сеп. 09 2016

Крит – по следите на Минойците (1): Пирея

 Тръгваме към Крит – за целта обаче, ще трябва да стигнем Пирея и да се качим на ферибот. Наш водач ще бъде Бистра 🙂 For English – press 1 😉

Приятно четене:

Пирея

част първа на

Крит – по следите на Минойците

Историята, която ще ти разкажа, драги читателю, започва през далечната (или не чак толкова) 2009.

Месецът е септември, а дестинацията – Крит. Защо пък точно Крит? Ами, защото в къщи аз съм човекът дето мъкне хората по разни разкопки – камъняк до камъняка, зидове от по 20 сантиметра и други подобни. И не, не съм археолог. Културолог съм (ама това е друга тема и изобщо няма нищо общо с пътеписите, нито пък беше актуална към 2009). Та, обратно на въпроса – ще се ходи до Крит.

Честно казано, по онова време Крит ми звучеше горе-долу толкова екзотично, колкото и Бора Бора. И горе-долу толкова далече, впрочем… Затова започваме да се чудим как точно ще се отиде – все пак 2000 километра са си 2000 километра.

Баща ми е категоричен – „Аз без коня си никъде не тръгвам!“

– и нещата стават ясни – ще се шофира. Разбирай – той ще шофира, защото нито аз, нито майка ми имаме книжки… Ама Крит все пак е остров, ще рече – заобиколен от всички страни с вода, която няма как да я преплуваме… Следователно, ще ползваме най-екзотичния възможен вариант – а именно – фериботът.

Речено – сторено. Тръгваме един ден по-рано (защото на никого не му се става в 4 сутринта, че да пристигнем навреме за ферибота), спим в Гоце Делчев и рано-рано на другата сутрин вече перкаме по пътя след Екзохи…

О такса, О тол – как да те вземат за грък без да знаеш гръцки…

В Гърция няма винетки. Обаче на всеки около 50 километра има тол такса. Парите варират в зависимост от разстоянието – някъде едно евро, другаде между две и три. Така цялото пътуване в едната посока излезе някъде към 30 евро (сега вече е повече, защото и по Егнатията – т.е. магистралата от Кавала към Солун има такси, през 2009 нямаше). Не таксите обаче са интересни, а нашите разговори със служителите по тези тол станции…

Спираме на първата. Пред нас има кола. Те минават, ние си броим парите.

  • Калимера! (добър ден на гръцки) – казва служителката
  • Калимера! – отговарям аз от задната седалка – купила съм си учебник по гръцки преди по-малко от две седмици и не ме е страх да го използвам.
  • Евхаристо! – благодари служителката за парите и подава бележката.
  • Паракало! (моля)– отново отговарям аз, защото баща ми още не се сеща.
  • Кало таксиди! (лек път) – казва служителката, подава ни касовата бележка и ние по живо, по здраво преминаваме нататък.

Аз съм безумно доволна от краткия разговор и дори не се замислям защо, всъщност, са ни говорили на гръцки, при положение, че колата определено е с чужд номер. Така продължаваме и със следващите тол станции – към четвъртата вече баща ми започва и той да отговаря на служителите.

Някъде преди Атина една от касиерките се обръща към нас с видимо объркано изражение и избърборва нещо си на гръцки, от което аз чувам само лепта. Докато съобразя обаче, че тя няма да ни върне и пита дали имаме центове (лепта значи монети), вече сме се обяснили на английски. Отсреща (в кабинката) се чува бурен смях и жената ни връща пари и с огромна усмивка ни пожелава приятен път, вече на английски.

Когато отминаваме и ние се заливаме от смях, защото явно тук, че и преди това са ни взимали за гърци… И докато си се хилим, че явно имаме някаква византийска жилка, вече навлизаме в предградията на Атина…

Там ни чака друга изненада – задръстване и то такова, че на баща ми му излиза пяна на устата. И как не – магистрала с четири (или пет платна) като във всяко от тях посока града има колона докъдето ти поглед стига… Баща ми много иска да свие в някоя пряка и е голяма борба да го удържим да кара в средната лента (че свие ли някъде, ще обикаляме атинските сокаци до припадък). Часът е към четири и половина следобед, фериботът (ако евентуално си купим билети) тръгва чак в девет. Време има…

Седим си ние в колоната и изведнъж от съседната кола се провиква един мъж:

  • Апо пя то Маркопуло? – повтаря човекът, но е избрал грешната кола. Майка ми вдига рамене многозначително, за да каже без думи, че не го разбира. Човекът обаче решава, че не сме го чули и повтаря фразата. Аз почвам бясно да ровичкам из учебника и ми светва…
  • Ден ксеро елиника! (не говоря гръцки)- кресвам няколко пъти през прозореца, че да го надвикам. На третия път ме чува и започва да се залива от смях. Шофьорът направо се захлупи на волана.

Колата отминава, а няколко стотин метра по-късно и ние разбираме защо им е било толкова смешно. Има разклон за въпросното Маркопуло, което се оказа град някъде след Атина, където правят прословутото вино Рецина. Човекът ни е взел за местни и е решил да ни пита – така и така колите бяха една до друга в задръстването – ама нещо се е объркал.

За гръцката азбука – или как да си разчетеш табелите…

Ако още не знаеш, драги читателю, гърците пишат на гръцки. Който няма нищо общо с нито един друг език на света. Азбуката им прилича на българската, ама само на пръв поглед… А повечето табели в Гърция са… на гръцки. Това хубаво, ама и тези табели дето уж трябва да са на английски, пак са на гръцки в същност…

Ние ще се качваме на ферибот и  затова ни трябва Пирея – пристанището на Атина. В същност някога Пирея е била отделен град, но тъй като мегаполисът се е разрастнал – вече са едно цяло. И така, търсим ние табела за Пирея, ама тцъ. Няма нищо. Табелите по гръцките магистрали са огромни, но надписите не ни говорят нищо…

По едно време започва да се появява странен извънземен надпис с големи жълти букви, гласящ PEIRAIAS. Дотук добре, ама какво е това чудо… Все пак надписът уж е на английски. Чувствам се като героите на Чудомир в онзи разказ за „атроне, битроне, гитроне, читроне… ААА, лимоне!“, когато намирам правилата за четене на гръцки (пак в оня учебник). Оказва се, че комбинацията EI се чете като И, а AI се чете като Е. След като съм разбила „шифъра на табелата“ се оказва, че онова, което аз виждам като PEIRAIAS, гърците си четат прекрасно като PIREAS. Еврика! Значи табелата сочи Пирея! Караме натакък.

Как да се качиш на ферибот – какво НЕ се прави

След още няколко минути каране – пак в гореспоменатото задръстване, вече беше час пик – стигаме Пирея. Обаче да се качиш на кораб далеч не е толкова лесно като да отидеш на някое наше пристанище и да се метнеш в първата лодка. Аз, честно казано, си представях нещо като кораба „Радецки“, баща ми – нещо като ферибота до остров Тасос (или както той се изразява – черупка). Майка ми се подсмихва, ама си мълчи.

Оказва се, че

пристанището на Пирея

е огромно – за да намериш къде отиваш, трябва да си намериш гейта – а те са кодирани – всяка дестинация е с конкретна буква и в зависимост от това къде отиваш, може да си на единия или на другия край на пристанището… Намираме си нашия гейт – за Крит – и ченето ми увисва.

Кораби, кораби, кораби!!!

Кораби – Пристанище Пирея, Гърция

Друг гариран кораб – пак за Крит, вероятно – на същия гейт. Снимано от палубата на нашия кораб. Към часа на снимане, повечето кораби на този гейт са потеглили и затова изглежда така празно (и с такива прекрасни отражения). Иначе корабите са наблъскани един до друг като сардели.

Толкова са много и са толкова големи, че чак страх да те хване! Кой обаче е нашия? Влизаме ние и заставаме на гейта – т.е. на голямото пространство срещу гарираните кораби. Няма точни указатели, затова баща ми паркира напряко и майка ми слиза да купи билети. Две минути по-късно от едната страна се появява тир! Който ни заобикаля на боя разстояние. Човекът дори се е подал от кабината, за да види кой е тоя дето се прави на ограничително колче.

Port of Peiraias

Няма и две минути по-късно и се появява друг тир, който също ни заобикаля на боя разстояние, този път от другата страна. Забелязвам, че шофьорите подават някакви листове-чаршафи на един човек на десетина метра и сочат гневно в нашата посока. Човекът с полицейска униформа ни забелязва, че сме с чужд номер, респективно – аборигени, пристанище невиждали – и праща една млада колежка да се разбере с нас, „да не се излагаме пред чужденците“. След няколко мъчителни минути изясняваме, че ние гръцки не говорим, а тя пък не знае добре английски и на много натъртен и опростен английски, съпроводен с много ръкомахане ни обяснява, че пречим на движението.

Кораби – Пристанище Пирея, Гърция

Друг ферибот – не нашият – също за Крит. Забележете колко са големи тези кораби – за мащаб има няколко тира, чакащи да се качат – държа да отбележа, че това е дребен кораб в сравнение с „чудовищата“, които чакат пътници на другия край на Пирея – трансокеански лайнери с 30+ палуби. За справка – този има около 8 палуби като две или три са гаражни. Товаренето на колите и тировете е сложна и отговорна задача. Онзи човек с радиостанцията отговаря за конкретен кораб и има СХЕМА на товара – т.е. къде колко от кой вид возила могат да се качат. Тази схема се спазва строго при товарене и разтоварване. По време на пътуването, гаражът е заключен, а возилата са вързани с вериги за пода – можеш да чуеш, че корабът е паркирал, когато отдолу (т.е. откъм гаражните палуби) се чуе дрънкане на вериги – значи развързват колите. На снимката се виждат и входовете за коли и камиони отпред.

Баща ми мести колата и се паркираме пред олтара на Агиос Николаос – на пристанище сме, нормално да има мини параклисче на покровителя на моряците и аз дръпвам една безмълвна молитва към светеца, че знае ли се на какво ще се качваме… Майка ми се връща с билетите – три за нас, един за колата – и започваме да се чудим кой е нашият кораб. Какво по-лесно от това? На един от корабите пише „Крити“, затова аз автоматично решавам, че вероятно е за Крит. Колко кораба може да тръгват към Крит този ден? Майка ми отива там.

Човекът с радиостанцията поглежда билетите и й казва, че не е за този кораб, а за друг. Оказва се, че освен нашите имена, на билета пише и името на кораба, ама кой да гледа…

Малко информация за самия кораб

Благополучно се качваме на отредения ни кораб и се настаняваме в каютата – все пак след прехода от Гоце Делчев и при положение, че на другия ден ще се става много рано и пак ще се шофира, трябва и да се спи някъде…

Повечето хора като си представят кораб, виждат някоя платноходка или, в моя случай, кораба „Радецки“. Да, ама фериботите (и тук имам предвид големите фериботи да дълги разстояния, драги читателю, не онези „черупки“ до Тасос) са много, много по-големи и по-различни.

Нашият кораб

е с цели 8 палуби като от тях има две или три гаражни (колите и камионите се подреждат като пъзел от оня човек с радиостанцията – всеки кораб си има такъв) и останалите са с каюти. Всяка палуба има карта! където можеш да видиш къде са номера от тази до тази каюта – като в хотел.

На нас (с баща ми, защото майка ми вече знае къде отива) ни увисва ченето още на слизане от колата. Впрочем, преди това ни дават указания за паркиране (колите трябва да се залепят на около 20 сантиметра една от друга, за да не се мърдат по време на плаването) на български. Явно някой от служителите в гаража е работил на ферибота Тасос-Керамоти преди да се премести на Пирея…

От гаража се качваме в АСАНСЬОР, който ни води до палуба 7, т.е. палубата с рецепцията. Там ни посреща ПИКОЛО, който ни ескортира до отредената ни каюта (след като сме си получили магнитната карта на рецепция) и ни показва как се свалят леглата в каютата, как се регулира климатикът и други подобни.

Гледал ли си немския филм „Корабът на Мечтите“, драги читателю?

Е, този кораб (фериботът) беше по-голям (с повече палуби) и по-нов (няколко пъти)! На палубата с рецепцията има магазини, дори параклис и няколко ресторанта. Те отварят половин час преди да тръгне корабът и затварят към 11 (все пак като ще се пристига в пет и нещо сутринта, нормално).

Най-горната палуба

пък е предвидена за хората, които са преценили, че каюта не им трябва – там има наредени пейки, а будката с гироси (гръцкия вариант на дюнера) и пиене работи нон-стоп. Общо – взето, на кораба има за всекиго по нещо.

На палубата е пълно с хора, повечето гърци, които изобщо не споделят нашата носталгия – за повечето от тях, това е като да вземеш междуградския автобус. Те си цъкат по лаптопите (беше в далечната античност, когато смартфони още нямаше), говорят по телефона, спят и просто чакат корабът да потегли. Най-забавното е, че изобщо не се впечатляват, че ще се движат не по суша, а по вода. Обаче, както казва баща ми, гърците се раждат по корабите си…

Нашата каюта

е оборудвана като хотелска стая – имаме си кърпи, чаши и други полезни неща, от които би имал нужда един уморен пътешественик. За това, че се намираме на кораб говорят две неща – тясното пространство в каютата (взели сме си каюта без прозорец, все пак през нощта ще пътуваме) и… спасителните жилетки в гардероба. Климатикът работи нон-стоп и поддържа доста ниска температура – все пак трябва да има някаква вентилация – но хората са се погрижили да оставят и по едно одеяло за най-зиморничавите.

На кораба, Гърция

Вътре в каютата освен 4 легла, телевизор и баня има и гардероб. Пълен със спасителни жилетки. Стълбите служат, за да се качиш на горното легло.

Черпим се с по едно (то може ли след толкова приключения да не си сипеш?) и после отново излизаме на палубата да кажем „Довиждане!“ на континента и да отпътуваме към далечната критска земя.

Кораби – Пристанище Пирея, Гърция

Пирея на изпроводяк – корабът вече е тръгнал и снимаме отдалечаващата се суша. От Пирея корабът се води от катерче на бреговата охрана. Те са нещо като разпоредители на това кой влиза и кой излиза от пристанището. Без ескорт не можеш да мръднеш.

А защо хората (в частност холандците) са измислили Booking.com – ще разберете в следващия пост 🙂

Продължението:

Крит – по следите на Минойците (2): Ираклио и Кносос

Автор: Бистра Стоименова

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Атина – на картата:

Атина


Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

en.pdf24.org    Изпрати пътеписа като PDF   


3 коментара

3 коментара to “Крит – по следите на Минойците (1): Пирея”

  1. […] с пътуването на Бистра из  Крит – оставихме я на ферибота в Пирея, а днес сме в Кносос и […]

  2. vladimir1974m2 каза:

    Прекрасен пътепис с много интересни подробности.А дали имате повече снимки?

  3. Бистра каза:

    Здравейте,
    Радвам се, че пътеписът Ви харесва. Действието се развива през 2009, когато не щраках още много кадри, но да, по принцип има още.

Leave a Reply


Switch to mobile version