авг. 01 2016

София – впечатленията на една хърватка

За впечатленията на една хърватка от пътуването й до София през Сърбия. Приятно четене и да припомним правилото, че се обсъжда пътеписа, а не автора, другите коментиращи или, пази Боже, редакцията!

Една хърватка за София

Последния път като ходихме до София решихме да вземем с нас големия ни син и неговото гадже – гига симпатична хърватка, която досега никога не беше ходила на изток от Хърватия. Едва ли ще има друг шанс да отиде, та затова ги натоварихме в колата и тръгнахме. Всъщност нейното идване с нас направи прекарването изключително забавно. Трябва да кажа още в началото, че много й бяхме говорили за България. Естествено, без да прикриваме чувствата си и без да украсяваме нещата. Тя е една от многото, на които не им е ясно защо някой от страна-членка на ЕС от 10 години ще иска да се пресели в страна-членка от едва 3. Не разбираше как така някой ще иска да емигрира вместо в Германия, Великобритания, САЩ или Канада, в мъничка, корумпирана (нейното и не само виждане), неуредена и като цяло всичко останало, което се говори за България. Много от разказите ни я шокираха. Вероятно на мнозина от тях не вярваше. Ми то и аз не вярвах, ама ей на – живях го тоз живот. Може би е смятала, че малко поукрасяваме нещата. Затова решихме, че е най-добре да се увери сама с очите си. А и като туристка, вероятно ще си прекара повече от добре.

Забавата започна още от пресичането на хърватско-сръбската граница.

Рязкото пропадане от великолепната хърватска магистрала в сръбското подобие на път я стресна. “Ама какво е това?!”, попита тя сънено, защото беше пила таблетка против повръщане и от нея спеше като пън почти през цялото време. Миии, сръбска магистрала, отговаряме. “Чакай малко”, казва тя с широко отворени очи, “тия ли ни нападнаха (става дума за войната по отделянето на Хърватия от бивша Югославия), дето не могат една магистрала да построят!?”. Мдааам, казвам, почваш ли вече да схващаш – колкото си по-некадърен, толкова ти е по-голяма устата. И руснаците са така – не могат, ама им се иска да владеят света, изсъсквам аз. Тя добре знае моята “любов” към Русия и нейното изчадийно влияние върху родината ми. Не й беше ясна, но започна да й се изяснява в Сърбия.

Малко преди Белград спряхме на една бензиностанция OMV, за да обядваме. Готвят страхотно там и е цивилизовано. Рязкото спадане на стандарта и качество на живот спряха да я вълнуват, но за сметка на това се зае да се впечатлява от кирилицата. “Добре, как е възможно и двете азбуки да са официални”, пита. “Примерно, ако съм рекламна фирма, какво правя като получа задача за нова реклама? Казвам сигурно ‘айде днес да пишем на кирилица’, така ли?”, разсъждаваше тя, докато ние се заливахме в колата от смях.

Преминаването през Белград също й причини колики

от безразборното редуване на кирилица и латиница и от някои странни архитектурни решения. За сметка на това се възхити от мостовете. Преди няколко години завършиха един от много красивите мостове в Белград. В Загреб май си нямаме такива.

Магистрала Белград-София

Излязохме от мрака

Магистралата до Ниш

определено й причиняваше дискомфорт, въпреки таблетката, но тя стоически търпеше.

Влизането в България й подейства като камшичен удар.

Първият й въпрос беше какви са тези жълто-черни стълбове, покрай които минаваш, за да стигнеш до КПП-то. Не можахме да й обясним. Казахме й само, че вероятно някой е усвоил шенгенски пари за това. Другаде такова чудо не съм виждала. След като минахме граничния контрол, се натъкнахме и на първата дупка. Ние си я знаем добре. Тя просто с годините само си расте. След това започна GTI-а по пътя. Някаква тойота (едно време държавната администрация имаше такива) “гузеше” автомобил с много странен номер. Нямам никаква представа откъде е. Тойотата очевидно искаше да мине отпред, но участъкът беше забранен за изпреварване, нямаше видимост и изобщо имаше си и ограничение на скоростта. Това изглежда не впечатляваше тойотаджията, който се беше буквално залепил за задната броня на собственика на странния номер. Той включи аварийките, за да покаже, че е притеснен и стресиран, но тойотаджията грам не се впечатли. Искрено се надявах да не се наложи чужденецът да натисне рязко спирачки, защото тойотата щеше да му влезе барем до предните седалки. При първа възможност тойотата се изряза и замина. Нашата хърватска спътничка беше напълно безмълвна и следеше ситуацията внимателно. Това се повтори още няколко пъти, докато стигнем до

София

Влизането в града й беше много интересно. Първата й забележка беше, че имаме много спящи полицаи. Съдеше по постоянното друсане, от което вече й се виеше свят. Не, мила моя, това не са спящи полицаи, а такава е настилката. “Ма как е възможно да е такава?!”, попита тя съвсем не реторично. Ами, ние сме известни с некадърността си при строителството на пътища, обясних. Виждах, че вече започва да ми вярва. Движехме се неравномерно по бул. “Сливница” и тя периодиодично издаваше звуци от типа “Исусе”, “олеле”, “ама” и други подобни. На кръстовището с “Константин Величков” започна да сочи в дясно и да се възмущава колко тесен е тротоарът. “Ама по този тротоар не могат да се разминат двама души, ако ходят един срещу друг!”, възкликна тя, свикнала на широките асфалтирани тротоари в Загреб, разделени по равно меж0ду пешеходци и бициклисти. В същото време обаче лентите на пътя са гигантски – нещо, което нея не я впечатли, защото не шофира. Но аз всеки път съм се удивлявала какво разхищение на път и при това шофьорите много рядко си седят в очертанията на лентата. Макар да не е шофьорка, веднага й привлече внимание, че светофарите са целите боядисани в жълто. Разсмя се и на решението вместо да се сложат спящи полицаи преди пешеходна пътека, самата тя е повдигната.

Тъй като след това тя си остана със сина ми да обикаля София, ще съкратя историята. Вечер като се виждахме я разпитвахме какви са й впечатленията.

Най-напред я е впечатлила тъмницата.

По вашите улици, ако изобщо има осветление, все едно някой си е сложил нощната лампа, констатира. Второто й силно впечатление е от мъжете – много със смешни дрехи, странни прически, обици, татуировки и смешна походка. Дожаля ми за тези кричъри, които толкова се стараят да изглеждат стряскащо, но дребничката хърватка всъщност се забавляваше.

Една вечер се прибра сияеща и се похвали, че е видяла мутра.

Нещо огромно, което съблякло някаква скъпарска кола, носело на мястото, където следва да е вратът, дебел синджир, а на него закачен огромен кръст. На тази част от разказа тя се заливаше от смях. Ей такъв кръст, хора, можете ли да си представите!, продължи да се смее тя. След това започна да го имитира как ходи.

Много се развесели и на гледката, на която бяхме свидетели на тръгване от София – стар мерцедес, на който беше закачено пиратско знаме на прозореца на задната врата. Колчето му беше около метър високо. На предната шофьорска врата също бяха изрисувани някакви пиратски работи. Мъжът вътре беше брадат, с обръсната глава, тъмни очила и от ония обици, дето правят ушите ти да изглеждат като цинкови кофи. Тогава щяхме да се задушим от смях, а пичът явно се взимаше насериозно. Тя ни разказа още доста подобни карикатури, които е срещнала из София.

Иначе имахме и друга случка заедно. Придвижвахме се с колата из центъра на София и на малките пет кьошета се натъкваме на спряла стара кола пред нас. Търпеливо чакаме, тъй като очевидно от нея слизат хора. От автомобила слязоха две млади момчета, татуирани от глава до пети, със силен thug-вид – шапка-рапърка, тъмни очила, тук-таме бради, и от Онези обеци. Вместо да махнат с ръка в знак на извинение за забавянето, както бихме постъпили ние на тяхно място, двамата слязоха, накокошиниха се и с изключително арогантно изражение, бавно минаха покрай колата ни, гледайки ни неописуемо нагло. Бяха като висши кадри на Атака. Усетих как ми кипва кръвта и как ръката ми започва да прави опити да отвори вратата. Исках да изляза и да им забия няколко крошета. Ей така, от любов към тъглайфа. Мълката хърватица дълго време мълча. Помислих си, че вероятно я е било страх, но тя възкликна: “Господи, колко са нагли тези! Как да не му удариш два шамара”. После е видяла още много такива. Беше й неприятно.

Беше супер впечатлена от

първото си ходене в нощен клуб в София.

Обикновено в Загреб младежите ходят облечени casual, но не и в София. Отишли в клуб, в който се пуска тяхната музика – рап основно. Обаче девойките били облечени като за бал. Роклища, деколтета, високи токове, тонове грим, метри нокти. В менюто липсвали важни неща като кока-кола, вода, коктейли, бира. Не успяла да си поръча на английски, та се наложило да си пробва българския. Успяла. Вода си е поръчвала де, да не си помислите, че е някаква много сложна чужбинска дума. И на хърватски е вода, само че е с ударение на първата сричка.

За да не е само негативно,

страшно й хареса сградата на Ректората.

Ама страшно. Карала е сина ми да ходят почти всеки ден дотам. И Библиотеката много й е харесала.

Софийски Университет „Св. Климент Охридски“, 1000 София, България

Беше абсолютно изумена от “Александър Невски”. Прекрасна сграда, каза. “Никога не съм виждала толкова голяма църква!”, повтаряше няколко пъти. Решили да влязат вътре. На нея, като католичка, й е за първи път да влезе в православна църква. Разбира се, оставили са й съвсем православни впечатления. Тя била прехласната по вътрешността и искала да снима, ама забранено било. Всъщност, не точно. Забранено било да се снима без пари, ама срещу 10 лв. можело да се снима. Синът ми обаче отсякъл, че ако може да се снима за 10 лв., значи може и безплатно. Та, имат си двамата снимки от вътрешността.

Магистрала Белград-София

Точно там, където свършва облакът започва Хърватия 🙂

Докато пътувахме вчера наобратно към Загреб, тя започна да обобщава впечатленията си. Най-напред каза, че не й е стигнало времето. Имало много за гледане, искала да отиде и на Витоша (Витоша е единственото софийско нещо, което истински обожавам, повторих й аз за кой ли път). Но, анализирайки впечатленията си, усещането й е, че е била в Русия. Много руско й се сторило – големите пространства около паметници и сгради (явно имате много пространство, каза) – и много “застояло”. Как може всичко да е толкова застинало. Имаше предвид точно “руския” вид. Въпреки това обаче, абсолютно е категорична, че иска да отиде пак. Не я разбирам, но ако бях туристка, сигурно щях да я разбера 🙂 Призна, че вече има друго отношение към родината си. Вече я гледа с други очи. Радвам се за нея. Искаше ми се и аз да мога така да погледна на моята.

Автор: Аделина Марини

Снимки: авторът

Други разкази свързани с – на картата:

София



Booking.com

PDF24    Изпрати пътеписа като PDF   


10 коментара

10 коментара to “София – впечатленията на една хърватка”

  1. Natalia каза:

    Дали няма да вляза в противоречие с изискането написано най-отгоре от любезния Сточо :)…..И все пак ще напиша един лаконичен коментар, тук в Канада когато срещнем хървати винаги ги отбягваме защото винаги са „смарт ас“ както ги коментира съпругър ми канадец 🙂 без да е наясно със спецификата на региона, националните комплекси,ето че и той ги е оценил хаах.. Нищо лично де, но и пътеписа си го доказва.
    Поздрави от Ванкувър!

  2. iaiaplus каза:

    Не ща да съм критик, ама не, не съм съгласна с всичко – според мен тъмната боя е доста засилена, поне по отношение на пътищата. Твърдя това, защото точно преди 19-20 часа влязох в България през Калотина.
    Изминахме целия път по описаните магистрали през Хърватска и Сърбия, и пътят от Калотина до София, като преди това пътувахме по магистралите на Италия и Словения. Е, не е чак толкова по-лоша сръбската магистрала от хърватската като визирам целия участък от сърбо-хърватската граница до Ниш. Пътят от Ниш до София също е съвсем приличен, а освен това забелязах, че хората усилено си строят магистралния участък от Ниш до България. Та, по въпроса с магистралите определено мога да кажа, че словенската магистрала е най-добрата на Балканите и поне аз не мога да направя особена разлика между нея и (примерно) италианските Autostrada Adriatica (A14) и Autostrada Serenissima (A4), по които пътувахме, както казах преди по-малко от денонощие. Кофтито в момента са чудовищните задръствания на места по магистралите в Италия и на Балканския полуостров заради масовите августовски отпуски в Европа.
    Но за разлика от друга година на хърватската, сръбската и българската граница имаше някакъв ред – отделни коридори за колите, автобусите и тировете, и километричните опашки се изнизваха сравнително бързо. Примерно, при пословично дългото чакане на хърватските граници тази година 15-20 минути ни се видя „нищо“, а снощи на Градина-Калотина общо около час и 20 минути. Най-много бавят возилата на турските гастербайтери и турските автобуси, вероятно заради събитията в последно време. Т.е. тях буквално ги „разчепкват“, докато другите само показват лични карти и дори не им ги поглеждат. Това беше за информация, ако някой ще пътува в близките дни.

  3. DaSein каза:

    1. Редовно пътувам по описания маршрут (и по много други), така че не мога да се съглася с мрънканиците по-горе. Хърватските магистрали са прилични, но не драстично по-добри от сръбските. Магистралите ни на места са по-добри от хърватските.
    2. Прочетох само началото на пътеписа и спрях, подразнен от негативизма. Имах чувството, че авторката изразява мнението си чрез лирическия си герой (хърватката). Познавам хървати и повечето са с положителна нагласа, макар че винаги има и изключения.
    3. Следя сайта отдавна и забелязвам, как се прокрадват пътеписи с негативен дух. Може на някои читатели това да им импонира – все пак, и жълто-кафявите медии разчитат на това, кой кого пребил, как се разболял, изневерил, фалирал и т.н. – но лично аз предпочитам, когато си почивам, да чета приятни и положителни неща.

  4. Зока каза:

    С извинение – Приср@ ми се!

  5. s каза:

    Обичам Хърватска! Обрисала съм я много пъти от Вуковар и Осиек през Загреб до Риека, Пула, Пореч, Шибеник, Задар (да живей!) , Сплит, Дубровник, Имотски и Плоче.. Докато имаше визи за Босня и Херцеговица, се налагаше да правя едни гимнастики.. Няма да забравя как на Бачка Паланка (ср.) и Илок ми изстискаха пастата за зъби, да не би да пренасям нещо .. Как ми разглобиха моторолата митничарите. Няма да забравя и колко са ми помагали и как са насила услужливи обикновените хървати. Но това, което прочетох в първите 3 изречения на ‘творбата’- тц- загуби ме кат читател. Не разбирам тая злоба! И се сещам, че преди време май пак същата авторка се беше опитвала да ‘твори’ по подобен начин.

    Стойчо, права ли съм, бе? Същата ли е?

  6. Стойчо каза:

    На мене пък София ми харесва – единственият град на Балканите, който става за живеене. И съм напълно сериозен,като – както знаете – имам с какво да сравнявам 🙂

    Това ми отношение е и причина да търся И критични разкази за града 🙂

  7. Дончо каза:

    Всеки си има мнение.Според мен от двайсетината европейски столици в които съм бил поне няколко дни само Скопие и Кишинев са по грозновати от София.

  8. Едем каза:

    Ами то за София нищо почти не прочетохме, пък уж впечатленията трябваше да са от нея.

    Друго също прави впечатление – хърватското моме бая невежо. Учудва се от елементарни неща, някои от тях дори би трябвало да е учила в училище.

    В крайна сметка всеки вижда това, което иска да види.

  9. Стойчо Трифонов каза:

    Бил съм в Загреб много пъти и не мога да кажа, че е по-добър град от София в никакъв случай.Чисто е, подредено е, но е леко скучновато и не отговаря представите ми за столица… Дори по мое мнение прилича по-скоро на провинциален германски град, от колкото на главен град на държава… Моето мнение е, че София е един от хубавите градове в Европа и най-добрия град за живеене на Балканите и мога да го кажа, като човек, чиято работа е да пътува и съм бил в почти всички европейски държави. Хайде да престанем с това черногледство и чуждопоклоничество.. Този разказ беше отвратителен, препълнен със злоба и ненавист от които ми се доповръща… Жал ми е за хората, които не оценяват Родината ни, историята ни, природните ни и архитектурни забележителности…Тези люде за мен са слепи.. Те не заслужават да се наричат българи…

  10. Стойчо каза:

    Все пак отчитай, че става дума за външен поглед – все едно аз да разказвам какво мислят турците за нас. може лошо да ти стане, това няма да ме направи по-малко българин, а просто разказвач

Leave a Reply