мар. 02 2017

Из щата Манипур – Индия за последно (част 17 от През Азия на автостоп)

Продължаваме заедно с Маргарита и Георги в пътуването им през Азия – започнахме с прекосяване на Турция, минахме през Иран, навлязохме в Пакистан, провинция Бeлуджистан , минахме през град Мултан, провинция Пенджаб, спряхме в Исламабад, достигнахме Аботабад, тръгнахме по „магистралата“ Каракорум, за да стигнем митичната Долина на хунзите, която подробно изследвахме. После направихме няколко трека из планината Каракорум и тръгнахме към столицата Исламабад, откъдето продължихме към Лахор, преди да напуснем Пакистан. Влизането ни в Индия започна със Златния храм в Амритсар, продължи през джунглата към Дарамсала , през известния от телевизията проход Ротанг, и манастира Хемис. а за последно минахме през хималайските проходите – от Сисир Ла до Парфи Ла. След още обикаляне из Хималаите и Тибет (които можете да прочетете в блога на авторите), слязохме от Хималаите, а днес е последният етап от Индия – щата Манипур.

Приятно четене:

Из щата Манипур – Индия за последно

Индия

17 част на

През Азия на автостоп

Как на два пъти ни взеха за терористи, Манипур – бунтовници, кланове и елени, Мианмар – идваме!

Пазара на майките (Има маркет), Имфал – Индия, Манипур

Пазара на майките (Има маркет), Имфал

16.11

Силчар, щат Асам

На сутринта имахме възможност

да опознаем нашия благодетел и цялата му рода

Той се оказа чичото на мъжете от къщата, на чиято врата бяхме почукали. Околните три, четири къщи, всички до една, заедно с обширните земи в околността принадлежаха на тяхната фамилия – богати брамини. Нашият човек се водеше най-големия авторитет и бяха ни докарали при него за да реши той какво да прави с нас пришълците. Сравнително млад, беше живял 20 години в Канада, където в момента се намираха жена му и децата му.

Индия, Силчар – карта

Силчар

Понастоящем беше се върнал в родния си град за да разпредели имуществото си и да си построи кирпичена колиба в гората зад къщата, където да заживее духовен живот в усамотение. Също така като заможен и влиятелен човек имаше няколко проекта, единият от които беше да създаде бизнес за сина си, другият – да построи къща за децата си, които родени и израсли в Канада бяха отказали да се връщат в Индия, но се надяваше, че някой ден и това ще се случи.

Свамито, който яде основно листа – Индия, Манипур

Свамито, който яде основно листа

Неговото мнение беше, че в Канада дори да имаш пари трябва да бачкаш като луд, докато в Индия можели да живеят цял живот без да си мръднат пръста, само от имотите си. Въпреки, че самият той е заминал на времето, за да направи нещо с живота си, сега вече искаше да се оттегли от светския живот, но незнайно защо държеше и сина му да се откаже от перспективите си в Канада. В духовен план идеите му бяха значително по-ексцентрични, а именно след като се усамоти в колибата си да я огради със стена, за да не идват никакви жени или други натрапници. Искаше да си купи различни видове животни, като например птици, елени и тигър, сред които да живее, а да предаде цялото си имане на децата си като той остане без нищо.

Този план трябваше да бъде осъществен до края на следващата година. Самият той твърдеше, че не е религиозен, а само духовен и че в очите му всички живи същества са с еднакъв статут, както слънцето грее еднакво за всички без значение от религия, етническа принадлежност и т.н. Преди 7 години спрял да яде готвена храна с изключение на индийското сирене панийр и се прехранва само със суровоядство, основно шейкове от листа, които бере от градината. Заедно направихме дегустаторска обиколка на различните храсти и дървета около къщата … и туласито беше доста свежо 🙂

Естествено, човекът беше твърдо против нараняването на всякакви живи същества, поради което и ядеше само листа, плодове, ядки и цветя, както било постановено в древните текстове. Коренови растения като моркови, картофи не се включваха в диетата, тъй като след откъсването им убиваш растението. Аргументът срещу това да не се яде готвена храна бе, че Господ е създал всички живи същества със способността да се хранят директно без допълнителна обработка и не е възможно човек да не може да живее здравословно без да готви. Е, да си призная аргументът си го бива. Нещо революционно, което беше направил, беше че бе разделил имота си между дъщеря си и сина си, при положение че дъщерите никога не получават дял.

Това беше предизвикало силно негодувание в общността, често идвали да му се оплакват, че сега и техните дъщери искали дялове и им е навлякъл големи проблеми. Но той се гордееше много с решението си. Беше пратил две години сина си и дъщеря си в гурукула (духовно училище) в Бенгал, имаше останал белег след изрязването на издълбания тилак на гаудия вайшнавите на челото си (Обикновено тилака само се изрисува с натурални бои или глина, за първи път виждахме такъв перманентен). В къщата имаше храмче на Кришна и Рада, но въпреки това говореше за универсални принципи и дори се изказваше против храмовата система и обожествяването на мурти, което доста ни учуди.

След закуска с грис халва се разбра, че

всички съседи си помислили, че сме терористи

и дошли в 11 вечерта да искат да ни водят в полицията, но домакинът ни ни защитил. Трябваше да направим малък тур из другите къщите на родата, за да се успокоят и уверят, че сме най-обикновени туристи. Само това не беше ни се случвало, в град в който мюсюлманското население е близо 50% и с доста нелегални имигранти от Бангладеш, нас европейците да ни вземат за терористи! Били гледали по телевизията за терористичните актове във Франция, та си помислили, че можем да сме опасни … Човешката логика понякога просто е невероятно гениално-брилянтна! 🙂

След като свършихме с прането и обядвахме стана време да потегляме. Нашият човек, който описах малко като луд, но всъщност си е съвсем нормален и невероятно добър човек, ни качи на една рикша и преди да се усетим я плати. Благодарихме му за огромното гостоприемство и се разделихме. Рикшата ни остави в центъра, та се наложи да си хванем още една до края на града. Вървяхме километър, два, но къщите все не свършваха.

Асам заедно с Бенгал ми се струват най-гъсто населените места, на които някога сме били.

Един човек, отиващ към летището, ни изкара още 2 км извън града, на по-безлюдно място. След това друг ни взе до някакво село на още 4 – 5 км. Стопът се закучи. Пътят беше потресаващо разбит. Частни коли минаваха рядко и то на къси разстояния, а и камионите бяха малко. След около 30 – 40 минути отново започна да се стъмва. За къмпингуване ситуацията не изглеждаше никак подходяща, но този път бях решила изобщо да не ми пука, а пък и усещането, че нещо винаги ни помага вече ми се е затвърдило доста силно и нямах право да се съмнявам и притеснявам.

Скоро образован асамец спря. Беше директор на училище, намиращо се на 15 км по-нататък. Разказа ни, че срещнал френски стопаджия преди няколко месеца, взел го, че и даже го приютил в училището. Попита къде ще спим и след като му казахме, че си търсим място за палатка, с готовност и на нас предложи да останем в някоя от класните стаи. Ние разбира се само това и чакахме, така че въобще не му мислихме.

Все още не мога да осъзная какви магически сили ни движат по пътищата, така че всичко се нарежда в последния момент по необходимия начин. Просто е неописуемо 🙂

Пристигнахме в училището. Внесоха ни две дървени легла в една от класните стаи, след което ни поканиха на вечеря в столовата. Ако си мислите обаче, че се намирахме в обикновено училище и нищо чудновато не се случваше, се лъжете.

В Индия просто е почти невъзможно да прекарате дори няколко часа без да ви се изпречи някоя непонятна лудост.

Баптистко училище – Индия, Манипур

Баптистко училище

И така, оказахме се в

християнско баптистко училище,

а директорът е покръстил се мюсюлманин, основал училището с американски помощи. Още навремето баща му работел за мисионери и преминал в християнската вяра, но майка му не могла да „предаде“ вярата си и си останала мюсюлманка. Това разбира се не й пречеше да си живее щастливо в баптисткото училище. Съпругата на директора пък беше от щата Манипур и си беше християнка по рождение. Двамата били единствената такава двойка в целия регион, който и ние забелязахме е населен основно с мюсюлмани, но не се оплакваха да имат някакви проблеми. Учениците бяха 900, като по-голямата част изобщо не бяха християни, но това явно нямаше значение.

Мениджърът и собственик на училището – Индия, Манипур

Мениджърът и собственик на училището

17.11

Трябваше да станем преди да са започнали часовете и да поемем възможно най-бързо на стоп. Очакваха ни 250 км през планински регион и пътища в много лошо състояние до столицата на последния индийски щат, който щяхме да посетим –

Манипур

В християнското училище – Индия, Манипур

В християнското училище

Оставаха ни 25 км до границата на равнинния, пренаселен щат Асам, след което щяхме да тръгнем през планините, обитавани от манипурски племена. Нямахме търпение да навлезем в този щат, който по всичко изглеждаше, че ще е поне толкова вълнуващ и необикновен колкото Мегалая. Това, което знаем за щата, е, че е обитаван от няколко воюващи за територия племена с източноазиатски черти; че целият трафик на наркотици от Златния триъгълник минава от тук към вътрешността на Индия; че е място което въобще не минава за сигурно. Християните и хиндуистите са в равни отношения, а основното племе се нарича митай (meetai people). Предстоеше ни да се впуснем из

дебрите на ненаселения Манипур 🙂

Пейзажче в Асам – Индия, Манипур

Пейзажче в Асам

Излязохме на пътя и

започна най-ужасяващия стоп от целия ни престой в Индия

Чакахме по 20 минути, за да ни вземе някой за по 3 – 4 километра. Селата и къщите се нижеха безкрай и 25-те км допоследното село от Асам,

Джирибам (Jiribam)

ни се струваха невъзможни за изминаване. След два часа бяхме сменили три превозни средства, а бяхме се придвижили едва 10 км. Пътят естествено беше изцяло разбит. Не знам ако човек трябва да стопира 200 – 300 км из Асам какви нерви и спокойствие ще са му необходими.

От Силчар до Жирибам – Индия, Жирибам – карта

От Силчар до Жирибам

Петнадесет километра преди Джирибам късметът ни се усмихна. Камион с двама манипурци първоначално ни подминаха, но после изчаквайки на един полицейски пост за проверка, решиха да ни вземат. Не смеехме дори да попитаме къде отиват при мисълта, че ще ни свалят след 2 км, а и те не ни питаха… Достигнахме Джирибам и стана ясно, че ще

пътуват за Имфал (Imphal), столицата на Манипур

и са съгласни да ни вземат.

В нашия втори дом – поредния индийски камион – Индия, Манипур

В нашия втори дом – поредния индийски камион

Започнахме бавното изкачване през планините

Пътят беше значително по-добър и навлязохме в

гъста, красива джунгла

През 10 – 15 км имаше селца от по няколко бамбукови къщички със сламен покрив, които ни напомняха много на Лаос. Местните също приличаха на лаосци или тайландци и се обличаха по подобен начин. Често минавахме през военни постове и се виждаше ясно, че военните са в пълна бойна готовност, нащрек. Въпреки това всичко изглеждаше спокойно и тихо. Селцата бяха предимно християнски с малки баптистки църкви и не особено населени.

По пътя към Имфал – Индия, Манипур

По пътя към Имфал

По едно време шофьорът каза, че ще пристигнем в Имфал на следващия ден, но този път не се шокирахме. Здравата школовка в Индия вече ни е понаучила, че

200 км с камион отнемат поне два дена,

така че се излегнахме удобно в широката кабина и се отдадохме на дремване и съзерцание на джунглата. Естествено безкрайните спирки не липсваха. Спирахме да

  • товарим бамбук,
  • да ядем,
  • да оправяме документи,
  • да сменим спукана гума,
  • да ходим до тоалетна,
  • да купим зеленчуци
  • и какво ли още не.

Вечерта пристигнахме в малко селце и помолихме местните да опънем палатката в нещо като дъскорезница на открито. Теренът е планински и равните места са доста кът, но за щастие дъскорезницата се материализира точно до камиона. През нощта не беше студено и спахме необезпокоявани. Шофьорът ни предупреди, че ще тръгваме в 3 през нощта.

18.11

Навихме си часовниците и в 3:30 палатката и багажа бяха стегнати, ала в камиона нямаше и следа от раздвижване. Нашите хора спяха като заклани. Единствено хъркането на огромно прасе от кочината в съседство нарушаваше нощната тишина. Беше ни доста хладно и вместо да чакаме извадихме пак чувалите и си легнахме върху дъските в дъскорезницата. Към 5 ч. хората се разбудиха и вдигнаха и нас. Поехме отново на път. Проспах цялата сутрин и се събудих, когато

камиона спря отново за военна проверка

Започнаха да ни проверяват документите и когато попаднаха на пакистанските визи бая се ошашкаха. Започна се голямо суетене и проверки. Един военен с по-висок чин взе да ни разпитва и след като се убедиха, че сме обикновени пътешественици, той извинително ни обясни, че сега светът бил в много критична ситуация и имало много европейци, преминали към Ислямска държава, та затова така проверявали. Направо ми увисна ченето,

вече за втори път ни вземаха за терористи

Стори ми се направо обидно.

Продължихме с камиона през джунглата, която постоянно ни напомняше на колумбийски регион, пълен с нарко картели. Това впечатление още повече се засилваше от военните с калашници в ръце и странните изражения по лицата на местните. Към обяд слязохме от планините и на 15 км преди Имфал се разделихме с нашия камион, който остана да си оправя гумата в един сервиз.

Жени носят вода – Индия, Манипур

Жени носят вода

Веднага ни взеха на стоп и скоро се озовахме в

Имфал – манипурската столица

Времето беше облачно и градът не ни се стори никак привлекателен. Занемарени стари постройки и сивота, но поне липсваше индийската лудница и мръсотия. Имаше нещо интересно във въздуха. Отбихме се до един интернет клуб, след което се насочихме към хоста ни от couchsurfing.org. Оказа се, че живее извън града на много спокойно, зелено място с борова гора в съседство.

Манипурска колиба – Индия, Манипур

Манипурска колиба

Когато пристигнахме доста се изумихме що за място е това. Няколко големи постройки тип хамбар, с широк двор и статуя на дракон по средата. Единият „хамбар“ бе изцяло за нас, вътре имахме две легла с мрежи за комари и голяма маса. В съседния живееше друг гост, изумителен пътешественик от Испания, който не използва пари по време на пътешествието си, като има заделени единствено 200 евро за визи. В третата постройка в традиционно племенен стил живееше нашия хост Милан.

Седалището на UFO - Индия, Манипур

Седалището на UFO

Имаше и една къщичка, която служеше като кухня, където огънят се палеше в дупка в земята и всичко се готвеше на огън.

Кухнята в UFO – Индия, Манипур

Кухнята в UFO

Банята и тоалетната бяха полеви – просто две параванчета в гората. Впоследствие разбрахме, че сме в

центъра на организацията UFO (Universal Friendship Organization),

а домакинът ни е неин секретар. Това е местна манипурска организация, образоваща младите в ненасилие и мир, като в същото време активно предотвратяваше въоръжени конфликти между различните племена. Опитваха се да възродят и запазят културните традиции от миналото на племената, обучаваха младите на традиционни бойни изкуства и имаха много софистициран кодекс, регулиращ моралните ценности, начина на живот и дори храненето. Основателят и учител на UFO починал през 2006 г., като последователите вярвали, че ще възкръсне и не го кремирали, нито погребали тялото до ден днешен. Разложеният труп се пази някъде в Имфал. Организацията имаше над 2500 члена и близо 200 центъра из Манипур и явно е много популярна.

Индия, Имфал – карта

Прекарахме остатъка от деня в приказки с хоста ни Милан и пътешественика Джон. След два дни започваше един от най-важните манипурски фестивали Сангай и Милан ни покани да останем за него … и всъщност до когато си искаме. Решихме да си починем хубаво преди влизането ни в Мианмар следващата седмица, още повече, че мястото беше страхотно и много интересно.

Убежището ни в UFO – Индия, Манипур

Убежището ни в UFO

Абсолютно всеки ден Милан ни канеше на закуска, обяд и вечеря, а нощно време седяхме около голям огън и бъбрехме безспир. Вечер ставаше доста хладно, но дебелите плюшени одеяла правеха спането топло. Планирахме на 24-ти най-късно да стопираме към границата, като се надявахме да успеем да изминем 100-те километра до там за ден и половина. Чувствахме се много превъзбудени от факта, че след половин година живот в мистичната Индия, майка на невъобразими чудеса, ни остава само седмица до напускането й. Неизвестното предстоеше. Наслаждавахме се на всеки оставащ ден от престоя ни в Манипур.

19-23.11

Манипур – бунтовници, кланове и елени

За няколкото дни прекарани в организацията UFO придобихме странна картина за страната на съкровищата, както се превежда Манипур. На кратко, нестабилната политическа обстановка се дължеше на

силната убеденост на манипурци, че трябва да станат независими от Индия

и че винаги са били отделна страна със собствена култура, език, писменост и религия и чак по време на колониализма, Англия ги включва в състава на Британска Индия. Хората са настроени срещу всичко индийско и твърдо са решени да се отцепят, въпреки че икономически изглежда невъзможно да оцелеят сами. Голяма част от населението, главно племето митай са хиндуисти, след като 15-ти век краля им приел вайшнавизма. Но днес младите се опитват да възстановят древната си религия санамахизъм, почитаща бога на слънцето Санамахи и поголовно се отказват от хиндуизма.

По улицата на Имфал е рядкост да се види табела на хинди,

използва се латиница или собственото писмо митай.

В резултат на този силен национализъм са се сформирали

бунтовнически групи, които се крият в гората

и при всяка удобна възможност нападат военните, отвличат политически лидери, блокират пътища и безскрупулно убиват хора. Като цяло са подържани от митайте и дори нашата пацифистична организация не се опитва да ги възпира. За първи път в живота си имах възможност да разговарям с човек с племенни ценности, който оправдава убийството и стойността на територията е по-висока от тази на човешкия живот. Доста поспорихме, но се оказа изцяло безплодно.

По време на престоя ни бунтовниците бяха блокирали пътищата. Автобуси и други частни превозни средства не се допускаха към Манипур. Четейки местния вестник разбирахме, че почти всеки ден войник или замесени в политиката хора биваха разстрелвани.

Други основни проблеми бяха междуплеменните териториални вражди

Основното племе митайобитаващо равнината на Имфал беше в конфликт с племената нага и куки от хълмовете, понякога дори и с митай от хълмовете. Два, три дни преди да тръгнем към границата Море (Moreh) студенти куки блокираха главния път и щеше да се наложи да минаваме по заобиколен път, който не се водеше много сигурен. Затова решихме да тръгнем по-рано, тъй като не се знаеше какво може да се случи във всеки един момент. От друга страна целият трафик на наркотици и оръжия минава през границата Море, което прави региона допълнително нестабилен.

Въпреки всичко това Манипур е изключително интересен щат и хората са много гостоприемни към чужденци, така че ние не почувствахме особена опасност и според мен няма съществени проблеми да се посещава щата.

Племето митай се дели на седем клана, като според древните им текстове всеки клан е добър в нещо и дори има предписания какви плодове и зеленчуци не трябва да консумират хората от дадения клан, защото в противен случай им се развалят уменията.

В Манипур обитава и един от най-застрашените редки елени на Земята,

еленът Сангай,

който е и символ на щата. Успяхме да го видим в зоологическата градина, която се намираше до нашата организация. Племенната култура на Манипур е много богата, включва митове, анимистични култове, бойни изкуства, театър и танци. Малко хора знаят, че полото произхожда от тук. През тези дни научихме много за племето митай благодарение на хоста ни, който беше от клана на дипломатите.

На 21-и започна

фестивала Сангай (Sangay),

който има за цел да промотира туризма и всички видове изкуства и спортове биват представени в продължение на десет дни. Беше ни много интересно и две вечери поред ходехме да гледаме програмите. Имаше и панаир, традиционни храни, репродукция на къщи на различните племена, както и техни тотеми. Въпреки, че обстановката беше малко особена заради ненормалното количество на специални части с калашници, много ни хареса. Хората не бяха виждали много, много туристи и всички искаха да се снимат с нас или да си говорим. Превърнахме се и ние в знаменитости.

Фестивалът Сангай – демонстрация на танца Раз Леела – Индия, Манипур

Фестивалът Сангай – демонстрация на танца Раз Леела

Видео на танца Рас Леела

Тези дни в UFO-то пристигнаха още странни птици и станахме група от ексцентрични пътешественици – австралиец пътуващ близо половин година с колело из цяла Югоизточна Азия и Индия; сибирец с мотор, който живее и пътешества из Индия от четири години; испанеца Жоан, който пътува без пари през Азия и ние двамата. Така че вечер около огъня пътешественическите разговори и луди разкази не спираха.

Поло мач

За първи път през живота си присъствахме на мач по поло, традиционния спорт в Манипур. Ето какво да очаквате, ако попаднете на мач в Имфал:

Откриване на поло мач – Индия, Манипур

Откриване на поло мач

Традиционен танц на откриването – Индия, Манипур

Традиционен танц на откриването

Видео на традиционния танц на откриването

– В публиката през трима човека ще седи тежко въоръжен тип от специалните части с калашник в ръка.

– Преди започването, нещо като гвардейци-клоуни ще маршируват с барабани и ще правят смешки.

– Играчите при сблъсък ще изхвърчат от конете си.

– И най-странното: който и да вкара гол публиката ще аплодира във възторг.

Мачът, който се играеше на едно от най-старите поло игрища, завърши 7:6 в полза на Индия, американците загубиха с една точка.

Съвременното поло се отличава от оригиналната стара версия,

с това че е адаптирано да има по-малко контузии и да е годно за интернационален спорт. В традиционния вариант, който всъщност се играе и до ден днешен от манипурците, топката може да се улавя с ръка и ако това стане противника има право да ви шибне със стика си. Играчите са толкова добри, че яздят провисвайки се странично от коня и често има брутални сблъсъци, така че цялата игра изглежда повече като битка. Оказа се спорт наистина много вълнуващ за наблюдаване.

Имфал за нас така и си остана прашен и не особено интригуващ град. Сравнително малък, с една единствена забележителност – Кангла форт, служи единствено като спирка по трасето Индия – Мианмар и туристите са рядкост. Това, което ни впечатли, беше централният пазар, наричан още

Пазара на майките (Ima market)

Пазара на майките (Ima market) – Индия, Манипур

Пазара на майките

Пазара на майките (Ima market) – Индия, Манипур

Жена продава „дебели“ банани

Пазара на майките (Ima market) – Индия, Манипур

Сергии по улиците

Пазара на майките (Ima market) – Индия, Манипур

Нага чили – едни от най-лютите чушки на света

Пазара на майките (Ima market) – Индия, Манипур

Обяд на пазара

Пазара на майките (Ima market) – Индия, Манипур

Щанд за бетел

В три отделни сгради с местна архитектура на издигнати бетонни площадки седят хиляди лелички и баби и продават всевъзможни екзотични зеленчуци, плодове, стоки за бита и дрехи. Всички са облечени шарено, с традиционната пола. Много е интересно да се разхожда човек там. Почувствахме се отново като в Югоизточна Азия. Продаваха се змиорки, ферментирала и сушена риба и много непознати за нас зеленчуци, които до сега изобщо ги нямаше в останалата част на Индия.

24.11

Сутринта станахме и преди да си тръгнем всеки от нас си посади по едно мангово дърво, като след 3 – 4 години можем да се върнем и да ядем от „нашето“ манго на корем. Традицията в UFO-то беше такава, всеки гост трябва да посади дърво. После ни интервюираха и след лек обяд бяхме готови да поемем на път.

Сеене на манго - Индия, Манипур

Сеене на манго

След цяла седмица прекарана на това невероятно място, с толкова интересни хора,

направо не ни се тръгваше

Милан, един от най-милите ни хостове до сега, ни изпрати с добри пожелания, след което всички се пръснахме в различни посоки, кой с мотора си, кой с колелото си, кой с палеца или краката си.

Луди пътешественици, събрани в UFO – Индия, Манипур

Луди пътешественици, събрани в UFO

С две рикши се придвижихме извън града и започнахме стопа. Както често се случва, един загрижен младеж дойде да ни убеждава, че никой никога нямало да спре и стопът е невъзможен в Манипур. Едвам успяхме да го отпратим и не след дълго ни спря едно мини ванче, с което пътувахме близо 40 – 50 км до подножието на планината. Веднага след това ни качи един камион до село Море на границата.

Финалните 60 км изминахме много бързо,

защото шофьорът караше като луд, въпреки че пътят беше планински и с много завои. Камионът не беше натоварен, асфалтовияt път доста добър, така че още в 4:30 следобед, по светло стигнахме

Море

Милан ни беше посъветвал да отседнем в едно хотелче „Sangai Lodge“, където щели да ни позволят да си опънем палатката. Цялата главна улица в Море беше в долнопробни хотелчета, но нашия бързо го открихме. На втория етаж имаше огромно пространство под ламаринения покрив и собственикът веднага се съгласи да бивакуваме там. Милан му беше звъннал предварително да предупреди, че идваме. Когато се качихме на втория етаж да разпъваме, човека изведнъж ни показа малка, спретната стайчка и настоя да я вземем без пари. Накрая се съгласихме, въпреки че се почувствахме доста неудобно.

Вечерта готвихме заедно с домакина ни в неговата стая – бамбук с картофи и къри от един много странен зеленчук. Собственикът беше адски добър и въпреки че плащаше наем за сградата и абсолютно сам трябваше да се справя с всичко, включително и с прането на чаршафи и чистенето на стаите, въобще не се поколеба да ни подслони.

В хотела беше отседнал и един 60 годишен холандец, който си правеше двумесечен тур с колело от Тайланд през Бирма до Индия. Той пък ни подари сим карти за Бирма и Тайланд.

През нощта беше много по-топло от Инфал и се наспахме добре.

Последна нощ в любимата ни Индия!

25.11

Индия, Море – карта

Море е доста оживено гранично градче

или по-скоро селце. Ако в Инфал човек все още чувстваше, че е в Индия и хиндуистки елементи се забелязваха навсякъде, то в Море усещането беше изцяло като в Югоизточна Азия. Трафикът беше доста натоварен и коли и камиончета, пълни с китайски стоки, бръмчаха наоколо.

Море и съседното мианмарско село Таму са безмитни зони

и на индийците както и на бурмийците им е позволено да преминават свободно границата, но не могат да излизат извън двете селища. В резултат на това в Море беше пълно с мианмарци и безумно евтини китайски стоки, внесени от Мианмар. Индийците идваха с камиони и изнасяха електроника и какво ли още не.

Самата граница беше на 2 км от центъра на селото

и докато вървяхме забелязахме поне десет различни църкви – баптистка, адвентистка, презвитерианска и дори католическа. Явно всички църкви си имаха представителства в Море. Скоро излязохме от селото и достигнахме железен мост над малка рекичка, а

от другата страна имаше табела „Добре дошли в Мианмар!“

Една от десетките църкви в Море – Индия, Манипур

Една от десетките църкви в Море

Наложи се да се връщаме обратно и да търсим имиграционните,

за да ни бият печат, че излизаме от Индия. Такава граница не бяхме виждали. На никой не му пукаше кой влиза и излиза и какво носи.

Неслучайно от тук минава основният трафик на хероин

Вярно е, че от индийска страна по пътя към Имфал имаше два по-сериозни военни поста, където уж проверяваха всички, но нас например на един от тези постове ни черпиха с чай и таман щяха да ни записват данните от паспортите, когато военният промени решението си и започнахме да си говорим и да се хилим заедно.

Moreh, Manipur, Индия

В имиграционното нямаше други преминаващи и слава Богу, защото работеха с такава скорост, че чакахме половин час да ни впишат и да ни бият печатите. Въобще не ни претърсваха и най-учтиво ни изпроводиха. Стигнахме отново до железния мост и с огромно вълнение пред очакващата ни нова действителност

се сбогувахме с Индия

Прекрачихме на Бирманска земя.

Пазарът на границата Индия-Мианмар – Море – Индия, Манипур

Пазарът на границата

Очаквайте продължението

Автори: Маргарита Ценова и Георги Златев

Снимки: авторите

Други разкази свързани с Индия – на картата:

Индия



Booking.com


Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

PDF24    Изпрати пътеписа като PDF   


No responses yet

Leave a Reply


Switch to mobile version