юни 15 2006

На Формула 1 в Испания – част 1

На Формула 1 в Испания

Може в много неща да се различавам от съдружниците си, но по едно нещо си приличаме – безкрайната ни любов към Формула 1. Какво ли не сме правили в името на тази любов – инвестиции в двуметрови сателитни чинии в ерата преди кабелните телевизии, в нови чинии и дигитални сателитни приемници – в годините на безумните коментари на Ричи Груев по Ринг ТВ, както и на миналогодишните „бели килими“ на екрана. Е, за толкова години не успях да ги убедя в правата шумахерска вяра – макларънисти си бяха, такива си останаха, но какво да се прави – то коментарите няма да са интересни, ако всички са на едно мнение.

Естествено е тази ни любов да ни заведе по пистите от Гран При. Веднага си представям масовия въпрос – „Хм, дали сте сума пари, какво сте видели повече от мен пред телевизора с биричка в ръка?“ Отговор – „Нищо! Защото там край пистата нямаше повторения на ситуациите, коментар от студиото, забавени кадри и т.н.“. Но неповторимо е усещането да си мъъъничка част от това шоу. Това усещане започва още сутринта в задръстванията при пътуването към пистата, минава през разноцветните, но винаги доброжелателни фенове на различните отбори (тук няма сектор Б и Г, телени мрежи като в зверилник, всички са заедно). После има шум, много, ама наистина много шум, радост, тъга, емоции. След края на представлението те чака още едно здраво задръстване, но няма да чуеш нервни клаксони, няма да видиш запотени яростни физиономии – интересно защо – магия!

Разбира се, всяко посещение на Гран При е повод за екскурзия по близки до състезанието места. През 2003 г. бяхме в Австрия, за жалост – на последното засега състезание на тази великолепна писта, миналата година се бяхме наточили за Турция, но не можахме да се организираме насред курортния сезон, а и сезон 2005 беше от най-безинтересните във Формула 1. Идеята за Испания ни дойде още през зимата и речено – сторено – правим си резервации в нета и тръгваме! Надявахме се (поне аз се надявах, след двете поредни победи на Шуми на Имола и Нюрбургринг), че няма да гледаме състезание с един кон, но затова – после.

Пътуване до Испания

След дежурния автоспринт през Сърбия, Хърватска, Словения и Италия – пристигаме в Афи – край езерото Гарда в Италия. Това място е добър опорен пункт за преходи към Испания и Франция – на около 1300 км от София, но с четирима шофьори километрите се преодоляват без трудности. Любуваме се на живописното градче Гарда край още по-живописното едноименно езеро. Тесни улички, капанчета край езерото, джелати (сладоледи) и дрънкулки разни (уточнение – „дрънкулки“ наричам всякакви почти безполезни туристически сувенири, купувани за радост на деца, тъщи, свекърви и тем подобни) под път и над път – идеално място за почивка. Изобщо човек може и седмица да изкара край това езеро и няма да скучае – в южната си част то е голямо и разлято, в северната се врязва в най-южните предпланини на Алпите. Уви, не разполагаме с време за разходка с корабче, плажуване, Гардаленд и други атракции, пътят ни зове и на следващия ден ни чака още една хилядарка километри до Барселона.

В движение вече решаваме, че ни е писнало от пътя по Ривиерата и Лазурния бряг и вместо да си разваляме очите с 1001 тунели ще минем през

Алпите – Торино-Сестриере-Бриансон-Гап.

За Бога, нищо лошо не искам да кажа за крайморския път – това е един от най-живописните пътища в Европа, но винаги непознатото е с една идея по-привлекателно. На италианско-френската граница правим първия си сериозен планински преход през това пътуване – гледката на пътя е зашеметяваща. Може би след някой друга година и тук ще направят тунел, но класическият проход винаги е радост за шофьори, обичащи завои, и за пътници, обичащи страхотни гледки. Също и за велосипедисти, обичащи предизвикателствата (оттук минава обиколката на Франция). След шеметното спускане към Бриансон Алпите изведнъж придобиват по-спокоен и заоблен вид. Любуваме се на „зелена Франция“ – дълбоката планинска провинция Савоя. Някъде тук – от Ница към Гап и Гренобъл е минал Наполеон през 1814 г. на път за последното си възкачване на власт в Париж вместо по стандартния и удобен път Марсилия-Лион – както винаги – нестандартен, както винаги – сам срещу цяла Европа. След Гап вече сме на магистралата, където скуката надделява. Привечер южният хоризонт постепенно започва да се затваря – и ето ни през Източните Пиренеи в Испания. Или както местните жители държат да подчертаят – Каталуния. Не след дълго се „приземяваме“ в Барселона.

Състезанието в Каталуния

На следния ден е Голямото Състезание – GP на Испания на пистата „Каталуния“. Пистата е недалеч от магистралата по североизточното крайбрежие – на 20-25 км от Барселона. То се знае – макар че сме тръгнали в 9 часа, а състезанието е в 14, задръстванията са налице. Тук имаме възможност да сравним организацията на испанската Гран При с тази в Австрия преди 3 години. Както и очаквахме, немците печелят по точки. Но в крайна сметка се добираме до прашни хълмове, набедени за къмпинги и паркинги. Всъщност доста от зрителите са си тук от петък сутринта – в каравани, кемпери или палатки. Просто служебните ни ангажименти не позволиха по-ранно тръгване. Влизаме в района на пистата в ролята на горди пешеходци (може би като поостареем, ще предпочитаме билет, фиксиращ ни на определена трибуна и седалка – ауууу, скука!). Отново виждаме, че „старите кучета“ от палатките и караваните са ни надхитрили и занят какво да си носят на пистата. Ще издам верния отговор за всички заинтересувани – рибарски столчета или даже дъски (цяла компания носи по една дъска, дъските се сглобяват и хоп – пейка или маса). В края на краищата, това не е футболен мач и всеки може да вкара толкова, колкото може да носи.
Двете хеликоптерни площадки край пистата поддържат нивото на шум – хеликоптерният поток е като в час-пик на Хийтроу.
Трибуните и зелените площи са светлосиньо море (цветът на Рено) – това е обяснимо – действащият световен шампион и фаворит №1 за състезанието е испанец – Алонсо. Тук-там се виждат червени фераристки островчета, а привържениците на останалите отбори са с мярка нула. Но, както вече посочих, няма ни най-малък опит за злоба или недоброжелателство между различните фенове, независимо от огнения темперамент на домакините.

Като подгряваща програма има рали на олдтаймери, на поршета, както и авиошоу. След това пилотите минават на открит камион, за да поздравят публиката. Вече е обяд и испанското слънце набира сили, прехвърляйки без проблем 30-те градуса на сянка. Броят на зрителите е над 130000 – точният им брой се изписва от информационната система на пистата. Организаторите имат повод за фиеста – отлична посещаемост, и то – „в югозападното кьоше“ на Европа.

И така – 14 часа е и състезанието започва! Водят сините, червените са плътно зад тях и после – всички останали. Малък лъч надежда, когато Алонсо влиза значително по-напред за дозареждане от Шуми. Наистина – Шуми вече е втори, разликата е посъкратена. Уви, дотук. Алонсо лети, фераритата – не чак толкова, другите – не питай. После се оказва, че на гумите Бриджстоун горещината е понесла по-зле, отколкото на Мишлен. Синьото море е все по-въодушевено, надвиквайки шума от болидите при всяко преминаване на Алонсо. Краен резултат – 1.Алонсо, 2.Шумахер – нека фиестата започне сега!

След края на състезанието и овациите следва дълго и продължително напускане на пистата. Разликата е, че всички, окито са пристигали от сутринта, искат да напуснат в един и същи момент. В следващия час небето почернява от хеликоптери-таксита, както в „Апокалипсис сега“. О, чудо – и на хеликоптерните площадки има опашка от чакащи.

След около час се добираме до автомобила, още след толкова – излизаме от къмпинга. И след като задръстванията са в посока изток (към Барселона), юг (към вътрешността на Испания) и север (към останалите европейски страни) след кратка справка с картата програмираме в GPS-а обект в единствената вярна посока – на запад – манастирът Монсерат.

Манастирът Монсерат

Манастирът се намира навръх на интересна пледпланина на Пиренеите със скални образувания. За разлика от Метеора той е изграден не върху скалите – а между тях. Изграден е във връзка с появата на Светата Дева по тези места през 10-ти век (католиците вярват в доста такива появи – последната – на някакви португалски овчарчета). След нагорещения ден разходката в манастира и околната градина е като разходка в рая. Гледките към планинските долини наоколо са зашеметяващи, а на хоризонта – в трепкащата мараня различаваме ТВ кулата на Барселона. Базиликата е с внушителна височина и великолепна акустика. Хващаме края на вечерната служба – чудесно изпълнение на момчешки хор. Встрани от базиликата има пасаж като в пещера, украсен с малки плочки в стил Гауди. Покай стената има стилажи с безброй цветни кандилца и някакви текстове на испански или каталунски. Известно негативно впечатление прави прекалената комерсиализация на това великолепно място, за сметка на неговата автентичност.
До Монсерат води шосе, зъбчата железница, фуникуляр и кабинков лифт.

Барселона

От Монсерат се спускаме – и ето ни завчас във вечерна Барселона. Къде – то се знае – на Рамбла! Започваме с паеля и каничка сангрия. После каничките стават две… Сангрия е испанско средство за предпазване от обезводняване, което се получава от сладко десертно вино плюс резенчета от плодове плюс много много лед. По наша обща преценка – с по-добро действие от бирата, поне при температури над 30 градуса. Полунощ става, но никой на Рамбла няма намерение да спи (по едно време спират фонтаните на пл.Каталуния и осветлението на статуята на Колумб също загасна, вероятно поради спиране на 3-ти или 4-ти блок в някоя испанска АЕЦ). След прилична разходка на сангриите все пак ни е време да поотпочинем.

Барселона е един от най-интересните европейски градове.

Местоположението му предполага неговата вековна връзка с морето – откъм сушата и изпепеляващите испански ветрове е предпазен от верига планини северозападно от града, а откъм морето – залив, защитен отвсякъде от вълните. Другият дар Божи са „белите дробове“ на града – неговите хълмове-градини – Монт Юик, Гюел, Тибидабо.

Освен с морето, градът прави впечатление с отличното си градоустройство – разграфени като квадратчета квартали, прорязани по диагонал от едноименния булевард, започващ някъде в новите квартали над Камп Ноу, разцепващ стария град и забиващ се косо в крайбрежиня булевард. Булевардите са сенчести, преобладава средиземноморският любимец – платанът. Архитектурата – ами тук името и делата на Антонио Гауди са навсякъде. А като добавим имената и на други видни каталунци – Пикасо и Дали – можем да си обясним любовта към модернизма, към интересните елементи навсякъде из Барселона – било в сградите, било в парковете, било в „нещото“ пред Олимпийския стадион, било в арките пред пристанището. Съвременната си инфраструктура градът дължи и на още един каталунец – Хуан Антонио Самаранч, с лобизма на когото Барселона става олимпийска столица през 1992 г. и с потеклите „пълноводни финансови реки“ се изгражда силно развито метро и скоростна пътна мрежа за достъп до града и олимпийските обекти.

На следния ден разходката ни започва по друга пешеходна барселонска улица – бул. Гауди. По нея излизаме на барселонската емблема – „Саграда Фамилия“ (Светото семейство). Църквата е започната да се строи през 1882 г., то се знае – с проектант и технически ръководител – Антонио Гауди. Това е трябвало да е върхът на неговото творчество – и с причудливите кули, и с орнаментите, увенчаващи техните върхове. Земният път на Гауди завършва внезапно през 1926 г. под колелетата на трамвая. Неговото творение продължава да се строи – уж по неговите скици и проекти, но и неговите следовници си оставят ръцете там (от 1995 за последните 10 години е построен западен портал – нещо като шатра с прави линии, според мен – в дисонанс с липсата на каквито и да е прави линии в Гаудисткото творчество). И тъй като след върха следва слизане, барселонци не бързат в строежа на Саграда фамилия. Ако с абсолютна истина се нарича въображаемо понятие, което се доближава, но не се достига никога, то „Саграда фамилия“ е абсолютната „маняна“ за Барселона. Но нека не съдим толкова строго жизнерадостните жители на каталунската столица – та нали и Кьолнската катедрала е била изграждана 5 века!

От Саграда фамилия

хващаме туристическия дабълдекер (с втори етаж – кабрио, то се знае) и започваме обиколката на Барселона. Денят е понеделник и музеите работят „маняна“, пък и на повечето от нас това не е първото посещение в града, така че се отдаваме на разходки по парковете. Започваме с Гюел – друго от любимите творения на Гауди. Причудливите кулички, шадраванчетата с бяла венецианска мозайка, колонадите с колони, редени накриво като от второкласник – всичко това е неописуемо и несравнимо – просто трябва да се види. Както и къщичката на директора на парка, излязла от детските книжки.
Тибидабо не успяваме да посетим, тъй като трамваят и фуникулярът затам работели също „маняна“. Пак на дабълдекера преминаваме през вилни квартали, през новия град – до друго свещено място за каталунци – Камп Ноу. Пред стадиона цари оживление и как не – „Барса“ е шампион на Испания и само след два дни предстои да играе финалът на Шампионската лига. Продължаваме обратно към центъра и към Монт Юик – олимпийският хълм. Разхождаме се и правим панорамни снимки на Барселона. Преди 10 години тук бях свидетел на фееричното водно-светлинно шоу от Двореца на изкуствата до пл.Испания. Продължаваме през парка към пристанището. Малка почивка от жегата с разходка из прохладния мол и аквариум. Вече отпочинали, отиваме към кулата на атрактивния кабинков лифт над пристанището. Часът е 18.45, а работното време, написано на табелата, е 19.00 ч. Но, уви, поредната „маняна, сеньор“.

Деня довършваме с разходки из единствените криволичещи улици в Барселона – в Готическия квартал, а вечерта – пак край Рамбла и пак – със сангрия.
На следния ден трябваше да посетим Тибидабо, да се качим на кабинковия лифт на пристанището, да посетим музея на восъчните фигури и да се топнем в морето…

Но съдбата ни погоди друг номер. Лявата предна гума на колата беше спаднала. Разтоварване, смяна с временната „патерица“, намиране на квартална гумаджийница – това добре, но диагнозата е лоша – спукана джанта. Тук си припомняме хлопването в дупка малко след Сливница – явно след 2500 км и 4 денонощия малката пукнатина се е разширила и джантата трябва да се смени. Не че има нещо особено в джантата – 16-цолова джанта за Ауди. Но никъде в Барселона, в никой от магазините на Ауди или VW-групата (която има заводи и в Испания) няма такова животно. Някъде обещават да го доставят в някаква „маняна“, която трае от 1 до 3 дни, накрая се пръква плодотворната идея да се обиколят местните автоморги. Тук отчитаме друго испанско понятие – „сиеста“ – това е обедна почивка, която трае от обяд до неопределено време, обикновено след 15 часа (все пак сме през месец май, сигурно през лятото са по-зле нещата). Та след изтичане на сиестата отново сме с 4 джанти, с провалена туристическа програма и с чакащи ни 800 километра до Мадрид. Оле!

Продължението:

На Формула 1 в Испания – част 2 >>>



Автор: Благун



Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

www.pdf24.org    Изпрати пътеписа като PDF   


No responses yet

Leave a Reply


Switch to mobile version