Днес започваме с фактическата част от пътеписа на Христо за обиколката му на Северна Америка с кола. Започнахме със Подготовка и съвети за пътуване из САЩ и Канада, а сега ще проследим първите стъпки на пътешествениците из Новия свят. Приятно четене:

Обиколка на Северна Америка (САЩ и Канада) с кола

част втора

Заминаване и първи часове в САЩ

В началото на тези описания искам да обърна внимание, че всичко написано е на основание личните ми впечатления от това, което сме видяли и почувствали по време на пътуването ни в САЩ и малко в Канада. В повечето случаи не съм търсил допълнителна информация и не е изключено на места написаното от мен да не дава пълна картина, или даже да се разминава в някои детайли с официалната информация за съответното място или конкретен обект.

Полетът на Austrian Airlines за Виена e в 8,50 часа.

На летището сме в 7,55ч., т. е. вече бяхме закъсняли, но това не ни притесни, защото нямаше навалица на гишето за чекиране на багажа. Попитах служителките там разрешено ли е ли да си опаковаме двата куфара с полиетелен и те ми отговориха утвърдително. Докато се мотахме с тази процедура, дамите загасиха надписите на гишето и се изнесоха от там. Наложи се бегом да отида до отсрещната страна на залата, където бяха гишетата с представителствата на отделните авиокомпании. Казах на служителя там, че няма кой да ни чекира багажа, а пътуваме не до Виена, както той помисли отначало, а до Ню Йорк и не можем да си разрешим да останем евентуално за следобеден полет, тъй като ще изпуснем презокеанския. Той се обади някъде по телефона и след малко две дами се появиха на гишето. Въпреки че започнах с извинения за закъснението, се наложи да изслушаме назидателна лекция на тема как никъде на друго място нямало да ни приемат, след като сме закъснели, което мисля, че не е вярно. На въпроса къде в Щатите отиваме й подадох папката с резервациите и казах да си избере което иска място. За по- лесно тя записа хотела, където смятахме да бъдем първата нощ, на 120 мили от Ню Йорк.

Пуснаха ни куфарите по лентата, дадоха ни бордните карти и почти на бегом се изкачихме по стъпалата към нашите митнически и граничен контроли. При преминаването през скенера трябваше да си свалим коланите и всичко приключи буквално за секунди. Ръчният багаж също мина по лентата пред скенера без никакви проблеми.

На будката на гранична полиция една много симпатична млада дама само погледна паспортите и кръщелното свидетелство на госпожицата и ни ги върна. На входа към ръкава за самолета стояха две дами и един мъж, който ни придружи до самия ръкав. На извинителната ми забележка, че май сме закъснели много, той ме изненада, като каза, че изобщо не сме закъснели!? На входа на самолета ни посрещнаха засмени австрийските стюардеси, посочиха ни местата и ни дадоха по едно малко шише с минерална вода.

Имах чувството, че самолетът е по-голям от този, който беше показан в сайта на авиокомпанията, пътниците бяха някъде към 110—120 и всички места бяха заети. Ние бяхме последни, а часът беше някъде към 8:40.

Излетяхме

в 9:10ч вместо в 8:50ч.

Младежката част на екипа ни се возеше за първи път на самолет и имаше малко притеснения, но след като излетяхме се успокои и през цялото време после зяпаше през прозореца. За съжаление скоро се издигнахме над облаците и чак преди Виена се снижихме, та се видя Дунав и градът от високо.

След рутинните показни изпълнения на стюардесите за действията, които трябва да се предприемат при авария, последва разнасянето на обяда. Постоянно раздаваха и напитки — бира, вино, безалкохолни и сокове, кафе, чай. Аз бях само на портокалов сок, тъй като се бях зарекъл следващите 40 дни да не опитвам никакъв алкохол. Впрочем това е едно от нещата, което бях решил предварително и което наруших най-бързо. Други такива предварителни „твърди решения“, които не спазих бяха да не карам нощем и да не се движа извън магистрали. Но за това като му дойде времето.

След 1 час и 20 минути полет се

приземихме във Виена,

т. е. в 10:30 ч. местно време. Тук нямаше ръкав и с автобус ни стовариха на партерния етаж на летището. Залата беше пълна с разноезични и разноцветни хора. След като на монитора излезе нашият полет и “gate”-a, на който е паркирал самолета, се отправихме да го търсим. На горния етаж, където бяха изходите, също беше голяма тарапана, а срещу нашия gate вече се беше оформила опашка. Вероятно докато ние сме чакали долу, повечето пътници са били в доста по-луксозно оформената приемна зала на този етаж.

Като ни дойде реда, първо една дама ни взе билетите, поиска ни и отрязъците за багажа и ни ги върна заедно с борд картите. Следваше един симпатяга, който провери паспортите ни. Следваше

сериозната проверка за презокеанския полет.

Преминахме през скенера, пак със свалени колани, а след като премина ръчния ни багаж, една дама от другата страна на лентата издърпа наша малка дамска чанта, разтвори я енергично и още по-енергично се разрови из съдържанието й. Не беше трудно да открие това, което предизвика реакцията й — една малка ножица. Извади я от чантата и я хвърли ядосано в щайгата зад нея. Видях, че щайгата е позапълнена с подобни дреболии — очевидно не бяхме само ние глупаците, които нарушават ясно написаните навсякъде забрани за пренасяне на метални предмети и течности. Дамата измърмори нещо неодобрително, а аз се скарах на госпожицата, в чиято чанта беше ножицата, защото нарушихме друго важно правило — да не допускаме инциденти по наша вина.

Влязохме в чакалнята на “gate„-a. Tя беше само за него и имаше вход през контролата и изход към ръкава за самолета. По стълби можеше да се слезе до тоалетна, която, разбира се, беше само за този gate. Скоро след това поканиха за придвижване първо пътниците от „бизнес класата“ а след това и простолюдието, като влизането в самолета ставаше по номера, през 20. И тук ни посрещнаха засмени стюардеси, които показваха на всеки мястото в самолета. Шишетата с минерална вода бяха на пода на входа на самолета и всеки можеше да си вземе.

Самолетът е огромен — с три редици от седалки

— край прозорците по две на ред, а по средата по четири. Беше разделен на три салона — най отпред тузарите от бизнес класата, а зад тях още два салона, като пътниците общо бяха 240—260 човека и всички места бяха заети.

Нашите места бяха до прозорците.

Като видях през прозореца, че започнаха да изпробват различните подвижни части по крилата на самолета преди излитането, ми направи впечатление, че машината е старичка. Това си личеше по външния вид на машинариите. На седалките имаше оставени по едно одеяло и възглавница, а в джоба на предната облегалка слушалки, които можеха да се включат на пултчето, монтирано на подложката за лявата ръка, от което можеш да си избираш някоя от програмите, които да гледаш на дисплея, монтиран на облегалката пред теб. На това дисплейче през повечето време аз гледах маршрута на самолета — върху сателитна карта бяха нанесени основните точки над които щяхме да прелетим, а самолетът беше изобразен символично точно къде се намира във всеки един момент, а след него оставаше изчертан пътят, който е изминал до момента. Можеше да се види и на каква височина летим, с каква скорост, колко време остава до края на полета и каква е температура навън. Маршрутът беше над Брюксел, Лондон, Оксфорд, Дъблин, Халифакс.

Излетяхме точно навреме — в 11:30 часа.

Отново рутинните демонстрации на стюардесите за действие при авария, но този път допълнени с указания и за действия при падане в океана… Раздадоха листовки с менюто за предстоящите две предлагания на храна, като за първото имаше възможност за избор между два варианта. Отново разнасяха, първо с храната, а после и след това, различни видове напитки, но аз твърдо си стоях само на orange juice.

Скоро след излитането самолетът се издигна над облаците и от Европа, а след това и от океана, не се виждаше нищо. Повечето време височината беше 10000 метра, скоростта 1000 км/ч, а температурата навън достигаше до под минус 70 градуса. В салона беше приятно хладно, а слънцето стоеше почти на едно и също място пред нас, нали летяхме срещу времето. При наближаване на континента и с намаляване на височината се видя брега, а скоро след това и

самият Ню Йорк,

в далечината се виждаха небостъргачи, огряни от следобедното слънце.

Самолетът летя известно време край брега и накрая се приземи на летище JFK някъде към 15 часа местно време. Това огромно летище е в южния край на града, до океана, и има 8 терминала.

Нашият самолет „паркира“ на терминал 1. Излизаме от самолета с последните и минаваме първо през ръкава, а след това по дълъг и с няколко завоя затворен отвсякъде коридор. Излизаме в огромна зала, където с надписи и стрелки се указва, че на ляво е за тези, които пътуват без визи, а направо за останалите. Имаше и две дами, които на висок глас обясняваха и повтаряха това, дето го пишеше на табелите със стрелките.

Ние се наредихме почти най-отзад на оформилата се опашка, която се придвижваше по оградена с ленти змиевидна пътека. Работеха няколко гишета и една огромна дама посочваше на този, който му е дошъл реда към кое от тях да се отправи. Като й обяснихме, че сме family, тя ни остави да почакаме още малко, след което ни посочи гишето на което да отидем. Следваше вторият решителен момент от пътуването —

получаването на разрешение за престой в САЩ.

Попаднахме на един симпатяга, който първо ни попита къде отиваме — обяснихме му и му дадохме папката с резервациите на хотелите. Той я поразгледа и след малко учудено ни попита защо ще ходим и в щата Охайо, та там никой не ходел. Очевидно човекът си имаше нещо на ум за този щат, или се бъзикаше с нас. След това ни накара да си поставим показалците за вземане на отпечатъци на същата джажа, като тази в посолството, а след това да погледнем в камерата над него, очевидно за да ни снимат. Подаде ни да попълваме някакъв формуляр, на който за „място на отсядане“ ни каза да пишем хотела, в който щяхме да сме първата вечер. През това време той оформи формулярчета с големината на паспортна страница и с телбод ги закачи на паспортите на страницата с визите. Нямахме търпение и го попитахме до кога ще ни разреши престоя, той се усмихна и каза, че за Коледа ще може да сме в къщи. Върна ни паспортите, пожела ни приятен престой и с това приключи. Беше ни разрешил престой от 6 месеца, т.е до края на валидността на визите ни! Това го оставям без коментар!

Благодарихме му и минахме край него за залата, където се получаваше багажа — на лентата се въртеше само една чанта и нашите два куфара облечени със зеленикав полиетелен. Свалихме ги, разкъсахме с ръце полиетелена и се отправихме към следващото гише, до което стоеше митничар. Той ни взе попълнения в самолета формуляр и без даже до го погледне и да каже нещо ни махна с ръка да преминаваме. Отново без коментар.

Влакчето Air Train, което се движи между терминалите на летище JFK

От тук следваше да намерим станцията на влакчето, което обикаляше терминалите и излизаше извън летището, където се разделяше на две посоки, съответно към две различни станции на градското метро. Но ние щяхме да го ползваме само до първата му спирка Federal Circle, която беше съвсем близо до летището и където се намираха представителствата на компаниите за отдаване на автомобили под наем.

Един от стратегическите въпроси, който трябваше да реша при определяне на маршрутите, беше този, свързан с престоя в Ню Йорк — дали това да стане в първите или в последните дни. Прецених, че по-правилен е вторият вариант. До станцията на Air train-а се стигаше бързо и лесно, имаше достатъчно указателни табели. За това влакче не се вземаха билети, возеше безплатно. Качихме се почти веднага на първото дошло влакче, като така и не разбрахме как те се движат и дали не можеше да го вземем така, че веднага да излезем от летището.

Нашия терминал 1 беше от единия край, а сега се наложи да обикаляме по останалите 7 терминала. Това нямаше никакво значение, защото цялото пътуване беше кратко и след малко, от височината, на която се движеше влакчето, видяхме станцията на Federal Circle, а от двете й страни огромни фирми на агенциите, отдаващи автомобили под наем.

Слязохме и се оказа, че сме на трети етаж и от двете страни се виждаха офисите на Hertz и Budget, а по-навътре и на Avis. Качихме се в асансьора и той ни стовари пред самия вход на Hertz. Това вече ни дойде малко много — трудно е да се опише състоянието в което се намирахме. Бяхме обзети от смесени чувства на притеснение и напрежение пред неизвестността и едновременно с това ни беше обзела някаква еуфория от това, че все пак нещата се случват бързо и то по възможно най-добрия начин.

Резервацията в Hertz бях направил преди близо четири месеца, а промените скоро след това, защото се оказа, че с наближаване на активния туристически сезон, някои от автомобилите са ангажирани и изчезват от сайта им.

От изхода на станцията на Air train-a до входа на Hertz разстоянието беше само няколко метра, колкото да видим, че навън е доста горещо. В този момент това ни направи впечатление, защото още не знаехме, че навсякъде в Америка, щом едно помещение е затворено и се ползва от хора, то задължително е охладено с климатик. Няма значение дали става въпрос за офис, огромен магазин в центъра на града, хотел, автобус или тоалетна в някоя Rest Area в Дивия Запад или в пустинята в Невада, на близо до която няма населено място. Навсякъде е приятно прохладно, а в някои случаи даже и студеничко.

В приемната зала на Hertz

имаше няколко гишета за обикновени клиенти като нас, а отстрани по-специално обзаведено място за обслужване на клиентите със златни карти. Работеха две от гишетата, но след малко се появи една дама, която седна на третото място и след като обслужи един човек ни извика и нас. Подадох й рзпечатката на резервацията, тя си я изкара на компютъра, попита дали ще искаме застраховка, което малко ме учуди, защото в сайта бяха посочени три вида застраховки и не допусках, че е възможно да наемеш колата без тях. Отговорихме утвърдително. Поиска ми кредитна карта и я прекара през устройството за инкасиране. Помоли ме да се подпиша на дисплея на един терминал, след което изкара от него четири отрязъка с големината на касови бележки, сложи ги в две диплянки, подаде ми ги и каза, че колата е на 195-то място, а ключовете са на таблото. В тези отрязъци беше и договорът за наемане на колата. Не си спомням да ми поиска паспорт или шофьорска книжка и цялата процедура продължи не повече от 5 минути. Отново — без коментар!

Напълно дошашардисани попитахаме каква сума ни е таксувала — тя ни посочи единия отрязък, на който това беше отразено, като обясни, че сумата засега само е блокирана в картата и то с $200 повече, а като върнем колата, тогава от Hertz ще си изтеглят парите, а тези $200 ще ни ги разблокират. Оказа се, че ни е направена само едната от трите застраховки, тази от по $9 на ден.

Получаването на колата беше регистрирано в 16,46 часа, или за по-малко от два часа след стъпването ни на американска земя се бяхме уредили с разрешение за престой в Щатите до Нова година и с кола, с която да изминем по набелязания маршрут.

Излязохме от добре охладения офис към огромен покрит паркинг, в който имаше поне 200 коли. Намерихме лесно място 195, но тук ни чакаше поредната изненада. Колата, която бях резервирал беше Форд фокус, а тук се мъдреше някаква друга голяма кола.

Колата с която за 38 дена обиколихме САЩ

Като я разгледахме хубаво се оказа, че това е „Pontiac G6“ 2,4 литра, произведен април 2008г, на 17073 мили, с автоматични скорости. Нямаше модерни луксозни екстри, но беше добър автомобил за целта, за която щяхме да го ползваме. Нямам обяснение защо от Hertz ни направиха тази отстъпка — този модел автомобил беше от друга, по-скъпа категория, а аз плащах по цената, показана при резервирането.

Двата ключа и дистанционното бяха на таблото, а на предната седалка беше оставено едно жълто копие от протокол с показани местата по колата, където има някакви драскотини. Колата беше регистрирана в щата Кънектикът, един от малките щати на север от Ню Йорк / там мисля се намираше имението на дон Корлеоне от “Кръстика”/ Вече нямах търпение и без да проверя дали има крик и резервна гума, натоварихме багажа и след 2—3 маневри напред-назад за изпробване на автоматичните скорости потеглихме. На изхода от паркинга имаше бариера, при която някакъв пич погледна документите, получени от офиса, каза нещо, което не се разбра, драсна нещо на жълтото копие от протокола и вдигна бариерата. После се досетих, че при него можеше да рекламираме написаното в протокола с посочените драскотини. В случая те бяха две-три и почти не се забелязваха, но това го открих по-късно.

Скоро след излизането от паркинга на Hertz поехме право на север по магистрала I—678 през Ню Йорк. Часът беше малко след 17, задръстванията бяха като навсякъде и нямах проблем с карането из града. Трябваше ми малко време да свикна с автоматичните скорости и добре, че това стана без инцидент, защото при неволното посягане към съединител се натискаше спирачката. След 10—11 мили трябваше да сменим магистралата и да завием на запад за да излезем на магистрала I—95, а след това на I—80 по която щяхме да караме до хотела в Blakeslee на 120 мили на запад от Ню Йорк.

Това беше първото сериозно отклонение и, въпреки че бях го разглеждал многократно в гугъла, изпуснах правилния exit и се наложи да излезем от магистралата и да оставим GPS-a да ни върне в правилния път.

В хотела пристигаме малко след свечеряване. Той е от веригата Best Western и е много приличен както от вън, така и отвътре. Има и закрит басейн, но за него нямаме време.

Продължението:

Обиколка на Северна Америка (САЩ и Канада) с кола(3): По пътищата в САЩ, пътуване до Чикаго и Ниагара, канадска виза и Канада

Автор: Христо

Снимки: авторът