Пътуване до…



« | »

Да усетиш духа на Париж

Таня за Париж. Приятно четене:

Да усетиш духа на Париж

Ще излъжа, ако кажа, че Париж е детската ми мечта. Отвъд Желязната завеса, през непреодолими препятствия от всякакво естество, той беше непостижим за мен и моето поколение. Физически.

Не и духовно! Безброй книги, песни и филми просвещаваха и подхранваха въображението. Врязваха образа на емблематичните забележителности дълбоко в паметта. Осведомени сме за превратностите в хилядолетната му история. Знаем за катакомбите и пикантните му тайни. Познаваме цялото творчество на неговите известни артисти, писатели и музикални звезди. Имаме видения дежавю – сякаш вече сме били там.

Знаем, че всичко това е безнадеждно далечно и, все пак, някакво непреодолимо любопитство ни тегли към него. Никой от нас не е мислил сериозно как ще осъществи въпросното пътуване, но фантазията ни го поставяше напред в списъка на градовете, които бихме искали да видим със собствените си очи. Без самите да осъзнаваме, ден след ден доброволно сме се превръщали в негови душевни пленници.

Париж, Франция

В представите ми Париж винаги е бил с ослепителния ореол на най-красивия град, въпреки взаимно изключващите се идеологически внушения, че това е „старата блудница и сводница на Европа” , „градът на любовта” или „ световна столица на културата и духа ”. Неоспорим е фактът, че Париж е притегателен магнит за милиони по света. Вдъхновител и покровител на богата палитра творци векове наред. Мил диктатор, заставящ неустоимо да мечтаеш, че все някога ще ти се усмихне щастието да пътуваш към него.

Няма нищо лошо човек от време навреме да пренарежда мечтите си. Така беше и с мен.До един прекрасен септемврийски ден, когато телефонно позвъняване на нашите приятели от Франция, постави точката на колебанието и началото на още едно вълнуващо приключение. На една мечта по-малко, както се казва!

Ах, как обичам дните на очакването и трескавата подготовка за празника! Защото пътуването си е празник отвсякъде – нови впечатления, емоции, познания. И просветление! Просветление, че светът не започва от нас и няма да свърши с нас! Доказват го творения, създадени преди векове, около които се тълпим и оставаме без дъх. Ето такива срещи ни предстоят и там!

Вече имаме перфектния тренинг за бързо събиране на най-необходимия багаж в стандартното куфарче за полет с обидно малки размери 56/45/25 см. Най-важното – с нас ли са билетите и личните карти и ето ни в самолета за Париж. Само 2 часа ни делят от свежия въздух над Сена.

„ А Paris, quand un amour fleurit …“ (В Париж, когато цъфти любовта

и това продължава цяла седмица, две сърца се усмихват едно на друго…

Защото се обичат… В Париж…)

Дали защото топлият глас на Ив Монтан звучи в ушите и на останалите пасажери в аеробуса или просто, защото летят към Париж, настроението на всички е видимо приповдигнато. Като нашето. Изглежда колкото по-близо си до Бог, толкова по-отворена е душата за ангелска музика.

Шумна компания в зряла възраст и с детско пламъче в очите е с дестинация до Парижкия „Дисниленд”. Други като мен, за които това ще е първо посещение, притихнало се взират в парчетата земя, откриващи се изпод прокъсаните облаци.

За мен тези гледки винаги са подтик към някакви философски разсъждения. За даденостите и лишенията, които съдбата предоставя, решила да се родиш в една или друга област на Земята. Как това влияе върху характера на човек. Има ли пръст за формиране народопсихологията на нациите.

След мрачните планински масиви на Балканския полуостров не може да не те впечатли равнинната земна повърхност, парцелирана в добре обработени ниви и прорязана от мрежа грижливо поддържани пътища. Купчинките селца с еднакви къщички, подредени дворчета и прави улици. Европа – красива илюстрация от детска книжка!

Откритите обширни поля раждат богата реколта. Плод на усилен колективен труд, който доброволно сплотява социалната общност. Богатството и добруването изискват и задружна защита от чужди посегателства. Резултатът – силни, единни и сплотени нации.

А на вечно размирните и разединени Балкани, откъдето идваме ние? Земя, надарена с всички земни блага, но и със злочест кръстопът, прекосяван откакто свят светува от войнстващи нашественици. Нашите прародители наистина са видели прекалено много, опитали са на гърба си всичко, което някога и някъде по света се е случвало. Преборвали се с природни стихии, недружелюбни съседи и зли врагове, за да оцелеят. Създавали са общества със силни родови водачи, а после техните некадърни наследници ги разрушавали и разпръсквали. Бурна история! От самото ни заселване по тези земи, та до ден днешен. Истински сървайвър, формиращ индивиди със силно его! Затова ние днес трудно вярваме, затова трудно се доверяваме, затова изключително трудно приемаме авторитети и всеки счита себе си за най-големия експерт по всички въпроси.

За разлика от предишни наши пътувания,

сега се чувствам някак по-особено. Сетивата ми, винаги изострени и на бойна нога, този път са разколебани. Предстои ми да се потопя в нещо, което си е история и легенда отвсякъде. За един кратък човешки живот това си е знаменателен епизод, изпълнен с приятни емоции и преоткриване. С нова гледна точка. Освен това ще ме извади от уморителната скука на монотонното ежедневие.

У дома кормилото на собствения живот твърде често и неусетно ми се изплъзва от ръцете. Водовъртежът на заетостта и грижите за близки ме засмуква и способността за концентрация започва да ми изневерява. Още не отворила очи след пълноценния нощен сън, душата ми натежава, попила от световната скръб… Под обстрела на страховитите и смущаващи новини за насилия, стрелби, катастрофи и наводнения, с които от ранна сутрин сме заливани от българските медии, всяко усещане за душевен мир е невъзможно.

Само за няколко дни тук, в Париж, разпиляното ми съзнание събира парченцата и самозакърпва пробойните си. Изчезва и чувството на тревожност.

Париж, ФранцияПариж, Франция

Тук ни събужда финия аромат на току що изпечени кроасани, които Жоро всяка сутрин закупува от близката хлебарница. Парижани се отнасят много отговорно към производството им и ви уверявам, че няма толкова хрупкав и ронещ се сладко-маслен кроасан, като този, който ядете още топъл от фурната. Приготвяме се бързо, сядаме на масата на чашка кафе и закусваме със свещеното спокойствие на безгрижни хора, отдали се на мига.

По неписания кодекс на почти ежегодните ни съвместни екскурзии с нашите приятели, коронованият гид е Ружка. Въоръжена с лаптоп, тя ни освобождава от дълбокомислените спорове и колебания, поемайки отговорността по планирането на всяка наша изследователска стъпка. Разузнава работното време и цените на музеите и най-краткия път до тях. На нея дължим свободния вход на някои за сметка на други, чиито билети са доста по-солени. Тях оставяме за по-нататък – в свободния им от `такси ден.

Жоро е доброволният шерп. Сутрин зареждаме раничката му със сандвичи и бутилки вода, ако някой вземе, че почувства внезапен глад. В интерес на истината, духът подчиняваше физиката – не чувствахме ни глад, ни умора. И все пак, винаги намирахме време да поседнем в някоя квартална градинка, най-често в парка Тюйлери. Да почувстваме спокойния пулс на града отстрани, да се порадваме на есенното слънце и да запечатаме този миг в паметта . Като всички останали край нас.

Затруднена съм откъде да започна разказа си. Какво ново, което вие още не сте прочели за Париж, бих могла да ви разкажа. Аз самата едва ли знам всичко, а и краткият ни престой бе с такава ударна доза впечатления, че ще ми трябва време да ги осъзная и анализирам напълно. Затова оставям старата кокетка сама да ви се открие, както го стори пред нас!

И да ви призная, имах ясното чувство, че през всички тези дни нечие невидимо присъствие ни съпровождаше и решаваше какво точно да видим и почувстваме, щом пред нас най-неочаквано се откриваше едно или друго чудо на Париж. Дали това не беше духът на онези, с които израснахме и които запалиха първата искра на желанието да бъдем тук: Юго, Дюма, Балзак, Зола, Стендал, Екзюпери… Не се усмихвайте, не преувеличавам. Присъствието им в този град е наяве – чрез улиците с техни имена, бюстовете в градинките с техни лица, любимите им кафенета и местата, описани картинно в произведенията им!

Париж, Франция

Градът Париж притежава особена атмосфера

Тук човек се чувства различно от всякъде другаде по света и едва ли има такъв, който да не е почувствал енергията и позитивния дух на града. Имаш усещането и за божествено присъствие и за уюта на роден дом. Едновременно. Без излишната парадност и помпозност на другите европейски столици. Без излишния респект пред грандиозни здания и музеи. Тук всичко ти се струва близко и интимно. С радушието на световноизвестните, но изненадващо малки площади и широките залесени булеварди. С неочаквано ниската по мащаб Парижка Света Богородица / Нотр Дам/, пред която се вият нескончаеми опашки. С достъпността на кралските покои и невероятното изкуство, събрано в тях.

Тук си с усещане за досег до нещо, което е дар от съдбата. Усещането за Свобода!…

Тази мисъл ме изстрелва в онези паметни дни, когато парижани, опиянени от решителността си да въстанат срещу терора на абсолютната монархия, ликували по улиците под звуците на Марсилезата.

Да ме прощават французите, но за да бъдем исторически достоверни, пълният девиз е „Свобода, равенство, братство чрез Любов!” и съвсем не е измислен от водачите на Френската Революция или от митичният граф Сен Жермен, а от нашите богомили цели векове преди това. Защо френските революционери са пропуснали същественото „чрез любов” ли? Ами защото не са реализирали замисъла си чрез Енергията на Любовта, както е проповядвало истинското Христово учение. Предпочели са по-лесното средство за убеждаване – гилотината.

И понеже виждам недоумение в очите на непосветените: Девизът на Великата Френска Революция е основна идея и `мисия, проповядвана далече преди това от френските катари – еретици. Те пък са я прихванали и унаследили от прогонените български богомили и тя именно, като един животворен вирус, е разклатила здравето и устоите на зловредното западноевропейско Средновековие, показвайки верния път към Възраждането.

Париж, Франция

Историята е всичко и навсякъде в Париж. Вървиш върху нея, седиш върху нея, живееш с нея всеки ден. Гарите, улиците и кафенетата носят имената на известни личности или събития и изглежда всички знаят защо. Всеки знае къде Хемингуей е пиел коктейли (къде ли не). Че Едит Пиаф е пеела за жълти монети по улиците на Пигал. Че префектът Жорж Йожен Осман (в когото няма нищо “османско”, а немското му име Хаусман звучи така на френски заради чисто съвпадение) по нареждане на Наполеон ІІІ сринал и построил Париж наново, превръщайки го в модерен и величествен град, какъвто е сега… Виждате ли, тайните му отдавна са известни по света.

Веднага щом се настаняваме и поемаме дъх, първо се отправяме към сърцето на Париж. Нямаме търпение още преди залез слънце да се разходим по „Шан-з-Елизе”. И ето тук, вървейки по широкия булевард с достолепните кестени от двете страни и с необятната гледка към Триумфалната арка, я почувствахме с пълни гърди! Нея – Свободата!

Париж, Франция

Когато вече се намирате на дадено място, пътешествието към дълбините на душата ви или започва, или не. Нещо трябва да ви накара да припознаете мястото като свое,нещо неуловимо, което не присъства в нито един пътеводител. За мен това бе просторът, откриващ се пред очите ни и залязващото слънце над Арката, като благословия над всички нас.

Булевард Шан-з-Елизе е запазената марка на Париж и визитката на Франция.

Неповторимият облик на парижкия булевард не е всичко. Шан-з-Елизе е и важна част от френската история. Отначало е бил част от парк с езеро – Тюйлери, където френските крале се забавлявали. Съпругата на Анри ІV – Мария Медичи заповядала на това място да се прокара алея. Само за няколко години тази алея се превърнала в любимо място за разходки на парижани от всички съсловия. Луи ХІV я удължил и наредил от двете ѝ страни да се засадят дървета. По време на Френската революция паметникът на Луи ХІ в средата на площада е заменен от огромна гилотина и името му е сменено на Площад на Революцията. Тук са обезглавени Луи ХІ и Маия Антоанета а по-късно Жорж Дантон и Максимилиан Робеспиер.

Булевардът е дълъг 2 км и широк 70 метра. А сега си представете, как ние извървяхме това разстояние от площад Конкорд през парка Тюйлери до Триумфалната арка (повече от 5 км) неусетно и без умора, увлечени в разговори и поемайки впечатления за знакови бистра` и маркови магазини по пътя си и под разлистилите достолепни кестени. Истински маратон на магия!

Когато вече сме в подножието на внушителната арка, издигната в чест на военните победи на Наполеон, кървав залез запалва небето над Париж в наша чест. Булеварди с имената на негови генерали, проектирани като лъчи, започват от арката и гледани от въздуха, създават впечатление за нарязана на парчета торта. Триумфалната арка помни безброй победни маршове и национални празници с фойерверки.

Париж, Франция

Още първата вечер

Париж

твърдо ни заявява, че пази жив спомена за Императора – Републиканец, на когото Франция дължи световната си слава.

Париж, Франция

Градът, който

Наполеон

сам е чертал, проектирал и построил като истински стопанин. Приятно изненадана съм от факта, че ликът и името му се появяват почти на всяка крачка. Въпреки противоречивите оценки на световната история за личността му, Франция отдава дължимата почит и пази паметта за бъдните поколения.

Ако сте в течение с моите пътеписи, вече знаете, че интересът ми към Наполеон е отдавнашен и твърде личен. След като съм стояла до леглото, в което се е родил и съм надниквала в очите му от портретите във фамилната къща на о-в Корсика, го чувствам като свой специален познат. Тук ми се иска да узная много повече за него като личност, пълководец и държавник. От първия ред. И къде е това, ако не самия Париж !

Париж, Франция

Париж, Франция

Париж, Франция

Поставих си за цел да снимам всички места, свързани с Бонапарт и не ми се наложи да ги търся. Париж сам ми ги откриваше:

  1. Египетският обелиск от Луксор, подарен на Наполеон от Мохамед Али паша, управител на Египет и Судан и тежащ 250 тона. Докаран е на специални кораби и монтиран в средата на историческия площад Конкорд през 1833 г.
  2. Музеят на Почетния легион, създаден по примера на рицарските ордени,призвани да обединят в своите редици най-достойните граждани – военни и граждански лица. Не можете да го сгрешите. Отдясно на входа върху огромната стена – Наполеон в цял ръст. В предверието ни посреща негов мраморен бюст.
  3. Музеят за Париж, където Бонапарт наднича от всеки рекламен плакат от минали времена – за цигари,бира,кафе, ресторанти. Чак да прихнеш от смях. Тук са портретите на идеолозите на Великата Френска Революция (до един осъдени на гилотината), но централната зала е отредена за мраморните бюстове и портрети на младия Наполеон.
  4. В апартамента на последния император на Франция Наполеон ІІІ /племенник и наследник/ ревниво се пазят фамилни портрети и вещи.
  5. В централното фоайе на музея Орсе първа ни посреща мраморната скулптура на Наполеон върху кон – в римска тога, с лавров венец и ръка, вдигната за поздрав.
  6. Огромните маслени платна, запечатали коронясването, епичните битки и велики победи на Наполеон и бюстовете на всички негови генерали са разположени в две огромни зали на Версай.
  7. Един от мостовете, под който минахме, разхождайки се с корабче по Сена, е с герба на Наполеон.
  8. Уникалната винтообразна 44 метрова колона в чест на победите на наполеоновите армии, издигната по негова заповед на площад Вандом и увенчана с фигурата му в римска тога .
  9. Катедралата Нотр Дам, в която е коронован за Император.
  10. Пантеонът – гробница на най-великите синове на Франция, в центъра на която е саркофагът на Бонапарт.
  11. Дворецът Трианон, където е живял в малкото дни, в които не е бил сред войниците си на бойните полета. В него всичко е така, както по онова време.

Сигурно съм пропуснала още много места, свързани с Императора, но за една седмица – толкова.

Какъв е бил Париж преди Наполеон?

Та нали в него са живели и царували дузина величия?

Кални улици без канализация. Смрад , бедност, чумна епидемия извън кралския дворец, ограден с високи стени. И за да не нарушава нищо душевния покой и нежното обоняние на богоизбраните, последният от тях – Луи ХVІ, построява приказно царско селище в отдалеченото селце Версай, обградено с девствени гори. Изисква най-добрите архитекти, скулптори, художници и майстори и похарчва неприлична сума от държавната хазна, за да осигури на себе си и своите приближени разкош и спокойствие далече от простолюдието. За Версай ще разкажа малко по-късно, когато го посетим.

Как Наполеон е променил Париж?

Гениалният му ум е автор на :

  1. Модерното градоустройство на Париж, което е започнато от него, но с пълна сила по-късно разгръща племенникът му Наполеон ІІІ. По мнение на Бонапарт правите улици имат и стратегическо военно предназначение, улесняващо придвижването и защитата на града.
  2. Сега ще ви изненадам – негова е идеята за четната и нечетна номерация на домовете. За улеснение на уличния регистър и куриерските служби.
  3. Уникалната подземна канализация и водопровод са проектирани от него.
  4. Реформаторските административни актове, актуални и до днес не само за Франция: Граждански Кодекс, Университети, Френска Национална Банка, Сметна Палата, Държавен съвет, Отделяне на църквата от държавата.

На следващия ден нашите приятели преценяват, че една бърза разходка по емблематичните места ще поукроти страстите да видим всичко час по-скоро и наведнъж. През останалите дни програмата ни ще бъде с фиксирани акценти, разумно-спокойна и с вкусни бохемски моменти, като истинските парижани.

Във всеки град има по нещо. В Париж има всичко – елегантен, позлатен, блестящ, финтифлюшчест, съкрушително красив отблизо, както си го сънувал отдалече. Не всички са го харесвали. Едни са го обожавали, други – ненавиждали, но никой не е оставал безразличен. Крайно противоречиви в оценките за Париж са Хемингуей, Андре Мороа, А. Толстой, Ив. Бунин и Маяковски, но всички те са възкликвали като Марк Твен : „ Най-после в Париж!”

Хемингуей твърдял, че в Париж е изживял най-хубавите години от живота си и ги е описал в мемоарите си „Безкраен празник”. Казвал: „Има само две места на света, където човек може да живее щастливо – у дома и в Париж.” Маяковски написва цяла стихосбирка за Париж и ето как му се обяснява в любов: „ Ако бях аз Вандомската колона, оженил бих се за Place la Concorde.” Изглежда всеки, който е бил някой, е намерил време да дойде и да направи нещо брилянтно в Париж.

Резултат с изображение за кафенета в париж

Но да е ясно,

Париж не е музей!

Животът си тече, както навсякъде другаде и във всички негови проявления. Парижани живеят в една общност с туристите, защото почитат града си като столица на света, а света – като своя провинция. Дали защото бреговете на Франция се мият едновременно от водите на Атлантическия океан и Средиземно море? Или защото векове наред е била империя с богати колонии? Възможно е самочувствието им да се базира и на тези обстоятелства, но французите категорично се отличават от другите народи по душевност и етика. Ето защо атмосферата тук е такава – чувстваш се като у дома си.

Оставяме Париж да ни влезе под кожата и той, непредвидено и непотърсено, ни открива една след друга емблематичните си забележителности. Специално за нас – и духът, витаещ в тях.

Първа, разбира се, е

Нотр Дам де Пари /Нашата Дама/

– нежно наричана така от самото `и начало.

Париж, Франция

Резултат с изображение за нотр дам в париж

Катедралата е един от символите на Париж и е създадена в чест на Богородица, като закрилница на града по време на голямата чумна епидемия. Да отидеш в Париж, да не се снимаш пред Нотр Дам и да не разгледаш невероятните стенописи, които самите Микеланджело и Леонардо са нарисували, е все едно да идеш до Рим и да не видиш Папата. Непростимо!

За да бъде сътворено подобно уникално архитектурно творение на изкуството, чиято основна характеристика са „дантелените” куполи, са били необходими отлични познания по геометрия, механика и акустика. Едва прошепната дума в храма, отеква в цялото вътрешно пространство с невероятна яснота и звънкост. Спомням си как винаги съм си представяла, че дойда ли в Париж, ще посетя литургия в Нотр Дам. Това и направих. Понякога мечтите идват тихомълком при нас.

Когато прекрачих прага на катедралата , усетих с цялото си същество, че външният свят мигом изчезна в съзнанието ми. Нямаше автомобилен шум. Нямаше човешка глъчка. Само тиха органна музика, която отекваше от стена в стена, сякаш сградата сама си шепнеше. Седнах на дървената пейка и се отдадох на тихо и безметежно съзерцание.

Париж, Франция

Мека светлина струи през прозорците от цветно стъкло, хвърляйки калейдоскопични отблясъци наоколо. Стъклописите изобразяват зрелищни моменти от живота на Исус – чудесата, изцеляването на болните, пътя към Голгота, разпъването на кръста, възкресението. Белите рози, символичен образ на Дева Мария, са основен орнамент в катедралата. Съвършени, дантелени, те са като видение от пророчески сън.

Нотр Дам,

освен като храм обаче, си има и друг свой живот. За милиони туристи той е онзи театрален готически декор, на фона на който се развива действието на романа „ Парижката Света Богородица” и в него още бродят призраците на героите му. Струва ти се, че всеки момент от камбанарията ще надникне Квазимодо, носещ на ръце красивата Есмералда. Ето защо тълпата се задържа много по-дълго пред катедралата, отколкото в нея.

Париж, Франция

Обветреният площад отпред винаги гъмжи от гълъби. Отдясно е величественият паметник на светия покровител на катедралата Луи ІХ – кралят на Франция, за който се твърди, че откупил трънния венец на Христос от Балдуин ІІ Константинополски на баснословна сума. Гаргойли надничат над стрехите, за да плашат злите духове (а също да отклоняват дъждовната вода далеч от стените, за да не изронва мазилката). Светците, строени по фасадата, сякаш канят да влезеш на литургия.

Вероятно, именно на Юго трябва да благодарим за възможността до ден днешен да се любуваме на храма, тъй като при Людвиг ХІV и по време на революцията Нотр Дам загубил много от своята хубост. Робеспиер дори бил на крачка от заповедта за събарянето му. Огромната популярност на романа стимулира усилията за запазване на историческите паметници във Франция и се превръща във фактор, насърчаващ възраждането на готическата архитектура. След издаването на романа настъпват големи реставрации в Нотр Дам, на които се дължи днешният вид на катедралата.

Тук ще ви разкажа една прелюбопитна история, разказана от игумена на Преображенския манастир край В.Търново архимандрит Георги.

Било е по времето, когато Майстор Кольо Фичето градял моста над Янтра при град Бяла, сиреч около 1866 година. Тогава се разбрало, че известната катедрала в Париж била заплашена от корозия. Мнозина видни архитекти се опитвали да спрат процеса на разрушението – без никакъв успех. Опасността ставала все по-сериозна.

Научава за тази беда управителят на Русенската област Митхад паша и предложил да изпрати българския майстор Кольо Фичето. Като френски възпитаник валията поддържал близки връзки с френското правителство. Фичето настоял веднага да го заведат при катедралата, за да разгледа пукнатината в стените `и. Не след дълго той открил дълбока подпочвена вода, идваща от Сена, която предизвиквала корозията. Извел водата навън, каптирал я и дори изградил една малка чешмичка, от която тя да се изтича на площада. Разрушението било преодоляно, стената била възстановена. За спомен Фичето оставил до катедралата малката чешмичка, от която и до днес струи вода с надпис „не е добра за пиене”. Ала колко от стотиците българи, които пребивават във френската столица, знаят за това?

Като казах, че Париж сам решава реда, по който да ни се открие, съвсем не се шегувах. Излизайки от метрото на спирката за площад Бастилия, върху отсрещната стена неочаквано за всички ни се открива табела с надпис

„Дом – музей Виктор Юго”

Париж, Франция

Неизвестно как преценил духовната ни нагласа още в първия ден, Париж решава, че опознаването ни трябва да започне от покоите на най-парижкия писател. Удивително! Да ни срещне с този, който още в юношеските ни години ни е превел през потайностите на града и удивителната му история чрез страниците на „Клетниците” и „ Парижката Света Богородица” . Приемаме го като особен тест за интелигентност! Но също и за специален жест и знак!

Кварталът се оказва аристократичен и спокоен. Еднакви многоетажни сгради, образуващи затворен квадрат. В центъра – малък парк с обезлистени от есента достолепни чинари и попрецъфтели рози. В средата – величествена скулптура на Луи ХІV , възседнал кон. Интересното е, че единствено този парк е с ограда, вратите на която се заключват вечер. Ясно защо – срещу бездомници или други смущаващи покоя на аристократите субекти.

Париж, Франция

Оказва се, Виктор Юго е проживял своите последни 15 години тук. В хотел. Заплащайки по 500 франка на месец за цял един етаж. Бивш бонапартист, той е бил недолюбван от новата власт и не би останал и ден в Париж, ако принадлежността му към артистичната среда и нуждата от ежедневни контакти с приятелите не налагали това. Париж е епицентърът на културата и нейния елит, а той /както сам казва за себе си/ е „звучното ехо” на своя бурен ХІХ век. В противовес, Юго приживе се е радвал на световна популярност и обич. Преведен е на всички езици. Това обяснява и нескончаемата опашка пред Нотр Дам, като пред туристическа атракция. Внушителни и красиви храмове в Париж – дал Бог, но пред никой от тях не се случва нещо подобно, както тук. Кой друг, ако не популярността на романа му „Парижката Света Богородица” е виновна за това?

Както е известно, основните теми в романа са общочовешки и дълбоко разтърсващи. Може би заради това Виктор Юго, писателят от 19-ти век, ни вълнува и днес. И не само! Той със сигурност ще принадлежи и на бъдещето, защото още в предговора на романа си той изненадващо пророкува, че „човешката мисъл, изменяйки формата си, ще измени и средствата за изразяване”и „в бъдеще все по-лесно ще става разпространението на идеи”. И тъй като живеем в ерата на интернет, не можем да не се възхитим на неговото предчувствие за бъдещ културен и технически прогрес.

А сега поемете дъх, защото ще бъдете шокирани от речта на Виктор Юго пред Френския Парламент на 29.08.1876 год. по повод зверствата, извършени над българите по време на Априлското въстание: „Онова, което става в Сърбия (имал е предвид България, защото говори за Баташкото клане) доказва необходимостта от Европейски съединени щати. Разединените правителства трябва да бъдат заместени от обединените народи. Трябва да се сложи край на империите, които убиват. Да обуздаем фанатизма и деспотизма. Да строшим меча роб на предразсъдъците и на овластените догми. Край на войните, на убийствата, на кланетата. Свободна мисъл, свободна търговия, братство. Нима е толкова трудно да се постигне мир? Република Европа, континентална федерация – нямаме вече друг политически избор. Разумът е убеден в това, събитията го потвърждават.…”

Каква прозорливост за век и половина напред! Сякаш е казано от наш съвременник! Просто невероятно за простосмъртен! А бил ли е такъв? Вече има открити секретни писмени доказателства за твърдението, че и Виктор Юго е бил Посветен и Велик магистър на масонска ложа, чийто пилотен проект е създаването на нов световен ред? Напълно логично е за такъв ум!

Едно е абсолютно категорично – не е бил обикновен французин, щом погребението му се превръща във всенародно поклонение. Тялото му е изложено под Триумфалната арка, дванадесет поети бдят до ковчега му, а конници със запалени факли го охраняват. Един милион французи го съпровождат до Пантеона, където бива погребан до най-великите мъже на Франция.

Париж, Франция

Ето ни пред скромния вход на музея. Широко и изтъркано от милиони стъпки преди нас стълбище води към етажа, на който се е помещавала фамилия му. От стената ни гледа Виктор Юго. Портрети, много от които виждаме за първи път. Млад, с буен перчем и в артистични пози.

Париж, Франция

Още в първата зала се запознаваме със съпругата и четирите му деца. Рисувани многократно и на различна възраст. Стените са покрити с маслени картини – илюстрации към романите му. Ето я Есмералда, подаваща глътка вода на Квазимодо на ешафода. Черно-бял акварел с Гаврош, пренасящ муниции на барикадата. Скици на театрални декори към пиесите му, поставяни в Париж.

Помните ли – Париж не е музей?

Следващият салон е потвърждение на казаното. Пред клас, насядали върху пода деца, учител изнася урок. Изумително, нали? Е, кажете ми, дали от този момент нататък Виктор Юго ще е „задължителният” автор, налаган от учебната програма и прочетен по диагоналната система ? Аз самата, съжалих, че не съм ученичка от този клас!

Париж, Франция

На пръсти, за да не смутим урока, се изнизваме към съседната стая, която се оказва спалнята на Юго. Тук завършва земният път на писателя. Всичко е така, както е било в последния ден. Дори венецът от изсъхнал бръшлян, увит около таблата на леглото, е неприбран. Сякаш прощаването е било преди няколко дни. Завесите са спуснати и тягостният сумрак на тъмно-червените тапети и кафявия балдахин в тясната стая неволно ни прави съпричастни към болката на прикования от тежък инфаркт писател. Осезаемо е присъствието на неспокойния му дух, недовършил последните си ръкописи…

Париж, Франция

Река Сена

е един от невероятните символи на Париж, така както Темза за Лондон, Дунав за Виена и Нева за Санкт Петербург.

Париж, Франция

Резултат с изображение за река сена

Тя не е просто река. Това е най-красивата транспортна артерия на града. Затова и нашата разходка е преплетена с нея. Корабчето, на чийто нос сме се паркирали с широко отворени очи, ни понася около островчето Сен Луи и ние се любуваме на Нотр Дам от друга позиция. Видяна от Сена , столицата на любовта ни разкрива традиционната парижка архитектура на грандиозни сгради, свързани с историята на града:

Народното събрание в стила на гръцкия Партенон. Парка Тюйлери, ежедневна наша спирка по обяд, където изяждаме сандвичите сред красота и свещено спокойствие. Лувъра с цялото му достолепно величие. Музеят Орсe, поместен в приличаща на огромен дворец бивша Железопътна Орлеанска гара.

Айфеловата кула

с дългата шия на жираф се проточва все по-нависоко, колкото повече се доближаваме до нея и се вторачва в нас с цялото си стоманено-дантелено великолепие. Нещо любопитно за нея: По време на Втората световна война, когато Хитлер посетил Франция, французите отрязали кабелите на асансьора , така че, ако той поиска да се качи на върха `и, да го направи пеша по стълбите.

Париж, Франция

Най-известният монумент на Париж е построен като вход към Световния панаир през 1889 година. Разположен на левия бряг на Сена, той се е превърнал в любим символ и главна туристическа атракция на Париж. Но не веднага! Съвременниците никак не я харесвали (ах,тези винаги късогледи за гениалността съвременници!). Наричали я вулгарен фалос в небето.

Когато работата по строежа на кулата започнала, значими културни дейци, сред които Ги дьо Мопасан, написали писмо до министъра по градоустройство, в което остро критикуват „безполезната и чудовищна“ структура и заявяват, че нейната „омразна сянка“ ще засенчва изящните монументи в столицата.

Специалистите по символика (разбира се, беззлобно и с чувство за хумор ) отбелязват, че Франция, страна, известна с мъжествеността, женствеността и опасните си водачи дребосъци като Наполеон и Пипин Къси, просто не може да избере по-подходящ национален символ от този тристаметров фалос. (Ха-ха, а какво ли са изрекли по повод символа на лондонското Сити Gherkin – Краставицата и Водната кула в Барселона, които са с далеч по-откровено еротичен вид! )

Когато започнал да я строи, Густав Айфел забелязал, че два от четирите крака на основата ще попаднат под нивото на водата в Сена. За да не създаде наклонена парижка кула, той разкопал надълбоко и излял масивни основи. За щастие умеел да строи мостове. Ако наклониш глава на една страна, лесно ще си представиш, че е половината от мост .

Густав обмислил грижливо проекта. Математическите изчисления продиктували формата – постройката да е способна да издържи напора на бурите от всички посоки. А решетъчната структура да пропуска ветровете. Сила и изящество. Чудесно.

Когато разбрах как е построена кулата, започнах да приемам Айфел по-скоро като творец, отколкото като архитект. Взел под внимание стихиите ( вода и вятър), добавил материалите, с които щял да работи, и създал конструкция, каквато нямало как да построи другояче, предвид тогавашните познания за високите постройки.

Париж, Франция

Париж, Франция

Разминаваме се с кораби-ресторанти, пълни с наслаждаващи се на живота хора. Париж живее и диша с пълни гърди.

Отминаваме моста „Шарл де Гол” и отсреща се появява модерният град с оригиналните си форми – Министерството на финансите, Дворецът на спорта Берси` и други високи бизнес сгради от стъкло и бетон. Какъв контраст! А не е ли разнообразието една от красотите на Париж! Разраствал се е през вековете, като живо същество, протягайки във всички посоки своите крайници и пипала.

За друго са жадни нашите сетива и на следващия ден се запътваме натам.

Монмартр!

Този малък старинен квартал е пазителят на истинския дух на Париж.

Париж, Франция

Разположен на най-високото място на града – на хълм, увенчан с великолепно бялата катедрала „ Сакре Кьор”, той е свърталището на художници, артисти и писатели от незапомнени времена. Тук са работили Пабло Пикасо, Ван Гог, Амедео Модиляни, Анри Матис, Едгар Дега, Клод Моне, Салвадор Дали.

Вижте как хубаво го е казал Андре Мороа: „Париж е една от духовните столици на света. Той е мозъкът на едно голямо тяло. Всички идват тук, за да бъдат благословени от Париж”.

Защото една известност не е валидна, ако не е одобрена от Париж! Колко велики чужденци са били приети в собствените си страни, след като са били открити от Париж. Френски писател, ако не е живял в Париж, е длъжен ежегодно да се потопява в неговата атмосфера, където го спохожда вдъхновението и идеите като че ли се раждат по-бързо.

Montmartre, 75018 Paris, Франция

За млад американски художник е щастие да дойде да работи на

Монмартр

Хемингуей, който вехнел в Мидъл Уест, дошъл на себе си от парижкия климат и написал произведения, издигнали го до нобелист. Тук някъде, в някое от тези кафенета, се е зародил сюжетът на „Великият Гетсби” на Фицджералд, живял тук с любимата си Зелда през 20– те години на миналия век.

Париж, Франция

Париж, Франция

Монмартр освен автентичния си архаичен вид, сякаш е опазил и патриархалния си бит. Любимите заведения се посещават само от свои, само от посветени. Заблуда, разбира се! Тук навсякъде те посрещат така сърдечно, че си мислиш, навярно и преди си отсядал в това кафене и те имат за свой. Веселието е повсеместно – на улицата свири хармоника и настроението се предава на мотаещите се край магазинчетата за сувенири туристи. Носи се над павираната уличка, докосва провесеното от балкончето мушкато и се шмугва в компанията на рисуващите на площадчето художници. Разказвали са ми, че вечер тук, на открито и на паважа, се развихрят страстни танци и задължително под съпровод на акордеон. Че как без него – няма френски и руски шансон без носталгичните му баси`! Танцуват не само присъстващите, но и собствениците на заведенията. Монмартр приличал на дух, изпуснат от бутилката!!

Париж, Франция

Иска ми се да остана по-дълго тук. Имам чувството, че зад карираното перденце на отсрещния прозорец наднича лице на някой обичан от мен поет или писател и ето ще ми помаха, за да сподели с мен сутрешното кафе. Може би сред художниците на площадчето е ексцентричният Салвадор Дали и аз не го виждам, скрит зад рамката на огромно платно. Иска ми се да остана и вдишвам по-дълго от този напълно различен от останалите квартали на Париж въздух, зареден с живец, вдъхновение и творческа енергия… Уви, трябва да изтичам напред, защото компанията ме е изоставила и едва я съзирам сред многолюдието. Гоним следващата цел за днешния ден.

Париж, Франция
Париж, Франция

Да посетиш Париж и да не прекараш поне един ден в

Лувъра

е равносилно на обезсмисляне на пътуването ти дотук.

И ето, право пред нас се издига монолитният ренесансов дворец, най-известният музей за изобразително изкуство в света. Очите ни напразно се опитват да възприемат цялата сграда едновременно. С форма на гигантска подкова, Лувърът е най-дългата постройка в Европа с обиколка почти пет километра. Даже огромният площад между отделните крила не може да се сравнява с великолепието на фасадата.

Новият вход на Лувъра е също толкова известен, колкото и самият музей. Послучай 200-та годишнина от Великата френска революция бил обявен конкурс за най-добър проект по обновяването му. Победило необикновеното решение в модерен стил на американски архитект от китайски произход , предлагащ дворът на Лувъра да бъде украсен със стъклена пирамида -прототип на Хеопсовата. Трябвало да символизира съединението на земята с небето. Едновременно с това да вмести всички служебни помещения под земята , а до тях да бъде достъпна и дневната светлина. Породилата много спорове неомодерна стъклена пирамида все още предизвиква презрението на традиционалистите, които смятат, че тя съсипва достойнството на ренесансовия двор. Покойният френски президент Метеран, поръчал построяването `и, навярно е страдал от „фараонски комплекс”. Ако се вярва на слуховете, на младини той се движел в някакви тайни кръгове, което обяснява всеобхватното му влечение към египетската култура. Вероятно това е и причината за прякора му – Сфинкса.

Напредничавите почитатели, обаче, се възхищават на 22- метровата прозрачна структура и виждат в нея изумително съчетание на древна форма и модерен метод – символична връзка между старото и новото. Според други просветени мозъци в нея е скрит така известния феминистичен код ( за Женското начало) на ренесансовите творци. Безспорно – стъклената пирамида, поставена на това сакрално място е грандиозен символ, а предположенията за смисъла му могат да бъдат, ей богу, от най-различно естество и повод за умствена гимнастика на писатели на трилъри! И все пак (по мое скромно мнение) – дисонансът е доста странен и очевиден!
Лувърът е диамантената брошка на Париж! Смята се, че ако посетителят иска както трябва да оцени шестдесет и петте хиляди и триста шедьовъра в музея, са му необходими най-малко пет дни. Сигурна съм, няма човек на Земята, който да не мечтае да го зърне поне веднъж. Заслужава славата си! А ние искахме да посетим абсолютно всички зали, за да си изградим свое собствено мнение и да не изпуснем нито един експонат, удостоен да бъде тук. И го направихме!

От египетската, през древногръцката и римска епохи до Ренесанса, включително и крилото с апартамента на последния император Наполеон ІІІ. Артефакти, скулптури и картини, прословутите високи тавани-шедьоври и нескончаемите галерии – всичко мина пред очите ни! И право да ви кажа, едва ли ще се намери друг музей оттук нататък, който да ме впечатли така! Това е духовната съкровищница на Европа в целия `и блясък. Доказателство, че човек още в миналите векове е разбирал природните закони и чрез изкуството се опитвал да имитира красотата на Божието творение. Да Винчи, Тициан, Караваджо, Леонардо… Натюрморти, религиозни сцени и пейзажи се редуват с портрети на благородници и политици. Шедьовър до шедьовър! Плячкосвани от поколения крале, купувани, подарявани, крадени и намирани из целия свят. Поставени в ювелирно изработени рамки, закачени по величествените стени на двореца, поставени на изящни пиедестали. Затова е крайно необяснимо, защо тълпите от туристи търсят единствено Венера Милоска и Мона Лиза (не най-красивите, но най-легендарните) и, блажено прехласнати, се застояват и снимат единствено пред тях. За удостоверяване, че са били там.

Свързано изображение

Бих могла да ви разказвам с часове за която и да е картина от богатата колекция, защото всяка от тях е неслучайно избрана, за да бъде тук. Имам си любими, пред които се застоявах много по-дълго, отколкото пред останалите. Изумително е колко много художници са били докоснати от божествената искра на вдъхновението. На колко години всеотдаен труд и аскетичен живот са се обричали, за да остане за бъдните поколения безсмъртно творение. Аз обаче знам, че очаквате да ви разкажа за най-легендарното и не бива да ви разочаровам.

Ето ни в най-прочутата зала на Лувъра Salle des Etats. Тя е отделно помещение, достъпно единствено откъм Голямата галерия. Погледът ми обхожда тясното помещение и се спира върху очевидното почетно място, където зад защитна петсантиметрова плексигласова преграда виси самотна картина. След всичко, което съм чула и чела за нея, проправяйки си път в огромната тълпа, имам чувството, че се приближавам до царска особа. От двете `и страни -ограничителен шнур и въоръжена охрана. Крадена е два пъти от Лувъра, последно през 1911 год.

Париж, Франция

Честно казано, най-известната картина в света „Мона Лиза” ме разочарова. Оказа се по-малка, отколкото си я представях – само 77 на 53 сантиметра. По-миниатюрна от плакатите с нейна репродукция, които се продават в сувенирния магазин на Лувъра. По-тъмна, по-овехтяла и по–неугледна от платната около нея. Но… със същата загадъчна усмивка, предмет на полемики и легенди векове наред.

Начинът, по който е нарисувана, се е превърнал в образец как да се рисуват (и по-късно снимат) портретите. Преди „Мона Лиза” картините обикновено изобразявали лица в профил, взрени в далечината, а задният план бил ясен колкото предния. Тук Джоконда гледа право към художника и е пред сюрреалистичен алегоричен фон, който избледнява в далечината. Около очите и устата `и съвършено преливащите се щрихи – сфумато, са нова и доста сложна техника за онова време и `и придават още по-реалистичен изглед.

Какво има в тази жена? Защо я превъзнасят толкова?

Париж, Франция

Заради усмивката, разбира се! Наричат я тайнствена, загадъчна, неуловима, енигматична. Какво се е опитвал да изрази чрез нея Леонардо да Винчи? Вложил ли е таен код или скрито послание в нея, както се твърди напоследък за всички негови произведения? Напълно е възможно! Като се има предвид, че откритите неотдавна в Националната библиотека на Франция „Секретни досиета” безспорно доказват, че сред Великите магистри на Ордена на Сион са Леонардо да Винчи, Ботичели, Исак Нютон и Виктор Юго. Теорията на конспирациите оставям на Дан Браун. Аз искам да почувствам картината чрез собствените си сетива и съм благодарна на шанса.

Провирам се през навалицата и заставам възможно най-близо до строго охраняваната картина. Вглеждам се и я изучавам, опитвайки се да вляза в кожата на Леонардо и да погледна през неговите очи.

И какво виждам със своите? Жена, излъчваща целомъдрие, скромност и спокойствие. Жена, постигнала трудното единение на духа с тялото. Или, може би, жена, към която другите се отнасят добре и тя се чувства обичана и ценена. Доволна е от живота си и това се вижда от сияйния блясък на лицето, топлината в очите и спокойната поза на ръцете `и. Сигурна съм, че да Винчи е видял всичко това и го е нарисувал. С любов. И с майсторство.

Той самият я обявил за най–голямото си постижение. Носил я навсякъде със себе си и, когато го питали защо, отвръщал, че не може да се раздели с най-върховния израз на женската красота. Ако е така, то големият въпрос е: по кой стандарт е преценката му? На художник, влюбен мъж или на Велик магистър, пазител на тайната за свещената женственост?

На излизане от Лувъра, между последното крило и оградата на парка Тюйлери се образува скромно площадче – кръстовище между две улици в идеалния център на Париж. В средата с цялото си великолепие и позлатен блясък се извисява паметник на

Жана д,Арк

Така, както бихте си я представили – върху кон и със знаме в ръка.

Париж, Франция

Да си призная, в първия миг бях изненадана и озадачена. От мястото. Скромно и уединено. В следващия момент обаче си дадох сметка, че тук в Париж, всичко е така. Без излишна помпозност и показност! Историческият ореол на националната героиня и изяществото на скулптурата извикват искрен респект и възхищение . От тях се излъчва такава интимност, че те кара да се поспреш и полюбваш като на стар познайник.

Възрастна французойка и внучетата `и поставят цветя в краката на коня и после си правят обща снимка с тяхната Жана. Ако се бях застояла по-дълго тук, сигурно щях да преброя огромно число туристи, постоянно изсипващи се от автобуси или фотографиращи се по единично. Като мен. И никой не си тръгва равнодушен.

Вероятно ще ви бъде интересно да узнаете малко повече за Жана, щом нейният ореол на светица е респектирал дори нацистите по време на окупацията на Париж. Едва ли ви е известен фактът, че паметникът е позлатен именно по тяхно нареждане.

Вече повече от 500 години тя е смятана за най-ярък символ на беззаветна храброст и истински християнски добродетели. Не ще се намери в света просветен човек, който никога да не е чувал нейното име и да не познава нейната кратка, но изключителна биография.

Париж, Франция

Легендарната Жана д’Арк! Каква е била в действителност? Как e изглеждала? Ние не познаваме нито едно истинско изображение на Жана. Хората, които са я видели, казват, че била висока, чернокоса и черноока девойка.
За личността на Жана Д`Арк се знае твърде малко. Може би затова има толкова противоречиви изследвания и легенди. Чувствам се длъжна да ги споделя с вас, тъй като се натъкнах на доста интересни неща около нейната личност.

Официална легенда 1: Жана е народна героиня
Жана д’Арк се родила през 1412 година в селцето Домреми по време на Стогодишната война (1337-1453) между Англия и Франция и рано осъзнала своето призвание. Веднъж тя започнала да чува гласовете на Света Маргарита и Света Екатерина, които `и съобщили, че точно тя ще спаси Франция от английското нашествие. Двадесет и пет години след нейната екзекуцията папа Каликст III я признава за невинна и я провъзгласява за мъченица, през 1909 г. тя е обявена за блажена, а през 1920 г. вече е светица. Сега света Жана д’Арк е национална героиня на Франция и заедно със Св. Денис, Св. Мартин, Свети Луи IX и Св. Тереза Лисио е покровителка на Франция.

Легенда 2: Жана не е изгоряла на кладата
Украинският антрополог Сергей Горбенко след дълги и сериозни проучвания прави сензационно изяление: Жана д’Арк не била изгорена, а доживяла до 57 години. Тя не била пастирка, както гласи легендата, а произхождала от кралската династия Валоа.
Специалистът е уверен, че историческото име на Орлеанската Дева е Маргарита дьо Шампдивер. Неин баща бил крал Карл ІV, а майка — неговата последна любовница Одет дьо Шампдивер. Под надзора на баща си краля тя била възпитавана като воин, затова можела да носи рицарски доспехи. Сега става разбираемо как е могла Жана да пише писма (това не било по силите на една неграмотна селянка). Крал Карл ІV инсценирал смъртта на Орлеанската дева – вместо нея била изгорена друга жена.

Легенда 3: Двойниците на Жана
Представителите на политическия елит винаги са имали двойници. Ако през 1431 година в Руан е била изгорена друга жена, то коя е била тя? Странното е, че при най-строгата дисциплина и добросъвестност от страна на инквизиторите, не били записани никакви разходи конкретно за екзекуцията на Жана д’Арк. Като че ли, действително било направено всичко, за да не може никой да види кого водят на ешафода. Той бил отцепен от английски войници, при това лицето на осъдената било покрито. Можело е да бъде всяка друга престъпница, вещица или блудница, осъдена на смърт.
Легенда 4: Девата се омъжва
Според една от легендите, Жана д’Арк не само се спасила от гибел, но и се омъжила през 1436 г. за някой си Робер д’Армоаз и родила двама сина. Потомците на този д’Армоаз до днес се смятат за роднини на Жана и твърдят, че техният почитаем прадед за нищо на света не би се оженил за жена, която не би му предоставила истински документи, удостоверяващи произхода `и. През 1439 година като по чудо възкръсналата Жана се появила в Орлеан. Съдейки по записите в книгата за преброяването, жителите на освободения от нея град приели Жана д’Армоаз повече от радушно. Не само я познали — в нейна чест знатните граждани дали тържествен обяд, а като подарък `и поднесли 210 ливри: «за добра служба на града по време на обсадата“.
Легенда 6: Жана я погубили дрехите
Решително никой, освен руанските съдии и техните парижки съмишленици, не смятал Жана за вероотстъпница и еретичка заради това, че носела мъжки дрехи. С тези дрехи тя не само воювала, но и посещавала църква, молела се, изповядвала се, приемала причастие, получавала благословия. Тя общувала с множество свещеници, но нито веднъж не била упрекната по повод облеклото си.
В резултат:
Страстите, кипящи около живота и смъртта на френската национална героиня Жана д’Арк, са сходни единствено с многовековния спор кой е бил Уйлям Шекспир и съществувал ли е изобщо. Историята на нейния кратък живот и мъченическата `и гибел неизменно вълнуват умовете на историци и хора на изкуството, но какъв е бил истинският живот на Жана д’Арк, никому не е известно. Няма и автентичен неин портрет. Единствено разкази на съвременници.

Необходими ли са изобщо пикантните подробности около дадена личност, щом в националната памет тя е застинала с ореола на национален герой, извършил саможертва в името на обществото. Ако животът не предоставял такъв идеален образ, легендите и преданията го изчиствали от детайли и канонизирали.

Защото всеки народ се нуждае от герои, от високо нравствен пример за подражание! За жалост, от хора, отдавна преминали в небитието! Умните държавници много преди нас са осъзнавали това. В древността ги обкичвали с нимбата на светец и проповядвали житието им на литургия. Църквата винаги много умело се е възползвала от такива личности и тяхната народна почит, провъзгласявайки ги за светии. Обаче дълго време след тяхната кончина. За да няма живи техни съвременници, които да оповергаят измислените митове и легенди за извършвани от тях чудеса, доукрасяващи личността им на простосмъртни. В по-близките векове им издигали паметници за безсмъртие (ах,колко злоупотреби от по-ново време има и в този план!)и включвали образите им в учебниците по история. Как ни липсват те, водачите, смелите и посветени на кауза герои – живи, в сегашните ни трудни и непредвидими времена!

Духът на Жана Д`Арк, витаещ около паметника на този малък парижки площад-кръстовище, в катедралата Нотр Дам, където има кът с паметник, на мястото на кладата на площада в Орлеан, В Тулуза, Реймс, Ле-Кротуа, в църквицата на върха на малкото провансалско селце Еус и къде ли не още е жив, вълнуващ и респектиращ не само за французите. Той е нужен на нацията им! Може би и на целия свят! В това е смисълът!

След такива тежки размисли, така ми се прииска нещо сладичко!

Тъкмо навреме. Вдясно от площадчето с паметника на Жана д`Арк се намира прочутата сладкарска къща „Ладюре” с витрина, дизайнерски отрупана със световно известните сладки „макарони”. Вече бях чувала за тях и съм се чудила защо ли ги превъзнасят чак толкова. Сега е моментът да се убедя или да опровергая славата им.

Широко разпространено схващане гласи, че сладкишът е създаден около 1533 г. в Италия от шеф готвача на Катерина Медичи, която пренася любимото си сладкарско изкушение във Франция след сватбата си с френския крал.

Сладкишът става известен извън кралския двор в края на 18 век, когато две монахини, търсещи убежище в Нанси по време на Френската революция, почват да пекат и продават бисквитите, за да се издържат. И изведнъж Франция полудява по тях. Едва в началото на 20 век сладките макарони придобиват съвременния си вид, когато прочутият сладкарски салон в Париж „Ладюре“ решава да слепи две бисквитки с шоколадов крем. Така на сладкарската сцена излизат френските макарони във вида, в който ги познаваме днес – две кръгли бисквитки, направени по рецептата на целувките, но с добавка от млени бадеми, слепени с крем или конфитюр.

Зад тезгяха симпатични момичета сноват като пчелички и пълнят за клиентите кутии с макарони в различни вкусове. Ванилия! Шамфъстък! Шоколад! Предлагат ни да ги опитаме, преди да направим избора си сред богатия асортимент. Съчетанието от твърдост, мекота и различни аромати танцува в устата. Неустоимо! Подбираме си с различен кремов пълнеж. Пакетират ни ги в романтично-красива кутия, завързват я с цветна сатенена панделка, след което се понасяме щастливи с кулинарния си трофей.

МЕТРОПОЛИТЕНЪТ на Париж заслужава отделен пасаж и ще му го отделим сега. Тъкмо ще си починем малко от уроците по история.

Париж, Франция

Виждала съм всякакви такива – из Европа и в Русия. С ръка на сърцето признавам – изумително по красота е Московското метро. Разочароващо с давността си е Мюнхенското. Виенското е класно, но по-обикновено. Лондонското е потискащо и мръсно. Парижкото…Ах, Парижкото е объркващо! Както между впрочем и всичко останало тук: трябва да вникнеш в същественото, да не се поддаваш на първия порив и усещане.

Ето и в метрото, ако не внимаваш в знаците – цвета на цифрата, посоката и названието на крайната му спирка, обречен си да се изгубиш и прекараш деня си под земята, ако някой не ти се притече на помощ. Слава Богу, имаме си Ружка и покорно я следваме в „индианска нишка”! Лично на мен ми бяха нужни няколко дни, докато сама започна да се ориентирам. Безкрайна плетеница от тесни подземни коридори, обратни завои, слизане или изкачване на стълби и нива. Казват, 12 пъти метрото пресича под нивото на Сена. Ако някога сте имали признаци на клаустрофобия, съветвам ви, не влизайте в Парижкото метро! Добре поне, че проходите са в бял фаянс и често озвучавани от пътуващи музиканти. Но ако искате да видите всичко в Париж и имате само няколко дни за това – това е вашият транспорт. Метрото е най-удобната и здравословна транспортна система за мегаполис!

Оказва се, много преди нас подобни чувства е изпитал известен парижки карикатурист. В една от залите на музея Орсе ме прикова стар плакат: Париж – достолепната мадам с корона от червени вятърни мелници е с тяло, пронизано от безчетни железопътни проходи.

Париж, Франция

Тук, в тунелите на парижкото метро, опитвайки се да разчета спирките, написани на крайно трудния за мен френски правопис, при който произношението не съвпада с написаното, аз на практика се убеждавам в невероятната логичност и модерност на нашата Кирилица. Тридесет букви – по една за всеки звук, срещу 26 – за френската азбука!

Каква е тази лингвистична надпревара на французи и англичани, кой повече букви да изпише за един звук! Ами зависимостта от позицията спрямо съседната гласна – жестоко изпитание за чужденеца! Друг път буквите не означават звук, но трябва да се напишат. Ето ви пример: англ. beautiful /`бютифул/- красив, фр.magnifigue /манифик`/- великолепен.

Париж, Франция

Излизаме от метрото и се озоваваме на булевард, по тротоарите на който са онези симпатични кафенета от типа „ Виж и бъди видян”. Като в любимия ми Пловдив!…Шегувам се, разбира се! Ясно е кой от кого е прихванал идеята и коя е родината на градските кафенета. Няма виден наш интелектуалец от миналия век, който да не е ходил многократно на разходка с влак до Париж и после да не го е споделил и описал в мемоари. Хубавото винаги е намирало път и у нас, особено бохемското!

Дали по тази или по друга причина, но Ружка така формира програмата за деня, че накрая все се озоваваме пред някое кафене с неустоими витрини. Пред очите ни върху подносите на сервиторите в сладка вихрушка се изнизват един след друг съблазнителни десерти. Въпреки самоограниченията ни към сладкото, дяволчето неустоимо тласка към прегрешение. Заключителната оперативка задължително се гарнира със сладкиш и горчива напитка в едно от гореспоменатите кафенета, оставяйки неизлечими спомени. Пиеш си кафето с приятели в приятна обстановка, край теб се лее мелодична френска реч, пред очите ти се изнизва разнолик човешки поток и внезапно и щастливо осъзнаваш, че тук и сега и ти си частица от Париж. За да затвърдим това си усещане, правим го всеки божи ден. И се чувстваме като истински парижани!

Нещо любопитно: Французите държат да се прави разлика между бистро` и кафене (café). Причината? Бистрото се различава по това, че в него доминират нещата за ядене. В кафенетата често има ястие на деня, но няма истинско меню. В типичните парижки бистра от края на XIX век, обаче, имало. Именно това е времето, когато процъфтява голяма част от този тип заведения. Названието „бистро” е от времето, когато Александър отблъснал Наполеон и, преследвайки го през цяла Европа, влязъл с победоносния марш на екзотичните си казаци в самия Париж. Не го опожарил ( както направил със своята си Москва! ). Постъпил по-цивилизовано, като оставил войниците си в окупираната столица за няколко месеца. Да си починат и съвземат след дългия преход през цяла Европа. Много от тях, крепостни селяни в родината си, опитали вкуса на свободата и предпочели да не се върнат. Останали тук – в обетованата земя. Хм! Нали се сещате кое било любимото им място ? „Быстро,быстро несите…!” Ето ви я етимологията на названието „бистро”.

Заслужава си да ви разкажа повече за френското кафене.

Това е институция. Един от многото приноси, които страната има към цивилизования живот. А Париж е мястото, където ще намерите оригинала. Със специфичното съчетание от миризми, звуци, традиции и услуги. С атмосферата, която се е обогатявала през вековете, но е запазвала духа непроменим. Това, а не интериорът прави кафенето кафене.

През вековете, докато популярността на кафето расте или намалява, кафенетата се развиват от неофициални обществени клубове до центрове на политически дебати, задимени бърлоги на художници, писатели и музиканти.

Кой интелектуалец от по-старото поколение не е чувал за „Les deux magots” и “Café de flore”, наричани литературните кафенета? Тук Хемингуей разгръща таланта си (първите книги на Хемингуей са публикувани в Париж), а Бунин намира сюжети за уникалните си къси разкази „Тъмни алеи”. Дори Маяковски е опитал от рафинираното удоволствие на парижките легендарни кафенета – до 12 часа на Монпарнас и после цяла нощ на Монмартр. Молодец!

И така, какво е френското кафене? Първо, оставят те на мира. Щом веднъж поръчаш, наемаш мястото си за колкото дълго време искаш. Никой няма да виси над теб в очакване да поръчаш още нещо или да се разкараш. Можеш да почетеш вестник, да работиш на лаптопа си, да помечтаеш или дори да планираш държавен преврат необезпокояван.

В онези дни преди мобилните телефони, а възможно и все още да е така, кафенетата приемали обаждания за редовните си клиенти, извинявали ги, че не могат да говорят или уреждали срещи съгласно указанията. Безплатен телефонен секретар, който ти осигурява и напитки, как ви се струва?

Друго чудесно удобство, предоставяно от всяко добро кафене, е безплатното забавление. Заседете се достатъчно дълго, преструвайки се, че четете и ще се насладите на естествено представление. Постоянните посетители не поръчват. Достатъчно е кимване, за да им донесат обичайното питие. Разменят поздрави с други, с които и друг път са се засичали на това място. Гостуващите за първи път седят кротко и чакат да бъдат обслужени. И не им се налага да чакат дълго. Обгрижени са с мила усмивка и намигване, като стари познати. Не по-малко интересни са самите сервитьори. Не е необичайно това да са самите собственици. Усмихнати и енергични, с фино чувство за хумор. Не ви оставят да се почувствате незабелязани и ще ви помогнат в избора.

И най-важното: кафенето винаги има изглед към уличката или булеварда. Дори нерядко масичките са на самия тротоар. Седиш и пред теб се изнизва шарена тълпа от забързани парижани и лежерно пъплещи туристи, лъскави автомобили и градски автобуси. Стой та гледай, а и ти самият си на показ!

Париж, Франция

А парижани?

Струва си да отделя няколко реда и за тях, разбира се. Кои са те от всичките тук? Хора от цял свят! По улиците са предимно младежи – с различен цвят на кожата, позитивни и симпатични с еднометрови удължители към джиесемите и… селфи, селфи на всяка крачка. А истинските парижани… колко от тях са истински французи и дали вече не се чувстват чужденци в своя град? Не, разбира се! Както вече отбелязах, това съжителство е от векове!

Не бих отминала един крайно любопитен факт за кореняците парижани. Въпреки че са французи, в собствените си провинции те често са възприемани като чужденци и към тях се отнасят с подозрителност и насмешка, когато са във ваканция или на туристическа обиколка. „Да нахраним гладните парижани!” – беше подхвърлила дъщерята на мадам Жана – собственичка на ресторантче в малкото южно селце. Прочути са със своята арогантност и снизходителност, зловредност и нежелано влияние върху провинциалния живот по време на летните им отпускарски набези. Всъщност, нищо ново и непознато – обичайното високомерие на столичани!

Париж, Франция

За парижанките

обаче ще отворя голяма скоба. Наслушали сме се на безумни клишета, че са най -красивите и елегантни жени на планетата, че се раждат с безупречни маниери и още…и още. По мои скромни наблюдения французойката е изключително естествена. Независимо от всички грижи, които несъмнено полага, усилията `и са незабележими отвън, тъй като идеята е да не изглежда суетна. Предимно с ниски и удобни обувки и едноцветни дрехи в основни цветове. Но! С красив шал, преметнат през рамо. С шапка – за романтично излъчване и бижу за акцент. Учтива, небрежна, сдържана. Стилът `и е съзнателно отдръпване от показността и известна тайнственост – тактика предавана от поколение на поколение.

И знаете ли, оказва се, че понятието „френски маникюр” е лингвистична загадка. Парижанката не го разбира и не го носи – колко време сте изгубили, за да станете толкова изискана. Тя е с изрядни нокти, рядко лакирани. Главното е простотата.

При всичко това, за мен си остава неразгадан големият въпрос, как така парижанката си е спечелила титлата „Диктатор на модата” ?!

От само себе си се разбира, че женската половина на нашата спретната компания ще поиска непременно да подуши оригинални френски парфюми. Още при първата ни градска обиколка за аклиматизация, пред нас неочаквано блесна в цялото си великолепие прочутият магазин „Лафает”. Казвам ви, невидимите духове-покровители уловили желание, тутакси го изпречваха пред нас. Ето и сега. Кой ли ни предизвиква да влезем тук? Може би Коко Шанел? След като е направила революция в дамския гардероб с елегантните си и удобни рокли, тя удря рамо и на прогреса на парфюмерията. Именно Коко е идеологът на смесването на няколко цветни аромата в един по-фин парфюм.

Париж, Франция

Споглеждаме се, щурмуваме и се озоваваме на просторния първи етаж. За бляскавия интериор няма да си губя времето да ви разказвам, защото пред очите ни се откриха безбройни стъкленици в цветовете на дъгата, а във въздуха се носеше сладко, едва доловимо ухание. В стъклениците – аромати, каквито не можете да си представите. Можете да си изберете готов или да си поръчате свой личен. Любопитно как? Създаването на парфюма започва или по поръчка на клиента, или с прозрение – по мислена картина на ароматите. Цитрус, лавандула, роза, жасмин… Колко са нюансите от едното и колко от другото? Хиляди.

Кой нос би издържал на такова изпитание без да бъде зашеметен? Обученият. Но преди това трябва да се е родил с дарбата „чувствителен нос” и да е преминал през правилното обучение. От коя есенция и колко капки да сложи за ударен инструмент в оркестъра от аромати, за да се получи желаният парфюм? Това е изкуство и в никакъв случай не позволява самодейност. За целта е патентован цял каталог от рецепти , които са сложен коктейл от есенции. Да ги избереш, да ги смесиш и да ги прецениш е висш пилотаж, а големите творци са рядкост. Както във всяка друга област.

Ами познанието за съставките? Необятна вселена от естествени и синтетични масла. И представа си нямаме за начина на тяхното добиване! Индустрия със световна слава, за която работят милиони. Най- френската съставка, естествено е лавандулата. От северните граници нa Прованс до Лазурния бряг може да откриете тайните на производството и приложението на това емблематично цвете. По селата, пазарите и панаирите, тя приема всякакви форми – букети, сапуни, есенции, мед…

И накрая за капак, във Версай си имат Парфюмериен университет, в който се влиза единствено с препоръка от професионалист, че притежаваш „обонятелна острота и увереност”. Както се досещате – погледахме, послушахме, помирисахме и, замаяни от ароматите, си тръгнахме без покупка. В магазини от ранга на Лафает етикетите с цени липсват, а това означава, че сумата не е проблем за купувача тук. Не и за нашия ранг обаче! За компенсация си отнесохме скъпоценното познание за френския парфюм, който е задължителен атрибут към френската душевност. При това напълно безплатно!

Едва на третия ден Ружка ни уведомява, че днес ще сме в

Музея на импресионистите „Орсе”

Лично аз с нетърпение очаквам срещата с моите отдавнашни познати Реноар, Моне, Мане, Сисле. Някои от картините на Реноар и Моне собственоръчно съм избродирала в гоблени. В дългите месеци работа над тях се сближавах с художника, вървейки бод след бод по стъпките му, изумявайки се от непостижимите за обикновен художник съчетания на взаимно изключващи се цветове. Други, като Ван Гог и Пикасо, дори ме осеняваха с идея за ново стихотворение. Ровех се из биографиите им и за всекиго от тях знам много повече от обикновения любител на живопис.

Планирах да отскочим и до имението на Клод Моне в селцето Живерни, което е само на 70 км от Париж, но приятелите ни отсъдиха, че този път това е невъзможно. Освен, ако не пожертваме посещението на Версай. О, не, разбира се! По-добре да го оставим за някой следващ път.

За да влезеш в Музея Орсе се чака с часове, но вътре е широко и приятно и можеш да се разхождаш и съзерцаваш, поседнал на пейка колкото си поискаш, необезпокояван от множество. Тук са изложени творби на френското изкуство от периода 1848- 1914 г. – картини, скулптури, декоративни предмети и фотографии.

Париж, Франция

Живописта е най-разпространеното, най-влиятелното изкуство на Франция. Без да споменаваме дворците и скъпите хотели , кафенетата и ресторантите целите са овесени с картини. На всяка крачка край Сена – изложба – базар. В изкуството и модата Париж винаги е бил диктаторът – той издига, той отменя или прославя твореца. Каквото и ново нещо да направите – там вече го има и е по-добро. Парижката мода е във всичко!

За богатата колекция от произведения на импресионисти трябва да благодарим на Наполеон ІІІ, наследникът на Бонапарт и негов племенник. Той насърчава за това Академията за изящни изкуства и лично организира „Салон за отхвърлените”, които критикът-хуморист Луи Льороа саркастично нарекъл „импресионисти” / по картината на Моне „Импресия”/. В крилото на импресионистите не съм пропуснала нито едно платно. Изпълнявайки заръката на достолепната ми приятелка Алена, съм заснела с моя GSM всичко, което се е мернало пред очите ми. И сега, когато си поискам – отварям албума със снимки в лаптопа и отново съм в залите на Орсе.

Париж, Франция

Предпоследният ден от пребиваването ни в Париж е посветен на

Версай

Версайският дворец е един от най-често копираните кралски палати. След като го виждат владетели от цяла Европа искат да пренесат частица от великолепието му в собствените си дворове, имитирайки Версай. От стените на Версайския дворец между 1682 и 1789 г. се управлява цяла Франия, а днес е любимо място не само на парижани.

Прехвърляме се на спирка Монпарнас от метрото на електричката, водеща до Версай. Пътуваме доста дълго извън Париж. Пред очите ни се редуват предградия, есенно обагрени гори, красиви вилни селища, докато най-накрая спираме на миниатюрна гара. Някогашното кралско село днес е добре подредено провинциално градче. Продължаваме пеш, нетърпеливи и любопитни, със заредена камера и джиесеми – 100 % – во копие на японски туристи.

Селцето привличало вниманието още на Хенри ІV, след него и на сина му Людвиг ХІІІ, заради горите с много дивеч. Истинската известност Версай дължи на Луи ХІV. Капиталните работи по строежа на замъка започват през 1661 г. с началото на личното управление на Краля – Слънце. За две години били изхарчени над половин милион луидора за разширяване и преустройство, благоустрояване на апартаментите и парковете. От 1668 до 1710 г. Версай се превръща в световноизвестния замък, на който се радваме и днес. На прекрасните градини на Ле Нотр и на живописта от Ле Брен. Архитектурният облик се дължи на архитектите Ле Во и Арден-Мансар.

На пръв поглед Версайският дворец прилича по-скоро на град. Зад позлатените оградни решетки и великолепните входни врати са разпръснати множество сгради. Това са конюшни и помещения за кралските гвардейски роти и прислуга, дворци за министри и придворни и т.н. Един двор се сменя с друг – външният преминава в Кралския двор, а той от своя страна в Мраморния.

Париж, Франция

Внушителната опашка туристи, търпеливо чакаща своя ред за входа, се извива неколкократно върху огромния площад. Позлатената ограда и хералдическите корони върху вратите блестят под лъчите на утринното слънце и придават особена романтика и чар на картинката. Дотолкова, че извиква у мен асоциацията за Иванушка и умното петле пред златните царски порти и ми става едно такова приказно, сякаш Кралят Слънце е благоволил да ни приеме на аудиенция и там, зад златните високи порти ни очакват придворните в целия си блясък – натруфени, напудрени и не по-малко любопитни от нас.

Париж, Франция

Докато чакаме на дългата опашка, ще ви изброя няколко любопитни факта за Версайския дворец:

  1. Причината да бъде точно на това място се дължи на Луи ХІV, който се страхувал да живее в Париж. Като дете, докато живеел в Лувъра, бил изплашен от опит за превземане на сградата, затова решил да премести жилището си в малкото селце Версай.Преди това на мястото е имало кралска ловна хижа.
  2. 36000 души и 6000 коня участват в построяването на 500-метровия дворец, което отнело 50 години.
  3. Общата площ на двореца и градините е повече от площта на остров Манхатън.
  4. Площта само на двореца е над 50 000 кв.м, има 2153 прозореца и 67 стълбища.
  5. В големите приемни зали осветлението било приглушено, за да не се зацапват с дим стените и таваните. Така се появила идеята за Огледалната зала – десетките огледала отразявали светлината на няколко свещи.
  6. Огледалната зала на Версайския дворец има 17 огромни полилея и 26 по-малки за общо 1000 свещи.
  7. 7. Във Версай има 2000 стаи, но нито една баня. В Средновековна Европа къпането било обявено за вредно.
  8. Кралят Слънце много държал на официалностите. Дори и в спалнята си. Всяка сутрин веднага след събуждането си бил приветстван от 100 представители на кралския двор, които изпълнявали поредица от заучени ритуали. Вечер процесията преминавала отново през спалнята му. За целия си живот той се изкъпал два пъти и то по настояване на лекарите.
  9. Вечерята на кралското семейство, сервирана към 22 часа, задължително се наблюдавала от министри и приближени, седящи около стените на голямата столова.
  10. Най-важното събитие, случило се във Версайския дворец, е подписването на договора за края на Първата световна война на 28.06.1919 г.

Прекрачваме прага на двореца, изкачваме се по парадната мраморна стълба и пред погледа ни се изнизват една след друга претруфени зали, спални и облицовани с пищни картини и позлатени гипсови орнаменти тавани, салони на Изобилието, на Венера, на Марс, на богинята на лова Диана, на Меркурий и Аполон. Покоите на краля и кралицата, покоите на дофина и съпругата му, на принцесите, в които се чувстваш твърде простосмъртен. Галерии с уникална батална живопис и статуи на прославени генерали… Съкрушителен лукс за държавната хазна. Излишество от разкош, леещ се сякаш от Рога на изобилието.

Париж, Франция Париж, Франция

Разточителство, предизвикващо конфликт в душата. Като оправдателен аргумент ще приемем, че това е наложено от етикецията на имперския дворец – трябва да е видно богатството и могъществото на държавата чрез жилището на краля. Да, но от друга страна – нищетата и просяшкото състояние на народа, от които кралят се е ограничил чрез златни решетки, довеждат до революция и сриване на монархическата система.

Гражданите на Париж сриват омразната Бастилия и превземат Версай. Духът на народа, разбива бутилката, в която е бил натикан хилядолетия наред от чужди на бита им властници. Избавя се от подтисничеството в името на добруването на всички, за своето израстване, за по-добър живот. Какво се случва после? Кога спира растежът? Защо остава недовършен обетът му за това „по-добро”, който си е дал и чиято святост му помага да разруши старото? Не е дорасъл за демокрация или твърде много е изпреварил времето за това? Да оставим отговорите на историците и… на бъдещето.

Една от последните ни вечери в Париж е посветена на дъщерята на нашите приятели – Надежда.

Отделила е няколко часа да ни погостува и ние се организираме да приготвим нещо по-вкусно в нейна чест. Гарнирано с бутилка червено вино, разбира се! Надето беше нашият задочен съветник за всичко – кога важен музей е със свободен достъп, къде са най- вкусните белгийски пържени картофки, в коя неведома за туристите уличка е праисторическото магазинче за най-ароматен черен чай и в колко часа да сме на опашката, за да успеем да влезем в най-стария парижки ресторант „ Chartier”.

Париж, Франция

И да, за него трябва да се разкаже!

Няколко вечери подред, минавайки и виждайки огромната жужаща тълпа пред входа му, достигаща чак до далечния ъгъл на улицата, естествено бе да се запитаме: при безчетния брой ресторанти и бистра наоколо, на какво се дължи невижданият интерес именно към това място? Невъзможно е да бъдеш във Франция за някакъв период от време и да останеш имунизиран срещу националния ентусиазъм по храната. А и кой от нас би го поискал?

Ресторантът е основан през 1896 г. от братята Фредерик и Камий Шартиер с идеята „ традиционен ресторант на скромни цени”. И ето, повече от 120 години в сърцето на Париж, сменил четири собственика, но запазил непроменен интериора си от 1929 г. , изрисуван от художника Жермон ( за да изплати дълга си) продължава да спазва обещанието си – традиционна френска кухня и всяко ястие за 10 евро. Запазена марка! На всичко отгоре е обявен и за исторически паметник. Е, след като се убедихме лично, отсъждаме, че е напълно заслужено!

Париж, Франция

Интериорът и оскъдното обзавеждане сякаш ни върнаха във времето назад. Между редиците с маси открай докрай, като в купе, се извисяваха едновремешни закачалки за багажа, шапката и чадъра. Върху карираните памучни покривки сервитьорката постави още една, но книжна. За наше велико изумление надраска поръчката ни върху нея, а тя просто си я запамети. Ястията, поради наш си изследователски принцип винаги различни, ни напомниха за Прованс. Сготвени по простички рецепти, но с истински вкус и наистина на прилична цена.

В някакъв туристически справочник бях прочела, че лучената супа е сред традиционните парижки блюда, които трябва да се опитат. Тази супа, противно на това, което си мислите, съвсем не е плебейско ястие, а ключът към успеха е в дългото готвене при ниска температура. И о, да! Ако не сте опитвали, струва си да го направите, защото вкусът е неповторим.

Ние вече сме я оценявали неколкократно на други места във Франция, затова сега се съсредоточаваме над четивото „меню”. Да не забравим и бутилка бургундско, тъй като атмосферата в ресторанта е такава, че всяка благочестива мисъл за вода е равносилна на липса на интелигентност.

… Но да се върнем към вечерята с Надето. Докато израстваше, тя съпровождаше своите родители навсякъде, и затова знае японски, английски, френски и български. Завършвайки Френска филология в Париж, вече втора година е учителка в парижко училище от масов тип. За мен, като бивша колежка от по-старото поколение, е изключително интересно да побеседваме за тукашната образователна система. Какви са френските тийнейджъри? Трудно ли е за млад и очарователен учител като нея, да ги мотивира за участие в урока? Какви са взаимоотношенията между колегите и с родителите?

Това, което научаваме за класовото и етническо разделение между децата още в тази възраст, предизвиква размисли. Нали и едните и другите са родени французи и са расли в една среда, защо в междучасието се обособяват на групи според финансовите възможности на родителите и произхода си ? Ето го провала на европейската либерална мултикултурна идея още от училищната скамейка. Да прибавим и все по-рязко очертаващата се граница между бедни и богати в съвременните общества.

Не че не срещахме по булевардите и около бизнес сградите интелигентни и заемащи добри позиции /съдейки по облекло и визия/ тъмнокожи млади хора. Успели да постигнат това, благодарение на лично усърдие в учението и жертви от страна на родителите – първо поколение емигранти? Но колко са те?

Каква е съдбата на вторите и третите поколения емигранти, родени и натурализирани тук, които не учат, не работят, източват щедрата социална система и, за огромно съжаление, не са малобройна част от обществото? Те живеят със самочувствието, че имат право да се ползват от благата на Европа, без да са ги създавали. Колко от тях желаят наистина да се интегрират? Колко са отблъснатите от прикрита дискриминация? Проблеми, които с трясък се стоварват върху Европа през последните няколко години и застрашават да взривят бъдещето ѝ!

Париж, Франция

Отблъскващия паралелен свят на гетата в крайните квартали и привнесената собствена култура и навици /по-скоро липсата на такива/, макар и повърхностно и само за една седмица, ги почувствахме и ние. Провесено пране по външни простори. Балкони, преливащи от струпана натурия, необяснимо защо намираща се там, а не в контейнерите за боклук. Дюнери и неприветливи магазинчета с арабски стоки. Улици и тротоари – отдавна непочистени и издаващи неприятна миризма. Квартал, в който се чувстваш чужд и ти е трудно да повярваш, че си в Париж. Още Джордж Б.Шоу го е казал, че „ разумният се адаптира към света, а неразумният адаптира света към себе си.”

Тъмна обратна страна на бляскавата монета Европа!

Това ли искаше да ми подскаже на изпроводяк за там Алена с думите „Париж не е това, което беше!” Тъжно и тревожно!… Световната столица на духовността не заслужава такова неясно бъдеще. Не, разбира се!

Последен ден в Париж

Топло ноемврийско утро. Казват, дъждовният сезон е почти целогодишен тук. За радост на художниците, които го изобразяват в багрите на всички времена. За тези 7 дни, обаче, времето се държи възможно най-приятелски към нас – чисти сини небеса, приятно хладно, с достатъчно слънчеви часове за дългите ни преходи на открито. Щяхме да го приемем като лична обида, ако не беше така.

Улиците на Париж ухаят от свежестта на хора, бързащи към работните си места. Събужда се кварталът, в който сме отседнали. Градът устремно се пришпорва по своите си задачи. До обяд. Когато от 12 до 14 часа настъпва времето за свещения ритуал на французите по малките ресторантчета и кафенета.

Париж, Франция

Бих изтъкнала, че от всички хранения във Франция най-важен е обядът. Той е необходим да утолиш глада, но и да освежиш ума. Френските деца се учат на изкуството да обядват, като всеки ден в училищните кафетерии им се поднасят четири ястия, включително сирене. За възрастните държавна програма, спонсорирана от работодателите, финансира обедното хранене. За работещите, които нямат бюфет или столова на местоработата, се раздават ваучери за ресторантите и магазините за храна.

Според социологически проучвания 60 % от французите всеки ден обядват в ресторант. Куп вестникарски статии твърдят обратното, че по американски образец идва краят на традиционната обедна почивка. Идеята да лапаш набързо и небрежно пред компютъра е изключително нездравословна, затова силно се надявам и вярвам в благоразумието на французите да опазят добрите си традиции от чуждото пагубно влияние.

Следобедът е по-спокоен. Отметнати са повечето задачи за деня и предстои вечерта – дългата парижка вечер, посветена на радостите от живота. Вече знаем защо всички обичат този град и мечтаят за сватбено пътешествие и меден месец в Париж .

Ние все още сме безгрижни туристи, времето е с нас и затова на бавен ход и с всички сетива за последно запечатваме в паметта си изгледи, звуци и аромати. Ще си ги припомняме и преживяваме отново в дългите зимни дни, които ни предстоят у дома.

След обяд пътуваме обратно за България – към ежедневните тревоги за все по-честите бомбени атентати по света, катастрофи с хеликоптери, вражески или приятелски огън, за градушките и наводненията. Към грижите за възрастните ни родители, за личното ни здраве. Ах, за него никога нямаме време, макар че ЕГН- то все по-често ни напомня за себе си.

И само понякога, силно се надявам, Париж ще идва в съня ни. Красив, но неразгадан докрай. Изпълнен с живот, но плашещ с дълбоките си противоречия. Все така романтичен и интимно-близък… и невидимо обитаван от духа на своите именити граждани, чиято енергия и ясни послания ни съпровождаха навсякъде през тези няколко безметежни и щастливи дни.

Тръгваме си заредени, облагородени, посветени и заразени с мечтата на милиони преди и след нас … да се върнем отново някой ден в Париж! И той да си е все същият – непроменен!

29.10 – 5.11.2015 ПАРИЖ

Автор: Таня Благова

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Париж – на картата:

Париж



Booking.com


Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

PDF24    Изпрати пътеписа като PDF   

Posted by on 06.04.2017.

Tags: , , , , , , , , , , ,

Categories: Париж, Таня Благова

0 Responses

Leave a Reply


« | »




Последни публикации


Страници



About Пътуване до...

Здравейте, Казвам се Стойчо Димитров и съм единият от двамата администратори на този блог. Другият администратор е Комитата. Сайтът е предназначен да разказва за нашите пътешествия из страната и чужбините, като с удоволствие се публикуват и разкази на други пътешественици. Условията на публикуване са малко по-надолу.. Малко история Сайтът започна работа през май 2006г, но […]more →
Switch to desktop version