На Формула 1 в Испания – част 2

Продължение на пътуването до Формула 1 в Испания (началото е тук: На Формула 1 в Испания – част 1

На Формула 1 в Испания

част 2

Мадрид

Късно вечерта се добираме до Мадрид. За щастие или нещастие, хотелът ни е в лабиринта улички около Пуерта дел Сол. За съжаление GPS-ът е безпомощен, тъй като упорито се старае да ни изведе на място без изход с огромен трап пред него. После се оказва, че това място е на 50 метра по права линия от хотела, но прехода с кола из уличния лабиринт правим с напълно безвъзмездната помощ на услужлив местен таксист – “Грасиас, дон Педро!”.

На следната сутрин установяваме първата разлика между Мадрид и Барселона – сухият въздух и изпепеляващата жега – поне с 4-5 градуса над барселонските. Майското слънце докарва тридесетака по Целзий на сянка до към 10 часа. Прогнозата за деня е над 35. Затова решаваме да започнем с автобусната обиколка, докато не сме се изпекли съвсем.

Мадрид е град, доста по-различен от Барселона.

В центъра преобладават бароковите сгради – внушителни, но стандартни, няма ги барселонските “закачки” и “кривотии”. Кой знае – може би половинвековният франкизъм си е казал думата – нали импозантността е запазена марка за диктаторските режими. В градоустройствено отношение на центъра също е по-назад от каталунския си конкурент – по-големи задръствания по улиците, по-малко широки булеварди. По перифериите има концентрични магистрални рингове (единият – в строеж), така че историите с нашето Околовръстно шосе са непознати. Като спасение от адската горещина са сенчестият булевард Прадо и започващият от него разкошен парк и градините около кралския дворец – от другата страна на центъра.

Между квартала около

Прадо

с внушителните барокови постройки (най-вече на банки, но най-голямата – на испанския телеком) и кралския дворец с операта е старият град – с познатите тесни и криви улички, с безбройните магазинчета за джунджурии около Пуерта дел Сол, както и с Пласа Майор – правоъгълният площад пред кметството, досущ като събрата му в готическия квартал на Барселона.
След кръгчето около центъра с дабълдекера, добре опечени, слизаме пред музея Прадо – една от най-големите художествени галерии в Европа. Основната част от колекцията е от славните времена, когато испанският монарх е бил “намбър уан” в Европа, господсвал е над земи от Италия, Фландрия и над цял един нов континент. Тук са произведения на всички представители на италианския и фламандския ренесанс, на испанските майстори Веласкес, Гоя, Ел Греко (този е грък от о.Крит, но цялото му творчество е свързано с втората му родина – Испания). Като разширения към Прадо са близките музеи Тисен и кралица София (за модерно изкуство).

Прадо, Paseo del Prado, s/n, 28014 Madrid, Madrid, Испания

След тежката програма правим пауза с малко ядене и много сангрия. Чудесната амброзия ни връща в играта, продължаваме с обиколка на тузарския квартал край бул.Прадо Саламанка – та чак до новия град – “ситито”. Видяхме и “Бернабеу” – значително по-модерен от “Камп Ноу”, но пустеещ – ясно е защо – последните години на Реал са жива мъка за неговите фенове.
До края на деня се занимаваме със “сувенирибг” в центъра, след което – пред телевизора на мач. Финалът на Шампионската лига – още един повод за фиеста – Барса е шампион на шампионите! Какво ли е било по това време на Рамбла! Учудващо е, че и в града на кръвния враг Реал също се чуваха радостни възгласи по улиците. Трета спортна фиеста само за седмица – Испания явно диктува европейската мода в клубния футбол и мотоспортовете!

На следния ден посетихме кралския дворец. Характерното за него е, че той е жив – макар и само за церемонии, той се използва по предназначение. Може би не е толкова натруфен, колкото Версай, но различните зали са интересно и разнообразно декорирани. Испанците твърдят, че даже Наполеон завидял на испанския си колега за неговото жилище.
На около 30 километра западно от Мадрид се намира Ел Ескориал – манастир и едновременно крайградска резиденция на крал Фелипе ІІ (оня, с “непобедимата” армада). Манастирът е в прохладна (по испанския стандарт) и зелена местност, помещенията са богато декорирани с картини. Тук са погребани всички испански крале, кралици и техни деца, починали в невръстна възраст (доста сериозна детска смъртност, и то в кралския двор, дали от затворен живот или от династичните бракове между братовчеди…). Базиликата е мрачна и строга, интересен архитектурен елемент са статуите на шестте старозаветни царе на Израел.

Толедо

На 60 километра южно от Мадрид се намира живописният град Толедо – побратим на нашия Търновград. Побратим, защото е стара столица, защото е опасан от всички страни от река. В града съжителстват трите култури на Иберийския полуостров – ислямската, еврейската и християнската. Наследство от маврите е градоустройството на Толедо – неговите тесни и криви улици, “мостове” от къщи над тясна улица, сградите с характерните арабски арки на прозорците. Еврейската диаспора е оставила няколко интересни синагоги, но през 1492 г. евреите са изгонени от Толедо от Фернандо и Изабела. От християнските църкви най-забележителна е катедралата, доминираща над целия град. Пространството в просторната сграда е разделено на няколко “клетки” – всяка една – като отделен параклис с олтар, всичките – богато декорирани. Безспорно това е църква №1 засега в Испания (за Саграда Фамилия говорихме вече). Тук е седалището на испанския кардинал, тук са погребани всички негови предшественици.

Градът цели 5 века е столица на прогресираща за сметка на маврите Кастилия и после Испания. За тези времена напомня внушителният Алказар. До края на 15-ти век християнските владетели поддържат толерантното отношение към другите религии. През 16-ти век Фелипе ІІ премества столицата в Мадрид.

Толедо е столица на провинция Кастилия-Ла Манча и това предполага основната тематика на туристическите сувенири – Дон Кихот и Санчо Панса.

В града има безброй ресторантчета. Часът е 19 и сядаме в едно от тях – Паеля – цъ, сангрия – цъ, само пици и сандвичи. Питаме за сангрия – твърдо испаноезичният келнер пише на едно листче – 8.30 и си заминава ням като теле. Брех! Почти същото се повтаря на съседното капанче. При третия опит, обаче, попадаме на англоезичен келнер и работата се изяснява – до 20 часа заведенията работят като снек-барове – само вода и сандвичи, а чак след 20 часа – като ресторанти със испански специалитети и сангрия, естествено. Човекът ни запазва сенчеста маса и след час размотаване се връщаме за традиционна испанска вечеря.

Испания, испанците и ние

Пресичаме обратно испанската пустош. Изпепелени и прегорели степи, голи хълмове и планини – като от декор на индиански филм. И си представящ бедния идалго Дон Кихот и неговия оръженосец Санчо в железни доспехи… И чудо! На планините над Сарагоса – цели батальони от великани, размахващи заканително белите си ръце! Не е чудо, разбира се, това са алтернативните енергии на 21-ви век.

Като се замисли човек, ние доста си приличаме с испанците. Не е случаен големият брой български гурбетчии, независимо от голямото разстояние. И двата народа живеят на границата на християнската и ислямската цивилизации. И двата народа имат светли и тъмни периоди.
И двата посрещат 21-ви век на незавидни места по стандарт за Европа – испанците – на предпоследно място от “старите 15”, ние – на предпоследно/последно място от “новите 27”. Може би самочувствието на потомците на конквистадорите на Новия свят е малко по-високо, но сигурно само преди 15-20 години и испанците са били поучавани от предшествениците на Ханс Фликеншилд, Гюнтер Ферхойген или Оли Рен, как да правят демокрация и пазарна икономика. На които поучения са отговаряли със стратегии за действие, включващи много повторения на “маняна”, със симпозиуми и колоквиуми с леене на реки от сангрия и с фиести по всякакъв повод.

Ако след седмица в лъскавия Мюнхен или Цюрих средностатистическият нашенец се чувства като евробоклук, за една седмица в Испания разбира, че Европа е разнолика, че има и други разбирания за точност и бързина, за “живота, вселената и всичко останало” и не бива да се абсолютизира даден стил на живот.

Андора
Към края на деня испанската степ придобива по-зелен цвят, След Лейда достигаме първите възвишения и привечер навлизаме в Пиренеите. На свечеряване влизане в гориста планинска долина. Оставяме назад последното испаско градче – Урхел и след десетина километра мрак – изведнъж – гирлянди от светлини. Пресичаме андорско-испанската граница, пътят става обилно осветен, а селата до столицата – Андора Ла Велла следват непрекъснато. След няколкото десетки километри по безлюдните планински пътища тук е направо пренаселено. Гъстотата на бензиностанциите се доближава до отсечката Сандански-Кулата, а бензинът е с 20% по-евтин от Испания и с 40% – от Франция. Кой знае защо, въпреки добре поддържаните и осветени пътища, преобладаващите ограничения на скоростта са 30 и 40 км/ч, “подкрепени” от радари-самоснимачки. След известно лутане по “столичните” улички намираме пътя за нашето курортно село. Да отбележа пълното незнание на чужди езици – и от полицаите, и от обслужващия хотелите персонал. Основният език тук е каталунски, възможно е хората да знаят испански и френски, но ние не ги знаем.

Курортното село е красиво и спокойно. Зимният сезон току-що е отминал, летните отпуски още не са започнали. Преобладават каменните и псевдо-каменните (облицовани с плочи – имитация на дялани камъни) къщи.
Цените на хотелите са добри, сигурно Андора е изгодно място за ски-ваканция, особено за французи и испанци.
В столицата преобладават новите сгради. Най-интересната сграда е СПА-центърът около централния минерален извор с остри пирамидални кули, наподобяващи планински зъбери. Малката държавица е характерна с ниски данъци (ДДС – 4%!) и оттам – по-добри цени на техника, бензин и др. неща. Навсякъде се строи усилено – дано не “пресолят манджата”, както по нашите курорти.

Дължината на цялата държавица е към 30 км. След столицата в посока Франция селищата се разреждат, снежните върхове са на една ръка разстояние. Централното било на Пиренеите е нейната граница с Франция. Тук GPS-ът бележи най-високата точка, достигната от нас с кола по целия път от българия до Испания и обратно – 2499 метра. Следват два дълги тунела и главоломно спускане в алпийския пояс на Пиренеите.

Анси

Спускането завършва в Перпинян на морето и оттам следва продължителен магистрален преход. През Монпелие, долината на Рона и Валанс се отделяме към Гренобъл и ето ни отново в Алпите. Времето се разваля и последната отсечка до Анси преминаваме в проливен дъжд.

Настаняваме се набързо в хотела и отиваме в стария град на вечеря. Анси е разположен на великолепно езеро. Главните пешеходни улици са около двете реки-канали, които се изтичат от езерото. Ресторантчетата буквално са нанизани едно за друго – като в Парижкия латински квартал. След обилна и многоетапна вечеря по френски правим нощна разходка по улиците (“я, то се изтекло!”). Следват няколко нощни снимки на шатото и други ефектно осветени сгради.

На следващия ден слънцето отново се завръща. Правим си неделна разходка в крейезерния парк на Анси. В едната част той е залесен с огромни секвои и платани. По-нататък има сочнозелени морави, използвани в неделната утрин по предназначение от следовниците на Платини и Тиери Анри. Градът, тих в ранната утрин, изведнъж се оживява към 10 часа – по стар френски обичай всяко кафене изважда столове, гледащи към улицата. Старият град е много добре запазен и поддържан, а каналите му придават “венециански” вид.

С две думи – чудесен спокоен град и бих го препоръчал на всеки, който пътува от София за Париж или обратно по южния път (Италия – тунел Монблан).

Завръщане през Алпите

Програмата трябваше да продължи с Шамони и изкачване с лифт до Егий дю Миди – най-близката наблюдателна точка за Монблан. Но облаците, освободили от присъствието си долината на Анси, са се заклещили върху четирихилядниците. Отлагаме изкачването за по-добри дни и продължаване към Женева.

В предишен разказ съм се спирал подробно на Женева и едноименното езеро (наричано обикновено Lac Leman), тук само маркираме обектите – разходка с влакче край езерото, посещение на катедралата. Нататък се отбиваме на крайезерната алея във Вевей и замъка Шийон край Монтрьо. Следва преход до Теш – входната врата на Цермат – нашата поредна спирка.

Цермат е едно от най-живописните швейцарски курортни градчета, разположено под страховития Матерхорн. Както и в Андора – цари междусезонно спокойствие. Снимаме Матерхорн, осветен от залязващото слънце.
На следния ден със зъбчата железница се изкачваме на глетчера Горнерграт. На 3100 метра зимата още царува, температурата е отрицателна и леко прехвърча сняг. Уви, четирихилядниците са скрити в облаците, само за миг се показва Дюфуршпитце – швейцарския шампион. На тази височина има хотел-ресторант на края на вселената – за маниаци-скиори, нежелаещи да се отделят много надалеч от пистите.

След Цермат продължаваме на изток към прохода Фурка – все още затворен поради зимни условия. Колите се извозват с жп платформи през тунел, дълъг над 20 км. Следва проходът Готард, Езерото на 4-те кантона, известно с приключенията на легендарния Вилхелм Тел. Все на изток минаваме за миг през Лихтенщайн, после през Австрия, Словения, Хърватска и Сърбия – обратно към родината.

Край

Автор: Благун

Публикува се с любезното му разрешение. За пръв път разказът е публикуван във форума на посока.

 

Още разкази от Мадрид  – на картата:

Мадрид
Please follow and like us:
   Изпрати пътеписа като PDF   

Може да харесате още...

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.