Продължаваме пътешествието от Юг на Север с Форда на Валентин. След като разгледахме остров Кипър (Северен Кипър (турски) и Република Кипър (начало и продължение) , започнахме от Средиземноморското крайбрежие на Турция за да стигнем до към Кападокия. Днес продължаваме с разглеждането на Източна Турция.

Приятно четене:

С Форд от Кипър до Баренцово море, 2016

седма част

Източна Турция

„Има само един миг между миналото и бъдещето – именно той се нарича живот“

От къде дойде идеята за горното мото на настоящия пътепис? Това може да се научи в първата част:

С Форд от Кипър до Баренцово море, 2016 (1): Увод – резюме и Западна Турция

Малатия

е град в югоизточна Турция с близо половин милион жители. През отминалите хилядолетия градът е бил в състава на няколко държави и е принадлежал на Хети, Асирийци, Перси, Гърци, Рим, Византия, Малка Армения (държава в източен Анадол от 6-ти до 11-ти век, Селджукски турци, Османска империя (от 16-ти век). В миналото регионът е бил известен с производството на маслини, грозде и вино. Сега градът привлича туристите със спокойната атмосфера, архитектурно-историческите си забележителности и горите наоколо.

Авторът с местно момче пред джамията Даренде в град Малатия

Разходка из град Малатия

Немрут Дагъ

е висока 2150 м. планина с конусовиден връх. Основната забележителност тук е

Гробницата на Антиох І

и останките от два храма с величествени скулптури на богове. Самата гробница представлява огромен конус от камъни с височина 50 метра и диаметър 150 метра. Някъде под него лежат останките на владетеля. От двете страни на тераси са разположени храмовете. Единият е обърнат с лице към изгряващото слънце, а другият – към залязващото. Антиох І е бил цар на малката държава Комагена няколко десетилетия преди началото на новата ера. Той е претендирал, че произхожда от Александър Велики. След като самия Александър е бил считан за бог, Антиох І решава, че също е равен на боговете. На двете тераси са издигнати масивни статуи на гръцки и персийски богове, а между тях стои и статуята на Антиох. Поставяйки се наравно с безсмъртните богове, Антиох І е искал да обезсмърти и себе си. Хиляди роби в продължение на години са изграждали гробницата на това трудно достъпно място. Издигайки комплекса на височина над две хиляди метра Антиох І е искал да го защити от бъдещи набези.

Скулптурите на седналите богове (долу са главите им) в източния храм пред гробницата (високия хълм от камъни) на Антиох І

Скулптурите са били високи около осем метра. С времето главите им са паднали и сега са изправени в основите им. С височина около един метър тези глави на божества и днес изглеждат внушително. Те съчетават гръцките представи за чертите им с азиатски прически и накити за глава. На източната тераса са скулптурите и стоящите в подножието глави на Аполон, Тихе (Фортуна), Зевс, Херкулес. Между последните двама е самият Антиох. Други божества са изобразени с глави на орел или лъв.

Главите на Тихе (Фортуна) и Зевс от скулптурите в източния храм

Западната тераса е огледално отражение на източната с допълнение от няколко барелефа. На един от тях царят Антиох І се ръкува дружески с Аполон, Зевс и Херкулес. Изсечените надписи описват живота на комагените и техните религиозни ритуали. Под статуята с трона на Антиох има надпис, който гласи: „Аз, Антиох, наредих да бъде издигнат този паметник като възпоменание на моята собствена слава и на боговете.“. Държавата Комагена е била на кръстопът, което е позволило да се смесят културите на източния и западния свят. Поради тази причина скулптурите обединяват културните традиции на персите и партите с културата на антична Гърция и Рим. Това прави този величествен комплекс уникален и през 1987 година Немрут Дагъ е включен в списъка на световното културно и природна наследство на ЮНЕСКО.

Авторът пред главите на боговете от западния храм пред гробницата на Антиох І

Пътят на изток минаваше през планински и полупланински райони. Имайки предвид нашите красиви планини в България, рядко срещах нещо по-впечатляващо сред природните пейзажи наоколо.

Планински пейзаж в Източна Турция

Долина по пътя към Диарбекир

Пътувайки към Диарбекир прекосих

река Ефрат

на място, където е изграден голям язовир. От дългия над 600 метра съвременен мост се откриваха красиви природни гледки. Преди моста имаше обширна зона за отдих край брега на язовира, където автомобилите спираха за почивка. Някои похапваха в неголямото кафе или на самия бряг.

Всъщност, по горното течение на Ефрат на турска територия са построени няколко язовира и каскадни съоръжения за добив на електрическа енергия и за регулиране на речния отток.

Съвременният мост над река Ефрат

Авторът на фона на каньона, през който протича Ефрат, сега запълнен от водите на язовира

Минах транзит през Сиверек – град с над сто хиляди жители.

Няколко бяха причините да посетя

Диарбекир,

който е град на река Тигър с население близо един милион.

Първата от тях е, че

той е свързан с нашето национално-освободително движение

През 19-ти век на това място са изпращани на заточение много български революционери, включително участници в Априлското въстание от 1876 година. Тези заточеници са освободени след края на Руско-Турската война от 1877г.÷1878г. По-късно там са били заточавани дейци на Вътрешната Македоно-Одринска революционна организация (1893г.÷1919г.). Втората причина е, че

Диарбекир е неофициалната столица на Турски Кюрдистан

Третата причина за посещението се крие в извършените атентати на територията на града.

Диарбекир е на възраст повече от пет хилядолетия, през което време е бил владян от много държави. Историческото му наименование е Амида или Амед. През 1534 година е завладян от османските турци, а през 19-ти век става център на провинция Кюрдистан. Тогава градът е бил населен с много арменци, над които е устроено клане през 1895 година. По време на арменския геноцид от 1915 година християнското население е избито или депортирано. Днес преобладаващата част от живеещите в града и региона са кюрди. През периода 1981г.÷2002 г. Диарбекир е бил закрит (забранен за посещения) град поради водените военни действия между турската армия и отрядите на Кюрдската работническа партия.

Влизайки в града рано сутринта първо обиколих с автомобила новата част и улиците около крепостната стена.

Пернишкият Форд на автора до крепостните стени на Диарбекир

На много места имаше полицейски постове, а пък старата историческа част беше блокирана от армейски и полицейски части с много бронирани машини. Виждаха се и въоръжени младежи в черни униформи, които също следяха за реда. Поради тези причини бих казал, че при посещението ми през май 2016 година Диарбекир беше град под полицейска обсада. Автомобили не се допускаха в старата част и паркирах близо да крепостната стена. Три-четири пъти се опитах да снимам въоръжени патрули. Все някой от тях забелязваше това и ме караше да изтрия направените снимки.

В лявата част на снимката се вижда брониран полицейски автомобил и полицейски заграждения в Диарбекир

В ранната утрин по улиците почти нямаше хора и магазините все още бяха затворени. Първо реших да се разходя по тесните улички на стария кюрдски квартал. Нямаше жива душа. По някое време една девойка излезе от една врата, повървя стотина метра пред мен и преди да влезе в къщата, където отиваше, ме изчака. Тя започна да ми говори разпалено нещо на кюрдски език и да ми сочи с ръка в определена посока. Нищо не разбирах. Все пак, по тона на гласа й и по жестовете на ръцете останах с впечатление, че е опасно да се разхождам там и трябва да отивам към главните улици. Реших да се вслушам в гласа на разума и бързо излязох от този зачукан квартал.

По тесните улици на стария кюрдски квартал в Диарбекир

Пътя към някои от джамиите и обществени сгради беше преграден и до тях не можеше да се стигне. Очевидно

местата за събиране на повече хора бяха затворени

с цел да се предотвратят нови атентати с много човешки жертви.

Задоволих се с разглеждане на забележителностите, до които достъпът не беше ограничен:

• Артакид сарай,
• Улу Джами (Голямата джамия) с колонади,
• Хасан Паша Хань (кервансарай, който сега е пълен с кафета и магазини).

Улу Джами (12-ти век) е с колонади, а преди това е била византийска базилика

Хасан Паша Ханъ е бил кервансарай и хан, който е запълнен с кафета и магазини за сувенири

Кът от Диарбекир

Из новата част на Диарбекир

Татван

беше първия град, в който се спрях при достигане на соленото езеро Ван. Там нямаше впачатляващи забележителности освен пристанището и голяма съвременна джамия.

Поглед към соленото езеро Ван, град Татван и планината Тавър над него

Интериорът на съвременната джамия беше впечатляващ

При посещението на тази джамия ми направи впечатление, че религиозни служители развеждаха посетителите и туристите. Преди мен влезе група от няколко мъже в черни костюми и ходжата ги посрещна. При мен пък дойде младеж с костюм, явно служител в джамията, и започна да ме развежда. Показа ми залите, библиотеката и религиозно училище на първия етаж, в което момчета на възраст десетина години имаха занятия. Този младеж не говореше английски и дори не разбра от къде съм, когото му казвах че съм от Bulgaria. В една от стаите имаше голяма карта, на която му показах кое е България. Едва тогава като му повторих, че съм турист от „Булгаристан” и че съм „комшу”, той кимна разбиращо с глава. Накрая от библиотеката взе две малки книжки на английски и ми ги подари. Едната от тях съдържаше тълкувания на текстовете от Корана.

Младият служител, който ме разведе из джамията в град Татван

Из съвременната част на град Татван

Ван Гьолю (Езерото Ван)

е най-голямото езеро в Турция. Разположено е в най-източната част на страната на височина 1650 метра върху така нареченото Арменско плато. Езерото е с площ 3,7 хил. км², а максималната му дълбочина е 450 метра. Дълго е 120 км. и е широко 80 км. В него се вливат четири малки реки, но не се оттича нито една. Освен че е солено, езерото Ван съдържа сода и различни минерални соли. Образувало се е в резултат на изригнал вулкан, който е преградил пътя на реката. И сега то е заобиколено от планини с вулканичен произход. Южно от него е планинската верига Източен Тавър, а от източния му бряг започват Кюрдските планини. Плажовете са малко на брой. Тъй като времето беше студено и ветровито не посмях да се изкъпя и да поплувам в това езеро.

Авторът на брега на соленото и алкално езеро Ван

Близо до южния бряг на езерото Ван е разположен скалистия

остров Акдамар

Основната забележителност тук е стара арменска черква, построена в началото на 10-ти век. Тя носи името Светия кръст и представлява най-запазената част от полуразрушен манастирски комплекс.

Поглед към остров Акдамар с арменската черква на него

До острова се стига с корабчета, потеглящи от малко пристанище. Когато пристигнах нямаше други туристи за да се напълни кораб до острова. Почаках половин час, но за мое съжаление не се появи никой желаещ да посети остров Акдамар с арменската черква. Разочарован продължих по пътя си.

Черквата на Светия кръст на остров Акдамар (снимка от рекламно пано на пристанището)

Град Ван

е разположен близо до югоизточния бряг на едноименното езеро. С население над 350 хиляди той се явява най-големият град в тази част на Турция, граничеща с Ирак и с Иран. Първите исторически сведения за това място са от преди три хилядолетия, когато тук е била столицата на държавата Урарту. Няколко века преди и след началото на новата ера градът е в състава на Велика Армения. По-късно пак е в състава на арменско царство през периода 9-ти ÷ 11-ти век. През 17-ти век град Ван е завладян от Османската империя.

Крепостта на град Ван

През 1894г.÷1895г. турците избиват хиляди арменци в региона. По време на Балканската война (1912г.÷1913г.)

15 арменци от град Ван се включват в състава на Македоно-Одринското опълчение

Това е военна част към българската армия, съставена от петнадесет хиляди доброволци, включително арменци, руснаци, чехи, румънци. През Първата световна война, 1915 година турците започват изтребление на арменското население в района на Ван и заграбване на имуществото му. Арменците се вдигат на въстание и организират въоръжени отряди за самоотбрана. В тежки сражения те удържат позиции до пристигането на настъпващите руски войски (след като разгромяват турската армия на Кавказкия фронт, руснаците почват настъпление на юг към град Ван). Арменците считат така наречената „Ванска самоотбрана” за една от най-героичните страници в тяхната съвременна история.

Арменските квартали в град Ван са разрушени през Първата световна война и за един век вече всичко е изравнено със земята.

Тук е бил разположен арменски квартал на град Ван

Сега ще си позволя да направя едно литературно отклонение и да цитирам част от стихотворението „Арменци” на нашия поет Пейо Яворов:

„Изгнаници клети, отломка нищожна

от винаги храбър народ мъченик,

дечица на майка робиня тревожна

и жертви на подвиг чутовно велик

……….

Кат гонено стадо от някой звяр гладен,

разпръснати ей ги навсякъде веч –

тиранин беснеещ, кръвник безпощаден,

върху им издигна за всякога меч

……….

Те пеят. И дива е тяхната песен,

че рани разяждат ранени сърца,

че злоба ги дави в кипежа си бесен

и сълзи изстисква на бледни лица

……….”

Поглед от крепостта към езерото Ван

След като разгледах Ван Калеси (крепостта на Ван) се разходих из съвременния град. Там преобладават новите сгради, има много магазини и банки. В археологическия музей се съхраняват множество артефакти от времето на държавата Урарту.

Разходка по улиците и площадите на град Ван

Ерджиш

е разположен близо до североизточния бряг на езерото Ван. Тук често стават разрушителни земетресения като последното е от 2011 година.Този град не можа да ме впечатли абсолютно с нищо.

Разходка по улиците на град Ерджиш

Като автотурист не мога да пропусна да спомена и

лошите второстепенни пътища в Източна Турция

Ако в западната половина на страната транспортната инфраструктура е много добра, то в източната част пътищата стават по-лоши. Пътувах и по второстепенни пътни артерии, които бяха с много дупки и неравности. Това важи особено за турски Кюрдистан, където реших че дори само разбитите пътища са достатъчни за недоволството на кюрдите. Ако в западната индустриална част на страната и в туристическите райони жизненият стандарт е висок, то в източните региони на Турция се живее доста по-бедно. Със следващата карта ще припомня изминатия маршрут (черния контур) през източната част на страната. Стрелките указват посоката на движение.

Маршрутът, изминат от автора с автомобила му през Източна Турция

Патнос

има 60 хиляди жители и се намира северно от езерото Ван. Бях най-впечатлен от това, че по средата на централната улица бяха разположени множество маси на кафенета. По тях седяха стотици мъже, пиеха чай и си приказваха. Около тях пък обикаляха няколко десетгодишни момчета и им лъскаха обувките за „жълти стотинки”.

По централната улица на Патнос беше пълно с мъже, които пиеха чай и разговаряха

Момче лъска обувките за да изкара дребни пари в град Патнос

В продължение на няколко десетки километри пътят минаваше покрай

река Мурат

(на турски Murat Nehri).

Тази река извира близо до планината Арарат, дълга е над 700 километра и се влива в река Ефрат. Арменското име на реката е Арацани и е влязла в историята на този народ с две събития. През 68-ма година преди новата ера край бреговете на реката се провежда сражение между войската на арменския цар Тигран Велики и римската армия. При приемането на християнството като официална религия в Армения във водите на река Арацани е извършено кръщението на цар Тиридат ІІІ Велики, заедно с войниците му и населението от региона. През 301 г. от новата ера Армения става първата държава в света, приела християнството като официална държавна религия.

Стадо говеда си пасе край река Мурат

Авторът на фона на долината, през която протича река Мурат

Агръ

е стохиляден град, разположен на няколко десетки километра по права линия от границите на Турция с Армения и Иран. Населението му е предимно кюрдско, но до арменския геноцид през 1915 година арменците са били много на брой. Градът е присъединен към Османската империя през 16-ти век. През 1878 година е предаден на Русия по силата на Сан-Стефанския мирен договор. В Агръ не видях някакви по-особени туристически забележителности.

Разходка по пешеходната зона на град Агръ

По улиците на град Агръ

Хорасан

е малко градче с 20 хиляди жители. Името му има персийски произход и в превод означава „Откъдето изгрява слънцето”. Спрях се в Хорасан защото обичам да разглеждам и малки населени места, а не само популярни туристически центрове. Така добивам по-реална представа за дадена страна. В това обикновено провинциално градче нямаше нищо забележително от туристическа гледна точка.

По улиците на град Хорасан

Ретро-спомен. Прекосявайки североизточната част от Турция пропуснах места, които вече бях разглеждал през 2012 година на връщане от Иран.

Изгледът към

планината Арарат

беше внушителен. Добре се открояваше покритият със сняг връх, висок 5165 метра. До него е връх Малък Арарат с височина 3914 метра. В библейските книги се говори за планината Арарат, където след Потопа е останал да лежи Ноевият ковчег.

Ретро: Автомобилът на автора на фона на планината Арарат през 2012 година. Отляво е Голям Арарат (върха е покрит със сняг), а отдясно е Малък Арарат.

Ерзурум

е разположен на 1800 метра надморска висичина и има население около половин милион. Запазени са архитектурно-исторически забележителности от средновековието, но като цяло това е един съвременен град. Богата и интересна беше експозицията на етнографския музей, разположен в помещенията на Якутийе Медресе.

Ретро: Поглед към Ерзурум през 2012 година

Ретро: В етнографския музей на Ерзурум през 2012 година

Край на ретро-спомена от 2012 година.

Ани

(ударение на „и”) е бил столица на средновековно арменска царство. Руините на града са разположени на възвишение с триъгална форма, обградено от двете страни с речни клисури. Река Алачай (на арменски Акурян) днес е граница между Турция и Армения. За пръв път селището се споменава в летописи от 5-ти век. В средата на 10-ти век тук се премества царският двор, а три десетилетия по-късно и главата на арменската църква. По този начин Ани става не само административна, но и религиозна столица на Армения. Разраства се бързо като икономически, търговски и културен център на царството. През 11-ти век той има над сто хиляди жители и е смятан за един от най-големите и процъфтяващи градове за врамето си. Тогавашните историци го наричат „градът с хиляда и една черкви” и „градът с четирдесетте порти”. По-късно Ани е завладян от селджукските турци, а през 13-ти век е завзет от монголците. След земетресение през 14-ти век градът постепенно е изоставен. От края на 16-ти век е включен в границите на Османската империя.

През 1878 година регионът е предаден на Русия като следствие от Руско-Турската война. Четиринадесет години по-късно започват разкопки и изследвания от археологически експедиции на Руската академия на науките. Откритите артефакти днес се съхраняват в Ереванския държавен музей за Арменска история (този музей посетих през 2012 година при обиколката ми на Армения). От 1918 година Ани отново е върнат на Турция.

Автомобилът на автора (от дясно) до входа на крепостта Ани

Най-добре са запазени крепостните стени и няколко черкви. Доста от тях през мюсюлманския период са били преустроени на джамии. Територията на Ани е покрита с руини на обществени и жилищни сгради, манастири и цитаделата на върха. Навсякъде се усеща величието на някогашната столица, а пък гледките към околните долини са възхитителни.

По река Алачай (арменското й име е Акурян) минава границата между Турция и Армения

Авторът пред средновековна арменска черква в град Ани

Арменска сграда е била преустроена в джамия (отляво), а цитаделата е в далечината на хълма Ич Кале

Черквата на Спасителя от 11-ти век е най-голямата запазена сграда на територията на Ани

В скалите край Ани са били издълбани жилища, в които са живеели най-бедните хора

Тази черква със запазени стенописи е посветена на Свети Григорий Просветител

Част от стенописите в черквата, посветена на Свети Григорий (покръствал хората в Християнството)

Стохилядният

Карс

е разположен в Североизточна Турция и е административен център на едноименния вилает (област). Градът разполага с летище и голяма ж.п. гара. Тук функционира Кавказкия университет, който е най-голямото висше учебно заведение в региона. В продължение на няколко десетилетия през 10-ти век Карс е столица на арменско царство, след което царският двор се премества в град Ани. През средновековието градът е бил важен занаятчийски и търговски център. Османската империя го завладява през 16-ти век и остава в нейните граници до 1877 година, когато е превзет от руската армия. Съгласно решенията на Берлинския конгрес от 1878 година три големи турски области, включително и Карс, преминават към територията на Русия. След Първата световна война градът отново става турски.

Основната забележителност тук е карската крепост Ич Кале, която е на възраст едно хилядолетие.

Крепостта Ич Кале се издига на голям хълм над град Карс

Арменската черква от 10-ти век Дванадесетте Апостола сега е джамия с името Кюмбет Джами (Тъпанно-куполната джамия). Куполът под куносовидния покрив е с формата на тъпан и на него стоят барелефите на Дванадесетте Апостола.

Под покрива на арменската черква (сега Кюмбет Джами) се виждат барелефите на 12-те Апостола

Сред архитектурно-историческите забележителности се откроява Ташкьопрю. Това е каменен мост, построен от селджукските турци около 1400 година.

Каменният мост е със здрава конструкция и не е помръднал повече от шест века

Руското присъствие от края на 19-ти и началото на 20-ти век си личи по останалите от този период сгради и по планировката на града с пресичащи се под прав ъгъл улици. Интересен е фактът, че до 1953 година Съветският съюз е имал териториални претенции към Турция по отношение на Карския регион.

Здание в руски архитектурен стил, построено по време на руския период на град Карс

Не успях да открия историческия музей, колкото и да обикалях с автомобила по улиците на квартала, където трябваше да е сградата на музея.

Панорамен поглед към Карс от крепостта на хълма над града

Разходка по улиците на град Карс

Сред побратимените с Карс градове е и Киркенес в североизточна Норвегия. Споменавам го като факт само защото посетих този норвежки град четирдесет дни по-късно, движейки се покрай Баренцово море и „оформяйки” северната част от маршрута на пътешествието ми през 2016 година.

След Карс продължих на север към границата с Грузия. На турския граничен пункт нямаше други автомобили и оформянето на документите за преминаването му стана бързо.

Обобщение и бюджет

Разглеждах забележителностите на Турция (преди отпътуването с ферибота за остров Кипър и след връщането оттам) в продължение на дванадесет дни и половина. Маршрутът ми през тази държава беше с дължина 4330 километра.

Разходите в Турция

достигнаха 838 лева, в това число:

• 556 лева за гориво на автомобила;
• 86 лева входни такси за музеи и забележителности;
• 56 лева за магистрални такси и паркинг;
• 48 лева за храна (ползвах също и суха храна от България);
• 92 лева за сувенири, интернет и други разходи. За нощувки не плащам, тъй като спя в автомобила.

Заключение

С население, което наближава 80 милиона души, Турция се явява най-значимата държава в региона. 97% от територията й е разположена в Азия и само 3% в Югоизточна Европа.

Впечатляваща е нейната силна и бързо растяща икономика

Като автотурист навсякъде забелязвах строителството на нови жилищни квартали, индустриални халета, пътища, мостове и тунели. Западната индустриална част на страната и туристическите райони са доста добре развити, докато източните региони са много по-бедни. От голямо значение е

силната армия и военната мощ на Турция

В няколко града минах покрай казарми, във всяка от които се виждаха десетки танкове и бронирани машини.

Хората в тази страна са много работливи и старателни,

особено в сферата на услугите. Навсякъде отношението към мен като автотурист беше добро, особено след като разбираха че съм „комшу“ (съсед) от „Булгаристан“ (България).

Важното е да не се държиш надменно и да поздравяваш.

Особено оценяват жеста на ръкуване, а пък когато ти пръв подадеш ръка го приемат като израз на уважение към тях. От всичките седемнадесет държави, през които минах през 2016 година,

най-леко ми беше шофирането в Турция

защото не видях пътни полицаи, които да следят за превишена скорост и да налагат глоби.

Май – Юли 2016 година

Продължението

Грузия и през Кавказка Русия (8 част на С Форд от Кипър до Баренцово море, 2016)

Автор: Валентин Дрехарски (град Перник, България)

Снимки: авторът

E-mail: valentin.dreharski@besttechnica.bg

Очаквайте продължението

Автор: Валентин Дрехарски (град Перник, България)

Снимки: авторът

E-mail: valentin.dreharski@besttechnica.bg

Други разкази свързани с Другата Турция – на картата:

Booking.com

Related posts:

С Голф из Кавказ (1): Турция и Южна Грузия Източна Турция (Кюрдистан) с мотор (2 ден): От Сивас през Каменния път на Кемалие до Малатия Източна Турция (Кюрдистан) с мотор (3 ден): От Арсамея през планината Немрут до Диарбекир 11 000 км до Иран, Ирак и Източна Турция – историята на едно пътуване с Ауди Иран 2011 – една „малка“ разходка (4): The END Иран 2011 – една „малка“ разходка(1): През Турция към Иран От Агри до Сиверек (Из Турция на мотор, 2009г – 3 част) През Иран с Опел (14): Бисотун, Так-е Бостан, Орумие, Базарган, Арарат и среща с въоръжени кюрди Анадолската обиколка с кола (3): Мидят, Диарбекир и Немрут Из Иран (1): През Турция до Иран Грузия: човек с мотоциклет (11): През Турция към дома До другия край на Турция – с Африка Twin

   Изпрати пътеписа като PDF   

Tags: Агръ, Ани, Антиох І, Арарат, арменска черква, арменски геноцид, Ван Гьолю, Ванска самоотбрана, град Ван, Дванадесетте Апостола, Диарбекир, Ерджиш, Ерзурум, заточеници, Източна Турция, Карс, кюрди, кюрдски квартал, Малатия, Малка Армения, Немрут Дагъ, остров Акдамар, Патнос, планина Тавър, река Акурян, река Алачай, река Ефрат, река Мурат, Селджукски турци, солено езеро Ван, Татван, турски Кюрдистан, Урарту, Хорасан