации).

С тези съвети се надявам, че никога няма да Ви се налага да ползвате горната информация. Ако все пак ви се наложи – успех и умната.

Шизофрения и класно училище

Копривщица

Малко от бекстейджа на Копривщица – стар камион и камара дърва в един двор нагоре по баирите. Това го няма в пътеводителите…

Отдалечаваме се ние от конете и си приказваме с приятелката ми. След като вече съм разказала историята уточнявам, че съм го направила, щото нямаше накъде (не съм чак такъв Рамбо) – зер никой не беше наоколо да ни спаси. Тя добавя, че принцът на бял кон го нямало. Аз избухвам в смях и обяснявам, че двата коня пред нас ми стигаха и не принц на бял кон, а на собственика на конете щях да се зарадвам. Кикотим се и продължаваме между къщите.

В момента сме в бекстейджа на Копривщица – далеч от класическия туристически маршрут и в края на градчето. Къщите, макар и строени в същия стил, вече не са шарени и напудрени, а типично български – неприветливи, с боклуци из дворовете и струпани камари дървета пред портите. Мърляво е, неприветливо е, продъжава да вали. Ние се шматкаме и се замотаваме насам-натам. По едно време на приятелката ми й звъннва телефона и тя спира, за да вдигне. Аз се въртя наоколо, докато чакам разговорът да свърши и с периферно зрение виждам, че надолу по улицата се задава някакъв мъж над петдесет. Видимо пиян и ако се съди по походката – с явни психични отклонения. На ти сега! Все едно конете ми бяха малко… А на мен определено ми писна да се правя на Харисън Форд тоя ден.

Затова просъсквам на колежката да продължава да върви, че да се отдалечим тихо и кротко от лудия, преди той да ни е забелязал. Тя не загрява, затова повтарям настойчиво командата. Обаче вече е късно, онзи ни е видял и тръгва към нас. Красота! Все пак тръгваме надолу по баира, надолу към по-населената част на Копривщица. Онзи след нас и скъсява дистанцията. Псувам под нос и вадя ножа от фоточантата (взет за всеки случай) и го пускам в джоба си като мислено се моля да не ми се налага да го използвам. Свиваме зад един ъгъл и онзи изчезва нанякъде. Моята приятелка, все още в потрес след конете, недоумява защо се държа така и аз обяснявам, че хич не ща да си имам работа с луди. Тя уточнява, че той не бил заплаха, а аз й отговарям, че единственият начин това да е така е да сме пияни до козирката и да сме мъже. Ние не сме нито едно от двете. Продължавам с разказа с информацията, че шизофреничка, която тежи 45 килограма с мокри дрехи в нормално състояние, в манийна фаза не могат да я удържат двама яки мъжаги по два метра. С такива жизнеутвърждаващи разговори обикаляме още малко из по-централната част на градчето.

Копривщица

Лекарският кабинет – с пейка за чакащите. Направо възрожденската поликлиника.

Копривщица

Аптеката удобно се намира срещу лекарския кабинет. За удобство и занимавка на чакащите, некролозите са залепени точно срещу пейката пред кабинета – да има какво да обсъждат, докато чакат, знам ли…

Копривщица

Камион паркиран пред знак „Забранено влизането на камиони“ – това може да се види само в някоя балканска страна (като се замисля, май не само…). Впрочем камионът беше много фотогеничен.

Намираме къде са зъболекарският кабинет и аптеката на градчето – помещаващи се в разположени една срещу друга възрожденски сгради. Уличките са тесни, криви и оградени с високи дувари. Кой знае защо си представям как пред кабинета на зъболекаря чакат кореняк копривщенци с традиционни носии и ме напушва смях. Споделям идеята с приятелката и уточнявам, ей така, че едно време зъболекарят всъщност е бил бръснар. Продължаваме да се шляем. Попадаме на местното училище – Любен Каравелов е патрон, естествено – и моята първа асоциация е с Хаджигенчовото училище.

Копривщица

Училището – действащото училище в Копривщица, имам предвид. Когато отидохме, в двора си играеха дечурлига. Иначе, паметникът на патрона пази на главния вход.

Продължаваме нататък, защото забелязваме табела сочеща към къщата на Бенковски.

Идеално – тъкмо скоро прочетох една книга за него, пък и къщата е една от забележителностите на града. Знам, че е на един от баирите и тръгваме да я търсим. Обаче не ни се отваря парашутът – табели по-нататък няма, та не намираме нищо, само се озоваваме почти на края на Копривщица. След като отиваме да видим една много интересна доматеночервена къща (приятелката много държеше да я снима) тръгваме обратно към центъра на градчето. По едно време тя казва, че е гладна. Нищо, че във влака беше изяла два банана плюс две кофички Данет, тя е от хората на които им се отваря апетит на път, аз съм точно обратното. Та тя влиза в едно магазинче и излиза от там с баничка. Аз моята храна – пиле с картофи и едно кисело мляко – я изядох преди няколко часа, та изобщо не съм гладна. Тя започва да гризе баничката и продължаваме нататък. Дъждът не спира да ръми, а пред нас се хили красива жълтеникаква фасада – предполагам, че е на някоя от забележителностите на града и се насочваме нататък. Оказва се, че сме попаднали на местното класно училище.

Копривщица

Портата на класното училище в Копривщица. Не знам защо, обаче именно тук си представям изпита от знаменитата глава в „Под Игото“ и суетящата се Рада Госпожина.

Смеем се, че ще се върнем на училище и тръгваме да снимаме фасадата. Красива е, няма спор. Моята приятелка пък успява да се сприятели с едно куче и споделя с него половината баница. По едно време, гледам от сградата излизат две жени с пликове и тръгват да си ходят. Нещо в главата ми светва предупредително – часът е към един следобед – но продължавам да снимам. След малко все пак решавам да проверя вратата на музея и се убеждавам, че съм права – заключено е. Приятелката ми, също като мен, смята че онези двете жени вероятно са уредничките на музея. Цени на билети има, работно време – не. Шансът тия двете да отворят пак днес е равен на абсолютната нула. Следователно, псувайки българина, когото го мързи да работи и абсолютно отказвайки да приема факта, че е вън от сезона – все пак е още един следобед – продължаваме нататък.

Копривщица

Класното училище от по-близо. За съжаление, видяхме само това от него, но няма как. Впрочем, за тези, които не знаят, класното училище е било нововъведение през Възраждането. Преди това децата са учели в т.нар. взаимно училище, където всички деца от всички възрасти учат заедно в една стая. Учителят преподава само на най-напредналите, а те на по-малките и неопитни ученици и така нататък. Оттам и името – взаимно училище. В класното училище нещата са като при нас – децата са разделени на класове (много по-малобройни от сега, образованието е било скъпо удоволствие), но не винаги делението е било на база на годините. По-скоро е било по способности. Така онзи, който е много умен, минава в горния клас по-рано.

Дъждът не спира и си е в се така кофти, та решаваме да седнем някъде. Хем да ядем нещо (отново!), хем да се постоплим. Решаваме, че ще пием. Вино – един литър. Поръчваме си и храна и решаваме да подкрепим силите си. Но тъй като яденето и пиенето не са самоцел на този пътепис, а пък женските клюки едва ли ще са ти интересни, драги читателю, отново ще превъртя лентата с два часа.

Църковен туризъм и електромагнитни полета

След като сме се подкрепили стабилно – и имаме гориво за още приключения – плащаме сметката и тръгваме отново по мокрите улици на Копривщица. Дъждът вече е спрял и е малко по-топло така че дори е приятно. Въртим се напред-назад, аз снимам, приятелката ми снима и неусетно се озоваваме пред отворена порта с кръст отгоре. Черковен двор. Казвам й, че трябва да влезем, тя не разбира защо – обяснявам, че щом като църквата сама ни се смее насреща, значи не можем просто така да я подминем. Затова се насочваме натам – нали така и така сме дошли да се шматкаме. Още на вратата на черковния двор, свалям плетената шапка и я пускам в джоба си. Така е редно. Решаваме да огледаме двора преди да влезем и тръгваме да снимаме. Не съм щракнала и два кадъра, преди апаратът ми да откаже – вкючен е да работи през екрана, а не през визьора както е нормално, но нито едно от копчетата му не работи. Не мога дори да го изключа или рестартирам. Викам приятелката и обяснявам, че имам апарата от пет години и за пръв път виждам такова нещо. Обяснявам, че е дебел намек първо да влезем в църквата и й забранявам категорично да снима КАКВОТО И ДА Е из двора преди да сме запалили по една свещ вътре. Тя е доста озадачена от странното ми поведение, но предвид събитията от по-рано, решава да ме послуша. Все пак пита какво става – обяснявам, че мястото вероятно има силно електромагнитно поле, което е накарало апарата да откаже.

Копривщица

Църквата „Успение Богородично“ отвън. Много интересна синя фасада. Самата църква е нисичка, което показва, че е още от турско време. На преден план се вижда гробът на Каблешков. Вътре църквата е още по-впечатляваща, но както можете да се досетите – не е редно да се снима. Ако е заключена – има човек в съседната сграда, просто се повъртете из двора, ще дойдат да ви отключат.

Опитвам се да отворя вратата на храма – заключена е. От съседна постройка излиза свещеник, който ни упътва, че къщата на Каблешков е зад оградата. Аз питам дали можем да влезем в църквата и той кимва, че ей сега ще дойде. Пита ни откъде сме. Чакаме ние и още две жени. Ние с моята приятелка обясняваме, че сме от София, а свещеникът – по някаква странна асоциативна верига – отговаря „а, столичани в повече“. Не, отговарям аз през смях (всъщност, не мога да понасям въпросния сериал), само столичани. Отварят ни църквата и си купуваме свещи. Приятелката ми тръгва да си прибира рестото (стотинки някакви), аз й хващам ръката и й просъсквам, да ги остави. Тя ме поглежда въпросително, аз казвам тихо, че после ще й обясня. Пускаме парите (моето и нейното ресто) в касичката на църквата. Аз си паля моите свещи, тя си пали нейните, кръстим се, както си е по ритуал и след известно обикаляне из църквата – тя се оказа от онези, много старите (имаше т.нар. „женско отделение“ отделен балкон само за жените) – излизаме навън. Църквата определено е впечатляваща и докато снимаме в черковния двор – имаше доста интересни нещица – като например гроба на Каблешков, една порутена странна сграда и една гробница с вид на гроб на някой сицилиански мафиот – приятелката ми иска обяснение за поведението ми на фелдфебел.

Копривщица

Странната семейна гробница, излязла сякаш от „Кръстникът“. Ако се съдеше по снимките, правена е много отдавна (хората бяха с дрехи най-много от началото на ХХ век), но така и не разбрах кои са те или защо са имали идея да спят вече сън в нещо в стила на сицилианската мафия.

Обяснявам, че са ме учили да проявявам уважение към религията и като си дошъл в храм, задължително трябва да влезеш. Същото важи и за рестото от свещите – то е за църквата и толкова. Човек няма да забогатее със стотинките, я! Водим известна дискусия за това кога и за кого се палят свещи вътре в църквата – според мен само за здраве, моята приятелка е на друго мнение – правят ни забележка да не се врем в порутената сграда (не че бяхме тръгнали, ама се наложи да се извиняваме) и с бодра крачка се насочваме към къщата на Тодор Каблешков.

Хорър и духове

Къщата на Каблешков, по мое мнение, е най-красивата в Копривщица, а дори от всички възрожденски къщи изобщо – на два етажа, с двойно вито стълбище към втория етаж, просторни стаи, покрит чардак, красиви тавани и помещения на първия и втория етаж с големината на бална зала. Ако ще гледаме някоя копривщенска къща, това ще да е тази. И без това часът минава 4.30, а музеите работят до пет. Та нямаме време за друго. Както и да е, и без това тази къща беше най-отгоре в списъка ми с неща за гледане. Снимаме я отвън и отиваме да си купим билети.

Копривщица

Къщата на Каблешков отвън – самата сграда е много голяма, но по принцип можете да я вместите в един кадър. На мен просто ми харесва този – с клоните на вековния бор отгоре. С приятелката спорихме дали дървото е било тук, когато малкият Каблешков си е играл в градината. Поради дебелината на дънера, заключихме, че да – най-вероятно дървото е било вече тук по онова време.

Оказва се, че комбиниран билет за всички къщи-музеи в Копривщица струва 6 лева, като за студенти, но ние нямаме време да ги разгледаме и след има-няма два часа ще си ходим, така че взимаме билети само за тази къща. Плащам за да снимам вътре – всичко на всичко 5 лева (струва си, впрочем) и влизаме.

2077 Копривщица, България

Това, което винаги ме поразява, когато се сетя за тази къща е кой точно е живял в нея. Ако я сравняваме с тези на Ботев и Левски, че дори и на Вазов, тази тук си е истински палат. При това огромен. Ето защо, както и да го гледам, не мога да не се начудя на простотията на най-известния й обитател. Тодор Каблешков е получил завидно за времето си образование и е работил дори в Барон-хиршовата железница, но нали бил млад и буен – забъркал се с революционерите. Дотук добре – всеки на младини върши подобни работи и иска да промени света. Човекът имал идеали и куража да се бори за тях. Също добре. Само че защо се е самоубил?! При положение, че родителите му са имали всички връзки и парите да го измъкнат от зандана? Ето това не го разбирам, а всеки път като се сетя за родната му къща, не го разбирам още повече. Каблешков е бил само на 25, когато се самоубива.

Копривщица

Интериор на една от стаите – Каблешкови са били не само много богати, но очевидно и хора с вкус. На праговете на тези стаи са сложени стъкла, така че имайте го предвид като снимате. Когато бяхме там, вътре в къщата си беше почти сумрак – доста зловещо – така, че ще ви трябва по-ниска скорост на затвора.

Копривщица

Още една от стаите в дома на Каблешков. Стаите са огромни – ако ги сравним с къщата на Ботев, цялата постройка може да се събере в една от тях – и много шаренки. Обаче няма да ви покажа повече от вътрешността, за да отидете и да видите сами колко е красиво.

Влизаме в къщата и аз разказвам тази история – както и още други свръхестествени нещица. Приятелката ми не ми остава длъжна като разказва още страшни истории, в стил хорър филм. Ще ти ги спестя, драги читателю, за да не ме помислиш съвсем да откачена. Какво се случи в къщата на Каблешков обаче, не мога да спестя.

Копривщица

Прекрасният покрит чардак в къщата на Каблешков. На втория етаж. Много красиво място. Както се вижда, вече е доста тъмно.

Застанала съм аз почти на покрития чардак, че да го снимам – много е фотогеничен – когато изведнъж чувам скърцане зад гърба си. Освен нас, в къщата на Каблешков няма други посетители, работното време свършва след съвсем малко – така че рязко се обръщам. След тоя ден, адреналинът ми идва малко в повече. Виждам как една от вратите на стаите дава откат – все едно някой се е опитал да я затвори и после се е отказал – и зад нея силуета на приятелката си. Подвиквам й какво прави, тя невинно обяснява, че била отворила една от вратите. Аз пускам шумна въздишка и й обяснявам, че съм решила, че има призраци в къщата. Предвид шантавите истории, които си разказвахме, и двете избухваме в смях на тъпия си женски акъл и продължаваме да зяпаме. По едно време решавам да проверя онази врата, която видях да се движи и сърцето ми наистина слиза в петите за миг. Вратата е застопорена за стената в отворено положение от метална скоба и въже. Викам приятелката да й покажа, че тази врата съм видяла да се движи, а не другата и тя прихва. На мен обаче хич не ми е смешно и предлагам да преустановим разказването на страшни истории в дома на човек, който се е самоубил. Благодаря на глас на Каблешков, че ни е пуснал в къщата си и излизаме. Уредничките ни чакат на вратата – вече е почти пет – и ни пожелават приятен път обратно към София.

Копривщица

Паметникът на Каблешков в двора на родната му къща. Зад оградата е църквата „Успение Богородично“.

Благодарим и продължаваме да се шматкаме из Копривщица.

Копривщица

Уличка зад къщата на Каблешков – отново с негов паметник. Тук си личи, че сме в напудрената туристическа част на града. Впрочем, синята къща от ляво се продаваше – явно не е лесно да поддържаш паметник на културата.

Първа пушка и молитви за здраве

Районът около къщата на Каблешков е много по-красив от махалата с конете – класически шарени къщи, живописна архитектура, борови дървета. Мечта – почвам да разбирам какво им е харесвало на българите от старо време в това място. Забелязвам, че община Копривщица се оправя доста по-добре с инфраструктурата от Столична община – всяка кофа за боклук е маркирана с името и адреса на общината плюс номера на съответната къща. Ха сега се пробвай да крадеш кофата като е брандирана!

Копривщица

Една от брандираните кофи – има много такива из цяла Копривщица (буквално навсякъде). Тази точно, е досами къщата на Каблешков. Контрастът между древната порта и новата пластмасова кофа е направо комичен. Иначе, евала на община Копривщица и апелирам столичните общинари да отидат там на обмяна на опит.

Неусетно стигаме до някакъв много живописен мост и решаваме, естествено, да го снимаме. Когато се качваме на него, се оказва, че първо това е тъй нареченият мост на първата пушка – където се предполага, че е пукнала първата пушка на Априлското въстание – и че е строен през далечната 1813. Сто години по-късно, пишеше на моста, правнукът на строителя го реставрирал. Така че се снимаме с двестагодишния мост и продължаваме по баирите.

Копривщица

Мостът на първата пушка – не знам за теб, драги читателю, но за мен това е типичната картичка от копвищица. Направо очаквам по улицата да се зададат въстаници с калпаци с лъвчета и някоя напета девойка със знаме в ръце. Това мостче не е единственото в Копривщица, дори не е единственото в този стил, но е най известното. Строено е, според написаното на камъните, през далечната 1813.

Копривщица

Мостът на първата пушка от другата страна. До него има стара тепавица, но за наше съжаление не беше отворена.

Отново попадаме в бекстейджа на Копривщица – при това само на двайсетина минути шматкане от историческия център на града. Аз започвам да давам зор да вървим към автогарата – защото часът минава пет вече, а трябва да сме там към седем – приятелката ми не спира да ме успокоява, че сме близо и има време. Ама аз не спирам да давам зор – обикаляме кривите улички и снимаме странните къщи и каквото видим, когато пред нас се мярва зловеща камбанария. От ония, около които очакваш да видиш летящи прилепи. Понеже и двете сме любопитни – газ нататък. Оказва се друга църква – съвсем различна от предишната. Отново настоявам да влезем – по същата причина като в предходната – и категорично забранявам каквито и да е снимки преди да запалим по една свещ. Парен каша духа. Тя е скептична, но решава да ми се води по акъла.

Копривщица

Входът на църквата „Свети Николай Чудотворец“. Реално тази страшна кула видяхме да стърчи между къщите. Доста е зловеща. Вътре самата църква също е много интересна (и доста голяма), а в самия двор има няколко порутени сгради (много фотогенични, но само от разстояние).

Отваряме вратата, отвътре се чува песнопение. Тя се опитва да ме откаже като твърди, че може би има ритуал. Обяснявам, че вече сме влезли в двора и влизаме и в църквата. Вътре, вярно, има ритуал и за момент започвам да се чудя къде се набихме. На една маса в средата на храма, отрупана с всякакви видове храна, са се събрали бабички. Не ги броих, да не се стресирам, но съм почти сигурна, че са били към тринайсет. Дали пък местните вещици не си правеха сборище днес? Жената, която продава свещите ни уверява, че ритуалът вече е свършил и ние чинно палим свещите си. По едно време едната баба ни сочи на другите и друга баба се приближава към нас.

Не пропускаме да коментираме случката, докато снимаме външната част на църквата – неин патрон е Свети Николай Чудотворец и тя изглежда доста стара. Другата църква – Успение Богородично – изглежда още по-стара.

Пътнико свиден, пътнико млад… Загубени в превода на гарата

Става тъмно – вече е сумрак, та ръчкам приятелката да се връщаме. Аз съвсем съм се омотала вече, но тя твърди, че може да намери къде трябва да отидем. Мълчаливо се съмнявам в нея, но имаме около половин час да разберем дали е права преди да пусна GPS-a на телефона. За мое учудване е права и след няколко минути благополучно влизаме в заведението на автогарата. Аз съм гледала много „Кошмари в кухнята“, та съм леко скептична, но колежката държи да влезем. Имаме малко над час до идването на маршрутката, трябва да го оползотворим. Следват още една кана вино (първото вино беше по-хубаво, но и това беше читаво), още храна и още клюки. Към 19.20 маршрутката се паркира пред заведението и около 10-ина души се натоварваме вътре.

Оказва се, че Копривщица не е особено интересна вечер – тъмно е, осветление няма много и изобщо не изглежда хич приветлива за шматкане. Такива мисли ми се въртят в главата, докато се возя към гарата. Не ми се мисли какви маневри прави нашият шофьор, та не се заглеждам. Към 19.40 сме на гарата в очакване на влака. Той обаче закъснява, та се запознаваме с една германка и четиригодишното й синче. Дошли от София, че било евтино, не могли да разгледат нищо конкретно днес. Не можех да си обясня какво прави тази жена тук с малко дете, ама какво да се прави – разни странни хора. Малкият фарфалак търчи и цвили наоколо и по едно време хуква към отворената врата и към пероните. Аз хуквам след него по инстинкт – ще вземе да излезе на релсите и ще стане някоя беля – арестувам го да не мърда, скарвам му се на ръждясал немски и го връщам на майка му. На малкия започва да му харесва тази игра и в следващите няколко минути аз (най-вече) и приятелката ми го ловим и го връщаме. Майката най-накрая решава да се скара на детето. Разбирам частта, че „тук ще стоиш“ и излизат на перона. Ние се споглеждаме и по едно време решаваме да й обясним, че не й се месим във възпитанието, а просто се опитваме да пазим детето й. Разлика в културите. Аз се наемам да обясня – тя ми отговаря, че били пътували с много влакове, детето знаело било какво се прави на гарата. Аз обяснявам, че на перона е тъмно и влакът няма да спре толкова бързо и може да не види малкия, затова под никакъв предлог не бива да излиза сам. Тя явно ме разбира, защото започва да чете дълго конско евангелие на детето.

Излизам навън да проверя за влак – още няма, а закъснява с двайсет минути вече. Лошо… Ама от друга страна това е БДЖ – за тях нищо не е. По едно време гледам на перона само друго дете. Питам го какво прави тук само, а то ми отговаря на развален английски, че не говори английски. Питам го на испански (по акцента на детето налучках) откъде е, но трябва да повторя въпроса два пъти преди да ми отговори. Явно съм го стреснала с нещо. Обяснява ми, че е с мама и тати и отиваме при тях. Оказват се испанско семейство и техните приятели, които – също като немкинята с детето – са дошли до Копривщица да поразгледат. Оказва се, че единствените българки на копривщенската гара сме аз и приятелката ми. Немкинята иска да си купи билет, но от касата с десетопръстната система й обясняват, че ще си купи от влака.

Който най-накрая пристига. Стара мотриса – издраскана с графити. Аз вече си представям дървени купета и разпокъсана тапицерия, но оставам приятно изненадана. Купета има, но са чисти с хубава нова тапицерия, удобни. Топличко и приятно е. Изобщо – градският транспорт в София е в пъти по-зле от влаковете на БДЖ, така се оказа от разходката до Копривщица.

Настаняват ни в едно купе в с двама младежи, проверяват ни билетите и влакът тръгва. Този е бърз – т.е. няма да спира на всяка гара – и по-шумен. Приятелката ми вади книгата, която си е купила от гарата (аз я навих) и тръгва да чете. Уж двете да четем. Аз обаче съм на 4 часа сън тоя ден, адреналинът ми е в повече и ми трябват пет минути, за да установя, че буквите ми се мержелеят. Казвам й го, а тя се смее. Хич не ми се общува с младежите срещу нас, затова затварям очи. Тя се е облегнала леко на мен и чете. Ще трябва да съм дремала така към половин час – подпряна на фоточантата – когато усещам, че тя вече не се е облегнала на мен. Отварям едно око и виждам, че е гушнала чантата си и спи. Затварям окото. Спи ми се като на куче, не е честно пък! От друга страна отговорното гласче в главата ми почва да ме човърка, че заради мен момичето е станало в 5 сутринта и не е честно да й отказвам право на съм. Освен това една от нас задължително трябва да е будна – че всякакви работи стават.

Така че приемам задачата си на възрастен човек и отварям очи с усилие. Аз ще пазя – толкова. Вадя телефона и почвам да цъкам по него – да ме държи будна, че тракането на влака ме приспива много сериозно. Затова си налагам да бъда отговорно куче-пазач и будувам. На гара Подуяне я будя да става, че скоро ще слизаме. Тя мърмори, а аз й обяснявам, че скоро слизаме. Пристигаме благополучно на Централна гара към 10 часа.

Не спираме да се смеем какво яко пътешествие сме си спретнали и си обещаваме да посетим Копривщица отново, когато времето е по-хубаво и да отидем някъде отново (понеже ни е много забавно заедно). Разделяме се в подлеза – аз трябва да чакам трамвай за към къщи, а тя да си вземе метрото. Майтапя я, че ще пиша пътепис. Тя се смее.

Аз чакам трамвай повече от 20 минути (през които отново благославям съответните органи) и се прибирам вкъщи към 11 вечерта. Пълна с впечатления и забавни истории за разказване. Въпреки неистовите си опити, ние – двете шматки – не успяхме да се забъркаме в сериозен проблем. Копривщица и възрожденския й дух се оказаха благосклонни към нас. От разходката разбрах едно – никога не е ясно какво ще се случи, когато две шматки решат да тръгнат нанякъде…

Автор: Бистра Стоименова

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Копривщица – на картата:

Копривщица



Booking.com


Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

www.pdf24.org    Изпрати пътеписа като PDF   

Posted by on 16.03.2017.

Tags: , , , , , , ,

Categories: Бистра Стоименова, Копривщица

2 Responses

  1. Blagodarq za zabavniq,shtur I izpustren s priklucheniq razkaz,presuzdaden s chuvstvo za humor!
    Otnostno shturite neshta,koito e zaduljitelno da napravim,dokato sme jivi-tatoo,crazy pricheska I mnogo puteshestviq/bez planirovka=poveche emocii I adrenalin/Ako samo si stoim v kushti ,oplakvame jivota si I chakame neshto hubavo da ni se sluchi…No way/na chist’ bulgarski’:) Sled Kato idem „2 metra “ nadolu …shte sme samo ime s dve dati razdeleni ot cherta.Zatova-priqteli…putuvaite,budete sebe si!

    by emil on мар. 19, 2017 at 19:54

  2. Моля, радвам се, че историята се е харесала.

    Хората казват, че онова, което помним е именно странното, различното, необикновеното в живота. Онова, което ни разтърсва из основи, кара ни да правим неща, които никога не сме правили. Онова, което ни кара да се страхуваме и вълнуваме едновременно. Онова, което ни кара да се чувстваме… живи.

    За такива моменти човек често си казва „с какъв акъл го свърших това“, а после разказва на внуците „аз, на вашите години това и онова правих“. Всеки от нас пише история – дали ще бъде хайку от четири реда или роман в няколко тома, изборът е наш. Перото и мастилницата са ни били надлежно предоставени от Вселената – какво ще изпишем си е наша работа 🙂

    by Бистра on мар. 23, 2017 at 0:48

Leave a Reply


« | »




Последни публикации


Страници



About Пътуване до...

Здравейте, Казвам се Стойчо Димитров и съм единият от двамата администратори на този блог. Другият администратор е Комитата. Сайтът е предназначен да разказва за нашите пътешествия из страната и чужбините, като с удоволствие се публикуват и разкази на други пътешественици. Условията на публикуване са малко по-надолу.. Малко история Сайтът започна работа през май 2006г, но […]more →
Switch to desktop version