апр. 14 2016

Фори из Балканите (6): Косово

Published by at 10:10 under Златомир,Косово

Фори продължава пътешествието си из Балканите, което започна със Санджак и Черна гора и премина към Косово. После влязохме в Албания – при ходжата на село Тропоя, продължихме из албанските планини,  спряхме при гораните – непризнатите от никого български мюсюлмани в Албания и Косово, а днес през Косово и Македония ще пътуваме към Обеля 😉 

Приятно четене:

Отново Косово

част шеста на

Фори из Балканите

Както може би вече ви стана ясно, бях тотално изкрейзил! Първо бях отвикнал на подобно натоварване, щото в колата нали – климатик, музичка, с едната ръка си ровичкаш в зъбите, с другата си подпираш удобно главата да не падне, с третата… Второ, да си призная никога не съм обичал особено черните пътища (може би, защото вече десетина години живея в къща в гората, до която се стига точно по черен „път“, а зимата като падне снега дори не се стига! Или се стига само пеша…Или с кола само ако си изринеш чинно 200 – 300-те метра до общия път ).

Та с две думи се радвах, като малко дете на близалка, на

асфалтовият път от Крушево за Драгаш и Призрен!

Колкото и да беше скапан, пътят си беше асфалт!

Косово на мотор

След Крушево започвахме голямото спускане, след голямото изкачване от албанска страна.

Нямах представа колко километра бяха до Призрен.

На картата ми се струваше близко, но подозирах, че това близко беше само на картата! Сигурно щяхме да имаме едни 30-40 км до Призрен, където най-накрая мислехме да спрем за една по-сериозна почивка гарнирана с похапване, че днес нещо…
Първоначалната ни идея беше да поспрем в Крушево, където да направим генералната почивка, както и да се видим с гораните, но след неочакваната и непредвидена среща в Шищавец, решихме, че по-удачният вариант е да отморим направо в Призрен. Първо е голям град с красива старовремска централна част, второ, оттам нататък пътя ми беше ясен и можех лесно да си направя сметката къде сме и още колко ни остава до дома. Освен това ако нещо замръкнехме, пътя го бях минавал вече няколко пъти по тъмно (да не кажа, че май само по тъмно ми се случваше да се прибирам оттук).

Абе, в общи линии ми се видя по-добрият вариант да се спуснем направо към Призрен – да се потопим в атмосферата, да хапнем по нещо и да се разтъпчем, че днес определено бях останал без ръце от стискане до краен предел на кормилото, а и задните ми части определено се бяха срастнали със седалката след толкова часове със завои и подрускване…
За нула време стигнахме

Драгаш (или Краковища,

както го бяха прекръстили напоследък албанезетата)

Косово на мотор

Ако досега съм имал някакви съмнения, че сме отново в Косово, вече бях на 100 процента сигурен, че сме именно тук!

В Драгаш пътният хаос беше уникален

(или имаше някакъв местен събор или просто тук винаги си е все едно има събор). Един-двама се опитаха да ни очистят на пътя директно, безпардонно и фронтално, но не им се получи – аз бях добре трениран в български условия за оцеляване при всякакви пътни ситуации. Това е и причината много много да не мога да се огледам да видя като що за нещо е пустият му общински център, а единственото ми желание беше час по-скоро да се омитаме оттук! То дет’ се вика и не остана! Ей го де е Призрен!

Косово на мотор Косово на мотор

Е то ей го де е, ей го де е, ама се оказа, че имаме още ред обратни завои, сериозни спускания, доволно натоварено движение и неизвестно количество местни камикадзета с най-разнороден превоз!
В крайна сметка най-накрая слязохме невредими в равното и занавлизахме лека-полека в

Призрен

Защо лека-полека ли? Ами, защото градът си е доволно голям, с доволно натоварено движение, пътните правила са повече пожелателни отколкото каквото и да е друго и защото разбира се входната му артерия беше превърната в минно поле – демек пътят беше изрит и изровен, за да се полага някаква канализация предполагам и да се един господ знае какво! Факт беше, че се пъплеше едвам-едвам на принципа спри-тръгни – спри-тръгни, пушилка се вдигаше до небесата, колоната не и се виждаше края, а навън температурата най-вероятно превишаваше 30 градуса…
Леко поизнервени, след като минахме тук-таме на полубенбено, тук таме направихме някое недотам разрешено изпреварване, не поспряхме на някоя и друга пешеходна пътека, най-накрая се добрахме до централната част на Призрен! Тук знаех, че

традиционно паркирането си е проблено,

затова и грам не се замислих като видях табелката паркинг в едно тясно пространство и директно акустирах там, без грам да се колебая! Тръгнахме да се разхвърляме, а до нас идва един със зелена жилетка като моята! Викам си, айде и тоя ще да е колега от чистотата, а оня най-невъзмутимо ни пита дали сме били гости на хотела! Викам не! На кой хотел, бре? Ааааа, това било паркинг на някакъв си хотел! Е, голяма работа! Е, пречи ли нещо да оставим тук мотора? Не пречи вика човека и услужливо премества една кола, за да можем да сврем мотора зад нея!

След като правим пазарлък за едно евро на час (далеч съм от мисълта, че ще изкараме повече тук), най-учтиво се разхвърляме и натрупваме багажа си по мотора! Човекът естествено казва, че няма проблем, ама то и да има все тая, пресичаме пътя и моста над реката, победоносно пошляпвайки с ботуши в лятната жега и потъваме в сенките на градската чаршия.

Призрен, както вече имах удоволствието да споделя, е един много спретнат и красив град.

Мен лично много ми напомня на стария Пловдив, Търново и подобните им наши градове! То, не че и Призрен не е бил наш, ама нали рекохме, че ще избягваме да говорим за политика в чужбина и ще пазим неутралитет! В интерес на истината нещото, по което можеш да разбереш, че не си в България е щипката ориенталщина, която идва малко в повече от същата по нашенско, както и това, че градът е адски, ама адски многолюден! А ние отдавна нямаме такива живи и многолюдни провинциални градове…

Призрен, Косово

Призрен

Ще изполвам случая да илюстрирам думите си с едни стари мои снимки отпреди доста години! Нищо не се е променило в оживлението по местния мегдан, вервайте ми!

Призрен, Косово Призрен, Косово Призрен, Косово Призрен, Косово

И да… ако и да ви изглежда, че снимките са правени като по време на градския панаир – не, това си е Призрен! Или поне аз винаги съм го виждал такъв при посещенията ми по тези земи.

Prizren, Сърбия
И след това лирично отклонение, мога да споделя, че естествено много бързо се ориентираме в обстановката и се намърдваме под дебелата сянка на една кебапчийница баш на красивото и оживено площадче на градската чаршия

Призрен, Косово

Определено се чувстваме изморени и изтощени! А и жегата ни довършва. На някои ни се вие свят, други откровено им е лошо

Призрен, Косово

та дори и силно апетитната порция с по пет кюфтета и пет кебапчета не е в състояние да ни накара да се съживим!

Призрен, Косово

Тук е моментът да отворя една скоба – по близките земи на запад от България,

представата за кебапчета е малко по-различна от нашата!

Не знам ние ли сме грандомани, онея ли са минималисти, но ако при нас въпросното месоподобно е 70 – 80 грама, тук е около 30 грама. Оттам и голямото количество в едно порция. Естествено, често си спомням как за първи път (ама това беше доста отдавна – тъкмо бяха паднали визите за Босна) в Сараево се гласяхме да ядем чевапчици, щото беше пределно ясно като какво ли ще да е това и сервитьорът ни пита малка или голяма порция ще желаем, аз естествено нали съм любознателна натура, питам като колко ли ще да е малката порция, а той невъзмутимо ни вика – малката е десет кебапчета, голямата петнайсет! Е….ченето ми висна! Викам си егаси чревоугодниците са тука! Пък то после какво се оказа…

Та седим си ние, отмаряме, похапваме, любуваме се на гледката и глъчката около нас и хич не ни пука! Моторът и багажите ни бяха на сигурно място срещу скромното едно евро на час, часът беше нейде към шест следобед, ние бяхме на една-две планини и две граници от нас и хич нищо не можеше да наруши душевният ни баланс! Дет се вика след всичкия тоя чукар – направо си бяхме у дома!

Колкото и да се бяхме отпуснали и да бяхме уморени,

беше време да тръгваме

Просто…път ни чакаше. По план трябваше да се приберем тази вечер в София, защото утре сутринта сменяхме превозните средства и посоката и отново трябваше да пътуваме. Надигнахме се с неохота, разходихме се още малко из чаршията и с бавна провлачена походка се насочихме към паркинга. Моторът си беше там, багажът ни също. Натоварихме се експедитивно, че жегата си беше убийствена, разпитахме човека от паркинга за посоката, ей така за всеки случай, а и приказка да става и бавно и славно се заизнизвахме от града.

Движението в Призрен е убийствено, не сте забравили, нали? Тръгвахме, спирахме, изпреварвахме, където можехме, старателно се пазехме от мераклиите да ни очистят и лека полека заизлизахме от града. Непосредствено след краят му, пътя навлиза в една клисура и започва

изкачването на Шар планина

Шар планина – Косово на мотор

Всъщност, трябваше да изкачим планината, да слезем в ниското от другата и страна, след което отново да се изкачим и слезем, за да влезем в Македония – оная същата… бившата, БЮРМ, ФЮРМ или каквото и да и беше заглавието. Планът беше да влезем на пункта Глобочица и оттам към Тетово, където да се включим в магистралата за Скопие и Куманово.

Идеята да минем оттам беше първо, защото имаше още едно прекосяване на планината (сякаш днешните ни бяха малко) и второ, защото традиционно този пункт е сравнително пуст, за сметка на царският път Прищина – Скопие.

Имах известни колебания дали да се придържаме към първоначалния план, защото ни се очертаваше прибиране нейде по малките часове на следващия ден, но…засега въпросът не беше на дневен ред! На дневен ред беше изкачването по приятният и неособено натоварен път през Шар планина

Шар планина – Косово на мотор

Маршрутът ми беше познат и в общи линии не очаквах някакви изненади. Единственото различно и ново нещо сякаш беше един имот с къща – умалено копие на белия дом и естествено се вееше американският флаг. Както впрочем на доста места в тази малка размирна страна – американски протекторат

Шар планина – Косово на мотор

Катерехме нагоре и се любувахме на хубавото време и природа.

Шар планина – Косово на мотор

Мислех да спрем за малко на превала, но…бях неприятно изненадан – превалът беше станал пълно копие на Банско – тотално презастроено и изхабено. Нямаше и педя свободна земя! Жалко за хубавото място и липсващите зелени поляни! А беше толкова хубаво място допреди няколко години…
Понеже минахме транзит най-високата точка на пътя, предложих на Поли да спрем в едно от двете сръбски села надолу по спускането. Хем да починем малко, че вече нещо пътя ни идваше в повечко, хем да пийнем по сок, хем ей така за разнообразие.
Странна държава беше това Косово-то… Ето тук например в Шар имаше няколко села, които се бяха запазили сръбски! Сърбите не бяха избягали, напротив – живееха си тук по техни си правила и закони. Надписите изведнъж ставаха сръбски, знамената вместо албански, косовски и американски – сръбски, физиономиите край пътя коренно различни, колите със старите косовски табели или със сръбски номера, чат-пат без номера, селските гробища ако щете бяха нашенски!

Спряхме на един тротоар. Огледах се – все едно бяхме в Сърбия – речта и визията си бяха сръбски. Голям кеф… Толкова голям, че чак на влизане в магазина щях да отнеса една мамаша, която напористо искаше да излезе непременно през мене. Пуснах я… Отново се засилих и отново нещо настана смут – някакъв мъж излезе гледайки ме криво, докато следващият реши просто да ме пусне! Егати и нелюбезните и напористи хора! Влязох, огледах се и проумях – просто бях влязъл през изхода срещу течението… Ама нали съм от село и съм за малко…
Продължихме със спускането надолу. Вече се бях разколебал за минаването през Глобочица и Тетово и тихомълком бях сменил плана-

караме си по парадния път за Скопие!

Натоварен, ненатоварен – това е положението! Колкото и да имаше движение и да ни замотат на границата все щеше да е по-бързо, а вече нещата отиваха към свечеряване. Имахме да минаваме граница, после Скопие, Куманово, после онова пътче през Крива паланка ще го караме по тъмно, после още една граница, Конявската планина и т.н. С две думи имахме още доста път! Тетово влизаше без никакво съмнение в графата „другият път“.

На главният път движението наистина си беше класическа върволица.

Учудващо колко бързо бях отвикнал от подобно натоварено движение! Сякаш не три, а трийсет и три дена бяхме карали по пустите планински пътища на Балканите!

Пътуването ни наистина вървеше към своя край. Бих казал към сивото ежедневие, но нямаше да съм прав – в случая сменяхме само превозното средство и хващахме в източна посока. Борката ни беше подготвил изненада – бил я паркирал под ореха на двора, та нямах търпение да видя каква ще да е изненадата, освен, че бях сигурен, че е четириколесна! Борката не беше фен на двуколесните, но за сметка на това главата хич не го слушаше, та от него всичко можеше да се очаква! Преди две години така ни подари бус – стар, железен Мултиван, накипрен тук таме със шпертплат и пирони, но пък за сметка на това със страхотна музика, изработена от кофи от маслини! Още не мога да забравя как ни хариза буса, щото моторът ни се предаде и остана да крепи едно дърво в двора и как на третото село возилото прегря, щото човекът просто забравил да ни каже, че му е източил антифриза. Спирайки на мегдана на най-циганското село в околията да пълним вода, ме бяха побили тръпки! Толкова страх не бях брал нито в Албания, нито в Косово, нито даже в циганската махала на Бяла Слатина… ама това са едни други истории!
Неусетно бяхме стигнали главното шосе отникъде заникъде!

Защо отникъде и заникъде ли? Ами от Прищина за Скопие.

Това как ви звучи? От столицата на една държава, която полу я има, до столицата на друга държава, която полу я няма! Щото то тая БЮРМ нямаше нужда да си Ванга или Нострадамус, за да прозреш, че дълго няма да просъществува! Ще ме прощават бракята македонци, ама ако погледнем истината в очите в съвсем скоро време албанезетата ще си отцепят западната и северната част на страната, щото то това с пуцаницата в Куманово си е само началото. Началото на края… Но… стоп! Нека си стиснем ръцете всите бракя балканци и заявим философско-дипломатически, че стигнахме магистралата – оная глобалната – Лондон-Калкута…
Върволицата си беше сериозна. Колона пред нас, колона срещу нас! Всички напираха да изпреварват и бързаха за някъде си. Естествено аз не им се давах, щото нямах никакво желание да ходя да бера гъби в полето околовръст! Карах по течението – без да изпреварвам, като същевременно се опитвах да държа и средата колоната, че да осуетя доколкото мога това постоянно да ни избутват и да се мушат пред нас! Просто бях уморен и разконцентриран и нямах сили и нерви да бързам и да се муша аз напред! В крайна сметка оставаха още някакви трийсетина километра до границата, оттам още двайсетина до околовръстната магистрала на Скопие. А Скопие, както и малките деца знаят е на има-няма 200 км от Мордор. Нищо работа…

Косовският граничен пункт

минахме сравнително бързо и безпроблемно. Дори не ни питаха откъде идваме, което си е една обичайна практика по такива места. Шляпнаха ни по един печат в паспортите, ей тъй да си имаме за всеки случай, че ако случайно минаваме през Сърбия да има на какво да се дразнят сърбянките и ни проводиха да си ходим. Дотук добре, но

на македонския пункт Баце, пардон Блаце,

опашката нещо си беше солидна и мърдаше мудно. Спряхме чинно зад един новичък ситроен с косовска регистрация. Поседяхме, каквото поседяхме и гледам човекът нещо ръкомаха отвътре. Викам си, тоя нещо на нас говори явно, ама не мога да схвана какъв му е проблемът, пък ми е някак неудобно да ходя да го питам – неудобно щото нали езиковата бариера, да не мислите нещо друго? Амиии… глупости! Човекът помаха каквото помаха пък пусна мигач да го изпреварваме. Е, хубаво де, къде да ходим? Упорито се правя, че нито го виждам, нито го чувам, щото той почна и да тропа по вратата и да ръкомаха през отворения прозорец! Брех, че нервак!

Какво пък толкова искаше тоя от нас? Видях, че е упорит и досаден като конска муха и лека полека се изравних с отворения прозорец!

Здраво! – вика човечецът и като ми тегли една тирада на сръбски, че съм идиот да седя на опашката! Викам, абе ти хубаво ни пускаш, ама я виж колко коли има пред тебе! Ще случим на някой нервак, или пък македонскиот царинар ще ни врати, щото нали свите бугари сме бракя… Абе, минавай! Ти си луд да чакаш! – настоява косоваря!

Повече подкани не чаках! И без това бях уморен и укъснявахме. Запалих мотора и леко леко се примъкнах успоредно до първата кола. Един ни тегли една майна, ама аз нали съм с каска и съм глух от старостта, та все едно не съм го чул, а тоя в колата веднага припали и се мръдна с половин метър напред и четвърт в ляво, че да не го преварим! Колата при митничаря потегли, а аз само чувах как колата до нас форсира за летящ старт към будката пред нас! Направо огън и жупел се сипеха от ауспуха! И тъкмо да стартираме и хооооп – фалстарт! Врати се, врати се, врати се ти казвам бе, маха му ядно с ръка македонското митничарче, след което се усмихва любезно и ни подканва с ръка да приближим. Откъде, закъде, стандартните неща и ни праща да си ходим.
Спираме на края на митницата да се накиприм и приведем в готовност за следващите 220 км, когато нервака с таралясника минава с мръсна газ край нас доволно ухилен, че все пак е станало по неговата – минал е с едни гърди напред! Айде, сега ще може да спи спокойно довечера…
За нула време сме стигнали

Скопие

Този път не пропускам отбивката и вместо да се набия в града, хващаме околовръстната магистрала, която чест и почитания, но е перфектна! За сметка на това следващата част до Куманово е станала на отвратителни коловози, които постоянно ни лашкат наляво надясно и ни карат да се чувстваме дисконфортно. Пусто като карам мотор с тясна задна гума, която само подсилва ефекта на надлъжните неравности… Бързичко стигаме

Куманово

Там традиционно спираме на една и съща бензинджийница да поотморим, да се възползваме от безплатния интернет и естествено да заредим! С удоволствие отбелязвам, че бензинът е малко по-евтин от нашия. Не, че разликата е фрапантна или, че ние ще забогатеем със спестеното от 12-13 литра заредено гориво, но ей така – на кяр да сме. Абе, ганьовска работа…

Оттук, съвсем очаквано, тръгваме по тъмно. За миг преминава някаква еретична мисъл през главата ми дали пък да не спим в Куманово, но бързо прогонвам тази муха! Срамота! Само на 160 км от вкъщи сме! Хич и не си го помисляй! Вярно пътя е малко скапан, а и аз малко недовиждам по тъмно, но…ей къде е! Леви, леви и сме там, дето се вика! Пък и традиционно съм свикнал да преминавам границата на Гюешево нейде около полунощ (пей химна и изчезвай, както ми викаше един път един от митничарите)!

А в крайна сметка традициите не трябва да се нарушават!

Газ напред и това е! Е, то газ, газ, ама пътя е станал още по-отвратителен отпреди! Няма дупки, но всичко е в кръпки и неравности! Друса и поднася отвратително. За сметка на това пък си има и движение, което малко ме изненадва за този късен час. Уморен съм. А се хващам, че съм уморен, защото правя глупави грешки – я забравям дългите, я карам в средата и не могат да ме изпреварят, я почти влизам в банкета-като цяло возенето от возене с кеф се превръща в рисково за нас и околните возене! Софето започва да ми се струва все по-далеч и по-далеч… Затова и когато някъде по средата на пътя между Куманово и границата мярвам табела за мотел и чувам Поли в разговорното да казва „А дали...“, аз просто довършвам – да, да пробваме да спим тук! Всичко друго е безсмислено, когато вече не си на двайсет!
Спираме на мини паркинга пред мини мотела, до мини бензиностанцията. Слизаме от мотора и влизаме пораженчески вътре… Срам и позор! Никога не бях спал на чуждо място на връщане към вкъщи само на някакви си 120-130 км от дома… Срааам! Но…и това се случва, когато вече не си на двайсет…

Спазаряваме се с човека на рецепцията. То спазаряване е силно казано, защото питаме има ли стаи и колко пари са, той казва еди си колко си, викам може ли в евро? Може. Еди си колко си евро… Прави ми впечатление, че сметките му са изрядни и не ни клатушка с курса, разплащаме се и се затътряме уморено нагоре по стълбите, когато човекът вика момент, а утре кога ще тръгвате? Викам, не знам, рано…сигурно към 7.30-8.00. А той вика, а добре, защото колегата идва към 7 и ще ви отвори. Реших, че нещо не съм го доразбрал, но си спомних думите му, когато на сутринта, рано, рано, нейде към 6.30 се засилих към съседната бензиностанция да взема кафе за разсъбуждане и хоп – греда! Вратата заключена, а в мотела нямаше жива душа! Странно… Демек си в нещо като полу мотел, полу пандиз. Нрави… Бях спрял да се учудвам на каквото и да е…
Качихме се в стаята. Мотелът беше повече от приличен, смея да твърдя – тих, чист и уютен. Пуснах телевизора. Много обичах да отмарям гледайки, или по-точно слушайки, македонска телевизия! Каквото и да говореха винаги много се смеех, щото то бива, бива диалект, ама тея лингвистични гении от манастира „Прохор Пчински“ направо се бяха оляли…

Сутринта, както вече споменах, първоначално ударихме греда с кафето, за сметка на това после пихме по едно с голям кеф в градината на мотела, на въздух. Уж щяхме рано да тръгваме, уж нямаше да се моткаме, ама нещо комай хич не ни се тръгваше. А имахме един час да губим от часовата разлика, да кръстосаме надлъж и шир Софето, да сменим превозните средства, след което да навъртим още едни 340 км, като естествено идеята беше да не замръкваме.

В крайна сметка се надигнахме с неохота и стартирахме в посока Крива паланка и Гюешево. Щяхме да спрем в Кюстендил да хапнем по баничка, да звънна на този, на онзи, че то Боб са голяма работа, не сте забравили, нали?
Караме си ние, а аз все повече се убеждавам, че снощното спиране се оказа правилното решение. Пътят си беше със завои и продължаваше да е с неособено цветуща настилка. Определено не беше трасе за каране по тъмно след 12-13 часово препускане по албанските чукари и натрупалата се умора. Е, сега беше друго! Беше светло, ние отпочинали и с кеф катерех поредицата от широки остри завои нагоре към границата. Като никога минахме пункта по светло. Беше ми неестествено някак.

Митницата беше пуста

и нямаше никой. Може би и това беше причината двамата македонски митничари да подхванат приказка с нас, за мотора, за Черна гора, за това откъде идваме толкова рано и прочие. Стандартните колко кубика е мотора, колко гори, колко струва… По едно време гледам зад единия митничар каска. Викам, я, а твоя мотор къде е? Човекът ме гледа с недоумение! Викам, нали си моторист, какъв ти е мотора и соча каската! Последва миг тишина и двамата митничари изведнъж избухнаха в смях, ама смях ти казвам, до припадък! Това, вика, ми е шлема! И колегата има – сочи в другия край на масата. Чак сега зацепвам, че това са чисто и просто жандармерийски шлемове… Излагация…. Голям смях падна на мой гръб.

Плавно спираме на българската митница

Тук, викам, за да не се излагам като кифладжия, ще си мълча, че иначе кой знае каква глупост ще изръся! Па ме разпитваха откъде идваме, пък какво сме правили там, пък като как е в Черна гора, пък скъпо ли е, че били чували туй онуй, па пет пъти поне ни казаха, че в момента има събор на Памука и непременно трябва да се качим, че ето, точно навреме сме се заприбирали, та да можем да минем и през събора, на което аз само отговарях несвързано и дипломатично – мда…хубаво е времето, слънце, ама не е много жега, а натам какъв дъжд ни валя, ама тук е слънце…екстра е… топличко…
Сигурно доста са се чудили хората кой ли ми е дилърът, че ги плещя такива, ама нейсе… смях да става… нищо, че е за моя сметка тоя път.

Въздъхвам дълбоко и включвам първа.

Потегляме.

По баира надолу. Към баничките в Кюстендил. Към горската къщурка, където домува моторът и ни чака Нещото. Към Обеля, където трябваше да сменим Нещото с нашата кола. Към североизточната част на България, където в едно прашно малко село, ни чакаше домът ни, който не бяхме виждали от няколко месеца. Към големият орех, под който беше изненадата на Борката. Към неизвестното, което предстоеше при следващото ни пътуване. Към плановете за него. Защото всеки един край е едно ново начало, както беше казал някой по-мъдър от нас…

Край

Автор: Златомир Попов

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Косово – на картата:

Косово

www.pdf24.org    Изпрати пътеписа като PDF   


One response so far

One Response to “Фори из Балканите (6): Косово”

Leave a Reply