окт. 11 2016

Мароко (2): Сахара с джип и каньоните Дадес и Тодра

Published by at 10:12 under Мароко,Мишо,Сахара

Продължаваме с Мишо и неговото пътуване из Мароко. Започнахме с Маракеш и нощуваме в пустинята Сахара, а днес освен с джип из пустинята ще разгледаме каньоните Дадес и Тодра

Приятно четене:

Мароко

с Мишо и Теди

Пътепис за екзотично Мароко с Мишо и Теди.

Част втора

Сахара с джип и каньоните Дадес и Тодра

и Маракеш за финал

Четвърти ден –

Сахара с джипове 4х4 

Успяхме да починем няколко часа след тази незабравима авантюра и ето ни в 11 часа всички на рецепцията на хотела, готови за поредното изпитание (спахме около 4 – 5 часа). Бяхме наели два джипа 4х4 с по 7 места.

В предварително уговорения час Моха и двама шофьори, облечени в синьо, ни поеха, настанявайки ни по колите. И ето – потеглихме.

Само по начина по който нашият шофьор изфорсира джипа ми стана ясно, че

ще има висок АДРЕНАЛИН

Така и стана. Започна едно интересно пътешествие с непрекъснати гонки между двете мощни коли и красиви пейзажи откриващи се пред нас. В далечината различавахме една вкаменена висока и дълга част, приличаща на планина, но прекалено ниска, за да бъде такава, за която местните ни казаха, че е

границата с Алжир,

силно охранявана от военни и наблюдателни камери. И ето че любопитството започва да те човърка, къде ли са се скрили, какво ще стане ако приближим, къде са тези камери… ?

Сахара, Мароко

Намирахме се в една безлюдна зона с пясък, скали и над 40 градуса температура. В един момент шофьора ни показва нещо като езеро в далечината, но това беше в следствие от силно нагрятата от слънцето земя, наречено МИРАЖ. Супер, успяхме да видим и този феномен.

В един момент се приближихме до една скалиста част, където спряхме и слязохме за снимка. Учудването ми беше огромно, когато видях, че това са

фосили или вкаменени морски организми

от преди милиони години. Моха извади едно шише с вода и намокри скалата, като по този начин успявахме да различим по-добре охлюви, морски звезди, корали и т.н. сякаш замръзнали в горещият камък. От групата започнаха да си търсят отделни парчета за спомен. Направихме обща снимка и след като се полюбувахме на красивата гледка потеглихме.

Движихме се по “ръба” на пустинята –

от едната страна Сахара, а от другата камениста зона. Колите засилиха. От време на време се изкачвахме по някоя дюна, форсирайки джиповете, поставяйки нервите ни на изпитание. Виждах само усмихнати лица и това ме радваше.

Сахара, Мароко

В един момент се движехме успоредно на другата кола с останалата част от групата. Аз ги снимах и те нас също. Замислих се „колко сме странни, вместо да снимаме околноста, то ние намирайки се на това вълшебно място сме насочили камерите си един срещу друг, игнорирайки природата…..” викайки на отсрещният и жестикулирайки “… после да ми го пратиииииииш по скайпа… …  и ти на меееееен… !!!”. Изведнъж си дадох сметка, че се намираме в зоната на

номадските хайми

Виждахме стада с камили и за мое учудване много магарета сред нищото. Приближихме до една от малкото номадски хайми и спряхме. Щяхме да имаме контакт с тези странни за нас хора и да пием чай в една от хаймите.

В дъното на пустинята различавах растителност. Моха ми обясни, че това е защото има подземни реки. Номадите се местят в търсене на тези зони, където животните им могат да пасат.

  • Как разбират да ли има вода? По растителността. Копаят до 10 метра и готово.
  • Кога се местят на друго място? Когато растителноста вече я няма и животните няма какво да пасат.

Освен няколкото хайми, които виждахме ми стана интересно, че имаше една колибка направена от кал. Пак Моха ми обясни, че това е така тъй като тези номади са останали за по-дълго време в района и затова са я построили. Под сенника на тази къщичка спеше малко детенце, а до него други две си играеха. Разгледахме хаймата, направена от камилски косъм, здраво закрепена за земята. Вътре в нея от едната страна сядят мъжете, а от другата жените.

Моха ни заведе до импровизираната им кухня. Фурната беше направена от кал и беше ниска, т.е. при всяко готвене трябва да се навеждаш. Съдовете бяха странни. Освен от глина имаше и от палмови листа в които се прави кус-кус на пара.

Попитах Моха, коя е основната храна типична за района. Много варени зеленчуци и ако е възможно месо. Но най-доброто и предпочитано ястие за тях е камилското мляко с фурми-каза ми че могат да се препитават само с това.

Показа ни също нещо като склад за вода, която се съхраняваше в пласмасови бутилики, някои от тях покрити с плат, който се мокрел, когато номада пътува и по този начин задържал ниската температура. Седнахме в хаймата и изведнъж една млада жена излезе от колибката, за да ни сервира ментов чай с фъстъци. Беше притеснителна и се усмихваше. Каза нещо на Моха и бързо влезе в колибата. Повече не я видяхме. Нашият водач ни обясни, че тъй като е Рамадан и не може да пие и яде през деня, жената е помолила да и кажем дали чаят е достатъчно сладък и ако не е да го подслади. Бях изумен от това как е възможно тези хора да преживяват при тези екстремни условия? Задавах си въпроса на какво си играят тези дечица, какво бъдеще ги очаква?

След като изпихме чая и доволни от това докосване с автентичното Мароко, потеглихме отново посока едно изоставено от французите село. Зоната в която се намирахме е била обитавана от френския легион. Тук има много мини и най-различни минерали. Стигнахме до една от тях. Нямаше никакви защитни мерки или табела на която да пише ВНИМАНИЕ или нещо подобно. Намирахме се в зона с дълбоки ровове пълни с минерали, а от среща въпросното селце. Изумително.

Сахара, Мароко

Моха ни разказа за видовете намиращи се в зоната, показвайки ни някои от тях – имаше едно местенце, където миньорите бяха ги складирали в едни съндъци с цел амбулантна продажба, покрити с едно старо одеяло. Беше ми много интересно. С всеки изминал момент научавах повече и повече за тези хора, начина им на живот, култура…

И ето ни отново по колите посока Мерзуга, където се намираше един

Оазис

Там спряхме и видяхме много палми и кладенци с вода. Това е една система, която се казва Кхетара изобретена от персите 1000 години преди новата ера, използвана и в днешно време в Мароко, но за нея ще Ви разказвам в следващият ден.

Разгледахме, намокрихме се с вода, снимахме и потеглихме за хотела. По пътя се спряхме в едно магазинче, където си накупувахме студена вода и продължихме. На всичкото това бих искал да добавя, че пейзажът беше невероятен, интересен.

Пътувайки до различните места, непрекъснато се наслаждавахме на тези изключителни гледики, които направиха това пътуване незабравимо. И ето ни в хотела. Часът беше около 14. Обядвахме и… хайде на басейна.

Тук се случи и известната фраза на младоженката Руми към нейният съпруг Иван. Но нека да Ви разкажа малко и за тях. Току що оженени, решават да си направят меденият месец в Мароко с нас. Руми много се грижеше за Иван и понякога му говореше, като на малко детенце. ЛЮБОВ… Ние всички много им се радвахме.

Калин (вечно влюбеният в камилите) беше як, здрав и висок мъж с невероятно чувство за хумор. Докато обядвахме Руми каза на Иванчо: Сега ще те намажа с кремче, за да не изгориш и ще отидеш да си играете с Калинчо на басейна…  и да слушате!!! Ааааааа…  любими са ми!!! Скъсахме се от смях. От този момент натам това и стана като лаф в групата.

Много важно е това, че ние се веселяхме непрекъснато. Смеехме се до сълзи. Голям принос за това имаше и наш Калинчо. С Иванчо скачаха в басейна състезавайки се кой ще направи по-голяма бомба. Траяна ги снимаше непрекъснато, а ние останалите гледахме и се заливахме от смях. Гери се опитваше да чете някаква книжка… да бе да…  с тези индивиди пред нас беше невъзможно да се концентрираш. Бяха щурития след щуротия.

Тук стана нещо интересно. Помните ли че в разказа за вторият ден Ви разказах за двете момчета американци, единият от които избъзика Калин, правейки физиономии зад гърба му, докато нашият си правише селфи. Та седим си ние, Калинчо прави бомби и изведнъж виждаме кого?… двете въпросни момчета. Представете си какво им беше учудването и физиономията която направиха, когато видяха нашето момче отново.

А Калин като ги видя – грейна. Започна да им говори на български „ела бе ела, знаеш ли колко е хубава водата…  или…  аз съм от Берковица, нали знаеш къде е… ” Момчетата нищо не разбираха и само поклащаха с глава опитвайки се да повторят фразите на български. Много смях. Така прекарахме следобеда, всички заедно на басейна. Прибрахме се по стаите, за да се изкъпем и преоблечем и хайде на вечеря.

Сахара, Мароко

А от хотела бяха приготвили маси с покривки на терасата с басейна, индиректно осветление и на фона…  САХАРА. Удивителна гледка.

Събрахме се всички, но в един момент си дадохме сметка, че нещо ни липсва. Няма биричкааааааааа… !!! Как можеш да прекараш такава романтична нощ без чаша студено бяло вино или бира? Айде, пак щуротии.

Отивам аз при Моха и го помолих да ни осигури транспорт, за да търсим по селата бира. Момчето веднага ни намери един джип и двама местни, които да ни придружат. И ето ни аз, Ванката и Калинчо на път за… нямахме представа на къде отиваме, а и беше вече тъмно. Колата ни се отдалечаваше все повече от хотела, а пред нас не се виждаше нищо. Ние тримата започнахме да се споглеждаме.

След около половин час каране се озовахме в едно селце, много лошо осветено…  на края на света. Слязохме от джипа и момчетата ни прекараха през разни тъмни улички, където от време на време имаше събрани някои местни, които ни изучаваха с поглед.

Вкараха ни през една врата, после през не помня колко още и на края стигаме до едно помещение, където най-после запалиха светлини. Едно момче застана пред нас и ни попита какво искаме. Бирааааа. Но първо – колко струва? 2,50€ на кутийка ни отвърна момчето. Купихме бира за 160€.

Продавачът гледаше объркано или изплашено – не можах да определя, но без съмнение беше доволен от направената сделка. Излязохме на бързо и към джипа.

По пътя се отбихме до някакъв магазин, за да си купят момчетата вода и цигари. Ванката и той имаше поръчка, така че се възползва от спирката. Аз бях притеснен, защото представете си в мюсюлманска държава, на Рамадан, един джип пълен с не помня колко стека бира, ако ни спре полиция…  За радост имахме късмет и всичко мина без премеждия. И ето ни в хотела. Жените и Ники ни чакаха. Седнахме, разделихме биричката и най-после се насладихме на тази романтична вечер. По едно време Калин извади и уиски. През ноща си легнахме… късно беше. На другият ден ни очакваха известните каньони на Дадес и Тодра.

Сахара, Мароко

Пети ден

Каньоните Дадес и Тодра

 

И ето ни сутринта всички в комплект потегляме за Тодра, където щяхме да отседнем в един разкошен планински риад. Планът беше да минем първо през долината на розите – Келат Мгоуна, Дадес с известните си отвестни скали, после да хапнем, пътят на 1000 каасби и от там към каньоните на Тодра.

Сбогувахме се с пустинята и потеглихме. Усещах, че Ванката е леко неразположен и не предполагах, че е хванал вирус, който после ще подейства на неговата половинка Руми, на Ники, на Теди и на още една туристка за съжаление. Истината е че

на много места разреждат натуралният сок с чешмяна вода,

а тя провокира на някои хора с по-слаб имунитет стомашни разстройства, повръщания, висока температура тъй като европееца не е свикнал с нея.

Хигиената също не на всякъде е на високо ниво

Мога само да предполагам от къде са хванали този вирус, но не и да бъда сигурен. Блъсках си главата, но без успех. Знаех само че НЕ Е НУЖНО ДА СЕ КАРАТ ХОРАТА В БОЛНИЦА… отминава за един два дни с или без антибиотици…  минавал съм го стотици пъти с мои туристи, а и самият аз съм хващал този вирус, за който няма ваксина… За това и

винаги предупреждавам хората,

с които съм, да не пият вода от чешмата, да посещават заведения, където има много местни, защото те знаят къде е прясна храната…
Пътувахме през различни селца в едно от които жените бяха берберки – облечени в черни була и под тях в шарени дрехи. Направи ми впечатление, че повечето от тях закриваха наполовина лицето си. Историята на тези места е че през вековете тук са се водили много войни, голама част от мъжете са загивали и жените са оставали вдовици, заради което са се обличали в черно. Това си остава традиция и за това до ден днешен те пак си ходят така. Беше доста странно, защото по принцип този вид облекло не е типично за Мароко.

Но най-интересното за мен е че тази традиция е била разпространена в зоната на Кастиля, когато жените са носили абсолютно същите дрехи, а са били християнки – говорим за 1400 година. Този стил се пренася в Андалусия в едно разкошно градче, което се казва Вехер де ла Фронтера до времето на Франко, който я забранява през 1939 г. Жените, които са се обличали по този начин са се наричали Las Cobijadas. Както и да е…

Пътуваме и пред нас се появяват стотици разкопки в каменната пустиня…  Кладенци.

Система Кхетара или Кханат,

създадени от персийците 1000 г. преди новата ера. Тя се състои в това, че откривайки подземни реки са се правели канали близко до повърхността на земята свързани с водните и много кладенци, като флейта. По този начин водата, която се е спускала на долу е привличана близко до повърхноста и чрез тези отвори се е могла да се изтегли – било то чрез жива тяга или чрез макари. Аз самият опитах да я кача чрез тази система помагайки си с краката. В продължение има едно изображение и видео, където се вижда как.

Сахара, Мароко

Многото кладенци се намират близко един до друг заради подръжката и почистването на каналите. В един момент решаваме да спрем и… да слезем в тези вече пресъхнали канали. СУПЕР!!! За това сме тук, за да можем да усетим и да пипнем…

Чувствах се като Индиана Джоунс

И ето ни че слизаме по едни стълби дълбоко в земята за да се разходим под нея. Осветяваха на вътре само кладенците, които бяха вече над нас и газов котлон, който един местен човечец запали, за да можеме да ни показва пътя.

Не можете да си представите, колко пъти съм разказвал на мои туристи за тези системи и какво удоволствие изпитах, когато и аз самият го видях на живо. Чел съм много истории за построяването на тези канали, в кой район по какъв начин се е правило, но никога не ги бях виждал ОТВЪТРЕ, под земята. Браво Моха, благодаря ти за това, че ми даде тази възможност!!!

Теди слезе долу и се качи бързо – не и харесват такива затворени помещения. Страх я е. Жал ми беше за Ванката, защото вируса в него вече го поваляше и нямаше сили да дойде с нас. Остана горе в една хайма, където местен жител започна да му прави масажи слагайки камини под корема му и какво ли още не. След като приключихме с подземната обиколка потеглигмхе за

каньоните Дадес

Ванката лежеше в скута на Руми. Тя го милваше и ми направи впечатление, че го гледаше непрекъснато как спи. Какво отношение! Не обърна никакво внимание дори на красивите места през които минавахме. ЛЮБОВ. Не знаеше, за съжаление, че след малко и тя щеше да бъде повалена от вируса.

Минахме през известната

долина на розите

Рози разбираше нямаше, защото не беше сезона – краят на април, началото на май. Минавайки през центъра на

Келат Мгоуна

видяхме на едно къгово едно голямо цвете – символа на града. Това беше роза. От там минахме през долината на 1000 каасби – кални укрепления с кули, които са били собственност на видни личности. Картината пред нас беше невероятно красива. И ето ни че наближаваме каньоните Дадес. Невероятно. Пред нас се извисяваха високи отвесни скали, а ние се намирахме в дъното на тези. Там течеше плитка река, дала името на тези гиганти. Част от групата свалиха обувки и загазиха в нея. Само Ванката, който вече беше доста зле си остана в буса.

Направи ми впечатление, че в едната част от каньоните, където имаше сянка си почиваха мароканци, предполагам от зоната, дошли тук, за да използват студенината, както и да минат възможно най-бързо деня в очакване на часа в който ще се чуе повика на мюезина и ще започнат да ядат – знаете че ние бяхме в Мароко в периода на

Рамадан

Ето и как протичаше той – започваха да ядат горе долу (в зависимост от географското положение на града*) около 19.3019.40 часа или по-скоро да закусват. В 23.00 часа обяд и към 03.00 ч. сутринта до 03.30 ч. вечеря. От този момент на там до следващият 19.30 ч. те не консумираха абсолютно нищо. Това обаче не важи за болни, бременни или деца.

Маракеш, Мароко

И ето ни че след чудесното време прекарано в тези каньони решихме да спрем на близо и да хапнем. Тук вече си дадох сметка, че Руми и Ники също се разболяват. За съжаление нищо не можехме да направим. Както вече Ви обясних това е вирус, който продължава около 1 или 2 дни СЪС ИЛИ БЕЗ ЛЕКАРИ…

Обядвахме в един типичен за зоната ресторант на брега на реката Дадес. Беше много приятно имайки на предвид, че вече съзнанието ми беше насочено към тримата болни. След като приключихме потеглихме за

каньоните Тодра,

където първо спряхме в една планинска зона наречена „Пръсти на маймуна” заради приликата на скалата с тези. Направихме си снимки и продължихме за риада, който беше вече близко.

Забелязах, че още една туристка се разболява. Ужас. По програма имахме изкачване на върха на каньоните Тодра, но аз казах на Моха първо да се настаним в риада. Така по този начин болните ще могат да си легнат по стаите и да не се мъчат в автобуса, а останалите да се качим свободно. Така и стана.

Риадът беше разположен в най-долната част на каньоните. Беше невероятно красиво. Имах чувството, че беше издълбан и вместен в камъка. Автентично…

Gorges du Todgha, Tinghir, Мароко

Към 18 часа потеглихме до върха на Тодра по едни криволичещи пътища приличащи много на Тизин Тишка (Високият Атлас). След като се изкачихме горе си дадохме сметка, че разстоянието до риада не е толкова голямо, плюс това е склон на долу и за това решихме да освободим автобуса и да слезем сами пеша. Това беше едно от най-добрите ни решения. Беше ни писнало от возене в бус.

Започнахме да се спускаме по криволичещите пътища, пленени от тази впечатляваща гледка и разбира се страховита височина. Траяна започна както винаги фотосесията. Между другото тя беше “виновничката” за много от снимките направени с останалите, тъй като имаше много хубав телефон с висока резолюция, за което и благодарим от сърце. Направихме една много приятна разходка.

Върнахме се в риада. Свободно време и вечеря. Ах, тази вечеря – ще я запомня цял живот. Ето и какво се случи. Сядаме ние да ядем с биричка, която пазехме още от нощните ни премеждия в пустинята. Говорихме си смеехме се. Разбира се в нито един момент не сме забравяли болните. Теди се качи да ги види, занесе им чай, вода и от каквото имаха нужда. И ето че ни сервират яденето – първо, второ и трето.

Изяждам си аз салатата и ми ностят друго ястие. Направи ми впечатление, че приличаше на малко печено пиле… но с различен вкус. Изядох моето и взех на Теди. Мислех си че е пъдпъдък. През това време идва сервитьора и го питам какво точно ядем. Той ме погледна и с една ехидна усмивка ми казва “….ГЪЛЪБ… ” Ааааааааа…  ти луд ли си бе? Гледах разочаровано, докато – признавам си продължавах да си хапвам. Но въпреки това кръвта ми се качи в главата. Как така гълъб, питам аз? Калинчо ме успокоява и ми казва “… спокойно те са специални…  виж колко са угоени… ”

Не знаех как да реагирам. Тук е редно да добавя, че в такъв момент читателя би си казал – Мишо, ти си в друга държава и си длъжен да се съобразяваш с техните традиции…  Нещо за което съм напълно съгласен. Но… има едно но…  Вече 5 години работя в Мароко пролет и есен, понякога по два месеца и половина, близо три само през април, май и юни – да не говорим за втората част от годината…  Мога спокойно да твърдя, че познавам много добре тяхната култура, традиция, религия, отношения един към друг, кухня…  До този момент НИКОГА не са ми сервирали печен гълъб. Ял съм всякакви щуротии в Мароко, хващал съм вируси, преяждал съм… , но гълъб…

Останах доста изненадан от този техен “деликатес”. Гълъбите са птици, които се използват за производството на кожи. Всеки четвъртък на техният пазар се продават изпражнения на гълъби в килограми. И вярвайте ми не са никак евтини. Когато одерат животното го слагат в казани пълни с вар и изпражнения, защото последните съдържат киселина, от която омеква кожата. Та гледам аз тъпо и незнам какво да мисля или да кажа. Ето дами и господа – ядохме и гълъби…

Маракеш, Мароко

След пищната вечеря местните се настаниха и ни направиха един концерт с тамбори за „радост и щастие на наш Калинчо… ”

Мина и този ден, изпълнен с приключения, пейзажи, болни туристи и… печени гълъби…  Легнахме да спим. На другият ден заминавахме за Маракеш. Ааааах този невероятен град. Но преди това трябваше да минем каасбата Таоурирт и да се срещнем с един луд местен гид, за който ще Ви разказвам допълнително. Беше участвал в 47 филма на Холивуд, като статичен работник…

Шести ден –

Маракеш

И ето ни готови рано сутрин с желание да стигнем до Маракеш. Закусихме на терасата на риада и потеглихме първо за Оуарзарзте, където трябваше да посетим каасбата Таоурирт. Видях Теди (туристката), че се чувстваше зле за сметка на Ванката, който беше вече значително по-добре. Истината е че се намирахме на разкошно място, предстоеше ни невероятният Маракеш, но състоянието на тези хора ме притесняваше значително.

Потеглихме за Оуарзарзте и ето че пристигнахме пред

каасбата на Таоурирт,

където ни чакаше нашият гид. Първо бих искал да разкажа нещо за самото място. Тук е живял местен паша, който е контролирал зоната. Самата каасба е направена чрез система наречена тапиал – смесица на кал, пясък и камъни. Намирала се е на стратегическо място от където са минавали караваните, контролирани и защитавани от пашата. Вътре в нея видяхме различни помещения – кухня, студена стая за храната тип хладилник, място за молитви на жените, начин чрез който пашата се е комуникирал с персонала…

Ето точно тук бих искал да разкажа за нашият „откачен гид“. Когато спряхме пред каасбата, както вече Ви казах той ни чакаше пред нея. Бил съм доста пъти с него, но той не показа признак, че да ме помни – разбираемо е знаейки колко хора минават на ден през този монумент. Този човек беше участвал, като статичен работник в 47 филма и винаги миришеше на…  бира.

Между другото голяма част от населението на Оуарзарзте имат този опит (не с бирата, а като статични работници в киното), тъй като както вече споменах в околностите на града се намира

голямото студио Атлас,

където са снимани филми, като Гладиатор, Игра на тронове, Сахара, 10 заповеди на Мойсей, Астерикс и Обеликс…

Още от самото начало на посещението местният екскурзовод прегърна приятелски Теди (туристката) и започна да и пее танцувайки. Невероятен. Тя въпреки, че се чувстваше зле започна един непонятен за нея танц с него, но го следваше. Бях изумен от волята и желанието на тази жена да научи и усети обстановката, имайки напредвид състоянието и.

След танца започнахме да се качваме по различните помещения на каасбата. Гидът ни показа система за вентилация на стаите. Най-смешният момент може би беше, когато се качихме на последният етаж (покоите на пашата) и от там екскурзовода започна да ни обяснява какво е берберски телефон. Самото помещение се свързваше с кухнята, която беше на първият етаж чрез една шахта с макара и въже по средата. Когато пашата е искал нещо от кухнята той просто се е провиквал и то как…  Фатимааааааааа кууууус кууууууууус…  Ето по този начин ни обясни нашият гид системата на комуникация в каасбата. Имаше невероятно чувство за хумор. Беше забавно.

После се загледа в Траяна. Реши да я взима…  Попита за колко камили (типично за Магреб е местните да се шегуват с туристките предлагайки камили в замяна на брак). Траяна, както винаги, му говореше на български. Невероятен диалог.

И ето че потеглихме за Маракеш. Очакваше ни преминаването на големият Атлас през Тизин Тишка и…  розовият град. Вижте, много хора го наричат розов, но истината е че Маракеш е охра – цвета на почвата в зоната, защото, когато Юусеф Бен Ташифин, лидера на алморавидите (1062), решава да построи града, материала, който се е използвал е от местният терен, изсипван в предварително приготвени кофражи и натъпкван със специални чукове с дълга дръжка и разширена основа. След него традицията продължава и до днес, използвайки същият цвят, а строежа разбира се е модерен.

Маракеш

Когато пристигнахме в града ни чакаше човека, който беше натоварен да ни пренесе куфарите до риада в количка (в медината уличките са тесни). Зарадва се като ни видя, натовари куфарите и потеглихме пеша. Тук се сбогувахме с шофьора Мохамед, а Моха дойде с нас. Най-после пристигнахме. Ето че сега дойде и момента да се сбогуваме с Моха – беше трогателен момент, защото се бяхме привързали към него и вниманието, което отделяше за нас. До нови срещи СААХБИ (приятелю).

Настанихме се отново и аз изведох групата, за да им покажа как се стига до известният

площад Джема Ел Фна

(риада ни се намираше на 5 мин. от него). Тук вече всички се разпръснахме, всеки тръгна на някъде да пазарува или да се разхожда. Вечеряхме, пихме, беседвахме и си легнахме.

На другият ден направихме една полудневна екскурзия до градините на Менара, палата на Баия, джамията Коутубия, площада… Групата отказа да посети градините на Жак Мажорел и за това приключихме рано.

Пак се вкарахме в приключения да търсим бира, защото беше свършила. Аз, Ванката и Теди (съпругата ми) ходихме първо в един мол, после втори… докато намерихме бираааааааа… Айде в риада с… топла бира. Ужас. Истината е че останаха много и ги оставихме там след като си тръгнахме.

Вечерта всички заедно се качихме на тераста на риада, обсъждайки приключението, коментирайки авантюрата, която беше към своят край. На сутринта рано, рано ги заведох до буса, който ги чакаше на площада. Сбогувахме се, но не беше сбогом, а до нови срещи. Благодаря Ви за прекрасните моменти, които споделихте с мен и Теди. Буса се отдалечи, а аз се върнах в риада, където ме чакаше Теди (нашият самолет за Малага излиташе по-късно).
Завърши една невероятна авантюра, от която научих много и се насладих на гледки, хубави пейзажи, небе с многобройни звезди, невероятни хора, номади, тауреги…  Спахме в пустиня, яздехме камили, возихме се на 4х4 из Сахара, влизахме в подземни канали, посетихме оазиси, каасби, мини, изоставени села, фосили…  Имах огромното удоволствие да бъда с тази невероятна група. Благодаря Ви.

Написано от Мишо Иванов

*Географското разположение влияе върху момента на залеза – когато всъщност започва празненствата – бел.Ст.

Автор: Мишо Иванов

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Мароко – на картата:

Мароко



Booking.com

www.pdf24.org    Изпрати пътеписа като PDF   


2 коментара

2 коментара to “Мароко (2): Сахара с джип и каньоните Дадес и Тодра”

  1. […] Мароко (2): Сахара с джип и каньоните Дадес и Тодра […]

  2. Teodora каза:

    Още едно непознато място, видяно под различен ъгъл. Специфичния Ви изказ и личните Ви впечатления ми харесаха. Благодаря!

Leave a Reply