апр. 25 2008

От Зимбабве към Южна Африка (ЮАР)

Published by at 10:54 under Зимбабве,Марв,ЮАР

Днешният пътепис ще ни отведе на границата между Зимбабве и ЮАР. Ако случайно имате „проблеми“ на тази граница някой ден — прочетете по-долу какво трябва да кажете, за да минете спокойно:-)

… Беше около 3 и половина през африканската нощ. Беше приятно прохладно, и аз с огромната си раница на гръб, киснах на тротоара (което

в Зимбабве

е само наименование на нещо като тясна полянка… истински тротоари, с бодрюр и плочки/асфалт има само в сити-то) и чаках приятеля ми Джони с който щяхме да предприемем прекрасното пътешествие обратно до университета.

За по непросветените, ще обясня защо трябваше да тръгваме към университета толкова рано. Главната причина беше че той се намираше на 3 000 км на юг от нашият досегашен дом — Хараре. Идеята беше че аз не исках да си повтарям автобусните си премеждия до Кейптаун, а на Джони му трябваше кола, а затова трябваше да си закара своята, за което пък трябват двама шофьора, иначе има да си кара човек сам 4 дена…

И така… Аз си стоях под огромната тропическа луна, и чаках Джони. След около половин час, той се появи с Маздичката си.. малка кола (модел 323 — 1992, тоест на около 10 години) която застрашително беше клекнала на задните си гуми. Оказа се че причината за това е че и двамата се мъчихме да си премесем покъщината в добрата Южна Африка. Джони беше свалил задните седалки, и сега там имаше, два компютъра, раници, куфари, един там-там както и дори едни гирички (май че бяха мои… ама не помня точно). От колата думкаше як псайкъделик транс… макар че думкаше е малко пресилена дума, защото колонките на касетофонът бяха малки, а и на всичкото отгоре кривяха звукът. Метнах раницата с дрехите си в задната част на колата (и тя застрашително пречеше на огледалото за задно виждане) и се отправихме на път…

Имахме адски късмет, че бяхме открили бензин…

Благодарение на икономическата криза, и липсата на валута, в страната се чакаше по 18—20 часа за 20 литра бензин, но през последните седмици, явно предизборно, ситуацията се беше по-оправила та чакахме само 3 часа за пълен резервоар, а срещу няколко хиляди зимбабвийски долара отгоре, ни напълниха и една 25 литрова туба (за справка една кутия кибрит тогава струваше около 800 долара, да не си мислете че сме платили някъв огромен рушвет). Така че поне до границата с ЮАР щяхме да стигнем… А след това, е след това си бяхме в „цивилизована страна“, без криза, сиреч рогът на изобилието в сравнение с Зимбабве. Та се отправихме… Карахме по супер изпитаният метод, на заспиващият шофьор, тоест, един кара докато не му се доспи адски много, след което предаваше щафетата на другият. И двамата бяхме изкарали „тежки“ последни вечери, Джони с гаджето, което заминаваше за Австралия, а аз с приятели и бира. Така че и двамата бяхме доста уморени, а и еднообразният път, както и лиспата на трафик (и огромните разтояния между населените места) ни изиграха малък номер, и ние се сменяхме доста по-често от запланираното.

Както и да е, след една от тези смени, аз бях заел водаческото място, като стигнахме до един roadblock. Това е Африканският еквивалент на спряла патрулка, която проверява колите. Вече бяхме доста на юг, близо до границата, както и дълбоко в територията на опозицията (които според правителството са врагове на народа, и искат пак да направят Зимбабве английска колония), така че или щяха да ни проверяват за контрабанда, или за „непатриотични материали“, или бяха забелязали че сме бели та щяха да изпробват да си вземат по някой зимбабвийски долар за бира и закуска. На roadblock-а имаше 4 полицай от които двама бяха въоражени с калашници. Аз, като културен водач на МПС (но главно щото ме беше страх от калашниците), чинно си спрях до полицая и попитах дали има проблем. След обичайната размяна на поздрави (от рода на „добро утро“, „сутринта е прекрасна“, „дали този дъждовен сезон ще е добър?“, „не ви ли е топло тука момчета“ и там подобни) ми поискаха книжката. След като погледна снимката и името, пазителят на реда много се учуди, и ми зададе следният въпрос:

„Що за име е твоето? От къде си?“ (нали името ми си звучи чуждо за тях… все едно да се срешнеш тука с някой наречен Тауанда Мапандзуре)

Казвам му:
„Ми от България“

Полицаят се отдалечи за малко… Помислих си че нещо съм сгазил лукът, защото започна да си говори с единият пич с калашникът, а след около две реплики, и полицаят и пичът с калашникът за запътиха към нас…. Пичът с калашникът се завря през отвореният прозорец, и тикна автоматът в лицето ми.. и ми каза

„Bulgaria eh? U make the best AK 47, not like this Chinese crap“ (България а? Вие правите най-добрите калашници, не като този китайски боклук)

Върнаха ни документите посмяхме се, и ни отпратиха по живо по здраво…

Слава Богу, до границата нямаше други инциденти… И след около 5 часа каране, и доста голяма доза национална городст, все пак в родината ми се произвежда нещо което е ценено по света, стигнахме до заветната бразда над

реката Лимпопо,

където ни чакаше „цивилизацията“.

Аз минах лесно през Зимбабвийските граничари и митничари, но на Джони само дето не му искаха ДНК проба, за да докаже, че това си е той, че не кара открадната кола, и че има разрешение да я изкара от държавата, и че си е платил данъкът за радиото в колата (о, да, в Зимбабве и за това се плаща данък). Както и да е. Приключихме с формалностите, платихме си toll-ът и минахме границата по моста над Лимпопо, който между впрочем е строен от българското ГУСВ през 95-та, и за който слуховте в БГ колонията бяха, че някой е взел много добър рушвет….

От другата страна, дори и не ни погледнаха. Интересуваха се само дали имаме валидни визи. А ние си имахме… И така се отзовахме в „цивилизацията“. Предполагам, че и родителните ми са се чувствали така когато някой от тях се е отзовал за първи път изън соц-лагерът. Та затова му викам „цивилизацията“.

Първата ни спирка беше банката в граничният град където трябваше да сменим малко валута… Поради прекрасният финансов мениджмънт на Зимбабве, там се ширеше (а и все още си се шири) хиперинфлация, и имаше огромна липса на валута (благодарение на изкуствено поддържан курс към щасткият долар). Заради това всеки купуваше каквато валута му падне, като излизаше от държавата… Аз например бях с една огромна пачка от ботсвански пули, които са си конвертируеми в ЮАР, а Джони не знам от къде носеше няколко милиона мозамбикански метикали (споко, и в Мозамбик парите са с много нули, но за разлика от зимбабвийските са си конвертирюеми поне в ЮАР). Веднага след като сменихме парите си ги вкарахме в сметките, щото в ЮАР само най-големите идиоти ходят кеш в себе си. И обикновено се прощават с него адски бързо. К’во да се прави, престъпност…

Сипахме бензин, и си продължихме към

„Gansta’s Paradise“ или по-добре известият град Йоханесбург.

По магистралата, понеже ние си бяхме с зимбабвийски номера, не спазвахме ограниченията много много. Защото нищо не можеха да ни направят, най-много да пратят глобата, ама в зимбабвийски долари по официалния курс (които беше около 1000 пъти по-нисък от курсът на „черно“), на майката на Джони, която щеше да се позабави малко, а до тогава инфлациата щеше да си свърши работата, и глобата щеше да е нищожна.

То не че колата можеше да вдига много, макс 150 мк/ч. По едно време настигнахме едно порше което си караше с 130, и той явно не можеше да си позволи да бъде изпреварен от една маздичка, може би заради красивото русокосо създание до него. И всеки път, като се опитвах да го задмина, той натискаше бокстера, и не ни даваше. И така до Йоханесбург.

След 12 часа каране

пристигнахме в Йохнесбург

— града с една от най-високата престъпност в светът. Там в повечето квартали, улиците са затворени, и може да се влезне само с пропуск. И там имаше автомати, ама те не бяха калашници и бяха на частните охранителни фирми. Обикновено можеш да влезнеш в даден квартал само, ако си предизвестил хората на които отиваш на гости, и те са казали на пропуска, че чакат бяла кола модел Х около 7 вечерта. Слава Богу, общият ни приятел Адни беше направил това.

Вече тотално грогясали, изпихме по една бира в къщата му и заспахме като порове.

На другата сутрин, е 4 часа, пак бяхме на пътя. Този път ни оставаха около 1 600 км до вторият ни дом, но около 500 от тях са през една пустиня където пътят е прав, няма трафик, няма населени места, и най-лошото, почти няма бензиностанции (е, добре де, има, ама са на около 100 км една от друга). С нашето добро планиране, си бяхме уредили удоволствието да караме през тази пустиня точно след 2 часа следобед. Даааа, не казвам че бяхме кой знае колко умни тогава.

Но пък южноафриканските пътища са слънце, дори и да не е магистрала, ако е национален път, си има аварийно платно и във двете посоки, и ако искаш да задминеш някой, то само му мигаш с фаровете, и той се отмества в аварийната лента. Просто, сигурно, и без нерви и челни удари. Няма дупки, бе въобще, кеф да си караш.

В пустинята се оказа, че аз карам. Джони вече не можеше да се справя с стоенето буден, та аз се заех с задачата. Голяма грешка, на няколко пъти почти заспах, особено, след като касетофонът ни се прецака. Слава Богу имаше red bull, което наистина ми помогна да стигна до Кейптаун жив и здвав.

Автор: marv

Този пътепис е малко откраднат — все още нямам изрично съгласие на автора за пускането му, но го питам от няколко месеца и не ми е отговорил. И, понеже пътеписът е готин, приех мълчанието му за знак на съгласие. Ако авторът иска да го махна — да се обади, ще го махна пътеписа. А вие, читателите, четете бързо, че ако се наложи да го махам, няма да има повече разказ:-)

   Изпрати пътеписа като PDF   


No responses yet

Leave a Reply