юни 04 2009

Обиколка на Северна Америка (САЩ и Канада) с кола(3): По пътищата в САЩ, пътуване до Чикаго и Ниагара, канадска виза и Канада

Продължаваме с пътеписа на Христо за пътешествието му из САЩ и Канада. Започнахме с Подготовката и съветите и проследихме първите им стъпки в Америка. Днес ще тръгнем към Ниагара, Чикаго и Канада. Приятно четене:

Обиколка на Северна Америка (САЩ и Канада) с кола

част трета

По пътищата в САЩ, пътуване до Чикаго и Ниагара, канадска виза и Канада

При излизането от Ню Йорк минахме по няколко моста, като най-големия от тях — George Washington Bridge — беше Toll Road, т. е. минаването през него се заплаща. Освен някои големи мостове и тунели има и цели магистрали или участъци от тях, които са платени. Далеч преди контролните пунктове се виждат табелите с указания над тях, така че има време да се престроиш към кабинка, която е за избрания от теб начин на плащане. Може да се плаща и чрез някакъв вид абонаментни карти, което ние не си направихме труда да изясняваме, защото винаги карахме в най десните ленти, където обикновено е за плащащите кеш. Таксите са минимални, от порядъка на $1 до $6.

Карането по магистралите, за обичащите да шофират, е истинско удоволствие.

Магистралите извън гъсто населените райони са с широка разделителна ивица /обикновено от няколко до няколко десетки метра/ между двете платна и с по няколко ленти във всяко от тях. Тук е и любимото място на патрулиращите шерифски коли, които макар и сравнително рядко, могат да се видят паркирали там.

Както е известно американците нямат проблем със свободните площи, има достатъчно в огромната територия между източното и западното крайбрежие. Затова и къщите в градчетата са предимно едно и двуетажни, огромните молове и супермаркети в тях също са едноетажни.

В градчетата ограничението на скоростта е 20—30 мили и всички го спазват. Има много светофари, но знаците са много по-малко от тези у нас и изобщо в Европа. На много места вместо знаци има табели с надписи, или и двете. Примерно ограничението на скоростта обикновено е означено с табела с надпис „Speed limit 60„/или 65, 70 и т. н./.

Друго нещо, което може да се види в САЩ са кръстовища, регулирани с 4 знака Stop. Когато на такова кръстовище се съберат спрели една след друга 2-3-4 и повече коли, изтеглянето им става по реда, по който са пристигнали. Няма свиркане, присветване, мръсна газ. Нормално е да се види, примерно при ограничение от 70 мили, в най-лява лента да се е закрепила каравана, караща с 50 мили, а след нея са се подредили няколко мощни джипа, които чакат човека да се сети и да даде път. Няма свиркане, няма присветване.

Изтеглянето по паркингите и кръстовищата в градчетата винаги става много внимателно и бавно, с даване предимство на пешеходците. На място, където една от лентите на магистралата беше в ремонт, имаше ограничение на скоростта от 30 мили и табела с информация, че ако кола удари работник, глобата е $7000 /седем хиляди долара/. Вероятно това е само глобата за нарушението, а останалите наказателни действия са отделно. Друго, което съм виждал предимно в Калифорния, е отделянето на най-лявата лента само за коли, в които се возят трима или повече пътници. Пътните настилки в повечето случаи са в идеално състояние.

Магистрала в щата Флорида

Магистрала в щата Невада, насрещното платно не се вижда

Стаята на хотела в Blakeslee беше огромна

в сравнение с хотелските стаи в Европа — с две двойни легла, телевизор, баня с тоалетна и вана, сешоар, ютия и дъска за гладене, хладилник, микровълнова печка, безжичен интернет, климатик, който намираме включен и стаята е приятно охладена. Почти всичко това, с малки изключения, предимно на микровълновата печка и ютията, го имаше по-късно и в другите хотели.

Тук му е мястото да спомена и нещо, което е различно от Европа — тоалетните чинии са постоянно пълни с вода и като се натисне бутона, всичко се изсмуква под налягане и веднага след това чинията се напълва отново с вода. Самото казанче, както и тръбите към душа /няма душ-телефон/, са скрити зад стената и не се виждат. Батерията за регулиране на водата е над ваната, а системите за пускане са различни и понякога толкова сложни, че трябва време за разгадаването им как да си пуснеш душа и си регулираш температурата на водата.

Във всички хотели има включена в цената и закуска. Тя се състои от нарязани 2—3 вида хляб, тостер, малки опаковки на нещо като сирена, масло и конфитюр, кексчета и сладки, мляко и няколко вида мюсли, автомат за кафе и чай, сокове /портокалов и ябълков/, пържени филии, варени яйца, бъркани яйца, ябълки, портокали, банани, плодова салата, тостер за правене на нещо като гофрети с приготвена преди това смес за тях и… нищо месно. Това е пълният асортимент на закуските, понякога някои неща липсваха, а имаше и случаи, макар и много малко, където се предлагаше само кафе, чай, мляко, кексчета и ябълки, които можеш да си вземеш от рецепцията. Всичко е на самообслужване и няма ограничения за количеството, което се консумира. Първата сутрин закуската беше от най-богатите и ни дойде добре, след като за последно ядохме в самолета предния ден, продължил с необичайните 23 часа светла част.

Предстоеше ни изминаването на 350 мили до градчето Niagara Falls, като преди това смятахме да минем през канадското консулство в Buffalo. Още на първата бензиностанция близо до хотела бяхме наградени с премия от 60 цента за това, че за заредените 6 галона бензин платихме кеш. Това по-късно го имаше на много места и очевидно вършеше работа.

Без коментар!

Очевидно е, че

американците знаят да си правят добре сметката,

независимо за каква сума става въпрос. Виждали сме бензиностанция, на която бензина е с 4—5 цента по-скъп от тази до нея и на първата няма никой, а на втората са заети почти всички колонки. Във всички бензиностанции, освен варианта за плащане с кредитна или някаква друга карта, навсякъде съществува възможност и да се отиде в кабинката, или малката сграда с магазин на бензиностанцията, където има каса и служител, на който казваш за колко долара искаш да заредиш, плащаш и той ти разблокирва колонката за тази сума. Ако искаш, след това можеш да отидеш да си вземеш касовата бележка, или да си получиш рестото, ако не си усвоил дадената сума. На последната бензиностанция, на която заредихме преди да върнем колата имаше надпис, че в щата New Jersey самообслужването е забранено със закон, а бензинджията имаше преносим касов апарат.

Канадското консулство в Buffalo

се намира в един от двата небостъргача в центъра на града. Намираме го лесно, но се оказва, че работи само до обяд.

Продължаваме за градчето Niagara Falls

и намираме бързо хотела. Оставяме багажа и веднага се отправяме към водопада. Беше към 18 часа.

Въведохме в GPS-a маршрута от хотела до острова при водопада и той ни подведе — първо не ни качи на магистралата, от където след това да излезем край реката към острова, който разделя водопада и от който всичко се вижда най-добре, а ни прекара по вътрешна улица към градчето. Пътят не беше добър и това беше май единствения случай, в който минахме по път като нашенските — с много кръпки, дупки и неравенства. Такова нещо повече не видяхме никъде, сигурно има, но не и там, откъдето сме минавали. Като излязохме на нещо като център на градчето започнах да се чудя на къде да взема за да изляза на острова. Направих една обиколка, но не можех да се ориентирам и пуснахме пак GPS-a. Тръгнахме по неговите указания и той ни закара по нещо като паркова алея. Не се виждаха никакви коли, което не ми харесваше, но продължихме. Накрая се озовахме пред мост, на който имаше опънати ленти, ограничаващи нещо като тротоари от двете му страни. Нямаше знак или табели „забранено влизането“, но пътят за преминаване на коли оставен по средата беше тесен и нямаше възможност за разминаване. Хората на моста ме гледаха учудено, а и аз вече имах чувството че нещо не е наред, но нямах друг избор освен да продължа напред по моста.

Съвсем скоро всичко се изясни — при излизането от моста срещу нас се зададе електротрамвайче, карано от една млада жена с униформа.. Тя гледаше към нас като към извънземни, а на мен ми оставаше само да съм доволен, че не се качих на моста секунди по-късно, когато щяхме да се срещнем с нея по средата на моста… Очевидно бяхме задали на умника от GPS-а „маршрут за движение пеш“ и той ни прекара през втория мост, който беше само за пешеходци и това електрокарче с едно-две вагончета зад него.

Излязохме от моста на острова и се озовахме отново в парк, но вече наистина нямаше накъде да ходим освен само напред. Слава Богу, не се видя никакъв полицай, защото не се знае дали това, че сме от Европа /и то Източна/, щеше да го смили или щеше да ме издъни с някоя жестока глоба. По-вероятно беше второто.

Вече не беше трудно да намерим паркинга. Влязохме и на входната бариера платихме на една рейнджърка $8 и оставихме колата. Паркингът беше във високата част на острова и по алея се слизаше към водопада.

Островът, от който се вижда Ниагарския водопад от Американския бряг

Тук вече имахме възможност да се убедим лично, че

Ниагарският водопад е по-скоро канадска атракция.

От американска страна изгледът към него беше основно от острова, който разделяше водопада на две. По-голямата част, или по-скоро истинският водопад е между острова и канадския бряг, но и спрямо него островът е разположен така, че водопадът се вижда по дължина и то само горната му половина — цялата основа не се вижда. Другата, по-малка част от водопада, която е на американския бряг и е от другата страна на острова, остава почти скрита и също се вижда по дължина. До моста, свързващ САЩ с Канада, има някаква кула, от която сигурно може да се види целият водопад, но тя е сравнително далеч.

По-малката, американската част на водопада, която се вижда от острова, а в дъното е мостът между САЩ и Канада

Като слизахме по алеята духаше силен вятър и засипваше брега и хората по него с водни пръски, а водопадът, обвит във водна пара, не се виждаше добре. Направихме първите снимки, после се разходихме покрай реката нагоре по течението и на едно място слязохме до водата. Виждаше се, че течението е доста силно и ако човек е в реката сигурно трудно ще може да избегне падане във водопада.

След това се върнахме, вятърът беше понамалял и можеше да се снима. После се изкачихме обратно горе, разгледахме поставените край алеята табла със снимки, информация и различни истории, свързани с водопада, включително и на случаи с хора, падали в него. Отидохме и до visitor center-a, където в едно скромно магазинче се продаваха сувенири.

Изчакахме да се стъмни, за

да видим и светлинното шоу

Внезапно от една кула на канадския бряг започнаха да осветяват с мощни прожектори водопада с различни цветове — червено, синьо, зелено, жълто, комбинация от тях. Това продължи към половин час и накрая приключи с доста внушителни фойерверки. За светлинното шоу знаехме, че се прави всяка вечер, но не разбрахме причината за фойерверките. Не вярвам да беше в наша чест…:) На връщане излязохме по правилния мост и се придвижихме без проблем до хотела.

Изглед към водопада от острова

Водопадът в цялото му величие, с изглед от канадския бряг е на снимката в началото.

За любителите на силни усещания — разходка в пещерите под водопада

… и до подножието на водопада

Друга атракция на канадския бряг — изглед над големия водовъртеж след водопада

На сутринта в хотела дойде един приятел с двете си пораснали деца, които от десетина години живеят в град London , Канада. Той се намира от другата страна на езерото Erie и е край магистралата, по която е най-късият път от Ниагара до Детройт. Заедно

отидохме до консулството за канадски визи

На образувалата се вече голяма опашка в предверието на един от долните етажи на сградата, една дама, служителка на консулството, лепеше стикери с номерца на реверите на чакащите и раздаваше формуляри за попълване. Тя ни изненада като каза, че няма транзитни визи, а в сайта им пишеше, че такива се издават и са безплатни. Решихме, че тя вероятно не е добре осведомена и оставихме да изясним тази подробност със служителите вътре. Наложително обаче беше да представим по две снимки и тя услужливо ни каза къде наблизо може да ги направим. Посоченото място, където отидохме, се оказа нещо като комбинация от склад и офис. Снимаха ни и почти веднага ни дадоха снимките, но…с рещу $15 на човек. Тази услуга по-късно я виждахме да се предлага на много места за $5 до $10.

Навън беше започнало да вали дъжд и на снимките имахме вид на мокри кокошки. Бързо ни дойде редът и опитахме да обясним на дамата, която ни прие документите, че само ще минем през Канада за по-малко от 24 часа и кандидатстваме за транзитни визи. Тя ни отряза остро — да говорим само когато ни пита нещо. След малко, друга, по-любезна дама от съседно гише ни извика и ни обясни, че транзитните визи били за случаи, когато, примерно, кацнеш със самолет в Торонто, на път за някоя друга страна и тогава можеш да кандидатстваш за такава виза. Тя е за срок от 5 дни и след това пак от аерогарата в Торонто трябва да напуснеш Канада. Опитахме се да спорим, но тя повика друга служителка, вероятно консул, която ни обясни същото.

Нямахме избор — първо защото държахме да видим водопада в истинския му вид и най-вече защото приятелят ми с децата си беше дошъл да ни води до тях в London, където ни чакаше и съпругата му и не биваше да ги разочароваме. За това удоволствие обаче следваше да платим таксите за нормална виза! Оставаше интервю с консул, същата процедура, както в посолството на САЩ в София, даже и кабинките бяха почти същите.

Консул ни се падна една симпатична млада дама, която започна да се заяжда с нас, очевидно беше разбрала за нашите претенции и искаше да ни покаже колко са важни канадските консулски служби. Задаваше ни безсмислени въпроси — какво работим и как ще го докажем, защо не си носим документите, които сме представили в американското посолство, къде в чужбина имаме близки, а най-близките ни какво работят в България, защо ни трябва да ходим до London, след като вече сме се видяли с приятеля ми /?!/ и други от тоя род. И всичко това след като вече сме си заплатили таксата за получаване на канадски визи, а пред нея стояха папката с резервациите на хотели в САЩ за 40 дни напред, паспортите ни с американски визи, за които е известно, че се вземат много по-трудно от канадските, самолетните ни билети за връщане обратно от Ню Йорк след 40 дена, кредитните ни карти, а в даден момент поиска да й покажа и какви пари имаме кеш. Ако знаехме, че ще бъдем подложени на такова унижение, сигурно щяхме да се откажем от намерението си още в началото, но вече беше късно. Накрая чухме великодушното й решение: „склонна съм да ви разреша престой в Канада за 5 дена“, нали ние искахме само за 24 часа! След 15—20 минути получихме паспортите със залепени на тях канадски визи.

Очевидно канадците така са уредили нещата, че такива като нас дето искат да посетят Канада само за да разгледат водопада и от другата страна трябва да си платят за удоволствието чрез таксата за получаване на виза. Не вярвам ние да сме първите и единствените, които правят този опит.

Минаването от другата страна ставаше бързо — през моста Rainbow Bridge след водопада.

Американските граничари не ни обърнаха внимание, а на канадския граничен пункт един млад симпатяга проведе разговор предимно с госпожицата и удари на паспортите ни печати с разрешение за престой в Канада за седем месеца, до 03.02.2009г.!!!

Истинската атракция

наистина беше от тази страна, където всичко беше много по-уредено, отколкото на американския бряг — имаше много хотели, казино, наблюдателна кула с външен асансьор, голям търговски център, обиколни автобуси, други атракции като въртележки и виенско колело, а и корабчетата, които се движеха по реката и приближаваха на опасно близко разстояние до водопада, май също бяха само канадски. Всичко това, както и добре оформеният крайбрежен булевард, бяха разположени фронтално срещу водопада, а не както от другия бряг — отстрани. Ние нямахме време, а и особено желание да „опитаме“ нещо повече от това, което се вижда от брега. А и в плана ни „точка 1 — Ниагарски водопад“ беше включено само толкова. Изпълнихме го!

До London стигнахме по вечеря,

за по-малко от 2 часа. Тук първо се опитахме да разрешим

въпроса с мобилната връзка,

която беше хубаво да имаме по време на пътуването. С приятеля и дъщерите ни отидохме до местния, също едноетажен мол, където момчетата от щандовете се бъзикаха с нашите госпожици, a те, разбира се, не им оставаха длъжни. Ние пък им се радвахме отстрани. В крайна сметка се разбра, че няма да стане работата — само купуването на номер струваше $40 — 50, без гаранция, че ще имаме навсякъде покритие, още повече, че бяхме в Канада, а на нас ни трябваше за САЩ. Този въпрос не го разгледах в описанията на предварителната подготовка, защото го решихме, като се отказахме от тази услуга. Останах с убеждението, че няма оператор, който да има покритие в цялата страна, а всички други варианти са скъпи. Решихме да разчитаме само на роуминга на Мтел, а той в повечето случаи и на повечето места работеше.

След това направихме една

обиколка из града

Той е 150—200 хиляден, с малък Down Town и много едно и двуетажни фамилни къщи. Минахме и през университетското градче, което удивително много напомняше по вид и атмосфера на подобни в Европа — внушителни, красиви тухлени стари и по-нови 4—5 етажни сгради, спортни зали и площадки, много зеленина, идеална чистота.

На следващия ден рано сутринта потеглихме за Чикаго. Пътят до там е 410 мили.

Пътуването през Канада

беше приятно, а и времето продължаваше да е прекрасно. В тази си част Канада оставяше впечатление, че по-добре уредена от местата, през които вече бяхме минали в САЩ.

Границата е между градовете Sarnia в Канада и Port Huron в САЩ.

На канадската граница в кабинката стоеше възрастен граничар, който само погледна паспортите и ни ги върна. Минахме през моста Point Edward и на другия бряг бяха американските гранични служби. Спряхме пред кабинката, дадохме паспортите и казахме че сме туристи. Един полицай /или митничар/ ме накара да отключа багажника, без да слизам. След като погледна багажа, той затвори капака и каза да преместим колата зад други 3—4 вече спрели коли и да излезем от колата. На 15—20 метра по-напред отстрани се бяха строили хората от колите и ние отидохме при тях. След малко край колите бавно премина кола с фургон и монтирана на него Г-образна рамка, която прекараха над спрените автомобили. Една дама от групата попита какво е това и полицаят отговори, че е чисто нов скенер, който използват за пръв път. Вероятно проверяваше за оръжие и тайници по колите. С това приключи проверката и ни пуснаха да минем. От другата страна, за влизане в Канада, имаше колона от коли, дълга няколко мили. Предстояха почивните дни около четвърти юли — националният празник на САЩ.

Прекосихме щата Мичиган, след това минахме за малко и през щата Индиана и накрая влязохме в Илинойс. При това отбиване през Канада отпадна пренощуването ни край град Кливланд, Охайо. Без да искаме спазихме забележката на служителя от граничната служба на летището, който ни каза, че в този щат никой не ходел, без да разберем защо…

По пътя преминахме покрай и през много големи и по-малки градчета, но спирахме само за зареждане с бензин и за кратки почивки.

Местата зa почивки край магистралите /Rest Areas/ са средно през 30 мили и са на 100—200 м. отдалечени от магистралата. В тях има малка сграда с тоалетни, телефон, автомати за безалкохолни и пакетирани закуски, шоколади, сникерс-и и др. подобни, а някъде и безжичен интернет. Навсякъде има дървета и под тях пейки и маси, където може да изконсумираш храната, която си носиш. Всичко е идеално чисто, тревата окосена и е приятно лягането направо на тревата, на сянка под някое дърво. Бензиностанциите също са извън магистралите и има табели, които указват на кой изход каква бензиностанция има, понякога има и цените на отделните горива. Някъде има оформени нещо като търговски центрове с магазини и ресторанти, където бензиностанциите обикновено са повече от една. Малко по-късно открихме, че бензиностанциите, които са разположени в началото на такива импровизирани центрове продават на по-високи цени. Става въпрос за разлика от 5—10 цента на галон, но все пак…

Излизаме край езерото Michigan и се оправям без проблем със смяната на магистралите преди Чикаго. Намираме веднага хотела и се настаняваме към 18:30—19 часа. Преминахме в друг часов пояс и трябваше да си върнем часовниците с още един час назад. Хотела e в Lion, едно от многото „села“ съставни на

Чикаго

Така впрочем е във всички големи градове, в които бяхме или през които минахме — навсякъде има един център Down Town, където са разположени небостъргачите, големите магазини, булеварди, паркове, музеи, а на десетки километри около тях са разпръснати крайградските селища с едно и двуетажни семейни къщи с малки дворчета и гаражи. До тях може да се стига освен с кола и с метро, автобуси или влакове.

Стаята в хотела е голяма, с всичко в нея, както и включен климатик. Разходихме се из района, отидоме и до намиращия се наблизо магазин от веригата Walgreens. Тези магазини ги видяхме във всички щати. Те са се появили като верига от аптеки, но по-късно са се преобразували в магазини за всичко. В тях задължително има и голям щанд с аптека. Има и щанд, от който могат да се купят хляб и колбаси със сладникав вкус и някакви плодове и зеленчуци. Близо до хотела има и Burger King, където след 22 часа обслужват само идващите с автомобили.

По-късно, като се прибираме към хотела, видяхме много фойерверки над града, нали беше 4-ти юли.

🙂

Продължението:

Обиколка на Северна Америка (САЩ и Канада) с кола(4): Чикаго, Дивия запад и Mount Rushmore>>>

Автор: Христо

Снимки: авторът


Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

PDF24    Изпрати пътеписа като PDF   


5 коментара

5 коментара to “Обиколка на Северна Америка (САЩ и Канада) с кола(3): По пътищата в САЩ, пътуване до Чикаго и Ниагара, канадска виза и Канада”

  1. Natalia H. каза:

    Не знам от къде автора е останал с впечатлението, че канадците дават по-лесно виза от американците. И едните и другите са все още някъде там застинали във времето зад желязната завеса! И като че ли на пук на приказките за демокрация с които толкова обичат да си служат си прилагат много комфортно двойните стандарти и говорят „демократично“ но действат доста недемократично. Предполагам че камъка е в градината е на българските политици, че не поставят въпроса с визите за бг граждани ребром на двете държави!!!
    Наистина, както и самият автор казва „че е много унизително“….
    Чела сам мнения на българи обаче, предполагам заселили се от другата страна на окена и съм се смайвала, че някои хора казват:“че не сме заслужавали още…“ Сажелявам такива човеци, че вярват че нещо подобно трябва да бъде по заслуги а не по рождение, т.е че сме родени в Европа и че сме част от Европа….А ако някои от тях се опита да ме обвини, че не-доразбирам или понеже гроздето е недостижимо и за това казвам че е кисело, бързам да кажа че живея в Canada и съм и с канадско гражданство!

  2. taanas каза:

    Действително,и аз съм чувал подобни високопарни изказвания на „богоизбраните“заселили се отвъд голямата вода.Единственота ,което заслужават тези дребни душици е съжаление.
    Сега по пътеписа,какво ми направи впечатление-цената на SIM-картата.$40-$50 и това е съгурно без таксите.И действително няма покритие навсякъде,а само в някои по-големи населени места.Или както ми отговори девойката от бензоностанцията в някакъв град в пустошта на Онтарио-ами ,ей там на моста има сигнал.И после като им каже човек ,че са в какменната ера на комуникациите се сърдят.
    Малко за сравнение-цената на SIM-карта в Англия е….. ами как да кажа ,че е безплатна..Т.е. купуваш си ваучер за £5 и имаш SIM карта,слагаш я в телефона,въвеждаш кода и имаш £5 да говориш.Без ограничения във времето за изговаряне на този ваучер и без да се таксуват входящите обаждания.Тези,които са в Канада ,знаят за какво става въпрос.
    И за да избенем въпроса за гроздето -с канадско гражданство съм.

  3. Filko11 каза:

    Нещо объркано има тук отгоре на календара пише 4ти юни, а националния празник на САЩ, за кайто се говори впътеписа, е 4ти юли!?! Финално кой месец се случва това пътуване юни или юли?

  4. Стойчо каза:

    Публикацията не е в същата година, в което е правено пътешествието 🙂

  5. Христо каза:

    Пътуването се случи от 1-ви юли до 10-ти август 2008г, а пътеписа е публикуван на 4-ти юни 2009г.Съжелявам за недоразумението!:)

Leave a Reply


Switch to mobile version