юни 14 2017

Крит – по следите на Минойците (3): Миртиос, Ираклио и Агиос Николаос

Продължаваме с пътуването на Бистра из Крит – първо стигнахме ферибота в Пирея, а после обиколихме Кносос и Ираклио. Днес продължаваме с Миртиос, Ираклио и Агиос Николаос.

Приятно четене:

Миртиос, Ираклио и Агиос Николаос

част трета на

Крит – по следите на Минойците

Здравей отново, драги читателю!

В предишните два поста разказах как се стига до Крит и как се настанява човек в хотел и оставих нашите герои блажено да се излежават и да се наслаждават на средиземноморското безвремие. Добре, ама природата не чака – сиреч, човек огладнява.

Критска таверна – правила за поведение

Слънцето клони към заник, когато природата ни подсеща, че културата не се яде. Понеже на никого не му се ядат консерви (носим си ги за зор-заман, че знае ли човек какво го чака на чуждото място) се надигаме от хотелчето и се отправяме към центъра на

Миртиос

Селцето е малко, може да се обходи за около десет минути, а таверничките тогава бяха съсредоточени на площада – за майтап точно срещу онова хотелче, което си бяхме харесали първоначално и където нямаше места…

Крит - по следите на минойците

Гледка към селцето откъм таверничката. Гръцка идилия – поне така човек си представя гръцките селца от картичките.

През 2009 таверните в селото бяха точно три – две на площада и една някъде по-надолу по пътя. Та, заставаме ние и се чудим умно в коя да влезем. По онова време в мозъка на българина се беше загнездило едно предубеждение, че таверните са скъпо удоволствие и че в тях непременно се събират някакви „тъмни елементи“, затова ние да не се бутаме между шамарите и да си нарежем малко салатка в стаята… Това трябва да е останало от времето на соц-а, заключава културологът в мен със задна дата, но за момента ще го накараме да млъкне, защото не щем да му слушаме глупостите. Това е пътепис, все пак!

Вече сме били на Тасос и знаем, че това с таверните е пълна глупост – таверната е напълно нормално заведение (в повечето случаи), където се събират местните и туристите (пропорциите варират в зависимост от сезона) и където можеш да опиташ някой местен специалитет или пък напитка без да си на „ол инклузив“ (пфу, че мръсна дума). Та, харесваме си ние таверните и искаме и тук да си намерим някоя. Таверните на площада са две – едната празна, другата се пръска по шевовете. След кратък размисъл решаваме да се водим от изконното човешко стадно чувство и да влезем в пълната таверничка.

Посрещат ни, естествено, на гръцки

(още не разбираме защо толкова упорито ни бъркат за гърци, но някак си много ни харесва):

  • Калиспера сас! (буквално Добър Ви вечер!) – казва един усмихнат мъж на средна възраст, докато разнася поднос отрупан с чаши и чинии.
  • Калиспера! – отговарям аз и се подсмихвам. Настаняваме се на една свободна маса. Не сме чак вън на терасата (в последствие ще научим, че таверничката, която сме си избрали има прекрасен изглед към залива на Плакяс, но сега е вече тъмно и не виждаме много) но сме на открито. Малко е хладничко (духа доста неприятен вятър) но пък ние сме достатъчно еуфорични, че сме да Крит, та се топлим.

Човекът скоро пристига с редовните за гръцките таверни хартиени покривки. Мълчаливо му помагаме да ги закрепи за масата и скоро той отново се появява с кана ледена вода, панер топъл ръчен хляб и менюто.

  • Ористе! (Заповядайте!) – казва той и ни се усмихва.
  • Евхаристо! – отговаряме дружно (за тия 2000 километра успях скоропостижно да си науча настойниците поне на благодаря и моля на гръцки)

Дзверим се в менюто,

за щастие написано и на английски, и майка ми поръчва. Човекът леко се учудва, че обръщаме на английски, но нищо не казва. След има – няма 15 минути на масата пристигат първите неща – тоносалата (разбирай салата с риба тон, но в много ХХL вариант – хората са изсипали 3 консерви риба тон на една порция, невероятно кулинарно изкушение) и дзадзики (което тук се прави с козе кисело мляко и много, ама МНОГО чесън – перфектния антибиотик. Забележка – ако се опитате да поръчате дзадзики без чесън имате 99% шанс да ви изхвърлят от таверната – тази салата е институция). Поръчали сме си също така и кана (към момента половин литър) Рецина от Ханя (неслучайно от Ханя, по-хубава е от другите видове).

Рецината е много интересен вид бяло вино,

който се отличава от всички други видове по това, че има вкус (и мирис) на борова смола. По време на отлежаването на виното във всяко буре се прибавя по определено количество борова смола от определен вид бор (във въпросното Маркопуло от първия пост се прави най-известната марка Рецина в Гърция – на фирмата Цантали). По неведоми за мен причини обаче, в тази таверничка Рецина поръчваме само ние и една шумна гръцка компания. Останалите туристи (разнородна смесица от французи, англичани и немци) са на т.нар. Biowein (или биовино), което е смехотворно като имаме предвид къде сме. Баща ми се шегува, че биовиното се прави като към първокласно местно вино (тук изобщо не се шегувам, драги читателю, всички вина на Крит са хубави) се добави био вода в съотношение 50/50. 🙂

Носят ни рецината и сме доста изненадани – виното НАИСТИНА има дъх и вкус на смола. Реално с това вино няма половинчати мнения – или го обожаваш, или го мразиш. Чувала съм доста кифли да се обясняват колко им било гадно. Да им е гадно – те да си лочат Съмърсбито, а за мен повечко Рецина. След като с майка ми си разделяме каничката, решаваме, че е време да се мине на сериозни неща. Учим баща ми как да си поръча узо на гръцки:

  • Ена узо (или ена узаки, ако ще е малко узо) – най-накрая успява да каже на келнера той и човекът след минутка се връща усмихнат до ушите със съответното „ористе“ и носи на баща ми чашата с узото. Пълна повече от половината.

Заключението е ясно –

когато поръчваш на гръцки хората се радват,

че поне се опитваш и по свой начин ти показват, че го оценяват. Майка ми се възползва от момента да поръча основното – три пържоли (зер да не умрем от глад!) и още вино – този път литър червено (все пак тази храна трябва да я прокараме с нещо). Човекът се опулва и пита отново дали литър вино, майка ми потвърждава и той изчезва някъде вътре в кухнята… Тъкмо се чудим защо му се е видяло странно, че искаме цял литър вино и се оглеждам из таверната. Масите са полу-празни – само че не заради цените, в тази таверничка за 35 евро тогава можеше трима души да се освинят от ядене и пиене – а защото чужденците (да ме прощават) са си стиснати. Нали са в Плакяс (селцето долу, близо до плажа, което е популярен курорт) на ол-инклузив и не им се дава и стотинка повече от необходимото. Ама за да гледат залеза от терасата на таверната трябва да поръчят нещо – затова по два-три часа ближат по някое безалкохолно. Тук-таме има по някоя каничка от половин литър вино. Единствената маса, на която се виждат много кани и чинии е тази на гръцката компания на другия край на таверната. Ако се чудиш защо недоумявам, драги читателю, това се дължи на факта, че

критското вино е най-хубавото,

което съм пила някога. Друг път ще ти кажа в коя точно част на Крит е най-хубавото. През 2009 обаче нещата стават още по-забавни, когато едни французи точно до нас си зарязват каната наполовина пълна. И на всичкото отгоре оставят жълти стотинки като „бакшиш“ за келнера. Това, драги читателю, е груба обида и къв заведението, и към хубавото вино, и към келнера в частност. Ако не ти се оставя бакшиш, по-добре не сядай в заведението.

Огладнели от многото преживявания, набърза ръка омитаме чиниите. Решаваме с пържолите да си поръчаме още вино – този път от критското (местно вино) – с баща ми сме твърдо решени да видим какви видове има в тая таверничка и след като предишните два са били хубави, що да не пробваме и този? Майка ми, която си е направила труда да прочете пътеводителя (за разлика от мен, дето се водя екскурзовод), ни предупреждава, че е много силно. Ние с баща ми обаче, верни на изконния шопски принцип „Кой, аз ли бе?“ сме категорични, че държим да го опитаме. Обаче все пак поръчваме половин литър (че доста сме понатрупали вече). Келнерът се подсмихва, но нищо не казва този път. Няколко минути по-късно пред нас се появява каничка с течност с цвят на кехлибар и мирис (!), спиртен градус и вкус на… коняк. Защото ако нормалното вино (което се води силно) е с 13.5% алкохолно съдържание, критското НОРМАЛНО местно вино е с алкохолен градус от 15% нагоре. Точно като коняк.

Майка ми пуска едно „Аз ви казах на вас“ и ни оставя да си трошим главите. На нас пък много ни харесва. Баща ми се кълне, че към тоя момент келнерите са залагали дали и кога точно ще паднем тряскани под масата. Да ама не! Те, критяните, още истински шопи не са виждали. Така че пресушаваме и тази каничка без произшествия.

Келнерът бърза да прибере празната посуда като не пропуска да отбележи, че чиниите са празни. Всичките. Ние се смеем и му отговаряме, че е много вкусно и му искаме сметката. Той обаче категорично отказва да я донесе, измърморвайки нещо на гръцки. Нямаме време да се учудим защо и се появява с поднос, на който се мъдрят чинийки с десерт (беше някакъв какаов сладкиш, мисля) и… още три чашки (като за шотчета) с узо. От заведението. Да се почерпим.

Занемели от това гостоприемство – в Гърция по принцип

носят десерт от заведението, ако си им харесал като клиент,

идеята че са длъжни се появи след като половин България реши да летува на Халкидики – се чудим защо ни носят и пиене и някак си ни става много приятно. Явно много, ама много са ни харесали.

Плащаме си сметката и се разделяме с най-добри чувства с келнерите – вече сме последните клиенти в заведението. Вървим си към хотелчето в топлата (относително) критска нощ и си приказваме за преживелиците. И решаваме, че утре ще се върнем пак там 🙂

Нашите си лягат – зер много им е дошло всичко, пък и за утре ни чака натоварен график – а пък

аз оставам да зяпам небето

Ако щеш ми вярвай, драги читателю, но звездното небе онази вечер беше толкова невероятно, че се виждаха мъглявини с просто око. Висях си така около час навън – на един стол, загледана в звездното небе и си мислех колко хубаво е на Крит (дори успях да си хвана няколко падащи звезди). После рационалната част от съзнанието ми заключи, че утре ще ми се ще да си отрежа главата с моторен трион, но почерпената част заяви твърдо, че ще си е струвало, с това хубаво вино. С тези мисли се понесох в селенията на Морфей.

За Крит като острова на съкровищата

Ден втори

Когато бях на около десет, за пръв път отидохме в чужбина. В Румъния, само за един ден. Тогава си спомням, че бях ужасно разочарована, че всичко е „същото като вкъщи“. Нашите много се смяха на наивните ми възгледи за света и ми обясниха, че румънците приличат на нас, българите и ако съм очаквала африканци да берат банани по улиците, съм в много сериозна грешка. Вярна на този спомен не очаквам кой знае какво от Крит. Остров – остров, ама колко точно екзотичен може да е? Оказа се, че

Крит може да е не просто екзотичен, а МНОГО екзотичен

Горе-долу като острова на съкровищата – най-малкото защото бананите в супермаркета идват от Крит…

Крит - по следите на минойците

Клисурата през задното стъкло на колата. По онова време нямаше отбивки та ми се налагаше да снимам много бързо.

Къде си, археологио?

През този ден ще разглеждаме Крит и затова се става рано – към то 8 сутринта. Нашите без кафе не могат, така че те пият кафе, докато аз дремя. Когато най-накрая се излюпвам от кревата, с учудване установявам, че не само, че нямам махмурлук, но съм свежа като кисела краставичка. Да, чистият въздух и виното без грам ГМО са си казали думата. За днес, понеже съм любител-археолог, има планирана

разходка до археологическия музей в Ираклио

Защото там са артефактите от Кносос и от още доста места из острова и аз много държа да ги видя, щом като сме тук. В крайна сметка, видели сме обекта, остава да видим и находките.

Крит - по следите на минойците

Снимка, отново през прозореца на движещата се кола, докато въртим по крайбрежната на Ираклио и се опитваме да намерим археологическия музей. Небето беше мечтата на фотографа.

Затова поемаме обратно по спиращата дъха клисура (на която все още не знаем името) и към девет часа вече перкаме по завоите към

Ираклио

Там обаче ни чакат

няколко неприятни изненади

Първото нещо – Ираклио е голям град – шумно е, задръстено е с коли, мотопеди и други подобни ПС-та, и всички улици са еднопосочни (или със знаци, които ни пречат да отидем в желаната посока, според баща ми). Така че обикаляме уличките на града почти по обяд, дразним се от трафика (защото куцо и сакато е тръгнало да се придвижва) и нервничим.

Крит - по следите на минойците

Понякога може да се видят и такива гледки – красив пейзаж, билборд приканващ към опазване на природата и боклуци. Ако беше в България, просто щеше да има сметище. Тук също има боклуци, но поне са по-малко. за разлика от нас, гърците си пазят морето.

Баща ми нервничи, защото мрази да шофира на „тръгни-спри“, майка ми нервничи, защото изоставаме с графика, а аз нервнича, защото не сме в музея. Така ни се налага да кръстосаме няколко пъти крайбрежната улица на Ираклио – покрай венецианската крепост, която е визитна картичка на града, покрай покритите навеси за лодки, и покрай една табела, която сочи към археологическия музей.

Крит - по следите на минойците

Щракнат кадър на венецианската крепост в Ираклио – както се вижда, кофата за боклук не са я поставили на много добро място.

Тая табела ни докара много бели – защото колчем тръгнем по нея и пред нас се изпречи я забранителен знак (повод за мини-скандал тип „Е, завивай де!“ и „Не мога, не виждаш ли знака“), я тясна еднопосочна улица на баира, я безумно движение.

Археологическият музей все едно е решил да се скрие от нас и точка

За сметка на това обаче, друг музей не спира да ни се хили – природонаучният. Затова решаваме да последваме намека и да го посетим – така и така другият музей не го намираме (поради което аз вече се цупя сериозно), а става късно. Поне да видим нещо.

Крит - по следите на минойците

При следващото кръстосване на града успявам да „ковна“ крепостта както трябва.

Само че преди това трябва да паркираме някъде. А в претъпкан град като Ираклио това не е лесна работа. Следват още два тигела напред-назад по крайбрежната. Много красива крайбрежна с надлежно сложени лампи и пейки. Идеална за разходка и с прекрасна спираща дъха гледка за разкош. Обаче платени паркинги – йок. Защото са малко и пълни.

На няколкостотин метра от музея има един огрооомен празен паркинг, който соча при поредния тигел. Изглежда, че тук има места, обаче откъде да влезем? Така научаваме още няколко думички на гръцки – вече знаем как е „изход“ – ексодос (което на гръцки, защото много рядко тази табела има превод – изглежда горе-долу така exodos, или ако трябва да съм съвсем точна – така έξοδος)- остава да намерим как е вход – ами, няма нищо по-просто – „исодос“ (което, според странните правила на гръцкия правопис и произношение изглежда така eisodos или είσοδος на гръцката азбука). Намираме го въпросния исодос и паркираме. Съответно се оглеждаме за усмихнат чичко, който къса билети, ама ниц – няма никого, дори кого да напсуваш. Повъртяваме се малко, колкото да пощракам малко и поемаме към музея. А на самия изход на паркинга разбираме защо няма на кого да платим. На табелата се мъдри следното: δημοτικό πάρκινγκ, което след разшифроване с помощта на учебника по гръцки мога да прочета като „димотико паркинг“. Това пък в превод на нормален език означава, че паркингът е общински и съответно – безплатен. Затова поемаме спокойно покрай морето за към Природонаучния музей.

Крит - по следите на минойците

Гледка от паркинга – хората са се постарали да направят тротоари с лампи и парапети за да не те отнесат колите на междуградския главен път, който върви покрай морето.

Природонаучният музей в Ираклио

е един от малкото музеи в Средиземноморието, който показва всички хабитати около голямото море. Препарираните животни са показани в естесвения си хабитат, като са групирани тематично. Ако си ходил, драги читателю, в природонаучния музей на БАН в София, сигурно помниш, че там животните са в стъклени витрини, вън от естествена среда и с някакъв номер прикачен отстрани.

Тук няма такива работи – всичко е user-friendly и е направено интересно най-вече за децата. Аз обожавам природонаучните музеи (честно казано, най-добрият е във Виена, но това е друга тема) от дете – от един паметен ден, когато мама ме заведе в природонаучния и видях препариран тигър. Та заради това не пропускам възможността да документирам експонатите. Има и обяснителни табла, така че ако иска човек може добре да се информира за флората и фауната на Средиземноморието. През 2009 музеят имаше чудесна голяма сграда, но самата експозиция не беше голяма.

Крит - по следите на минойците

Този предшественик на мамута се мъдреше във фоайето на музея – висок е колкото двуетажна сграда и е едно от най-внушителните неща в природонаучния музей.

Крит - по следите на минойците

Част от експонатите – за разлика от природонаучния музей в София, тук всички животни са разделени по хабитати и представени в естествена среда. Няма витрини, няма стъкла – можеш да се пресегнеш и да ги пипнеш, макар че вероятно ще ти се скарат ако опиташ.

Крит - по следите на минойците

Някои хабитати са по-впечатляващи от други.

Крит - по следите на минойците

Много по-интересни от самите експонати се оказа друга атракция на музея. Докато с майка ми се мотаем до тоалетната, баща ми получава оферта. Някаква жена го вижда и започва да му говори на гръцки. Баща ми, естествено отговаря (като истински полиглот) с „не разбирам“ на чист български. Жената моментално го взима за руснак (странни са тия хора, как можеш да сбъркаш български и руски – на мен ми звучат тотално различно, особено като се прибави и факта, че във вените ми тече шопска кръв та руското меко произношение съвсем не ми е по сърце). Баща ми обяснява, че е българин, на което жената отговаря с:

  • Я, не знам бугарски, я знам сръбски.

При тази фраза баща ми е във възторг (защото от шопски можеш да разбираш от 50 до 80% от онова, което говорят сърбите, в зависимост от това къде точно в Сърбия живеят) и двамата се обясняват – къде с десетопръстната система, къде на българо-сръбски. Когато с майка ми се връщаме, баща ми обяснява, че щяло да има

симулация на земетресение

и че една жена го викнала да присъства. Ние с майка ми много се смеем на разказа му за комуникацията и се чудим дали да ходим. Аз обаче съм любопитна за какво става дума и затова в крайна сметка отиваме.

Симулациите се провеждат в помещение оборудвано като класна стая. Настаняват ни на нещо като камионче на колелца – на чинове, като в училище – а на „черната дъска“ започва презентация на гръцки за земетресенията и какво да правим в случай на земетресение. Дотук нищо интересно, поне за мен – от тия неща съм се интересувала, така че и да не знам езика, съвсем спокойно мога да обяснявам на хората около себе си.

Сеизмология за начинаещи

Гърция е силноземетръсна зона – в повечето райони на страната има земетресения почти всеки ден. Голяма част от страната попада в тъй наречената „зона на дълбоки земетресения“ – което ще рече, че магнитудът им е над 6 по Рихтер. Затова за гърците земетресението е част от живота, нещо нормално. Но трябва да се провеждат редовни тренировки, за да знаят децата какво да правят, ако земята почне да се тресе, а няма никого вкъщи.

Тъй като презентацията, на която присъстваме, е за деца, хората обясняват не за скалата на Рихтер (която реално мери изхвърлената енергия при сблъсъка на плочите и мощта на труса), а за друга – доста по-практична скала – тази на Меркали.

Скалата на Меркали

е много подходяща, ако сте си вкъщи и има трус и искате да прецените каква е силата му, а нямате инженерно образование. Тя мери силата на труса по поведението на околните предмети в дома. Например – ако течностите в съдовете започнат да се движат, или се разливат, а висящите предмети се люлеят – говорим за магнитуд от около 1 – 3 по Меркали. Ако всичко около вас се тресе, незакрепените предмети падат от местата си, чувате скърцане, подът бяга под краката ви и стените се огъват – става дума за 10 по Меркали (условно). За справка, земетресението в Перник от преди пет години беше към десет по Меркали. Магнитуд над 12 по Меркали води до трайни разрушения.

Та след като се приключва с тази презентация – от която научих думичката за земетресение на гръцки (сеизмо) и почти заспах (обичам сеизмологията, но не обичам да слушам за неща, които вече знам) – започва интересната част. Защото камиончето на колелца е симулатор на земетресения!

Урааа! Демонстрират ни как ще се тресе земята при всички магнитуди от 1 до 9 по Рихтер. Голям кеф.

След моите обяснения на български за скалата на Меркали, напускаме музея и обратно към колата.

Крит - по следите на минойците

Друга красива гледка през прозореца на колата.

Отново трябва да кръстосаме надлъж и нашир града, като междувременно с майка ми не спираме да се удивляваме на онова, което виждаме през прозореца.

Ираклио може и да е голям град

– най-големият на острова – тук се намира международното летище (където кацат полети и от България включително) и всички административни сгради – обаче

определено показва, че е екзотичен

По улиците, досущ като нашите кестени, са насадени

палми (!), при това са високи и дават плод

Там, където навлизаме вече в центъра на града, по улиците има цъфнали (майка ми е във възторг от тях) разноцветни хибискуси (известни още в България под името „китайска роза“). Там, където покрай българските пътища би имало треволяк, гърците са си насадили зокум. Красота и екзотика отвсякъде.

Внимание! Зокумът (известен още като олеандър) е силно отровно растение като абсолютно всички (повтарям ВСИЧКИ) части на растението са отровни. Той мирише много хубаво и е много красив, но ако го откъснете и имате рани по ръцете (а дори и да нямате) може да ви докара много неприятни обриви, подувания или (ако сте алергични) задушаване. Не го берете, колкото и да е красив и примамващ.

Аз снимам всичко по пътя си – толкова е очевидно, че сме попаднали в южна страна, че очаквам Дългия Джон Силвър да се появи куцукайки с папагал на рамо и да ми предложи някое канче ром. Така, в пълен възторг и нагъвайки кроасани, хващаме магистралата за най-източния голям град на северното крайбрежие на острова –

Агиос Николаос

Малко подробности: Агиос Николаос е столица на една от четирите префектури на острова – Ласити. Другите три са (от ляво на дясно) Ханя, Ретимно и Ираклио (със столици едноименните градове). Агиос Николаос е известен с това че има две пристанища – едното външно (за големи кораби), а другото вътрешно. Най-интересната част от нещата е, че всъщност вътрешното пристанище някога е било външно – но по време на много силно земетресение земята се надигнала и пристанището се превърнало в т.нар. „черно езеро“. То е дълбоко над 60 метра и наистина, когато погледнеш повърхността на водата, тя изглежда черна като катран, дори в слънчев ден. Ние сме тръгнали да видим именно това и да разгледаме археологическия музей (защото аз не съм се отказала от идеята да видя минойски артефакти), както и някакъв етнографски музей в града.

Магистралата Ираклио – Агиос Николаос не е интересна

– от време на време има по някоя много интересна гледка от някой завой – висока планина и синьо море – но нищо друго. Странно защо в главата на континенталния човек (каквито сме ние) остров е равно на равна плажна ивица сред тюркоазеносиньо море, обилно обрасла с палми. Крит не е нищо такова – той е огромна планина (всъщност повече от една), която се извисява сред моретата (те са две – от север Критско, от юг – Либийско).

Пристигаме към два следобед в Агиос-а и започваме да се чудим къде сме… Отново следват въртели по кривите и тесни улички и известна доза баири.

В Агиос Николаос баири с лопата да ринеш

Затова пък ние установяваме нещо много важно за повечето гръцки градове – където е пристанището, там е центъра. Така че, драги читателю, ако случайно се загубиш из кривите сокаци, просто следвай табелата с надпис Λιμάνι (което се чете като лимани) и много скоро ще се върнеш пак в цивилизацията. И ние така – и не след дълго баща ми успява да паркира недалеч от въпросното черно езеро.

Крит - по следите на минойците

Черното езеро и палмите. Когато пристигнахме в Агиос Николаос, на мен ми увисна ченето – не само защото не съм виждала толкова много палми на едно място, но и защото просто приличаше на място излязло като от екзотичен остров.

Агиос Николаос се оказва още по-екзотичен от Ираклио

Защото тук освен че палмите за нищо ги нямат – има много, всичките с плодове, при това около черното езеро, които му придават крайно екзотичен и задморски вид – по улиците вместо липи и кестени се мъдрят фикуси. Да, точно фикуси, именно като фикуса в апартамента на баба ти, дето всеки месец му лъскат листата с чиста вода или с прясно мляко. Има и фикуси бенджамина като всички дървета са огромни – точно като кестен или липа в България.

Крит - по следите на минойците

Фикус Бенджамина пред къщи. На Крит тия дървета за нищо ги нямат – това на снимката е дори дребно, повечето бяха с размера на кестени.

С майка ми сме направили очи на понички и аз не спирам да снимам екзотичните растения.

Крит определено прилича повече на острова на съкровищата, отколкото на част от Гърция

(защото няма нищо общо със северната част на страната). Времето е мрачно и облачно, но това не пречи на екзотичния вид, точно обратното.

Крит - по следите на минойците

Разходката по крайбрежната ни изправя пред тази гледка – пиратски кораб (вероятно заведение) чака посетители.

Ахеологическият музей обаче е затворен

Затова тръгваме да търсим етнографския музей. След известно въртене из уличките и питане на случайни минувачи, стигаме – но той е затворен. Така разбираме, че

повечето гръцки музеи работят до 15.00 часа.

Часът вече минава 15.30, но ние сме се подвели от работното време в България – където нормално музеите (би трябвало) да работят до 17.00. Ще ни трябва още време (и още глупави ситуации) докато асимилираме нещата, така че просто тръгваме да се връщаме. По пътя попадаме на друга табелка – ζαχαροπλαστείο (захаропластио) ( в Гърция можете да го срещнете и като ζαχαροπλαστική – захаропластики) – това е гръцката дума за сладкарница. А гръцките сладки са прочути – затова бързичко си купуваме половин кило шоколадови маслени сладки с парченца шоколад. Унищожаваме ги по пътя и отпрашваме обратно към Миртиос.

Пустиня… остров… пустинен остров?! Или как човекът съсипва природата, далеч преди индустиалната революция.

След като сме видели хибискусите и фикусите да си растат направо от земята, си мислим, че няма какво да ни учуди. Да, ама не!

Крит има още много лица и много държи да ни ги покаже –

освен, че е екзотичен като някой остров на Карибите, той е и полупустинен. При това не заради климата, а заради човешката глупост. Защото, драги ми читателю,

Крит на минойците е бил покрит надлъж и нашир от кедрови гори

Дървета са покривали всяка част на острова – всичко е било зелено, много по-влажно и много по-хубаво от сега. Докато не дошли венецианците. Крит е може би едно от местата в Средиземноморието, което всеки иска да притежава – стратегическо положение, голяма територия, плодородна земя. Затова още от времето на минойците (които са били ненадминати мореплаватели за времето си), Крит е нападан от нашественици. Първи дошли микенците (хората на Агамемнон, ако не се сещаш), след тях – дорийците (а с тях и Тъмните векове), след това Византия (която останала доста дълго на фронта), после за към 200 години на острова се настанили арабите, след тях дошли венецианците, а накрая – за капак – и Османската империя.

Ние, българите, често мрънкаме за това, че сме били 200 години под византийско робство и още 500 под турско. Да де, ама критяните са били около 2 000 години под нечие чуждо робство – при това само на Крит има няколко места, които са имали идентична съдба като Батак у нас. Тук е имало много кланета и много жестокости. А самите критяни днес са странна смесица от култури – повече южняци, отколкото нещо друго, при това дори за самите гърци, с доста арабски черти в характера, но пък ревностни християни от друга страна. Но най-вече те са първо критяни и после гърци и се гордеят с това.

А островът е оголял катастрофално благодарение на венецианското управление и

безогледното изсичане на кедровите гори –

защото кедровото дърво е идеално за кораби. Това обаче предизвикало

екологична катастрофа –

при липсата на дървета, чиито корени да я държат на място, почвата започнала да ерозира с всеки следващ дъждовен сезон и така обработваемата земя намаляла катастрофално. Климатът се променил, а някога зеленият остров се превърнал в камениста полупустиня. И всичко това заради човешката алчност.

По пътя обратно към Плакяс покрай нас се нижат кактуси.

Крит - по следите на минойците

Кактуси покрай пътя – това е честа гледка на Крит. Общо-взето, може да се види почти навсякъде и пейзажът на места напомня на полупустиня.

Истински кактуси,

от онези по картинките – дето ги рисуват децата. Те си растат покрай пътя като плевели, както си расте магарешкият бодил у нас! Същата работа! Ние зяпаме с отворена уста, а аз започвам да снимам като побъркана. Кактус съм виждала в саксия, но става дума за малко кръгло кактусче. А тези са човешки бой и са адски много! Учудването ми прераства в тотално увисване на ченето, когато зад един завой пред очите ми се разкрива

склон към морето… целият покрит с алое…

Което също е човешки бой!!!! Огромни, с листа по-широки от педята ми и дебели три пръста, тези алоета се простират докъдето поглед стига.

Крит - по следите на минойците

Типичен критски пейзаж. Веднъж като го видиш, не можеш да го сбъркаш. забалежи колко малко растителност има – това зеленото в ниското са маслини. Между другото, маслината не прави почти никаква сянка.

Вече официално обявявам Крит за най-екзотичното място, на което съм била и продължаваме към плажа на Плакяс. Обаче не за истински плаж – защото за разлика от предишния ден, вятърът се е обърнал и вече е доста хладен (а и силен, впрочем) – а просто за да разгледаме.

Плакяс

е много популярен курорт на Либийско море, но не е много голям. По излъчване малко прилича на Приморско – ниски хотелчета пръснати из периметъра покрай впечатляващия залив, таверчинки тук-там, супермаркет до плажа, туристи с хавлии. Твърде интернационално и безлично за нас, казваме си ние, докато оглеждаме, и много се радваме, че спим при истинските критяни, горе в Миртиос. Там е много по-автентично и храната е по-хубава – след като половината Плакяс идва да яде в Миртиос.

Крит - по следите на минойците

Плажът на Плакяс – много хубаво място, само да не духа вятър.

Спираме колата на другия димотико паркинг и разглеждаме.

Морето е бурно

– доста бурно, така че през ум не ни минава да влизаме. Баща ми ми (само на мен, понеже майка ми не може да плува) изнася една лекция за това колко е опасно и голямо Средиземно море и за разните там подводни течения и други подобни и набърза ръка се отказваме от плажа за този ден. Връщаме се в хотелчето да се почерпим след дългия ден – гледката е впечатляваща и аз сядам на един стол да попреговоря още от учебника по гръцки.

Mirthios 740 60, Гърция

През целия ден, по магистралата най-вече, гледах да залягам над него, защото довечера отново отиваме „при пичовете“ и искам да се пробвам да поговоря малко. Все пак, за какво съм го взела този учебник, ако не за да се пробвам да поговоря на езика на Аристотел…Човек, когато не знае езика, няма от какво да се плаши. А пък мен езиковата бариера изобщо не ме интересува – щото съм някъде далеееч под нея. Така се докато нашите дремят в стаята, аз седя и чета последни няколко реда от учебника преди да отидем на вечеря.

Гръцки за начинаещи

Миртиос е много красив на здрачаване – белите къщички стават първо розово-лилави, а после сини на цвят и аз се възползвам от момента да щракна няколко кадъра. В таверната вече ни познават и ни настаняват на момента като пред нас, освен неизменната вода и хляб се появява и един от „пичовете“. Аз, като единствения човек дето може да дрънка на гръцки, решавам да се обясня на гръцки. Защото те убедено ни посрещат на гръцки, с неизменното „калиспера сас“ (добър Ви вечер). Така че завързваме с келнера – усмихнат мъж на средна възраст, следния разговор:

  • Ясас. Ти канете? (здравейте, как сте) – казва усмихнато човека и аз машинално отговарям:
  • Кала, евхаристо (добре, благодаря)

Странно защо на мен ми иде много отръки да отговарям веднага на гръцки, от което човекът много се кефи и остава с грешното впечатление, че сле гърци, пък не си признаваме. Затова продължава с друг въпрос:

  • Пос се лене? – (как се казвате) пита той и аз отговарям с името си. Обаче човекът продължава да разпитва: – Апо пу исе? (откъде сте)
  • Име апо стин Вулгария. (от България съм)– отговарям аз и си давам сметка, че с това моите езикови способности на гръцки са се изчерпали безвъзвратно.

Човекът обаче продължава да си мисли, че знам повече, отколкото казвам и затова продължава като изстрелва още две изречения (които изобщо не разбирам и следователно не мога да повторя). Аз гледам умно и решавам да мина с фразата, която ми е автоматична (и която знам на сън да ме бутнат):

  • Ден ксеро елиника. (не знам гръцки) – отговарям аз и се надявам, че с това разпитът е свършил. Защото така или иначе няма какво повече да кажа на човека, и да искам. Той обаче отговаря със съмнение и широка усмивка:
  • Ала милас елиника. (обаче говориш на гръцки) – и изчезва нанякъде в кухнята.

Баща ми се майтапи, че вече сигурно си мислят, че 100% се правим на чужденци при положение, че сме гърци, а аз се заканвам на следващия ден да пробвам да вържа повече от три фрази. Оказва се, че хората като им заговориш на гръцки, остават с доста странно впечатление, че го и говориш свободно. Разсъждаваме с майка ми по въпроса (като филолози) на какво се дължи това. Тя предполага, че произношението ми вероятно много се доближава до тяхното, а аз си мисля, че заблудата се държи на моменталния ми отговор. Когато човек не знае езика, той обикновено се замисля за това коя дума му трябва и отговаря след кратка пауза. Да де, ама аз не правя така и вероятно на това се дължи заблудата на хората. Напълно възможно.

Крит - по следите на минойците

Крит - по следите на минойците

Залезът над Плакяс – сниман от терасата на таверната. Едва втората вечер разбрахме колко е красиво…

Вечерта върви, хората се въртят около нас и обслужването, също като първата вечер, е повече от чудесно. По някое време идва момента да си платим сметката, когато нашият келнер изстрелва две бързи изречения на гръцки и ме гледа очаквателно. Ясно, решил е, че само се правя, че не знам гръцки. Ама аз наистина не знам, така че на английски се обясняваме, че не разбирам. Той се смее и пояснява, че първо ще ни донесе десерта и тогава сметката.

Критяни, като те черпят – не отказваш

Ние се смеем, защото очевидно хората продължават да не ни вярват, че сме чужденци. Дам, езиковата бариера май нещо не съществува.

Плащаме си сметката (след незименната доза узо от заведението) и се разделяме с „пичовете“ като добри приятели. Отиваме си обратно към хотелчето и си мислим колко е хубаво да си на Крит. Въпреки, че през този ден не видяхме много, Крит определено се нареди на едно от челните места по екзотичност. Лягаме си пълни с впечатления да събираме сили за следващия ден – нашият последен на критска земя и също с натоварена програма.

Но за него – в следващата част от пътеписа.

Очаквайте продължението:

Автор: Бистра Стоименова

Снимки: авторът

Други разкази свързани с о.Крит – на картата:

о.Крит



Booking.com


Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

www.pdf24.org    Изпрати пътеписа като PDF   


No responses yet

Leave a Reply


Switch to mobile version