юни 08 2009

Пътуване из Гергьовденска Европа – или как след 3100 км знам какво искам от живота

Днес, един ден след европейските избори е време да публикувам и собствения си отчет за една „малка“ обиколка из Европа. Пътят ни беше София-Загреб-Залцбург-Мюнхен-Нойшванщайн-Виена-София.

Е, старах се много като писах, в крайна сметка излязоха доста страници текст и с цел по-лесно четене го разделям на две части, втората ще се появи няколко часа след първата, така че имайте търпение. Надявам се да ви хареса и не ругайте много автора — толкова мога 🙂

Гергьовденска Европа

или как след 3100 км знам какво искам от живота

София-Загреб-Залцбург-Мюнхен-Нойшванщайн-Виена-София

част първа,

(а какво искам от живота ще разберете в част втора по-късно)

От София към Мюнхен

Нашето любимо правителство и тази година реши да ни ощастливи с 6 почивни дена около 1-и май и Гергьовден. Да седим 6 дена в София си е живо самоубийство (не че София в този момент не е прекрасно празна🙂 и затова семейният съвет реши да идем на разходка с колата до… Мюнхен. Защо Мюнхен? Защото съм бил само на летището му поне 40—50 пъти, но не съм стъпвал в града — пък и как да не открие човек летния сезон с една бира в Мюнхен? 🙂

Пътем щяхме да минем през Виена — за малко култура и малко пазар и през Загреб, за да хапнем на улица Ткаличева. Имах и тайната мисъл да ни стигне времето, за да стигнем и до Нойшванщайн — приказният замък в Германия, послужил за един от образците на замъка на Дисни (другият май е някакъв замък в Испания) — но това първоначално беше само тайна моя мисъл без „официално“ да обявявам идеята си пред семейния съвет.

И така,

планът беше следният:

тръгваме на 30 април от София за Загреб, спим в Загреб, на другия ден пътуваме към Мюнхен, спим две вечери там, след което се местим във Виена за две нощувки и оттам — обратно за София. Последният етап щеше да е най-дългия етап за еднодневно каране и решихме да го оставим за последния ден — т. к. след прибирането ни в София оставаше още един почивен ден за отспиване — самия Гергьовден, та нямаше да ида скапан от каране в първия работен ден след празниците. Имаше и друг момент — добре щеше да е във Виена да сме в работен за Австрия ден, за да могат някои хора да пообиколят магазините, а ние с щерка ми щяхме да ходим по музеи. Всъщност казах ли ви, че пътувахме цялото семейство, барабар с малката? Е, сега ви го казвам 🙂

Тръгнахме на 30 април сутринта някъде към 8,

за да успеем да се измъкнем малко преди девет от града (много ми се щеше да тръгнем към 7, за да избегнем задръстванията, ама…) Последната дупка на София се намира на кръстовището на бул. Европа (абе, „баба Парашкева“ си е по-подходящото име за тази поредица от дупки и бабуни) и Околовръстното — оттам нататък до Калотина е перфектен мазен асфалт. Стигнахме бързо до там и минахме без проблеми — сърбите даже не ни отвориха багажника (обикновено го правят). Смених малко пари на самата граница — сръбската банка на границата не ползва трънския курс, та реших, че 20 евро, обърнати в динари все ще има къде да похарча.

Сърбия,

като че ли показва признаци на подобрение — автопаркът е значително подновен в сравнение от преди 3—4 години, полицаите са по-малко (на отиване и връщане имаше само на едно място), но пък са научили лошите навици на българските шофьори на джипове и по-скъпи модели — преди години всички караха доста по-културно. Изобщо започва да ми се струва, че България е оазис на спокойното шофиране, в сравнение с околните Гърция, Сърбия и Румъния. Малкото македонски коли в Сърбия също се изявяваха с „най-добрите“ си балкански черти.

Магистралата в Сърбия

се плаща вече и с кредитна карта, а чуждестранните коли могат да плащат и в евро, но най-важното: цената на магистралата вече е 7 евро (Ниш-Белград), а не старите 13 до 15 евро. Освен това има много повече бензиностанции по пътя — ние спряхме първо на един нов Лукойл (там го пишат Лукоил, въпреки, че би трябвало да е Лукоjл или Лукойл, ама компромисът между фирмена и антибългарска политика (неприемането на „и кратко“) винаги води до леко смешни резултати).

Новите бензиностанции са през нормалните 30—40 км по магистралата — OMV, Еко, Лукойл, MOL и още една — две, вероятно сръбски, вериги, които нищо не ми говореха като име. Бензиностанциите са нови, с чисти и хубави и най-важното — безплатни тоалетни.

Ограничението в скоростта в Сърбия все още е 60/80/120, но както казах, полицаи вече не се виждат и народът малко се престарава в юркането.

Белград ни посрещна

с обичайното си, но станало вече чудовищно, задръстване — изобщо има всички признаци, че Сърбия уверено е тръгнала по пътя на източните си съседи: повече нови и големи коли, ненормално каране, хубави бензиностанции, нелоши крайпътни тоалетни и отвратителни задръствания в столицата.

На връщане вече, слушах по радио Б92, как преди година-две са дали изграждането на магистралата между Нови сад и Суботица (на унгарската граница) на концесия на чуждестранна фирма. Фирмата не е намерила нужните банкови гаранции, държавата е решила да отменят концесията и сега се съдят пред Арбитражния съд в Париж. А, да — и обещали, че ако няма достатъчно трафик — държавата ще компенсира концесионера.

Изобщо — някои са се устремили натам, откъдето други се връщаме (дали?) пълзейки...

Друг признак за подобрение са многото и разнообразни радиостанции, както и пълното покритие с GSM сигнал поне по магистралата — преди 3—4 години това не беше факт. Б92 е добра станция, така също — Roadstar. Любимата ми белградска JAT като че ли е изчезнала обаче.

След Белград българските коли лекично започват да се разреждат, но както казах — сърбите го компенсират с новонаучения маниер на кретенско каране. Изобщо имаше много български коли и автобуси, чак до Любляна.

Някъде след обед стигнахме до

най-загубената и ненормална граница по пътя: сръбско-хърватската

Да им се не види и организацията и патриотизма, ама да се чака цял час и нещо на опашка, за да стигнеш до един пиклив граничен контрол на нищо не прилича — 4 огромни опашки с леки коли и ееееднииии баааавниииии граааааничаааариии… Ужас.

Там за пръв път ми се случи да видя кола с номер от Монако — в черното Ферари имаше един лъскав (метросексуален 🙂 ) младеж и подобаваща красавица, ама и те чакаха на пангара — кеф 🙂 (изобщо много е лесно и приятно да си борец за социална справедливост в богата държава).

Хърватите този път не ми поискаха да ги черпя, може би защото пътувах в западна посока (преди 2 години искаха да ги почерпя, връщайки се от Австрия тогава) — но пък бяха учтиви — не може да им се отрече.

Влязохме в Хърватска.

Обикновено първото нещо, което прави впечатление в тази страна са магистралите, но мен те не ме впечатлиха особено — т. е. нормално хубава магистрала, но чак пък да е нещо особено — не е. Унгарските определено са по-добри (а Австрия и Германия изобщо не са обект за сравнение в случая 🙂

Вярно е обаче, че маниерът на каране вече е доста по-европейски, въпреки наличието на сръбски и български коли по пътя.

От границата до Загреб са доста километри — за съжаление пейзажът е сравнително равен и скучен и освен да се внимава в движението, няма какво толкова да се прави. Другият фактор за скуката по пътя е, че радиото вече е досадно — почти никаква музика, а само приказки, приказки, приказки — какво направил тоя, какво направил оня — добре, че в колата имаме диск с детски песни 🙂

По тази магистрала се виждат обаче само местни бензиностанции — INA или нещо такова се казва националната им верига и веднага ли личи, че поне по отношение на бензиностанциите хърватите са по-назад от сърбите — всичките (до една!) бензиностанции са собственост на тази верига и съответно са доста стари.

За тоалетните също има какво още да се желае (изобщо по целия наш път това бяха най-лошите тоалетни — стари, не точно мръсни, но не мога да кажа, че са чисти — и на всичкото отгоре — платени тоалетни). Преди десетина-петнайсет години тези бензиностанции биха били ОК, но вече сме 2009 година, не бива да го забравяме.

Подозирам следното — в Хърватска държавата е излишно силна, строи много магистрали, но и не допуска много конкуренция на пазара. Друго е, че не можах да попадна на музикална (комерсиална) радиостанция — само приказване, приказване, приказване, кой къде какво направил и за влиянието на Хърватска по света.

Липсата на конкуренция вреди на качеството на крайпътните тоалетни — има една такава зависимост, като че ли.

Естествено, всичко това са абсолютно повърхностни крайпътни впечатления, но точно тогава бях излязъл и от България и от Сърбия и тия неща се виждат лесно.

Намерихме си лесно (абе, да живее GPS-а 🙂

хотела в Загреб

Няколко думи за хотела:

Хотел Феникс (Phoenix)*** (http://www.booking.com/hotel/hr/hotelphoenix.html се намира в покрайнините на града, квартал Сесвете — много хубав квартал с къщи, сравнително далеч от центъра, но пък е лесен за намиране, ако влизате в Загреб от Изток. Бях го резервирал през www.booking.comна цена от 89 евро двойната стая със закуска. Хотелът беше доста по-добър от другия (I -hotel), който бяхме ползвали преди две години. Вярно, че това беше и най-скъпата нощувка на това пътуване, но това се дължеше по-скоро на това, че за виенския и мюнхенския хотел (и двата с по 4*) намерих добри промоции.

За Хотел Феникс бих могъл да цитирам собствения си отзив, който публикувах на booking.com:

  • (+) Добро местоположение за пътуващи транзитно, чисто, учтив персонал и нелоша закуска за категорията си
  • (-) Цената от 89 евро е малко по-висока от аналозите във Виена или Мюнхен

Стаята ни беше под покрива, с панорама към града, с огромно двойно легло и баня от Идеал Стандарт. Мога да препоръчам хотела с чиста съвест за хора с кола и тръгнали на път. Иначе е далечко от центъра — от хотела се качвате на автобус, а после и на трамвай. (е, ние ходихме с колата). Има къде да се паркира и закуската беше ОК.

Загреб е немного голям град на бреговете не река Сава

Центърът е много симпатичен — на площада има паметник на някой от бановете, живял през XIX век и размахващ ятаган (вероятно срещу турците или австрийците, трябва да проверя). Точно пред паметника е мястото за срещи в града, та човек може да огледа младежта — хубави мадами, но пред Братислава всичко бледнее 🙂

Беше вече по тъмно, когато се разходихме из центъра — целта ни беше да се разходим и да намерим някъде да хапнем. Това последното ми беше останало като неизпълнено желание от последното ми идване в Загреб преди две години — тогава минахме по улица Ткаличева с кръчмите, обаче тогава не ни бяха останали сили и бяхме решили да се приберем.

Това — тогава, а сега бяхме отпочинали след 800-те километра път и имахме сили и за разходка и за хапване.

Гледката от прозореца на хотела — гледайки надписа Pekarna отсреща и още много надписи в града, щерка ми зададе фундаменталния въпрос: „Тате, защо тези хора говорят на български, а пишат на немски?“ 🙂

Хърватската ми колежка каза, че това е най-кратката и точна характеристика на хърватите 🙂

В хотела не можаха да ми обменят пари (изобщо чейнджовете в Хърватска имат симпатичния вид на обикновено магазинче с тезгях — без стъкла, охрана и т. н., в случая просто нямаха достатъчно оборот) и по този повод търсех заведение, което приема кредитни карти. Всъщност това се оказа съвсем лесно, защото май повечето приемат. Влязохме в една пицария — сметката за голяма и малка пица и салата (и трите неща бяха огромни), две бири и сок беше 106 куни (грубо: 25 лева) — и това на центъра на Загреб, на улицата с кръчмите — изобщо, мястото за туристи! В момента в О! Шипка сметката ни е от подобен порядък. Във Виктория не можем да паднем под 35 лв… И някой разправяше, че Хърватска е скъпо... В Дубровник със сигурност е скъпо (хърватската ми колежка също се фрустрира от цените там) — но Загреб изглежда вече не толкова скъпо място.

На връщане към колата се възползвах от една супер-екстра на GPS-a — зарязваш колата, където си намериш място, записваш мястото в устройството — и после, можеш да се моташ, където си искаш, можеш да се загубиш, можеш да се шляеш без да мислиш как ще си я намериш — кеф 🙂 Така и направих — още повече, че като заваля дъжд и се стъмни съвсем, GPS-ът си ме заведе до колата 🙂 (голяма измишльотина е това устройство, да знаете). После, естествено ни заведе и до хотела.

Този ден бяхме минали 804 км и заспахме като заклани.

На другия ден запалихме в посока Любляна, към Залцбург и Мюнхен.

Словения започва някак неочаквано

След като предния ден бяхме пътували към 3 часа след влизането в Хърватска докато стигнем Загреб, то сега, докато се измъкнем от Загреб и забележим красивия хълм насреща със замъците и симпатичните къщички отсреща, се оказа, че спираме за проверка на

Хърватско-Словенската граница

(хълмът с красивия замък и къщичките се оказа, че е в Словения 🙂

Това вече е възпитана граница: хърватите не искаха почерпка, а словенците само погледнаха паспортите и… попаднахме в лапите на словенската агенция по пътищата да ѝ плащаме винетката35 евро с 6-месечна валидност. Няма по-кратък срок, това е положението. Но пък са го направили доста по-добре от нашата граница — продавачите на винетките са буквално 2 метра след паспортния контрол, на самата лента и нямате шанс да ги „изпуснете“. Платих в брой и не знам дали приемат кредитни карти.

Словения действително прилича на едно по-темперирано копие на Австрия — едни планини, едни подредени селца, от време на време се виждат замъци по високите хълмове и ниските върхове. И всичкото това обляно от средиземноморско слънце. И много подредени ливади.

Всъщност това си е Австрия от мноооого години — тази територия никога не е била под османско управление и тежката ръка на Австрийския кайзер и императора на Свещената римска империя (т. е. Германия) се забелязва поне по видимите места на страната.

Невидимите места т. е. тоалетните край пътя са белязани от балканистиката — не бе, нищо им няма — добре изглеждат, но… смърдят. Това го бях забелязал и при предишното ми пътуване, но два пъти по ред да ми се случи? (сръбските и българските изглеждат добре и не смърдят, хърватските — изглеждат зле, но не смърдят, докато при словенските е обратното — изглеждат добре, но откъм миризма… има мегдан за съществени подобрения)

Иначе бензиностанциите са хубави, с много място за почивка и магазини.

За пръв път словенците имат независима държава от 1991 г насам — преди това, я са част от Австрия, я са част от Югославия. Това е най-на-запад живеещият славянски народ (пък черногорците са най-западните православни) и се опитва да прилича на западна страна — засега успяват, като успяват и да спънат най-близките си съседи, хърватите, от устрема към ЕС (делят едни 3 кв.км в един залив на морето и не могат да ги разделят). Отърваха се от Югославия след само 10-дневна война, в която местните полицейски сили просто блокираха казармите на Югославската народна армия, блокираха доставките им на ток, вода и храна и така бързо-бързо се наложи ЮНА да се изтегли 😉

Този номер не успя в Хърватска и Босна, което пък доведе до дълги кръвопролития в последните две държави.

Или с други думи можем да твърдим, че словенците са хладнокръвни интересчии (последното го казвам без грам негативизъм — хората си гледат интереса и това е).

Постепенно приближавахме

Алпите (ей, много красива планина, ейц!)

— всъщност това са части от Тирол и съответно музиката по радиото започна да става подходяща за терена, само дето текстовете са на словенски:

http://www.youtube.com/watch?v=kcnnpnkt_Lk

и особено това чуйте 🙂

http://www.youtube.com/watch?v=97Y5cDnNXq4

Словения, гледана от пътя, наистина създава впечатлението на подредена страна с хубави магистрали — всъщност от Хърватска покрай Любляна и до Караванкен тунела (Австрия) е почти непрекъсната магистрала (останал е само един 10—15 км участък, който минава по нормално шосе) с красиви планини и подредени села. Бензиностанциите са съществено по-добри от хърватските, с хубави места за почивка и магазини на тях — но като че ли и тук конкуренцията е ограничена — видях само бензиностанции на местната Петрол. С липсата на конкуренция си и обяснявам споменатите вече миризливи тоалетни — иначе добре изглеждат.

Пътят минава покрай Любляна

(преди две години обезателно се минаваше през града) и трябва да внимавате, на разклона за Италия и Австрия — ако сте за Австрия, трябва да гоните табелите „Любляна — Север“ надясно. Точно в този момент се бяхме заприказвали, не чух девойката от GPS-а кога е казала „Дръжте вдясно“ и когато се усетих, вдясно от мен вече беше пълно с коли и ме хвана шубе да ги засека и така отпрашихме в посока Италия (т.е, „дръжте вляво“). Е, да живее гениалното изобретение, наречено GPS, защото веднага се отклонихме на първото отклонение и „девойката“ ни заведе обратно на правилния път.

Словения не е най-голямата страна в света, та за има -няма 2—3 часа я прекосихме и малко след Любляна занавлизахме вече в същинските Алпи. Там някъде за последен път видяхме река Сава — великата югославска река, свързваща Любляна със Загреб и Белград. Край Любляна реката е голяма колко Искъра в долното му течение като че ли.

Малко преди

Караванкен тунела

на една словенска бензиностанция си купих австрийска винетка — това е много добра практика: да се продават винетките за съответната страна още на територията на съседната. Никой не продава български винетки в Сърбия, Гърция или Румъния — при нас е важна „единната флашка“, а не удобството на пътуващите.

Словения вече е част от Шенгенската зона и граница към Австрия няма,

само се плаща на тунела Караванкен, минават се 8-те му километра (толкова някъде ги засякох) и от другата страна

вече сме в Австрия

Само да не забравите, че от другата страна отново е магистрала и вече трябва да имате австрийска винетка — последното място, където можете да си купите е на входа на Караванкен (от словенска страна). Първата бензиностанция в Австрия е някъде 20—30 км след „границата“ и не ми се ще да мисля, какво ще правите, ако ви хванат в този участък без винетката.

Вече сме в същинските Алпи

пейзажът вече започва да става съвсем като реклама за шоколад: остри върхове, зелени ливади, синьо небе и… къщички от дърво. Не се заглеждах специално (все пак шофирах по магистрала), но не видях мармотите да увиват шоколади в станиол 🙂 (но това се дължи по-скоро на това, че много внимавам в шофирането и не съм се разсейвал настрани да гледам за мармоти).

Лилави крави дават шоколад, а мармотите го увиват в станиол

Преди да стигнем Залцбург, който беше междинната ни за деня цел, се минава през прохода Туерн — магистралата се изкачва през тунели и виадукти до 1300 м. н. в., където започва спускането. В голямата си част има ограничение на скоростта по тази магистрала — заради екологията, шума и ремонтите. Някъде по високото има и една патарина — минаването по тази магистрала (проходът Тауерн)се заплаща, независимо от наличието на винетка.

Пътува се сред алпийски върхове, ливади и мармоти със станиол.

В ранния следобед наближихме

Залцбург

и добре, че бяхме навреме с графика, та се отбихме да разгледаме родния град на Моцарт, Караян и Доплер.

Датата беше първи май, и когато влязохме в града, се виждаше, че току-що са отминали празненствата. Само да не сте си помислили, че са чествали работническия празник — в Австрия първи май не е само празник на работническата солидарност — и нямаше никакви признаци за работническо (хеле пък партийно-социалистическо) празненство. В един от най-богатите градове на Австрия това би било неуместно.

Но очевидно имаше следи от празник — беше пълно с народ, туристи, виждаха се хора в народни носии — изобщо: живот (в смисъл на LIFE 🙂 (Бил съм на Първи май във Виена — и там са големи празненства, но точно работническото празненство (на социалистите) е някъде мноооого встрани, а в Залцбург и такова нямаше)

Река Залцах се влива в крайна сметка в Черно море, пък аз съм снимал момичето с народната носия — имаше много такива по града, вероятно са участвали в празника

В Залцбург намерихме някакво място за паркиране (признавам си — трудно и с търпение) и тръгнахме да се разходим. На площада пред градската катедрала таман махаха сцената от празненствата.

Ние се отправихме към къщата на Моцарт.

Площадът с родните къщи на Моцарт, Караян и Доплер.

Всъщност съм снимал шарения тролей — очевидно е новост в града, защото из целия град имаше рекламна кампания за това, че новите тролеи са екологичен и удобен градски транспорт

Залцбург е наистина особено място — на едно площадче, буквално една до друга са родните къщи на Волфганг Амадеус Моцарт, Херберт фон Караян и на Кристиян Андреас Доплер — ей така са: една срещу друга:-) Може пък да има нещо на тоя площад? Е, ние разгледахме къщата на Моцарт, пихме по кафе и торта с ягоди в кафенето на партера и продължихме разходката си към двореца Мирабел.

Кафенето в родната къща на Моцарт

Малко отклонение: Имайте пред вид, че децата обичат да ходят по музеи — не си мислете, че ще им е скучно там. В повечето европейски музеи има аудио-гидове и даже да няма български (всъщност май никъде няма) аудио-гидът е много добро средство детето да послуша езика, който изучава в училище. В нашия случай това е немски — малката слушаше аудио-гида с интерес, а после аз й го разказвах отново. Никой, никого не гони, така че можете на спокойствие да използвате музея като леко езиково упражнение, защото сам по себе си музеят им е интересен и децата се стремят да разберат това, което виждат. Освен всичко друго музеите в Европа са уредени доста интерактивно и това допълнително подпомага интереса на децата (а и на възрастните). Всичкото това го казвам, за да не ви е страх да водите децата си по музеи в Европа — ще бъдат доволни дечурлигата, а има и образователна ценност.


После се разходихме из градините на двореца Мирабел.

Градините на Мирабел

Градините на двореца Мирабел

Дворецът Мирабел

Градът беше пълен с народ и туристи — някъде мернах даже една софийска Тойота (изобщо успяхме да изпразним София по празниците). След кратък пазар на площада (всъщност никакви други магазини не работеха — знаете как е с почивните дни и работното време на магазините в немско-езичните държави 🙂 , намерихме си колата и… газ към Мюнхен.

От Залцбург до Мюнхен

са малко повече от 100 км, но бившата граница между Австрия и Германия се намира съвсем близо до града на Моцарт — на един баир има бензиностанции от двете страни, още някакви големи паркинги с много тирове по тях, ограничение на скоростта от 60 или 80 км/ч (не видях точно — карах със 100 в този момент) и…

вече сме в Германия.

Какво се смени: цветът на пътните табели и… поведението на колата! Като тръгна тоя ми ти Опел — не мога да го удържа! Като подкара със 150 в крайна дясна лента и още иска, и още, и не мога да го усмиря! Колата усети, че се е прибрала при мама в Германия 🙂

Да ви разказвам ли за немските магистрали?

Карах със 140 в крайна дясна лента (повече аз самия не обичам много, честно казано), разходът спадна чувствително и изобщо… колата се чувстваше супер, шофьорът и пътниците — също.

Магистралите в Германия са нещо, което всеки трябва да преживее — каквото и да ви разказвам все едно да ви разказвам за среща с папата или за вечеря на свещи с Анджелина Джоли, да кажем (тя да ви сготви вечерята 🙂 Не е за разказване, а — за преживяване 🙂

Бавария, между Залцбург и Мюнхен – поглед от магистралата

Пристигнахме в Мюнхен по светло,

лесно си намерихме хотела (да живее GPS-а!), малко отморихме и решихме да идем до центъра, за да потърсим някъде да хапнем (и в хотела може, ама кой яде в хотела си, ако не е в командировка?).

Две думи за хотел Mercure Hotel Orbis, Muenchen:

Хотелите и в Мюнхен и за Виена си резервирах през сайта на Accorhotels. Нелоша френска верига, която управлява няколко вериги хотели: от нискобюджетната Формула 1 до повече от бизнесменската Новотел. Е, досега съм ползвал междинните Ibis и Mercure на няколко пъти — Меркюр са 3—4 звездни, Ибис — са малко по-ниска категория, но и от двете съм бил доволен (отношението цена/качество е много добро). Търсенето из сайта им доведе до повече от приличната оферта за две нощувки/закуска за тримата в Мюнхен на цена от 134 евро (общо) и 178 евро (същите условия) за Виена. Е, хотелът във Виена се намираше на центъра (в горната част на Мария Хилфер щрасе (който познава Виена ще оцени), докато мюнхенския беше в покрайнините — ама нали сме с GPS, няма град в Европа, който да ни се опре.

Това, което ме смущаваше, беше идеологическата ми обремененост, защото улицата на хотела се казваше Karl-Marx-Ring. Ама срещу 134 евро за двата дена общо — преживях го 🙂 Иначе — нелош жилищен квартал на Мюнхен (т. е. на мен ми хареса, но едва ли е точно най-гъзарският район на града)

Mercure Hotel Orbis Muenchen абсолютно си отговаряше на 4-те звезди с големи стаи, големи легла и супер закуска.

Та след като си огладихме перата решихме да идем към центъра — хем да огледаме, хем да потърсим нещо за хапване.

В центъра на Мюнхен беше такава навалица,

че нямаше къде яйце да хвърлиш, камо ли да намериш място за паркиране — петък вечер беше (към 9 часа вечерта) и народът беше излязъл навънка, кръчмите — пълни, шум, навалица — изобщо купон! Немци пият бира в Мюнхен 🙂 Как да не умреш от завист? 🙂

Бяхме доста скапани и решихме да не се завираме още повече (мислех си колко време ще ми отнеме търсенето на място за паркиране) и затова решихме да потърсим нещо извън центъра — тръгнахме обратно към хотела и влязохме в първия ресторант, който ни хареса по пътя (по-скоро видях, че има място за колата). Хапнахме, пийнахме и се прибрахме, за да имаме сили за поход из града на другия ден.

Този ден бяхме минали 600 км през 4 държави и 1300 м. надморска височина.

Продължението (след 11 ч на 08 юни):

Пътуване из Гергьовденска Европа (2) >>>

Други разкази свързани с Европа – общо – на картата:

Европа – общо


Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

www.pdf24.org    Изпрати пътеписа като PDF   


6 коментара

6 коментара to “Пътуване из Гергьовденска Европа – или как след 3100 км знам какво искам от живота”

  1. […] на пътуването ми из Европа. Ето така стигнахме от София до Мюнхен, а сега продължаваме с Мюнхен, Нойшванщайн и Виена. […]

  2. […] описание на бюджета на пътуването ни с колата от София до Загреб – Мюнхен – Нойшванщайн – Виена със съвети за пътуване и […]

  3. […] пътепис се появи едва миналата година, когато ходихме с колата до Нойшванщайн – тук вече си бях турист па макар и самостоятелен и […]

  4. Емали каза:

    Колата усети, че се е прибрала при мама в Германия 🙂 страхонтно разказано пътешествие и ние от позицията на +1 година, направихме подобно пътуване, има някои проммени, но като цяло и ние минахме по-същият път – усещането крави и мармоти у същото! Само където останахме 3 дни в Залцбург /гаджето синът ми с гаджето му бяха там/! Очаквам още пътеписи! Имаш ме за съпреживятел!

  5. Lilia Ivanova каза:

    Къде съм гледала, Стойчооо, как съм изпуснала такъв разказ! Чудничка разходка сте си направили! Да си призная как ме сърбят петичките за един пролетен Залцбург…

  6. Lilia Ivanova каза:

    А сега да докладвам – маршрута отметнат!
    С допълнителни екстри – Нимфенбург, Линдерхоф, Херенхимзее. Ей, какви дворци, какви фонтани са това! Мислех си, че платноходките са по гръцките морета, те били повече по немските езера!
    А в Мирабел сега са в червената гама – алени сърца от бегонии, розариума разкош, но в лабиринта не посмяхме да влезем, че младежа е вече имаше първо индианско име Изгубен в Мюнхен! Музея на Сваровски ме свари неподготвена, вълшебен!

Leave a Reply


Switch to mobile version