май 13 2009

Пасторална Шотландия, приказен Единбург 2-ра част

Вили публикува днес втора част на разказа ѝ за Шотландия. Ето и началото Пасторална Шотландия, приказен Единбург 1-ва част, а сега и продължението:

Пасторална Шотландия, приказен Единбург

част втора

Аз не успях да видя зоологическата градина, за която споменава Лора Нилсен в своя пътепис, но пък бях в

Кралската ботаническа градина

Обичам да бродя по ботанически градини и паркове, затова мисля, че тази определено си заслужава посещението. Представлява почти правилен квадрат и има вход на всяка страна, но със сигурност главният, който е от източната страна, винаги е отворен. Този чудесен парк е страхотна наслада за сетивата и нали се сещате, че просто няма начин да не разкажа накратко и най-вече да не ви покажа нещо от него.


Горещо препоръчвам тази разходка на всеки, който има път към Единбург, особено, ако е през лятото.

В далечната 1670-та год. двама лекари, Андрю Белфор и Робърт Сибълд, близо до „Холируд“ си направили малка градинка за билки за церовете си, най-вече такива, които действат очистително. През 1820-та год. градинката била преместена на сегашното си място и постепенно се разпънала на площ от 31 хектара.
Днес билките са най-малкото, което расте в нея. Освен разни видове дървета и храсти

има и уникални колекции растения от цял свят; алпинеум; розариум; китайски кът — беседка и езерце с водни лилии, плачущи върби и червено китайско мостче; огромни дървета разпъват корони над сочни, ярко зелени, подстригани ливадки; нацъфтели рододендрони предизвикват желание за безкрайни снимки,

алеи със здрави и чисти пейки; участъци, които погледнати откъм алеята, са като стена от просто добре подстригани храсти, но надникнеш ли зад нея, ахваш и се възторгваш пред бухналите в цвят лехи от познати и непознати цветя. Изведнъж се чувстваш страшно доволен и щастлив, или, както пее Стиви Уондър в една своя песен, „преливащ от радост“ („Overjoyed“).

До розариума има малък мемориал на кралица Виктория, целият облепен в мидени черупки и шишарки. Странно хрумване, но забавно. Пак там, в близост, са и високите оранжерии за тропически растения.

Още от отварянето на градината сутрин, по алеите и полянките плъпват майки с бебешки колички и малки дечица, които щъкат на воля /сн. 019_1366/.

На едно малко хълмче, горе-долу насред градината, се издига каменна къща — „Inverleith House“ /не мога да й преведа заглавието на тази хауз

Била е построена по проект на арх. Дейвид Хендерсън в 1774-та год. като частна собственост на семейство Rocheid, а два века по-късно, през 1960-1984-та год. я превъщат в Шотландската Национална Галерия за модерно изкуство. През 2004-та год., под егидата на някакъв фонд, й направили основен ремонт и понастоящем се използва за образователни цели и от време на време вътре уреждат изложби.
Малко практична информация — непосредствено до „Inverleith House“ има кафе-закусвалня с напълно нормални цени (примерно: кафе 1,5 лира, млeкцето към него е по желание и без пари; парче плодов пай или сандвич е 2,5—4 лири; нещо, приличащо на баница — 4 лири); също и щанд за сувенири, вестници и списания; обществен гардероб и безплатна тоалетна. Входа за ботаническата градина е свободен, плаща се само за влизане в оранжериите. Работното време: сутрин от 10 до 18ч. през лятото, през зимата е до 16ч.

Единбург си има разни музеи:

Национален музей на Шотландия, Музей на Единбург, Музей на детството, Музей на писателите, Кралският музей и т. н.

А Музеят на уискито, в който, според анонса, се показва историята му, как се прави уиски и накрая — дегустация, е може би един от най-посещаваните. Но аз не влязох, защото не си падам по уиски и предпочитах да си дам парите за нещо друго. Както разбрах после, наистина не си струвало, защото просто прожектирали 15 минутки филмче за технологията на дестилация, после наливали по, буквално, глътка уиски и — чао, следващите моля. Но пък влязох в магазина към музея, разгледах с интерес витрините с всевъзможни видове и колекции бутилки и марки уиски, шашнах се от цените им и хукнах навън с по-добрата идея (за мен) да пия кафе, замезвайки с типичен шотлански сладкиш.

Колкото до уискито, на поклонниците му, които стигат до Великобритания с ферибот през Ламанша, ще дам по-добра идея: Пътуването през Ламанша е време, колкото за едно мнооого спокойно, дъъълго кафе (1,5 лири). За тези, които го обичат с мляко — то е по желание и, както навсякъде в Британия — сипваш си колкото искаш и е безплатно. Или просто цената му е включена към кафето или чая, британците май нищо не пият „чисто“). Или пък едно хапване в някое от многобройните заведения на кораба. В менюто указват и някакъв пакет за деня — супа, ястие, десерт, всичко за около 11—13 паунда. С други думи, пътят е около… Май беше около 2 часа. На всеки кораб има безмитни магазини, в които всеки ден има промоция на някакъв парфюм и на някоя марка уиски. И примерно, една бутилка марково уиски 1 л струва 12—14 паунда, а 2 заедно, са 19—22 паунда. Видях, че някои пътници се комбинират, вземат промоцията и си поделят бутилките.
Малко по-горе споменах за

типичния шотландски сладкиш…

О, да, имах такава емоция. Сладка емоция, откъдето и да я погледнеш. Слуша ли ви се?

Първо трябва да кажа, че не хайманосвах сама из Великобритания, а с една колежка-приятелка. Та тя все пак зачете мъжа си, като му купи една бутилка от скъпарския магазин на Уиски-музея. После, понеже ни се пиеше кафе и ни се почиваше малко, тръгнахме да издирваме една сладкарница ли, магазин ли (нямаше думата „рastry“ в заглавието на това заведение, а нещо друго). Пътьом ни беше влязло в очите, че продава традиционни шотландски сладости.
Когато почти се бяхме отчаяли, че ще го открием и вече смятахме да седнем където и да е, го видяхме пак. Явно беше някакъв „мъртъв“ час за кафепитие, защото вътре на 4—5 масички имаше само 2—3 човека и даже продавачките си говореха задушевно с един мъж. А щанда, във форма на леко крива буква „Г“, буквално беше отрупан с всякакви сладкиши, някои от които виждахме точно за пръв път. Боже мой, какво да си изберем?! Пренебрегнахме примамливите кремчета, мъфинчета и торти, и се лепнахме пред едни неща, които виждахме за пръв път. На вид горе-долу сходни, но както в Истанбул има сто чешита баклави и сто чешита локум, така тук имаше сигурно сто чешита от това нещо. На етикетите пише: с ванилия, с лешници… с шам фъстък, орехи, кокос, шоколад, канела, джинджифил, мед, с кафе… с не знам си какво…

Едната продавачка, симпатяга на средна възраст, пуска усмивка и пита какво ще пожелаем. Посочвам и питам какво е това. Отговаря: „Дис ис… търррр…“ — като картечница го изстреля. Тут-тут-тут… давам заето. Освен „дис ис“, единствено разбрах „традишънъл“. Моля? Нова скоростна отсечка, но този път разбрах мааалко повече — „традишънъл суитс“… Споглеждаме се с Руми… Сорри, я пак? Мисис продавачка се стяга, почва да гледа подозрително. Е, няма как, казах си дежурната фраза (виж в 1-ва част) и всичко си дойде на местата. Жената се усмихна, изпъна се и започва много бавно, високо и отчетливо, посочвайки: „Дис ис теблит, дис ис тофи енд дис ис фадж… Какво съдържа?… О, да, съдържа пълномаслено мляко, масло, пудра захар, сметана, аромати… това е с джинджър, това — с шоколад и бадеми…“ и т. н. и т. н. Тя — щръкнала зад щанда, декламира сериозно. Аз — опъвам ушите, кимам и повтарям на български заради Румянка… пълна тишина, кой как е бил, така е застинал, гледат втрещено… ситуация абсолют… И гръмовен смях разтърсва заведението. Смеем се всички — ние двете, продавачките, малкото клиенти, смеем се до сълзи… Купихме си от два различни вида. Но толкова ни беше смешно, че — язък, забравих да щракна витрината, затова тази снимка е от Интернет:

за някаква представа как изглеждат. Но това е само един вид от десетките.
Още информация: не помня името на заведението, но помня, че друго подобно нямаше наоколо, а може би и по цялата улица. На табелата, мисля пишеше и „traditional hand made“; намира се на „Кралската миля“ от ляво по посока към Холируд и е на 5 минутки преди него. Още: „Toffee“ е като бонбони „Лакта-карамел“; „Tablet“ е като „Карамел Му“, а „Fudge“ (което ядохме), е хем меко, хем хрупкаво, има от вкуса на другите две, ама и още нещо… Госпожата каза, че всичко се изработва ръчно, било национален специалитет и абсолютно лакомство за децата. Аха, само за децата ли? Може да не ви вдъхва кой знае какво доверие от снимката, но е супер-супер сладко нещо и едно малко блокче ти идва таман към чаша горчиво кафе. И така ти зарежда „батериите“, че после на един дъх можеш да изкачиш Келтън Хил (после и за него ще кажа). Малко скъпичка е тази им национална сладост, сравнено с други сладкиши, ама изобщо не съжалявам.
Но аз май разтворих торбата с приказките и… Е, хайде стига за днес, да не додявам.
Продължението:

Пасторална Шотландия, приказен Единбург 3-та част

Автор и снимки: Виолета Софрониева

Create PDF    Изпрати пътеписа като PDF   


No responses yet

Leave a Reply