юни 15 2006

На Формула 1 в Испания – част 2

Продължение на пътуването до Формула 1 в Испания (началото е тук: На Формула 1 в Испания – част 1

На Формула 1 в Испания

част 2

Мадрид

Късно вечерта се добираме до Мадрид. За щастие или нещастие, хотелът ни е в лабиринта улички около Пуерта дел Сол. За съжаление GPS-ът е безпомощен, тъй като упорито се старае да ни изведе на място без изход с огромен трап пред него. После се оказва, че това място е на 50 метра по права линия от хотела, но прехода с кола из уличния лабиринт правим с напълно безвъзмездната помощ на услужлив местен таксист – „Грасиас, дон Педро!“.

На следната сутрин установяваме първата разлика между Мадрид и Барселона – сухият въздух и изпепеляващата жега – поне с 4-5 градуса над барселонските. Майското слънце докарва тридесетака по Целзий на сянка до към 10 часа. Прогнозата за деня е над 35. Затова решаваме да започнем с автобусната обиколка, докато не сме се изпекли съвсем.

Мадрид е град, доста по-различен от Барселона.

В центъра преобладават бароковите сгради – внушителни, но стандартни, няма ги барселонските „закачки“ и „кривотии“. Кой знае – може би половинвековният франкизъм си е казал думата – нали импозантността е запазена марка за диктаторските режими. В градоустройствено отношение на центъра също е по-назад от каталунския си конкурент – по-големи задръствания по улиците, по-малко широки булеварди. По перифериите има концентрични магистрални рингове (единият – в строеж), така че историите с нашето Околовръстно шосе са непознати. Като спасение от адската горещина са сенчестият булевард Прадо и започващият от него разкошен парк и градините около кралския дворец – от другата страна на центъра.

Между квартала около

Прадо

с внушителните барокови постройки (най-вече на банки, но най-голямата – на испанския телеком) и кралския дворец с операта е старият град – с познатите тесни и криви улички, с безбройните магазинчета за джунджурии около Пуерта дел Сол, както и с Пласа Майор – правоъгълният площад пред кметството, досущ като събрата му в готическия квартал на Барселона.
След кръгчето около центъра с дабълдекера, добре опечени, слизаме пред музея Прадо – една от най-големите художествени галерии в Европа. Основната част от колекцията е от славните времена, когато испанският монарх е бил „намбър уан“ в Европа, господсвал е над земи от Италия, Фландрия и над цял един нов континент. Тук са произведения на всички представители на италианския и фламандския ренесанс, на испанските майстори Веласкес, Гоя, Ел Греко (този е грък от о.Крит, но цялото му творчество е свързано с втората му родина – Испания). Като разширения към Прадо са близките музеи Тисен и кралица София (за модерно изкуство).

Прадо, Paseo del Prado, s/n, 28014 Madrid, Madrid, Испания

След тежката програма правим пауза с малко ядене и много сангрия. Чудесната амброзия ни връща в играта, продължаваме с обиколка на тузарския квартал край бул.Прадо Саламанка – та чак до новия град – „ситито“. Видяхме и „Бернабеу“ – значително по-модерен от „Камп Ноу“, но пустеещ – ясно е защо – последните години на Реал са жива мъка за неговите фенове.
До края на деня се занимаваме със „сувенирибг“ в центъра, след което – пред телевизора на мач. Финалът на Шампионската лига – още един повод за фиеста – Барса е шампион на шампионите! Какво ли е било по това време на Рамбла! Учудващо е, че и в града на кръвния враг Реал също се чуваха радостни възгласи по улиците. Трета спортна фиеста само за седмица – Испания явно диктува европейската мода в клубния футбол и мотоспортовете!

На следния ден посетихме кралския дворец. Характерното за него е, че той е жив – макар и само за церемонии, той се използва по предназначение. Може би не е толкова натруфен, колкото Версай, но различните зали са интересно и разнообразно декорирани. Испанците твърдят, че даже Наполеон завидял на испанския си колега за неговото жилище.
На около 30 километра западно от Мадрид се намира Ел Ескориал – манастир и едновременно крайградска резиденция на крал Фелипе ІІ (оня, с „непобедимата“ армада). Манастирът е в прохладна (по испанския стандарт) и зелена местност, помещенията са богато декорирани с картини. Тук са погребани всички испански крале, кралици и техни деца, починали в невръстна възраст (доста сериозна детска смъртност, и то в кралския двор, дали от затворен живот или от династичните бракове между братовчеди…). Базиликата е мрачна и строга, интересен архитектурен елемент са статуите на шестте старозаветни царе на Израел.

Толедо

На 60 километра южно от Мадрид се намира живописният град Толедо – побратим на нашия Търновград. Побратим, защото е стара столица, защото е опасан от всички страни от река. В града съжителстват трите култури на Иберийския полуостров – ислямската, еврейската и християнската. Наследство от маврите е градоустройството на Толедо – неговите тесни и криви улици, „мостове“ от къщи над тясна улица, сградите с характерните арабски арки на прозорците. Еврейската диаспора е оставила няколко интересни синагоги, но през 1492 г. евреите са изгонени от Толедо от Фернандо и Изабела. От християнските църкви най-забележителна е катедралата, доминираща над целия град. Пространството в просторната сграда е разделено на няколко „клетки“ – всяка една – като отделен параклис с олтар, всичките – богато декорирани. Безспорно това е църква №1 засега в Испания (за Саграда Фамилия говорихме вече). Тук е седалището на испанския кардинал, тук са погребани всички негови предшественици.

Градът цели 5 века е столица на прогресираща за сметка на маврите Кастилия и после Испания. За тези времена напомня внушителният Алказар. До края на 15-ти век християнските владетели поддържат толерантното отношение към другите религии. През 16-ти век Фелипе ІІ премества столицата в Мадрид.

Толедо е столица на провинция Кастилия-Ла Манча и това предполага основната тематика на туристическите сувенири – Дон Кихот и Санчо Панса.

В града има безброй ресторантчета. Часът е 19 и сядаме в едно от тях – Паеля – цъ, сангрия – цъ, само пици и сандвичи. Питаме за сангрия – твърдо испаноезичният келнер пише на едно листче – 8.30 и си заминава ням като теле. Брех! Почти същото се повтаря на съседното капанче. При третия опит, обаче, попадаме на англоезичен келнер и работата се изяснява – до 20 часа заведенията работят като снек-барове – само вода и сандвичи, а чак след 20 часа – като ресторанти със испански специалитети и сангрия, естествено. Човекът ни запазва сенчеста маса и след час размотаване се връщаме за традиционна испанска вечеря.

Испания, испанците и ние

Пресичаме обратно испанската пустош. Изпепелени и прегорели степи, голи хълмове и планини – като от декор на индиански филм. И си представящ бедния идалго Дон Кихот и неговия оръженосец Санчо в железни доспехи… И чудо! На планините над Сарагоса – цели батальони от великани, размахващи заканително белите си ръце! Не е чудо, разбира се, това са алтернативните енергии на 21-ви век.

Като се замисли човек, ние доста си приличаме с испанците. Не е случаен големият брой български гурбетчии, независимо от голямото разстояние. И двата народа живеят на границата на християнската и ислямската цивилизации. И двата народа имат светли и тъмни периоди.
И двата посрещат 21-ви век на незавидни места по стандарт за Европа – испанците – на предпоследно място от „старите 15“, ние – на предпоследно/последно място от „новите 27“. Може би самочувствието на потомците на конквистадорите на Новия свят е малко по-високо, но сигурно само преди 15-20 години и испанците са били поучавани от предшествениците на Ханс Фликеншилд, Гюнтер Ферхойген или Оли Рен, как да правят демокрация и пазарна икономика. На които поучения са отговаряли със стратегии за действие, включващи много повторения на „маняна“, със симпозиуми и колоквиуми с леене на реки от сангрия и с фиести по всякакъв повод.

Ако след седмица в лъскавия Мюнхен или Цюрих средностатистическият нашенец се чувства като евробоклук, за една седмица в Испания разбира, че Европа е разнолика, че има и други разбирания за точност и бързина, за „живота, вселената и всичко останало“ и не бива да се абсолютизира даден стил на живот.

Андора
Към края на деня испанската степ придобива по-зелен цвят, След Лейда достигаме първите възвишения и привечер навлизаме в Пиренеите. На свечеряване влизане в гориста планинска долина. Оставяме назад последното испаско градче – Урхел и след десетина километра мрак – изведнъж – гирлянди от светлини. Пресичаме андорско-испанската граница, пътят става обилно осветен, а селата до столицата – Андора Ла Велла следват непрекъснато. След няколкото десетки километри по безлюдните планински пътища тук е направо пренаселено. Гъстотата на бензиностанциите се доближава до отсечката Сандански-Кулата, а бензинът е с 20% по-евтин от Испания и с 40% – от Франция. Кой знае защо, въпреки добре поддържаните и осветени пътища, преобладаващите ограничения на скоростта са 30 и 40 км/ч, „подкрепени“ от радари-самоснимачки. След известно лутане по „столичните“ улички намираме пътя за нашето курортно село. Да отбележа пълното незнание на чужди езици – и от полицаите, и от обслужващия хотелите персонал. Основният език тук е каталунски, възможно е хората да знаят испански и френски, но ние не ги знаем.

Курортното село е красиво и спокойно. Зимният сезон току-що е отминал, летните отпуски още не са започнали. Преобладават каменните и псевдо-каменните (облицовани с плочи – имитация на дялани камъни) къщи.
Цените на хотелите са добри, сигурно Андора е изгодно място за ски-ваканция, особено за французи и испанци.
В столицата преобладават новите сгради. Най-интересната сграда е СПА-центърът около централния минерален извор с остри пирамидални кули, наподобяващи планински зъбери. Малката държавица е характерна с ниски данъци (ДДС – 4%!) и оттам – по-добри цени на техника, бензин и др. неща. Навсякъде се строи усилено – дано не „пресолят манджата“, както по нашите курорти.

Дължината на цялата държавица е към 30 км. След столицата в посока Франция селищата се разреждат, снежните върхове са на една ръка разстояние. Централното било на Пиренеите е нейната граница с Франция. Тук GPS-ът бележи най-високата точка, достигната от нас с кола по целия път от българия до Испания и обратно – 2499 метра. Следват два дълги тунела и главоломно спускане в алпийския пояс на Пиренеите.

Анси

Спускането завършва в Перпинян на морето и оттам следва продължителен магистрален преход. През Монпелие, долината на Рона и Валанс се отделяме към Гренобъл и ето ни отново в Алпите. Времето се разваля и последната отсечка до Анси преминаваме в проливен дъжд.

Настаняваме се набързо в хотела и отиваме в стария град на вечеря. Анси е разположен на великолепно езеро. Главните пешеходни улици са около двете реки-канали, които се изтичат от езерото. Ресторантчетата буквално са нанизани едно за друго – като в Парижкия латински квартал. След обилна и многоетапна вечеря по френски правим нощна разходка по улиците („я, то се изтекло!“). Следват няколко нощни снимки на шатото и други ефектно осветени сгради.

На следващия ден слънцето отново се завръща. Правим си неделна разходка в крейезерния парк на Анси. В едната част той е залесен с огромни секвои и платани. По-нататък има сочнозелени морави, използвани в неделната утрин по предназначение от следовниците на Платини и Тиери Анри. Градът, тих в ранната утрин, изведнъж се оживява към 10 часа – по стар френски обичай всяко кафене изважда столове, гледащи към улицата. Старият град е много добре запазен и поддържан, а каналите му придават „венециански“ вид.

С две думи – чудесен спокоен град и бих го препоръчал на всеки, който пътува от София за Париж или обратно по южния път (Италия – тунел Монблан).

Завръщане през Алпите

Програмата трябваше да продължи с Шамони и изкачване с лифт до Егий дю Миди – най-близката наблюдателна точка за Монблан. Но облаците, освободили от присъствието си долината на Анси, са се заклещили върху четирихилядниците. Отлагаме изкачването за по-добри дни и продължаване към Женева.

В предишен разказ съм се спирал подробно на Женева и едноименното езеро (наричано обикновено Lac Leman), тук само маркираме обектите – разходка с влакче край езерото, посещение на катедралата. Нататък се отбиваме на крайезерната алея във Вевей и замъка Шийон край Монтрьо. Следва преход до Теш – входната врата на Цермат – нашата поредна спирка.

Цермат е едно от най-живописните швейцарски курортни градчета, разположено под страховития Матерхорн. Както и в Андора – цари междусезонно спокойствие. Снимаме Матерхорн, осветен от залязващото слънце.
На следния ден със зъбчата железница се изкачваме на глетчера Горнерграт. На 3100 метра зимата още царува, температурата е отрицателна и леко прехвърча сняг. Уви, четирихилядниците са скрити в облаците, само за миг се показва Дюфуршпитце – швейцарския шампион. На тази височина има хотел-ресторант на края на вселената – за маниаци-скиори, нежелаещи да се отделят много надалеч от пистите.

След Цермат продължаваме на изток към прохода Фурка – все още затворен поради зимни условия. Колите се извозват с жп платформи през тунел, дълъг над 20 км. Следва проходът Готард, Езерото на 4-те кантона, известно с приключенията на легендарния Вилхелм Тел. Все на изток минаваме за миг през Лихтенщайн, после през Австрия, Словения, Хърватска и Сърбия – обратно към родината.

Край

Автор: Благун

Публикува се с любезното му разрешение. За пръв път разказът е публикуван във форума на посока.

Още разкази от Мадрид  – на картата:

Мадрид

Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

PDF24    Изпрати пътеписа като PDF   


No responses yet

Leave a Reply


Switch to mobile version