сеп. 28 2016

Мароко (1): От Маракеш до нощта в Сахара

Мишо отново ще ни води на екскурзия – този път в Мароко. Започваме с Маракеш, а ще нощуваме в пустинята Сахара.

Приятно четене и забележете какъв живот си живеят екскурзоводите 😉

Мароко

с Мишо и Теди

Пътепис за екзотично Мароко с Мишо и Теди.

Част първа

От Маракеш до нощта в Сахара

Първи ден –

Маракеш

На 28.06.16. организирахме едно приключение в южно Мароко-различно, без монументи, без палати и градини, без хотели 4 или 5 звезди. Идеята ни беше да направим нещо АВТЕНТИЧНО, да накараме пътешественика да усети атмосферата докосвайки я, помирисвайки я, вкусвайки я, усещайки я…  И за целта включихме риади, скъпи читателю, хайми, камили, джипове 4х4, каньони, оазиси, номади и какво ли още не…  Наехме номад за водач. Решихме да направим тази АВАНТЮРА с малка групичка от хора, за да може да мине възможно най-добре. Бяхме 11 човека – аз (Мишо), моята съпруга Теди и останалите!!!…
И ето го първият ден в който трябва да посрещнем групата. Ние с Теди пристигнахме първи в

Маракеш

и се настанихме в Риада.

Риад?

Представете си тези лабиринтни преплетени улички, лесни за загубване с много занаятчийски ателиета, магазини за кожи, подправки, бижута, сувенири, текстили, арганови масла, сладкиши, меса – всеки те спира и се опитва да те заговори с цел да ти продаде нещо… и между тях една порта в нищото. Влизаш през тази невзрачна врата, откривайки един рай изолиран от този шумен живот в медината, с фонтан по средата на двора и автентични стаички на всеки етаж, а на последният – тераса с цветя. Почукахме на вратата чрез ръката на Фатима поставена на средата, като звънец и след минутка ни отвори една женица на име Хадижа, явно собственничката, любезна и усмихната. Взрях се в очите и. Те излъчваха доброта, страдание, мъдрост, искренност, както и умора-беше към краят на Рамадан и през деня не ядяха… Тя ни очакваше и с развален английски ни посрещна с добре дошли, което на български както много от Вас добре знаят означава МИШО Е ПИЧ.

Влязохме с Теди и преди да се настаним ни предложиха

берберското уиски –

чай от мента за добре дошли. През това време видях, че една друга жена, явно работи там ми помъкна куфара на горе към стаята. Веднага скочих и го взех, аргументирайки се че ще го кача сам. След като го изпихме и побъбрихме с жената, която между другото беше много притеснителна, се настанихме в стаята изумени от странния стил с който беше направена. И гледам аз… няма телевизор… ааааааааа…  ужас…  Това е Риад и те така живеят, казва Теди. При мароканеца е типично да излезе на улицата или площадът, за да води социален живот, да комуникира. Телевизор… НЕ. Та нали това търсихме, АВТЕНТИЧНОТО. Добре че си носехме две книги, за да убием времето докато дойдат нашите… Стига си се оплаквал, Мишо, това е друг свят, а ти търсиш нещо различно… и го намерихме с Теди… Сега е момента да призная, че винаги преди пристигане на група съм изнервен – как ще са те, добри ли ще са, нацупени ли ще са, весели ли ще са, ще ме предизвикват ли (от това най-много се плаша, защото не съм от хората, които си мълчат… а идеята е да направим екип и добра атмосфера… )

Сахара, Мароко

Потеглихме с Теди към летището, аз облечен в традиционална дреха наречена чилаба и табелата на агенцията в ръка, се смесих с тълпата и започна голямото чакане. Защо не излизат? Бях притеснен и в същото време сигурен в себе си, защото знам, че го мога и знам. И ето виждам Траяна Димитрова…  Уф…  Траяна. Който не я познава трудно ще ме разбере. Тя беше към края на групата, но аз по нея ги познах. Това е човек изпълнен с доброта, който ти вдъхва доверие и много искренност – пътувал съм с нея преди, както и с Ники, който също беше с нас. На всички местни говореше на български и не я интересуваше да ли ще я разберат. Командваше на ляво и на дясно, правеше снимки на всички и всичко. Траяна е много Траяна. Запознах се с останалите – Теди, Ванката и Руми (младоженците, които бяха на МЕДЕН МЕСЕЦ), Гери, Калоян… Ще Ви запозная с всички по отделно в продължение.

Заведохме ги с Теди до буса и ги оставихме да изпушат по цигара. Потеглихме за Риада, който между другото беше точно до

най-известният площад в Африка – Джема Ел Фна

Усещах как ме изучаваха с поглед, И ето пристигнахме. Бяхме наели с Теди носач на куфари, който веднага се присъедини към нас след като слязохме от автобуса и закара багажа на групата. И се започна ходенето из уличките по Медината на Маракеш. Стигнахме до нашият Риад и почукахме на вратата. Този път ни отвори Таха – нощният пазител на хотела. Влизайки вътре, видяхме по средата фонтан и запалени свещи – РОМАНТИЧНО.

Целият Риад само за нас

Настанихме групата по стаите. Младоженците ме прегърнаха и ми казаха, че точно такава атмосфера са търсили – браво. Таха ни сервира вечерята – кус кус, тажин от телешко и тиха арабска музика…  После се качихме на терасата и започнахме да организираме утрешният ден и да пием биричка. Всичко мина добре. Групата беше СУПЕР!!!

На сутринта трябваше да тръгнем в 9 часа. Закуската ни беше в 7 ч. Събудих ги с МИЛА РОДИНО и български гайди. Супер. Всяка една врата от стая се отваряше и виждах усмихнати лица на отпочинали хора, вече доверяващи ни се. Това исках. За това се борим с Теди. Закусихме и пихме кафе. В един момент някой чука на вратата. Това беше Моха – нашият водач, номад. Не ми трябват национални гидове с история за по 10 минути и жажда за комисиони. Имах нужда точно от този човек, от който научих много, вярвайте ми. Моха е мъж на около 30 години, който живее в едно селце в пустинята Сахара, познава традициите на номадите, местата които посещават и където обитават, билките и тревите растящи в пустинята, може да се ориентира по звездите и слънцето…

Какво повече ни трябва. Моха е нашият човек. Дойде 30 минути преди времето за тръгване, за да сме спокойни. ГОЛеМ !!!

Ние с Теди през това време започнахме да изучаваме групата. Видяхме една друга Теодора и леля й Гери които вече харесвахме мноооого. Видяхме Иван и Руми – ааааа…  страхотни…  Видяхме Калин… ще разкажем и за него – невероятен. С Ники и Траяна вече съм пътувал и знаех, че са изключителни личности. Лека полека ще ги научите. Не сме спирали да се смеем. А колко е важно това.

Знам – винаги увода е най-скучен… Тепърва започвам да оцветявам всички тези луди глави към които имаме с Теди специални чувства… НЕВЕРОЯТНИ!!! И ето потегляме за

Тизин Тишка

и най-голямото кино студио в света, където бяха снимани филми, като Гладиатор, Игра на тронове, Сахара, Астерикс и Обеликс с Клеопатра, Клеопатра и т.н. Моха беше плътно до нас и тепърва ми оставаше да го опозная, защото неговата сила беше в пустинята. Моха ме научи на Сахара… ‘

Сахара, Мароко

ВТОРИ ДЕН –

Оузарзате

Имахме си бусче само за нас с шофьор Мохамед, който говореше само арабски и винаги се смееше. До него Моха, нашият водач. Трябваше да преминем Високият Атлас над 2000 метра височина с опасни завои и, знаейки това, реших да разсея туристите въвеждайки ги с история и актуалност в живота на мароканеца. Беше им интересно.

По пътя спряхме на най-високата точка, за да направим снимки. Хубавото беше, че бяхме малко хора и можехме да си позволим спирки за повече време без да се бърза, наслаждавайки се на пейзажи и мароканска кухня, а именно тажин от пиле с лимон, телешко, кюфта (малки кюфтенца покрити от горе с яйце), шишчета, кус кус, харира и т.н. Тажин е подобно на нашите български гюведжета, но с тази разлика, че капакът е с формата на конус. Мароканската кухня е известна с мнооогото подправки – рас ал ханут, хариса, шафран…  Както и да е.

Аз знаех, че до този момент групата все още не беше видяла истинското и автентичното, а това бе именно каасбата Аит Бен Хадоу, направена от система наречена тапиал – смесица от кал, пясък, камъни и вода. Знааааам в България се казва керпич – чета ви го по устните. Тази крепост е в списъка на световното културно и природно наследство на Юнеско. В нея в момента живеят 6 фамилии, които се препитават с търговия предимно от туристите. Като ти заковат една чилаба за 50€, а всъщност тя не струва повече от 10€ ето ти препитание. Но това е търговията в Мароко и не трябва да се сърдим – те са свикнали да се пазарят и рядко използват фиксирани цени, като например в един супермаркет. Тогава, драги ми пътешественнико, твое задължение е да сваляш възможно повече от цената, за да постигнеш желаната тарифа.
Та ето ни пристигнахме в провинция на Оузарзате –

крепостта Аит Бен Хадоу

Тръгнахме през криволичещите улички на полумодерната част от зоната, за да стигнем до този монумент.
И ето желаната гледка. Минавайки през моста над пресъхналата от жегите река, пред нас изниква друг свят, друга култура, други традиции…

Сахара, Мароко

Аит Бен Ходоу – каасбата построена, за да пази минаващите от тук през миналото кервани.

Въпреки, че беше нанагорнище ние тръгнахме жадни за пркилючения. Минавайки през тихият град, пред нас започнаха да се появяват различни занаятчийски ателиета, магазинчета с килими, сувенири, текстили и какво ли още не. Местните търговци се напираха да разберат на какъв език говорим, за да могат да ни посрещнат с добре дошли. Когато казвахме България, някои от тях ни посрещаха с ДА, което означава че не сме първите стъпили на това място. Но това се знае разбира се.

Ето от този момент аз започнах да се уча от Моха, който ми обясняваше как да разчитам различните символи. Не забравяйте, че берберите пишат с такива. Навремето, когато не са познавали писменноста те са си комуникирали със символи. Пример за това са

украсите по берберските килими,

които не са случайни. Когато един мъж реши да се ожени, то жената изтъкава един килим, чийто рисунки разказват за това как тя вижда и разбира живота. Ако мъжът е съгласен с тази форма на мислене я взима за жена, ако ли не я поправя. Мисля че и в двата случая сватбата е вързана в кърпа, но в крайна сметка това са традиции. На края на живота им жената тъче последен килим, чийто символи разказват как е протекъл той.

Качихме се на най-високата точка. Там се намира едно помещение, подобно на склад, където на времето местните са оставяли ценните си вещи за съхранение. Нещо като днешна банка. За да стигнеш до него трябва да преминеш цялото селце, а това е било невъзможно да се случи без да те чуят. Та ето от този момент имахме желаното за покупки или снимки свободно време.

Преминахме през едно ателие, където местен художник рисуваше с ментов чай, шафран и с лупа. Да да…  лупа, с която концентрираше в една точка слънчевата светлина, която гореше дъската… и така докато направи рисунката. Чая и шафрана след като рисуваше с тях на хартия ги нагряваше на огън и те потъмняваха от него образувайки картината. Невероятно. Ето ти автентично, приятелю. В продължение ще пусна видео, където можете да видите процеса.

Аз си купих предмет с който номадите се ръководят нощем по звездите, гледайки през него. Знаете ли че заставайки срещу слънцето, сянката Ви определя да ли е обед, следобед или сутрин. Пак Моха.

Сахара, Мароко

Потеглихме за Риада изпълнени с положителна енергия. Минахме по край

Оузарзате – града на киното,

наричан още тихият град, а това е заради керваните, които са минавали без да правят шум, за да не ги чуят разбойниците, които са ги обирали непрекъснато. Оузарзате е берберска дума – град на тишината.

Настанихме се в Риада. Пихме чай за добре дошли и айде в басейна. Събрахме се там, а наш Калинчо, як и едър българин, започна да скача във водата правейки бомби, за ужас на двама американци, които… просто се бяха потопили в един от ъглите на басейна. Бяха две млади момчета, които пътуваха с баща си.

Наш Калин взе телефона си и започна да се снима на фона на водата. Каква изненада, когато видя, че зад него единият от американците излезе на снимката му правейки физиономии. Вместо да се ядоса, Калин го обърна на хумор, а момчето си отдъхна – да Ви кажа честно. Ето от тук започнах да си давам сметка, че сме се събрали с разкошни хора.

Мароканците започваха да се хранят към 19.30 часа вечерта горе долу по време на Рамадана. За целта си приготвяха масата със закуска. Наш Ники, който поемаше количества с храна без нищо да му се лепи, седна и започна да яде от тяхната храна (предварително попита един от тях да ли може да седне и да хапне на английски и тъй като човека не разбираше каза само еднo иес, иес и така… ) Представете си какво е да не ядеш и пиеш цял ден, да очакваш с нетърпение да ти дойде часа за ядене и един от туристите да ти седне на масата и да я опустоши. Това беше разбира се недоразумение. Мароканците дори го поканиха да седне с тях. Колко са толерантни.

Вечеряхме всички, поприказвахме си после с чаша бира и…  всички по стаите. Утре пътувахме за ПУСТИНЯТА.

трети ден –

Мерзуга, Сахара

Сутринта станах рано и за да не събудя Теди си взех книжката и слязох на басейна, за да чета. Беше една разкошна и приятна сутрин. Птичките пееха около мен на фона на едно небе без нито един облак, което ми подсказваше колко горещ ще бъде деня. Наблизо се чуваше блеене на агнета и тук там някоя дума на марокански от отсрещните къщи. Трудно ми беше да се концентрирам в четенето при такава обстановка. Замисляш се за момент как ще протече деня, какво ново ни очаква днес и забравяш за написаното, прочетено до момента. Лека полека хора от групата започнаха да стават и да се присъединяват. Говорихме си за общи неща, но виждах в очите им тази жажда за пътешествие и интерес към непознатото, което ни предстои. Всички бяха доволни и щастливи, а какво по-добро от това. Имаше настроение.

Закусихме, взехме си багажа и

потеглихме към пустинята

Направихме си една обща снимка пред Риада. Моха ни отби по пътя до един много интересен магазин с най различни сувенири, разположен между уличките на града, скрит между сградите. Читателят би си казал – “магазини много”, но този беше специален. Първото нещо, което ми направи впечатление бяха многобройните берберски символи, които бяха нарисувани на фасадата на ателието. Посрещна ни един човек, на име Мохамед, облечен в синя чилаба и турбан тип таурег. Беше висок, изглеждаше спокоен, с тъмна кожа, черни очи гледащи уверено право в моите и сплиташе пръстите на ръцете си, когато започна да говори…  Странно. Попитаме на какъв език предпочитам да си комуникираме – английски, френски или испански, навеждайки леко главата си в дясно и ляво. На какъв мислите, че поисках…  Помоли ни да правим само снимки без видео камера.

Сахара, Мароко

До тук добре – продавач, като всички останали, които съм видял. Познавам системата им на работа и да Ви призная от начало бях малко резервиран. Но за мое учудване започнах да слушам един испански на високо ниво. Този бербер използваше думи, които само човек с много прочетени книги зад гърба си може да употребява. Говореше кратко и ясно, използвайки трудни термини от испанската литература, представяйки ни различни продукти свързани с номади, тауреги, бербери, но в разказите му имаше автентичност, история, символизъм, култура и традиция, която започна да ме човърка. Та нали това търсихме…

В един момент чувам цитати на Ибн Замрак и Ибн Ал Хатиб – двама поети от АЛХАМБРА в Гранада, чиято поезия е написана по стените на тази, известна на всички изучавали историята на Ал Андалус. “Ако не си видял Алхамбра, то значи, че не си видял нищо… ” или “Няма по-голямо наказание от това да бъдеш сляп и да не можеш да видиш Алхамбра… ” Замръзнах. Как е възможно един човек на толкова много километри от цивилизацията, да знае такива детайли? Попитах го да ли е виждал някога Алхамбра, а той поклати глава отрицателно с едно “никога”. От него научихме какви са номадските възглавници, камилски седла, тяхна известна игра с камъни, чрез която прекарват голяма част от времето, вида на оръжието, което използват бербери или номади, защо се обличат по този начин в тази жега, как складират месото и къде го носят, как да разчетем един берберски килим със символите показани в него, как се движат в пустинята…  и какво ли още не.

Преди всичко получавахме информация, която беше кратка, но смисленна и поучителна. Този човек не настояваше да купуваме, както обикновенно правят всички останали, той просто ни пренесе в друг свят, омагьосвайки ни с неговите истории и легенди.
Теди си купи един берберски пръстен, а аз поисках да му дам отделно 50 дирхама за разказите, но той ги отказа категорично – “…. видях в тебе блясък в очите, познания в материята и жажда за още, а това ми стига… ” каза Мохамед и ме остави с отворена уста и 50 дирхама в ръцете, като някоя комична статуя пред заведение с менюто в ръка… Не всички са такива, си помислих.
Потеглихме отново, знаейки, че ни чакат близо 300 км до пустинята, но както споменах и в началото на този разказ, имаше настроение и се усещаше една положителна енергия в групата. Смеехме се непрекъснато. Траяна не спираше с нейните щуротии, които толкова много ни веселяха от сърце. Калин говореше само глупости, а семейството влюбени – Руми и Иван се смееха заедно с нас и наблюдаваха жадно пейзажа, който се променяше все повече отивайки на юг. Теди (другата туристка) и Гергана (леля и) бяха съпричастни с всичките идиотщини, които ставаха в автобуса и на вън, но в същото време показваха огромен интерес към разказите ми за Мароко, което много ме впечатли.

Моята съпруга Теди стоеше до мен и ми подсказваше, когато запъвах с някоя дума на български. Тя контролираше шофьора ни Мохамед да не прекалява със скороста и да не говори по телефона докато шофира (толкова често явление за там… и не само за там…  пак Ви чета по устните… )

Сахара, Мароко

А Моха го усетих по-щастлив, тъй като приближавахме към неговата зона, а това е пустинята. Той живее там, както Ви споменах в предишният разказ. Минахме през невероятната

долина на Драа – един палмов оазис,

а самата Драа е най дългата река в Мароко – 1200 км. Този пейзаж е много трудно да се опише с думи. На цялата тази суша, която ни обгражда, по коритото на реката се виждат с километри палмови дървета, а под тях малки градини, където местните са си насадили някой зеленчук използвайки сянката на дърветата. Спирахме и правихме снимки. Виждахме селца и се чудехме как е възможно човешко същество да преживее по тези места. Сигурно знаете, че

НАСА използва тези райони, за да правят различни опити,

тъй като терена приличал много на земята на Марс. По средата на пътя спряхме , за да хапнем. За наше учудване имаше и биричка. След като починахме и с пълни стомаси, потеглихме за зоната на Ерфуд и Мерзуга, където се намираше

Сахара

И ето че пред нас на хоризонта започнахме да различаваме дюните на пустинята.

Erfoud, Мароко

Двамата влюбени Руми и Иван гледаха изумени от този приближаващ пейзаж, с една доволна усмивка и сияещи от щастие лица. Така беше и с останалите, но на мен ми се запечата изражението на младоженците, може би защото бяха най-млади или защото им се радвах от сърце за този меден месец, който прекарваха. Исках да го запомнят за винаги. Така и стана. И двамата хванаха един вирус, който им развали един ден от екскурзията, но за него после.
Пред нас се виждаше хотела точно в началото на пустинята с басейн. Часът беше 17. Дадоха ни стаи, за да си оставим багажа, да се изкъпем и да си вземем най-необходимото за спането в пустинята, а това ни чакаше – камили, оазиси, хайми, танци и мнооого падащи звезди…

В 18.00 часа бяхме готови за приключението. Излязохме от хотела и видяхме камилите с които щяхме да пътуваме. И ето към нас се приближава Хасан, нашият водач в Сахара, който ни се представи, попита ни от къде сме и започна да ни настанява с ДОБРЕ ДОШЛИ БЛЪГАРИЯ. От тук на там не ни казваха БЪлгария, а БЛъгария.

Всеки един си имаше своя камила

След като се качихме на тях започна интересното. Навлизахме малко по-малко в пустинята водени от Хасан и още един негов колега, пленени от тази внушаваща величие тишина, която ни обгръщаше. Сахара е!!! Тук чух как жена от групата каза “… добре, че се записах на тази екскурзия… ”

След един час яздене на камили обаче искаше да се връща. В един момент гледам Хасан до мен с Теди и го питаме, защо не води групата, а той ни отвръща, че въпросната жена е поискала да слезе и тя да води кервана с камилите. Не знаех, че имаме екскперт по оцеляване в екстремни ситуации и познавач на пустинята. “Отивай напред да ни водиш, Хасан!!!” го помоли Теди. Горкият, беше объркан.

А онази падаше, Хасан тичаше да и помогне да стане, после пак падаше и пак Хасан. Трябваше да пристигнем за час и трийсет минути, а ние направихме два часа път, защо ли?

Спряхме да починем и да направим снимки. Беше пленяващо. Вече не знаехме как да се ориентираме и зависихме изцяло от Хасан, който само тичаше около нас и ни правише снимки. Беше много любезен.

Видяхме малко от залеза на слънцето, заради спиранията, които правехме с въпросната жена и пристигнахме в лагера по тъмно. Истината е че не е много лесно да изкараш 2 часа на гърба на камила, която се клати непрекъснато от неравностите на терена.

В лагера

имаше и други групи от латиноамерика. Беше осветено. Видяхме хаймите (номадските шатри където се предполага, че ще спим) и се настанихме в една зона с ниска маса предназначена за нашата група. Всеки изкара бира, уиски, вода, кола – това, което си носеше и това, което му се пиеше. Беше невероятно.

След малко ни сервираха вечерята и след, като се наядохме започна програма с черни номади, които ни представиха техният фолкор. Страхотно. А небето обсипано от многобройни звезди. Красота!!! После започнаха да свирят на тамбори, танцувайки едни много странни за нас танци. Но важното е че всички се веселихме. Е, не точно всички…  Въпросната дама „водач“ беше решила, че е хванала МОРСКА БОЛЕСТ от камилите и за това искаше да се върне в хотела, заедно с другата придружаваща я жена. Не искаше да спи в хаймите. През нощта в пустинята, на 1:30 мин. път от цивилизацията в тъмното, трябваше да намеря начин да я върна в хотела, в стая, която дори не беше платена за тази вечер (беше заплатено само хаймите за първата вечер, а хотелската стая за втората) Ново двеста!!!

В един момент виждам Моха и го помолих да говори с шефа да ги върне с джиповете. Ето тук собственика ми заявява, че това ще им струва 40€ на човек. Ужас.

Интересното е че си комуникирахме от разстояние – аз седях от едната страна на лагера, а той от другата. Моха беше посредника между нас и вървеше от едната до другата част. Казах му че няма как мой турист да заплати такава сума, за нещо което може да се направи безплатно (така или иначе разбрах, че джиповете се връщат в хотела след музикалният спектакъл). Това е лош бизнес, така че отказвам – да си спят в оазиса, а сутринта обратно. Знаех, че собственика ме познава, като организатор и му е ясно, че ако не ми съдейства в тази ситуация – хотели и хайми с камили и джипове много и навсякъде… Оставих го да си помисли. Той изчака определено време и след малко идва Моха и ми казва, че няма проблеми – ще ги закарат безплатно. Знаех си.

Сахара, Мароко

През това време върпосните дами също се опитваха да ги навият с техният испански. Момчетата им казаха, че трябва да изчакат докато свърши спектакъла. Така и направиха.
Аз помолих Хасан да ни заведе до мястото, където ще преспим с останалата част от групата. Теди дойде с нас. Да Ви призная честно – беше й страшничко в тази тъмница. Вървяхме по пясъка 5 мин. и в един момент виждам нашият лагер. Ухаааа имахме си и тоалетна…  Вече беше късно, а и виждах, че групата беше уморена.

Върнахме се с Теди, за да ги заведем до лагера. Калин беше най-щастлив, защото му беше писнало от тези барабани както ги наричаше. И ето ни в хаймите, отдалечени от шума на музиката. Представете си шатри в кръг, а по средата килими върху пясъка, където се настанихме всички. Решихме единодушно да тръгнем за хотела в 4 сутринта, за да можем да видим изгрева. Седнахме, а Хасан ни донесе възглавници. Траяна изкара мартини. Истината е че мъжете издадохме багажа по някое време, а жените изпиха цялата бутилка без да си лягат. Купон.

Хасан и неговият колега бяха през цялото време с нас, Говорихме си за живота на номадите, какво ядат, как преживяват и т.н. Научих много от него!!! Ники си легна първи. Поне така си спомням. Калин само се бъзикаше, че е влюбен в една камила. Да да…  камила. “…колко си хубава, колко си нежна, красавица… ” – така й говореше. Късахме се от смях. Той също не издържа и си легна да спи.

Тогава решихме да търсим камила и да я вкараме в хаймата докато спи. След това разбира се снимки и… фейсбук. Хасан ни каза, че няма да може да влезне през входа, за това решихме с Ванката да легнем до него и да се снимаме целувайки го. Така и стана. После вкарахме и Хасан, но наш Калинчо се усети и го оставихме на мира. Важното е че имахме желаната снимка.

На края и аз издадох багажа – не издържах и си легнах. Оставих жените сами с мартинито да си бъбрят. И така до 3.30 ч. когато се събудих, после останалите мъже, михме зъби и айде на камилите в търсене на изгрева. Беше невероятно, тъмно, страшничко, но красиво на фона на звездите и леко осветеният от луната пясък.

Започнахме връщането към хотела. Жените, както Ви споменах бяха изкарали цялата нощ без да спят на мартини, така че им беше малко трудничко (не че са били пияни, а просто липсата на сън ги мъчеше). Малко по-малко пустинята започна да се показва пред нас осветена от приближаващият изгрев. Хасан ни качи на една дюна, слезнахме от камилите и зачакахме слънцето да излезе. Невероятно. Бяхме затаили дъх и в един момент видяхме как една гореща топка започна да се показва зад дюните, ставайки все по-голяма.

Това беше дългоочакванният изгрев, който ни изпълни отново с положителна енергия, с радост и щастие. Чувствахме се привилегировани за това, че присъствахме на този невероятен момент. Дюните започнаха да растат отново пред нас сменяйки сенките си от изгряващото слънце. Романтика. Снимки, пак снимки и пак снимки. А влюбените… те си знаеха. Е добре де… и аз и казах на Теди някои такива трудни думи…
Потеглихме към хотела. Оставаше ни още малко. Когато го мернахме на хоризонта си отдъхнахме, знаейки, че му се вижда краят. Заслужаваше ли си? 100% ДА. Пристигнахме, сбогувахме се с Хасан и неговият колега, уговорихме се за днешният ден, закусихме и по стаите, за да наваксаме.

В 11 часа ни чакаше нещо много повече автентично – разходка с 4х4 до алжирската граница, фосили, мини, истински номади, кхетари, изоставени селца и т.н….

А…  ще Ви разкажа как с Ванката и Калинчо търсехме бира през нощите в едно селце, далеч от хотела, по тъмни улички и скрити складове с пиене…

Продължението:

Мароко (2): Сахара с джип и каньоните Дадес и Тодра

Автор: Мишо Иванов

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Сахара – на картата:

Сахара



Booking.com


Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

PDF24    Изпрати пътеписа като PDF   


6 коментара

6 коментара to “Мароко (1): От Маракеш до нощта в Сахара”

  1. emil каза:

    Blagodarq za jipisniq razkaz I vulshebno presuzd atmosf .minaliw Dec bqh za 2 di v Marakesh…nrverowtno.vecher ploshtadiut…ojivqva izpulnen s tulpi,svetlini na ogniove,suskane na kobri..izlizasti baabno ot pleteni koshove.spah na peika na ploshtada- kum 2 sutrinta se subusih ot vrqva:) imashe nwkolko bezdomni do toaletnite/bqjha zaklucheni/ imah hrana,dadoh im da pohapnat.bqha dovolni I usmihnati,kum 3chasa doide policiw I me otksraha v uchastuka na centrlniq ploahtad- subr za sigurnost.sutrinta sled razvidelqv me pratiha po jivo po zdravo

  2. vladimir1974m2 каза:

    Започва доста интересно.Зачетох се, но нямам търпение да стигна до края.После пак ще се включа да споделя мнение.

  3. […] с Мишо и неговото пътуване из Мароко. Започнахме с Маракеш и нощуваме в пустинята Сахара, а днес освен с джип из пустинята ще разгледаме […]

  4. веселин борисов каза:

    здравей много ми хареса пътеписа ти.. имам мн важен въпрос и се надявам да ми помогнеш.Май месец ми предстои патуване до Мароко и най вече до сахара.. та въпроса ми е как бих могъл да се свържа със същият ваш водач-номад? можеш ли да ми пратиш негови кординати или дори кординати на български гид в Мароко на който може да се разчита. sisqovesko@abv.bg това ми е e-mail . благодаря за споделеното 🙂

  5. Здравейте, Веселин.
    Изпратих Ви отговор на имейла, който ми предоставихте.

  6. Ани Тодорова каза:

    Зравейте, Мишо,
    Аз също ще пътувам с приятели кум Мароко май месец. Моля за инфо : ani_todorova@hotmail.com Благодаря!

Leave a Reply


Switch to mobile version