май 04 2016

Киа Ора – дотам и обратно (Нова Зеландия)

Я да отскочим до другия край на кълбото! Иван ще не разкаже за Нова Зеландия. Приятна четене:

Киа Ора – дотам и обратно

Оукланд

Пътуването до Нова Зеландия е отдавнашна мечта за мен и Мария, но естествено такова пътешествие до другия край на света не се организира лесно. Преди година почти бяхме купили билети, но рязък скок в цените ни отказа. Същото щеше да се случи и сега, но явно този път желанието бе по-голямо и набързо купихме билети за самолет, с което жребият бе хвърлен. Ползвахме търсачката momondo, която като цяло е идентична с всички останали подобни и за цена от 1200 евро на човек имахме билети с Луфтханза и Еър Ню Зиланд.

На мен се падна честта да уреждам всичко по пътуването, като това ми е страст, но виртуалното запазване на стаи в хотели, билети за самолети и екскурзии е забавно, но не дава представа за реалното изживяване когато вече се наложи да действаш. Нова Зеландия е страна пълна с неща за гледане, най-вече откъм природа и забележителности и първоначалният списък с неща, които трябва да се видят бе огромен – Оукланд, гейзери, Уелингтън, глетчери, китове, пингвини, езера, планини, фиорди и т.н. Времето, с което разполагахме обаче бе ограничено и малко по малко оптимизирахме нещата така че да се вместим в 11 дни там.

Логистиката бе осъществена оптимално откъм цени (около 150 – 200 лв на вечер) и качество (поне на хартия) като бях запазил хотели и хостели за спане за всичките десет нощи, както и кола под наем, самолетни билети с местната компания от Оукланд до Крайстчърч и от Куийнстаун до Оукланд, освен това и три екскурзии с автобус, влак и корабче. Само да спомена че това ни е първото излизане извън Европа и понеже една подобна екскурзия вече ни се провали по независещи от нас причини този път си бяхме застраховали билетите за самолет, а повечето нощувки през booking.com бяха с възможност за отмяна до седмица или по-малко преди ползването, но не се наложи да ползваме тези гаранции.

Пътят ни до острова на края на света

минаваше през Франкфурт и Шанхай с минимален транзитен престой на двете места. Естествено полетите от Германия до Китай и оттам до Нова Зеландия изглеждаха впечатляващи с продължителността си, но реално не бях се замислил какво е да изкараш два последователни полета от по 11 часа в самолет, при положение че най-сериозния ми такъв пътен спомен са шестте часа във влака до Бургас преди години. Самолетът до Шанхай не бе съвсем пълен и за моя изненада освен картотеката с филми, които могат да се гледат на екранчето пред теб имаше и телевизия на живо и успях да гледам футболен мач пряко докато си летяхме над Русия. Спането не ми се отдаде много, като втория полет до Оукланд вече дори бе почти пълен и нямаше възможност за опъване на крака и тяло по съседни седалки, но и той мина бързо във вечеря, закуска, филми и очакване на заветното пристигане. Отварям скоба да спомена колко бяхме впечатлени от идеалната чистота на тоалетните както във Франкфурт, така и в Шанхай и Токио и Оукланд, което може да не изглежда като кой знае какво, но предвид милионите пътници по тези летища си е чист подвиг.

Най-после в 7 сутринта в четвъртък (тръгнахме от София във вторник по обед)

кацнахме в Оукланд

Бяха ни предупредили че местните много държат на био-предпазването на страната си от нови вредители или замърсяване, така че Мария си изяде още преди Шанхай бадемите и мандарините, които носеше. Чинно декларирахме че не носим нищо за ядене и че резервните обувки в багажа ни са чисти и нямат кал от природата в родината. Добре ама летищният пазач Джордж взе да се върти около малката от трите ни раници и не щеше да се откопчи, което веднага накара граничарите да ни дръпнат настрани и да ни помолят да изпразним чантата. Всичко бе много любезно и след като не откриха нищо, а Мария ги увери че най-вероятно пазачът им надушва изядени вече неща, ни пропуснаха да нахлуем в страната на хобитите.

Оукланд - Скай тауър, Нова Зеландия

Оукланд – Скай тауър

Оукланд ни посрещна със свежестта на късното лято и тежестта на трите ни раници, но спирката на автобуса до центъра бе наблизо и скоро вече се возехме натам. Цената не бе малка за около час път – 20 лв на човек, но вътре имаше безплатен интернет, от който обаче не се възползвахме защото гледахме какво има навън. Различното беше засега в ниското строителство типично за страна с много свободно място за живеене и без нужда да трупа етажи нависоко. С влизането в Оукланд обаче нещата се промениха и центъра заприлича на типично европейско Сити с бизнес-сгради на доста етажи и пълни с хора улици. Автобусът ни остави на края на главната улица (Куинс стрийт) и ние поехме в търсене на хотела си, който според картата на телефона ми не бе далеч. Тук ще отворя една скоба относно комуникациите с дома или в интернет, които да доста скъпи (25 лева за мегабайт интернет например). След като набързо стигнахме лимитите на картите си на втория ден от магазин на телефони се сдобихме с местна интернет сим-карта за 40 лв., която ни даде 1 гигабайт интернет и с която през вайбър през цялото време говорехме с България и ползвахме интернет без проблем (но и без да прекаляваме). След кратка разходка открихме хотела, който се оказа на две пресечки от местната забележителност –

кулата Скай тауър

По същество той представляваше висока 6-етажна сграда с много стаи по етажите, а нашата стая бе последната по коридора на последния етаж. Настаняването е след 14 часа, но на рецепцията се смилиха над нас и обещаха да ни настанят в 12. Оставихме багажа и направихме едночасова разходка да опознаване на града. Улиците бяха пълни с хора и то предимно млади и от всякакви цветове и размери. Върнахме се на главната и се спуснахме обратно до пристанището да огледаме корабчетата и възможностите за разни екскурзии, но като цяло въпреки вълнението от новото място и пристигането мислите ни бяха насочени към връщане в хотела и спане. Кратката разходка ни върна в хотела, където получихме ключ за стаята си. Тя беше общо взето едно легло с малка масичка и баня, но кой ти гледа тези неща след толкова път. Измихме се набързо, открехнахме прозореца, защото вече ставаше топло, и се бухнахме в леглото за няколкочасов сън.

Вечерната разходка след ставане отново ни отведе към кея, където бе пълно със заведения, но това го разбрахме на следващия ден. Гладът бе на дневен ред след спането с риск това да прозвучи все едно сме отишли на другия край на света само за да ядем и спим. Потърсихме ресторант в уличките край главната и след известно лутане, както обикновено ни се случва понеже никога не избираме къде да ядем от раз, седнахме в един френски ресторант на масичка на улицата. Оказа се скъпо един вид гурме (модерно) бистро, но като за сефте не се оплакахме, а поръчахме смело. Цените в Оукланд бяха над нашенските и малко над очакванията ни (около 60 – 70 лева на хранене с бира/вино без да се раздаваме за първо и трето), а тук се сблъскахме и с една особеност на местното обслужване, а именно че сметката се плаща на касата на бара, а не на сервитьора, като не се очаква да се остави бакшиш. След ресторанта стръскахме храната и както си му е реда се прибрахме да спим. Това обаче се оказа проблем за мен, защото след 7-часовия сън през деня се събудих около 2 часа и дотук със спането. Същото се повтори и в следващите две нощи и явно се дължеше на смяната на часовия пояс, защото и след прибирането ни у дома ми отне 2 – 3 нощи да се аклиматизирам.

Оукланд - 25-метрова бойна маорска лодка-еднодръвка, Нова Зеландия

Оукланд – 25-метрова бойна маорска лодка-еднодръвка

Втория ден от екскурзията ни бе и първи истински пълноценен ден в Нова Зеландия, както и единствения ни цял ден в Оукланд по програма. Отказахме се от пътуване с корабче до близките живописни островчета за сметка на разходка из града с цел местния музей. Оукланд има няколко парка на територията си и като цяло в града има табели и знаци за всичко, което е нормално предвид огромната тълпа туристи. Разминавахме се непрекъснато с азиатци с фотоапарати, но като цяло се чуваше и доста немска и френска реч, както и английска на гости от Острова или Америка (мислехме се че ги различаваме по акцента, но най-вече по бледата кожа нетипична за местните в края на лятото). Няколко  думи и за

местното маорско население,

което от първите ни впечатление държеше позиции като строителни работници, шофьори, продавачи или рецепционисти. Все пак не влизахме в скъпи офиси, така че не можем да твърдим че маорите вършат само подобни дейности. Като цяло те са около четвърт от населението на страната, като огромна част от тях са на северния остров, факт е, че когато слязохме на южния почти не видяхме от тях. Голяма част от земите на острова за техни по племенно наследство и правителството им ги е отдало за ползване с възможност за преминаване в тяхна собственост след години. Това е основно във вътрешността на страната, където част от туристическите обекти се поддържат и обслужват от маори. Освен това една от големите авотбусни компании е изцяло маорска.

Но да се върнем на Оукланд. След кратка закуска от бекон с яйца и кроасан – като цяло кухнята е доста европейска и английска – поехме към музея, който се намираше насред парк в източната част от града. Решихме да стигнем до него пея, което ни преведе през местния универститет и край градските тенис кортове и след около час вървене стигнахме целта си. Самият музей е огромен на три етажа и демострира артефакти намерени на местна почва, както и исторически факти от периодите на конфликти в страната между маори и европейци, както и през двете световни войни. Лавирайки между туристи и ученици разгледахме сечива и пособия, използвани в живота на маорите, лодки и палатки, както и цели макети на селищата, в които са живели. Запознахме се и с историята на острова, откъснал се преди милиони години от огромнич континент Гондвана, после потънал и след това отново изплувал, за да бъде често разтърсван от земетресения и заливан от лава. Тези катаклизми са препятствали развитието на живот тук и затова основните обитатели преди маорите (около 1300 г.), а след това и европейците (около 1700 г.) да дойдат са били птици, които дори не са имали нужда да летят за да се прехранват. Хората обаче донасят нови видове като зайци, опосуми, мишки и това доста разтърсва местната фауна, да не говорим за милионите овце и крави, които са основен поминък тук. Та като цяло музеят бе интересен и поучителен дори без да имаме водач, който да ни обяснява, но скоро се поуморихме и притичахме през последния етаж (посветен на световните войни) набързо, за да излезем и да се потъркаляме като местните и туристите по тревата наоколо. След тежък преход от сянка на сянка – беше станало пладне, а все пак е лято – се върнахме в центъра за обед, но нямахме сили да търсим ресторанти и да избираме меню, затова се задоволихме със суши (Мария) и събуей (аз, засрамено, колко път бихме и пак сандвичи, които можем да си ядем у нас, същият беше като вид и вкус само цената бе с 50% отгоре) преди да се оттеглим за заслужена почивка и дрямка. Този път не се раздадохме при спането и в късния следобед тръгнахме на разходка по кея с цел далечния мост през залива. Голяма част от пристанището бе неактивна по една или друга неивестна нам причина, но местните власти доста хитроумно бяха пригодили различни уреди и конструкции да служат като детски площадки – с малко боя и мека настилка отдолу тръбни конструкции ставаха на катерушки, а няколко контейнера бяха пълни с рафтове книги и столове за сядане. Един контейнер дори бе приютил пиано, на което си свиреше младеж с телосложение на играч от отбора по ръгби и черен джип спрян до него. Освен префасонирани индустриални райони кеят бе пълен и с барове и ресторанти, но на нас не ни хареса нищо там и накрая седнахме в бар от мексикански тип да пием маргарити. Последва кратка разходка и вечеря в местен ресторант близо до хотела, където опитах местното телешко филе, а Мария рискува с местната морска кухня. Приципно не би било кой знае какъв риск, защото предвид факта че сме на остров следва всичко да е прясно, но калмарите нещо не и понесоха и се наложи да става през нощта и да прави рекламация в банята. С това престоят ни в Оукланд приключи. Имахме запазени места в автобус на другата сутрин на юг към Роторуа, където са основната част от гейзерите в страната и рано-рано в 7 часа поехме надолу.

Роторуа

Автобусното пътуване бе направено като екскурзия, а не просто придвижване с междуградски рейс, затова шофьорът се раздаде и в ролята на екскурзовод. Голяма част от нещата, които писах по-горе за страната и историята ги чухме от него. Други факти – като цяло половината население на страната се европейско, а другата половина бе по равно разделена между маори и азиатци. Това се потвърди по време на пътуването, като според мен на северния остров маорите бяха доста повече от азиатците, а на южния бе обратното. Като цяло маорите участваха активно в туристическия бизнес на севера, който се изразява в повече екскурзии и атракции, докато на южния остров туризма е свързан по-скоро с гледки и природа и там азиатците наблягаха на магазинчета с китайски стоки и сувенири. С автобуса преминахме през покрайнините и съседните на Оукланд градчета, които бяха основно съставени от ниски и в голямата си част мобилни къщи, а по на юг вече навлязохме в по-незаселените райони. Там основно имаше огромни по площ ферми и пуснати на свобода да пасат стада, но за наша изненада северния остров по една или друга причина бе пълен с крави, а имаше много по-малко овце.

Роторуа - парк Уаймангу, Нова Зеландия

Роторуа – парк Уаймангу

Пътуването до Роторуа

отне 6 часа, като по пътя част от екскурзията бе спирка в пещерите Уайтомо, където щяхме да видим известните светещи червеи. Организацията там бе много добре, въобще като цяло туризма е огромно перо от местната политика, като особено внимание е отделено на поддържането на тоалетните, които явно са ключови за туриста (малко или много си е така), затова на всички брошури или при напътствията от всички гидове се променаваше къде има тоалетни, а в интерес на истината самите те бяха чисти и поддържани на нивото на домашна тоалетна у нас (цял героизъм при потока от туристи). Самите пещери бяха мрачни, влажни и пълни със сталактити и сталагмити, не можеше да се снима, а при светещите червеи се пазеше и тишина. Те бяха обсипали свода на пещерата и приличаха на ярко светещо небе, като цяло интересна гледка, но с Мария заключихме че тук рекламата ни бе подлъгала леко.

Роторуа - парк Уаймангу, Нова Зеландия

Отново в автобуса и час по-късно вече бяхме на входа на Роторуа, където ни посрещна първото природно чудо във вид на гейзери. Минахме край местната градина, от която се носеше пара от невидими извори, макар че времето навън бе лятно с температура около 30. После преминахме край 2-3 къщи, в чиито дворове също се носеше пара, което вече съвсем ни сащиса взехме да се питаме дали сме в безопасност тук. След климатика в автобуса на слизане ни удари лятната жега, но и тежката миризма на развалени яйца, която бе завладяла южната част на градчето покрай езерото и основните гейзери. Хостелът (YHA Rotorua, част от австралийска верига хостели), в който щяхме да спим две нощи отново не бе далеч и пренесохме успешно трите раници до него. След оживлението и високите сгради в Оукланд, тук се удивихме на ниските къщи и спокойствието, все едно бяхме в мексиканско градче от американски филм. Стаята в хостела отново бе основно легло и баня, но какво друго и ни трябваше така или иначе. Самият хостел бе на два етажа и както подобава гъмжеше от младежи, които си готвеха в голямото кухненско помещение или гледаха телевизия в стаята за почивка. Кратка почивка и за нас колкото да отмине жегата, по време на която поспахме, а после и разгледахме взетите от рецепцията брошури, за да решим къде да ходим на другия ден. Като цяло Роторуа бе туристическо градче с малко местни и обособен район с кръчми тип манджа-стрийт (така се и наричаше – Eat Streat). Разходихме се край езерото по здрач, но захладня и затова тръгнахме към вътрешността на града да търсим градините с пара и гейзери. След половинчасово лутане (по улиците извън манджа стрийт нямаше много хора) ги открихме, но гледката бе като от тресавище в романа за баскервилското куче и затова не се престрашихме да рискуваме и се върнахме да пием сайдер и вино в цивилизацията. Като цени чаша местно наливно вино бе около 12 лв, колкото бе и половинка наливна бира или сайдер.

На другия ден решихме да слезем на юг с микробус и да посетим

парка Уаймангу,

където имаше дълга екопътека и много гейзери и образувани покрай тях езера (цена на екскурзията от 70 лв на човек за превоз и вход). Разходката по пътеката ни отне около 2 часа като гвоздеи на програмата бяха две еднометрови гейзерчета, както и няколко бълбукащи езера със синя от химичните процеси вода. Самата пътека не бе нищо по-различно от тези, които имаме и у нас, но отново тук рекламата и брошурите правеха разликата. Трасето бе осеяно с около 30 забележителности, всяка от които си имаше нарочна табела с пояснения. Половината от тези места бяха с чисто информативна стойност, но бяха избрани и доста места с хубави гледки. По средата на пътя имаше и какво – тоалетна! Края на пътеката бе на езеро, което можеше да се обходи с лодка, но ние нямахме време за това, защото обратния ни курс бе по обед. Затова се качихме на нарочното автобусче от края на трасето и то ни върна в началната позиция.

Роторуа - парк Уаймангу, Нова Зеландия

Роторуа – парк Уаймангу, Нова Зеландия

Обратно в Роторуа за обед в пицария, където Мария се престраши и за пръв път от години яде хамбургер, но остана много доволна от вкуса и размера, защото това си беше като порция за наяждане. Вечерта се разходихме край езерото, но основната му част е от блатен тип и затова набързо подвихме опашки подгонени от комарите. До този момент вече бяхме взели важното решение да ядем основно на обед, а вечер да наблягаме на пиене с мезе, затова вечерта потърсихме нещо извън основния туристически район за сядане и попаднахме на „Прасе и свирка“, което се оказа спортна кръчма с телевизори и пряко предаване на баскетбол и ръгби. Сградата бе бившо полицейско управление, откъдето идваше и името. Тук за пръв път попаднахме и на втория тип обслужване в страната, а именно – сядаш на маса и си избираш от менюто, след което отиваш и си поръчваш и плащаш на бара, откъдето получаваш поставка с номер на поръчката, която слагаш на масата си и така сервитьорът знае къде да донесе поръчката. Като цяло е по-удобно отколкото изглежда с основен плюс (освен липсата на бакшиш за спестовните) че не чакаш сметката, а ставаш и си тръгваш като си готов. Това бе и последната ни вечер на северния остров. На другата сутрин отново в 7 (въобще тук хората ставаха доста рано) хванахме автобуса за Оукланд, където ни чакаше самолет за Крайстчърч. Този път автобусът бе междуградски и нямаше програма от шофьора, но пък за разлика от идването когато минахме по магистралата и главни пътища, сега пътят минаваше през няколко малки града и през доста живописни местности, където малките хълмчета с окосена трева, ниски подстригани плетове и липса на хора и животни много напомняха на сцени от земите на хобитите.

По обед се върнахме в Оукланд, където срещу 4 лв оставихме раниците в багажното на автогарата и се разходихме два часа преди да хванем автобуса за летището. Имахме двучасов вътрешен полет за Крайстчърч така че сега формалностите на летището бяха по-малко и дори чекирането на багажа и получаването на билета бе автоматично. Отново на самолет макар и за малко и в късния следобед бяхме вече на долния остров в най-големия град там (300 000 жители) – ударения от земетресение преди 5 години Крайстчърч.

Крайстчърч

Пътят с автобус (10 лв на човек) до центъра не се различаваше от този в Оукланд с предградията с ниски сгради и хора по улиците, но центъра на Крайстчърч ни удари с първия си шок. Хотелът отново бе близо до автогарата и нямахме много вървене, но наоколо всичко бе сякаш бяхме попаднали в Бейрут (което не знам защо за мен винаги е било олицетворение на разрушен бомбардиран град, не че някога съм бил в Бейрут или пък в бомбардиран наскоро град).

Въпреки че от земетресението бяха минали повече от 5 години явно възстановяването течеше бавно, защото огромна част от сградите в центъра бяха разрушени или в процес на груб строеж. На места, където явно не искаха да бутат исторически фасади тези фасади бяха подпрени откъм улицата с наредени един върху друг контейнери, така че да няма вариант да паднат върху тротоара. Самият ни хотел (BreakFree) бе насред тази разруха и бе доста оживен и пълен, а стаята ни се оказа 2 на 2 метра с футуристична баня, която бе част от самата стая с матирани стъкла. За капак гледката от прозореца бе към четвъртия етаж на строеж отстоящ на 3 метра и първото което видях на другата сутрин когато по потник вдигнах щората бе да ме гледа усмихнат бачкер с каска.

Както и да е, не това беше втория шок за нас. Той дойде когато същата привечер след като метнахме раниците в стаята решихме да огледаме града и да ядем някъде. Улиците на града бяха напълно и тотално пусти, а никакви магазини не работеха. Вярно, че беше понеделник, слаб ден, но все пак говорим за центъра на 300-хиляден град в 7 часа вечерта. Не преувеличавам като казвам че нямаше нито един човек и с Мария се движехме като в сцена от следапокалиптичен филм, в който някой е отмъкнал народа в неизвестна нам посока. След известно обикаляне все пак се натъкнахме на няколко колеги туристи, предполагам също в лек шок, а скоро след това се събрахме в единствения работещ смесен магазин. Попитах кашлящия тежко (в унисон с теорията за масово изтребление на народа) индиец зад щанда защо всичко е толкова пусто, но той се измъкна с оправданието че понеделник е слаб ден и хората са си у дома. Купихме си сандвичи от него и вечеряхме в стаята.

Кайкура

На следващия ден беше планиран гвоздеят на програмата за мен – пътуване с влак на север към Кайкура за гледане на китове. За целта станахме рано в 6 и с маршрутка отдохме до гарата, откъдето в 7 тръгна влака за севера.

Когато запазвах билетите месец преди това мислех, че това е пътуване с автобус, но както се оказа това е редовна линия на местното БДЖ, която обаче е интегрирана като част от цялата екскурзия за гледане на китове в Кайкура (всичко около 400 лв за двама). Като цяло влакът ни хареса, имаше вагон-ресторант, така че хапнахме и пийнахме по време на тричасовото пътуване, а един от задните вагони бе открит (без прозорци, но с таван), за да може да се снима лесно, защото последната част от пътя бе по брега на Тихия океан. Освен това на всяка седалка имаше слушалки, а по екраните в купето вървеше описание на маршрута с разказ за историята на местностите в слушалките. След дълго въртене из хълмовете, където най-накрая видяхме огромните стада с овце, изведнъж изскочихме на брега на океана.

Гледката бе доста впечатляваща и живописна, а скоро по вълните се показаха делфини, които се възползваха от хубавото време да подскачат и играят. Малко по-късно наближихме Кайкура, като тук обаче времето започна да се разваля с облаци и лека мъгла. Дори не бях си и помислял, че нещо може да се обърка, затова отново се шокирах като видях че нашето пътуване с корабче за гледане на китове е отменено поради лошо време. Самото пътуване беше 3 часа като се влиза доста навътре в океана за да се стъгне до китовете. Корабчетата са снабдени със сонар, който следи къде са китовете и в 90% от случаите има успех при наблюдаването им. Поради времето обаче нашето излизане (второ за деня) – както и всички останали – бе отменено, само първото (което тръгна 30 минути преди нас) се състоя за целия ден. Разочарованието бе голямо, поне за нас, защото част от хората можеха да дойдат друг ден, а ние – не. Предложиха ни да сменим корабоплаването със самолетно спускане над китовете и ние се съгласихме, но като дойде време за излитане вече бе заваляло и отмениха и него поради липса на видимост. Така си останахме само с разходка по брега на Тихия океан, топнахме пръсти в него и огледахме градчето. Последва нов път с влак наобратно и след като пристигнахме в призрачния Крайстчърч решихме да изминем няколкото километра от гарата до центъра пеш, за да решим дали наистина има нещо нередно с хората. Общо взето преди да стигнем до центъра попаднахме на няколко души, които вървяха до улицата, а преминавайки през парка вече се разминахме с доста бягащи за здраве и каращи колело, така че стигнахме до извода, че хората просто не искат да стоят в разрушения център и след работа просто се прибират у дома. По някое време започна да вали така че приситгнахме в центъра мокри, но бяхме разгледали няколко брошури за града и знаехме къде има ресторанти и барове, така че потърсихме къде да ядем. За наша изненада мястото където влязохме се оказа турски ресторант, където имаше дори сърми. Шокирахме индийската сервитьорка като ударихме по няколко водки и рома за сгряване и после притичахме до хотела. На следващия ден ни предстоеше едно от големите предизвикателства и приключения – поне за мен  – а именно наемането и карането на кола с обратен волан в обстановката на ляво движение по улиците.

Самото намане на кола стана лесно (от Еуропкар, 150 лв на ден). Като цяло хората тук са много услужливи и любезни чак до ниво на досада, ако не си свикнал на такова отношение. Това бе второто ми наемане на кола, като предишното в Неапол отне повече от половин час, а тук стана за две минути. Метнахме раниците на гръб и тръгнахме към паркинга, където почти веднага открихме отредения ни автомобил – малък червен фиат 500. Мястото в багажника бе точно като за двете ни големи раници и след кратко объркване кой от коя врата да влезе се озовах зад волана. Ами дойде ми малко странно – колана се дърпа и слага с лявата ръка, голямото огледало ти се пада вляво, но най-вече – лостът на скоростите е за лявата ръка. Добре поне че педалите и лостчетата за мигачи и чистачки са си като у нас. Най-голямо предизвикателство ми се струваше самото каране с обратно движение – да не забравя при завой да отида в лявата лента, да държа колата в средата на платното при положение че цял живот досега съм свикнал аз да съм в лявата част на лентата, а сега трябва да съм в дясната. За щастие по-голяма част от пътя ни беше по междуградски и ненатоварени трасета, както и доста голяма част от кръстовищата по пътя бяха кръгови, което пак изискваше съсредоточаване, но лесно се свикваше. Като цяло нямаше нищо сложно, но се изискваше постоянна концентрация, каквато шофьорите със стаж у нас са свикнали да поддържат безпроблемно при дясно движение, но каквато е доста нова и странна при обратно движение. Ще избързам и ще кажа че нямахме проблеми по пътя – все пак Мария ми напомняше за лявото движение на места, а на два пъти при спиране и изпреварване се разминах близо до тротоара и другата кола понеже се бях разсеял и не прецених разстоянието добре. Освен това и колата ни бе доста малогабаритна и лесна за маневриране, а пътищата и знаците като цяло са идеални. Относно бензина цената в Оукланд, Куийнстаун и Крайстчърч бе около 2 лв на литър, но в малките места като Роторуа стигаше до само 1,60 лв.

Така, стига за колата и карането засега – дестинацията ни след Крайстчърч бе на югозапад към Куийнстаун и Милфорд саунд с нощувка на езерото Текапо. Имахме 2 часа път до езерото и по обяд бяхме там. Самото пътуване също предлагаше много гледки и причината да наемем кола беше точно тази – да имаме възможност да спираме и да снимаме или гледаме когато ни падне. Пътищата в Нова Зеландия също са подчинени на природните гледки и всяко място, от което има що-годе сносна панорама към езеро, планина, поле или река е обозначена със зелен знак край пътя и съответната отбивка на най-доброто място за гледане/снимане. Въобще, всичко за туриста с фотоапарат. Освен това както споменах и в Оукланд има знаци и указания за всичко така че трудно може да се изгуби човек пеш или с кола.

Текапо

Текапо се оказа малко крайпътно село, но с куп хотелчета, заведения и магазини. То е на брега на едноименното езеро и гледката към близката планина заедно с езерото е като от списание или картичка, което донякъде се дължи на морско синята вода на езерото (цвета се получава от глетчерната вода). Настанихме се в хотел (Godley hotel) на брега на езерото и този път имахме нормална като размер стая с баня. Отварям скоба, че бюджета ни позволяваше стаи от около 150 лв на спане и за тези пари получихме нормални условия с телевизор и безплатен чай и кафе, но пък тук нямаше интернет. Между хотела и езерото ни имаше строителни разкопки за нов туристически център, но дори и това не развали гледката и настроението ни.

Езеро Текапо, Нова Зеландия

Езеро Текапо

Тук за пръв път успяхме да обядваме супа (макар и някакъв италиански тип минестроне), за каквато жадувахме отдавна, а нямаше. Въодушевени от гледките дори пропуснахме следобедната дрямка и се втурнахме по една от няколкото обозначени пътеки наоколо и да обикаляме езерото. Както в повечето случаи на карта разходката изглеждаше малка, но се оказа двучасова трамбоване из близката горичка, но си струваше. Снимахме доста добри гледки, като дори и аз с моя телефон изкарах 2 – 3 пейзажа като от картичка.

Езеро Текапо, Нова Зеландия

Езеро Текапо

Наблизо се намира църквата на Добрия пастир,

която се оказа световноизвестна със звездното небе нощем и от чиито двор се правеха най-добрите нощни звездни снимки. Освен това наблизо е и обсерваторията на връх Св. Джон, където отново могат да се снимат много добри залези и звездно небе. Завладени от духа на гледките си запазихме качване до върха за гледане на планински залез. Оказа се, че от купищата китайски туристи, които се щураха наоколо само ние сме на тази екскурзия и това я превърна в наша си лична. Недостатъкът беше, че не останахме да гледаме звездите, затова като се замисля може би другия вариант на екскурзия с нощно гледане на звезди бе по-добър.

Изглед от обсерваторията на връх Св.Джон, Нова Зеландия

Изглед от обсерваторията на връх Св.Джон

С микробус ни закараха до обсерваторията на около 1500 м, където ни пое като водач един от местните учени от нея. Той се оказа младеж в следтинейджърска възраст с добри познания и леко напушен вид, но без проблем ни разходи из обсерваторията и после ни качи в кафето на върха, където ни черпиха с вино и сладкиш. Оказа се, че тази обсерватория се занимава със следене на точно определена част от звездното небе, в която се търсят нови планети. Това се прави като се налага ежедневно актуалния образ на небето върху оригиналния сниман в началото на проекта и разликите се пращат за изследване на по-мощни телескопи, които решават дали това е нова планета. Този телескоп открива по 5 – 6 планети годишно, като се има предвид, че в голяма част от времето условията не позволяват работа, както беше и тази вечер, защото докато бяхме там вятърът се усили от 20 на 40 км/ч. Мария направи доста успешни опити за снимки на залеза с помощта на един от местните астрофотографи въпреки вятъра.

Lake Tekapo, Canterbury 7999, Нова Зеландия

След залез микробуса ни върна обратно в селото, където на наша изненада повечето места бяха затворени. Все пак открихме работещ ресторант, където да вечеряме. За финал бяха предвидени нощни снимки на звездното небе, което наистина бе обсипано със звезди, доста повече отколко се виждат по нашите ширини. Времето беше много ветровито, а поради липсата на статив фотоапаратът ни не можа да направи никакви снимки от типа удължени или продължителни (извличат светлина без светкавица), така че се прибрахме с подвити опашки да спим.

По принцип освобождаването на стаите в Нова Зеландия е до 10 часа в деня на напускане, така че по това време на следващия ден вече бяхме на път надолу към Куийнстаун. Пътят на юг е доста живописен, особено край езерото Дънстън така че спирахме доста, като при едно от спиранията силния вятър отнесе шапката на Мария на излизане от колата и буквално не видяхме накъде отиде. По радиото и интернет имаше предупреждения за силен вятър в района през който минавахме, както и силни валежи към Куийнстаун. И наистина на моменти колата се бореше с вятъра, който според прогнозите можеше да стигне над 100 км/ч. Като цяло Нова Зеландия се води страна с много променлив и странен климат, като например шофьора на микробуса предната вечер ни бе казал, че в района около езерото Текапо количестовото валежи е малко, в милиметри на квадратен метър годишно, докато само на десетина километра настрани годишно падат по няколко метра дъжд на квадрат.

Куийнстаун

Куийнстаун се води курортен град с около 10 000 жители и много туристи. Тук се основното ми предизвикателство като водач, защото имаше движение в града, както и липсваше място за паркиране. Спането ни беше резервирано само за една нощ в известната за района хостел верига Номадс и наистина след като се оправихме с трафика (нищо подобно на софийския, но все пак карам с обратен волан и има светофари и спиране и тръгване яко, така че моля ви се) се оказа че пред хостела е платена зона, а в него е лудница.

Тъкмо беше пристигнал автобус с местни (или австралийски) младежи на екскурзия и се наложи да почакам с регистрацията, но като цяло мина бързо и любезно ни упътиха къде да паркираме колата без да плащаме.

Куийнстаун е мястото, което лично на мен ми хареса най-много от цялата страна

Градчето е малко, но е пълно със заведения и млади хора, освен това е в подножието на планина и на брега на огромно езеро, разполага с голям парк и тенис кортове. Не искам да се представям като някакъв дискоманиак, който излиза всяка вечер, даже напротив, но като цяло още май съм във възрастта, когато оживлението и младите хора ме зареждат положително, затова като добавим колорита на мястото и изобилието от зеленина нищо чудно че ми допадна много. Без да искаме се забутахме в уличките по центъра и седнахме (както разбрахме после) в едно от култовите места за ядене на пица (казва се The Cow).

Куийнстаун, Нова Зеландия

Куийнстаун

След това естествено се пуснахме на разходка из града. Основните забележителности тук са гондолата, която по същество е кабинков лифт, който те качва на близкия хълм над града, от където можеш да видиш околността като на длан (30 лв на човек). И тук обаче, както при кулата в Оукланд, Мария не поиска да се качи, а мен не ми стигна мерака да се кача по баира до началото на гондолата и я пропуснахме. Останалите забележителности са свързани с екстремните спортове – тук е направен първия комерсиален бънджи скок в света, освен това има огромна пътека за велосипеди, която се качва и спуска до върха на хълма на гондолата, както и много други атракции за екстремисти.

Разходихме се по кея на езерото, откъдето тръгва парахода за разходки, но не се качихме и на него. Времето бе доста ветровито, което съкрати разходката ни и ни прати в магазинчетата за сувенири. Търсех да взема за дома шише местно уиски (освен вината, които взехме – скоба, бялото вино се води много добро тук, червеното – не), но се намираха само 2 – 3 вида и всички бяха на нечовешки цени от 200 лв нагоре. Кратка почивка в стаята – хостела бе пълен и разни тинейджъри непрекъснато сновяха по етажите – и после отново навън. Вечерта за пръв път ходихме на бар, който не беше нищо впечатляващо или по-различно от нашенските, освен с познатото ни плащане на бара и факта че сервитьорката видя голям зор да разбере какво казваме, (What do you say? What do you say?) макар да твърдя че си говорехме нормален английски. Въобще при наличието на повече от половината население, чийто първи език не е английски, никой не би трябвало да се притеснява от изговора си тук. Отново като вметка ще кажа, че маорския е официален език и всичко е преведено и на него, а реално голяма част от имената в страната са маорски. Има и няколко маорски телевизионни канала.

Куийнстаун, Нова Зеландия

Куийнстаун

На другия ден ни предстоеше преход с колата до последната ни спирка – селцето Те Анау, което бе в началото на пътя към Милфорд саунд – най-известния фиорд в страната. Останахме в Куийнстаун до обед, като уплътнихме времето в разходка из парка. После имахме два часа път на юг към Те Анау. По пътя за пръв път освен крави и овце видяхме във ферма и сърни и елени, но като цяло досега бяхме разглезени от разните му там езера и планини та този преход ми се стори обикновен и скучен. Следобед пристигнахме в Те Анау.

Те Анау

Селцето е на брега на едноименното езеро и естествено разполагаше с приказни гледки и няколко екопътеки. Като население се водеше няколкостотин души, но имаше много туристи. Имахме запазени две нощувки в мотел (сефте в такъв тип заведение) – ASURE Amber Court Motel, който се оказа доста уютен с просторна стая и баня и огромен телевизор, както и безплатен интернет. Пред мен в него се регистрира местен азиатец от Оукланд, който имаше намерение да остане за 8 вечери като през цялото време обикаля наоколо по пешеходните екопътеки. В района имаше много от тях, като няколко се водят световноизвестни (Kepler track например) и отнемат по 3-4 дни от край до край. И ние се втурнахме по една от местните пътеки край езерото, но ходенето заедно със снимките ни отне малко над час, все пак не сме азиатски машини за ходене. Една от забележителностите се оказа оградено дворче, в което имаше няколко екземпляра от застрашената от изчезване птица такахе или пукеко (не помня кое от двете). Никой не пазеше или наглеждаше птиците, въобще и в парка на Куийнстаун патките спокойно си се разхождаха между хората, нещо, което на нас с Мария ни се стори ненормално – толкова дивеч един вид да щъка неизконсумиран.

В Те Анау засякохме семейство руснаци, както и двойка от източноевропейска страна от рода на Словакия или Чехия, така че не бяхме само ние от другия край на света. В редовното търсене на храна открихме малко семейно ресторантче, което ни хареса с италианската кухня и където вечеряхме и на другата вечер. Въобще местната кухня не е нещо обособено, а има много европейски вид, като добавим и традиционните английски влияния. Поне с такова впечатление останахме ние, при положение че не сме търсили нарочно местна кухня. Реално най-известното място за ядене, което видяхме бе заведение за хамбургери наречено Furgburger в Куийнстаун, където имаше наистина огромни опашки с 15 минутно чакане да стигнеш до касата и да си поръчаш хамбургер. Сигурно бяха много яки, но не дочакахме.

Времето ни изненада през нощта и на следващата сутрин. Предната вечер бе около 15 градуса, нормално за края на лятото толкова на юг, но през нощта стана студ и на сутринта температурата бе 5 градуса. Затова облякохме максимум дрехи и поехме по пътя към Милфорд. Тръгнахме около 7 часа, за да изпреварим трафика от автобуси с туристи и успяхме. Пътят сам по себе си е много живописен, много завои и тесни коловози (на две места движението е еднопосочно регулирано от светофари), но и доста места за гледане от рода на клисури, ждрела, езера, дори и едно огромно поле, образувано преди милиони години от топенето на ледниците тук. Естествено спирахме на няколко места за снимки, но въпреки знаците изпуснахме едно от езерата, които искахме да видим.

Милфорд саунд, Нова Зеландия

Милфорд саунд

Милфорд саунд

бе буквално края на пътя, защото от него на юг няма движение с кола. Предполагам че има малко село на брега на фиорда, но няма възможност за спане там, затова всички туристи идват от Куийнстаун или Те Анау. Имахме запазено пътуване с кораб по обед (200 лв за двамата ако не се лъжа) и стигнхаме навреме. Самото пътуване бе доста интересно, макар че отново имахме студено, мрачно и мъгливо време, но то също имаше своя чар. Корабът бе малък, но пълен с туристи като нас, този път основно французи.

Милфорд саунд, Нова Зеландия

Милфорд саунд

Повозихме се над 2 часа, като капитанът успя да ни вкара под два от водопадите и да доближи на метър от излежаващите се скалите тюлени, които явно бяха свикнали с вниманието. Доближихме се до открито море (Тасманийско), но предвид лошото време не рискувахме да навлезем в него, а завихме обратно. Като цяло ни хареса, може би ако имаше слънце щяхме да видим повече неща, но такъв ни бил късмета, все пак поне излязохме в морето за разлика от Кайкура. След края на морския тур отново поехме по една от кратките пътеки по хълмовете наоколо, поуморихме се и се метнахме в колата за обратния път. Вечерта настроението бе леко минорно предвид края на пътуването, но все пак се бяхме затъжили вече за родината и семейството, така че имаше оптимизъм преди двата дни на път.

Обратно

Планът за връщане включваше тръгване от Те Анау рано сутринта, за да върнем колата под наем в Куийнстаун навреме и после 4-5 часа свободни в Куийнстаун преди да хванем самолета за Оукланд. Затова станахме и тръгнахме в 7 (както винаги) и малко преди десет бяхме на летището в Куийнстаун, където върнахме фиата (забравих си шапката в него, но после преди полета за Оукланд си я взех от гишето на Еуропкар) и оставихме раниците в багажното.

Решихме да се разходим до центъра пеш, но нещо не преценихме разстоянието и разходката се оказа двучасов преход, който ни изпи силите. Компенсирахме с огромни хамбургери с местно телешко за обед (20 лв на парче, около 20 см диаметър), като ги ядохме на тревата в парка до езерото в унисон с това, което правеха местните. Тук станахме свидетели на едно от местните забавления, а именно диск голф. Не знам колко от вас за запознати с правилата на голфа, но на кратко има 18 дупки и играчите стартират от една определена позиция преди всяка дупка и се стараят с минимум удари да вкарат топчето в дупката. Диск голфът тук се играе по същите правила, само че вместо топче и стик има фризби (или летяща чиния по народному) и вместо дупки има забити метални пръчки с кош на тях и метални ресни над коша. Играчите мятат фризбито към коша и когато са достатъчно близо трябва да уцелят коша директно или металните ресни над него, които спират фризбито и то пада в коша. Не знам дали звучи забавно, но изглежда интересно забавление, като в двата часа, през които се излежавахме в тревата и гледахме играта пред една от дупките (те са далеч една от друга и ако не се движиш с играчите няма как да следиш повече от една дупка) пред нас минаха доста способни индивиди, като някои дори имаха специални чанти с различни видове фризбита.

Дойде време и за полета към Оукланд.

Там кацнахме на вътрешен терминал и се прехвърлихме на международния с безплатен автобус. Обратният път бе през Токио и Франкфурт и затова самолета от Оукланд бе пълен с японци, основно младежи в училищна възраст. Тук се получи и последната изненада, защото след като се качихме в самолета и поседяхме около час се оказа че (според капитана) самолетът е претоварен и не можем да излетим. Първоначално забавянето бе обявено за час, което не пречеше на другите ни полети, но после се оказа че има повреда и самолета няма да лети, като се налага да докарат друг, което щеше да стане след 10 часа. Така вместо да тръгнем в 1 след полунощ се наложи да спим на летището и да тръгнем в 12 на обед.

Чакането и спането по седалките на летището бе тягостно и болезнено на моменти, но няма да изпадам в подробности относно миене на зъби в тоалетната, лутане по терминала, гледане в празното пространство и т.н. Освен това имахме само уверението на местната авиокомпания, че ще гледат да ни намерят добър полет за дома, защото не можехме да запазим сами, а само да си харесаме вариант и да им го препоръчаме (което и направихме с остатъците от интернет картата ни и батерията на телефона ми след като преди това успокоихме/разтревожихме родата с новините). Така или иначе бяхме в ръцете им (буквално и преносно), но те си свършиха работата добре и ни запазиха полет от Токио до Истанбул и после до София така че реално се прибрахме само с 12 часа по-късно, прекарани на летището в Оукланд.

Нямаше повече проблеми и даже в Токио си купих местно уиски за колегите, а в Истанбул вече все едно си бяхме у дома.

Като цяло неволите на връщане се забиха най-ярко в съзнанието ми, но въпреки тях пътуването беше супер и изцяло си заслужаваше търпението и парите.

Нова Зеландия ни се стори много красива, много подредена и богата страна

с огромните си стада овце и крави и обширните ферми и пространства, високите планини и хилядите езера. Хората – каквито и да бяха местните, европейци, азиатци, маори – бяха много дружелюбни – и не само на хартия, а с поздрави дори ако си непознат на улицата, особено в малките градове – и всячески се стремяха да помогнат и услужат та чак до границата на досадата за нас, българите.

Кацайки в София невинно се натресохме на виртуозен таксиметров шофьор, които според мен не бе повлиян от факта че сме само до Хаджи Димитър, а успя да ни закара до дома без да обели и дума, гласът му се не чу.

Уелкоме бек, дето се вика.

Автор: Иван Бончев

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Нова Зеландия – на картата:

 

 

Нова Зеландия

PDF24    Изпрати пътеписа като PDF   


2 коментара

2 коментара to “Киа Ора – дотам и обратно (Нова Зеландия)”

  1. Aneliya Popova каза:

    Тези 11 часови полети… кошмар! Но иначе уникални снимки!

  2. Мечтателя каза:

    @Анелия, натистина дългите полети са нещо не толкова приятно (освен излитането, кацането и турболенциите – само тях харесвам :D), но с приятна компания времето минава неусетно :))

Leave a Reply