мар. 29 2016

Фори из Балканите (5): Албания: При гораните в Шищавец

Фори продължава пътешествието си из Балканите, което започна със Санджак и Черна гора и премина към Косово. После влязохме в Албания – при ходжата на село Тропоя, продължихме из албанските планини, а днес ще тръгнем отново в посока Косово, но ще спрем при гораните – непризнатите от никого български мюсюлмани в Албания и Косово. 

Приятно четене:

Албания: При гораните в Шищавец

част пета на

Фори из Балканите

Отново сме на път. А пътят е съвсем не лош като настилка, но тесен и с безброй завои! Да си призная – за пръв път ми се случва (старост нерадост, какво да правиш) като спряхме късния следобед в Призрен да ми се вие свят и да се люлея насам натам! И това всичко от 7-8-те часа каране завой след завой, след завой… Буквално нямаше прав участък по-дълъг от примерно 50 метра!

През Албания на мотор

Карахме си вече доста време, пътят си се виеше по околните баири, а движение все така нямаше. Комай за 130-те километра се разминахме с не повече от 5-6 МПС-та. То всъщност нямаше и предпоставки за по-голямо движение, защото пътят нито беше нещо възлов, нито имаше Бог знае какви населени места по него! Комай се мяркаха тук таме разни махали долу в ниското край язовира като на равни интервали подминавахме разклони с умопомрачително стръмни прашни пътченца, чиито серпентини се виеха по почти отвесните склонове надолу.

Голяма красота, голям кеф, ама да си призная по едно време вече взе да ми писва!

То кеф, кеф, ама и с кефа не трябва да се прекалява! Това и беше причината грам да не се замисля като видях табела за хотел след няколко километра! Викам си какъв пък ще да е този хотел буквално насред нищото! Нито населено място имаше наоколо, нито нещо като курорт, нито нищо! Просто пуст и тесен планински път!

Като се замислих, горе-долу на средата му беше цопнат този хотел – минимум два часа насам и два часа натам път, който трябваше да биеш, за да дойдеш да пиеш едно кафе или да преспиш тук! Странна работа, но с течение на годините вече нищо не можеше да ме учуди! Затова и вместо да се чудя, виждайки отбивката за хотел „Алпин“, директно свих и със скорост се паркирах на парадното място! Честно! Ченето ми висна! Хотелът освен, че беше насред нищото, но и беше едно райско кътче – то цветя, то воденица, то пещ отстрани, то, то, то…

Бях поразен!

Хотел Алпин, Албания

Хотел Алпин

Хотел Алпин, Албания

Гледката от терасата разбира се беше страхотна

Хотел Алпин, Албания

Нещо не бях особено учуден, че бяхме единствените гости – та седнахме и се разхвърляхме с кеф на една от масите на външната тераса! Чисто информативно попитах колко чини една нощувка за двама! Цената от 25 евро ми се видя повече от прилична! Ето къде можеше да преспим снощи, като отметнем още два-три часа път, само дето не ми се мислеше ако случайно замръкнехме по тези зверски завои, а и честно казано дори не подозирах, че по такъв див чукар може да има толкова прилично място за нощуване…

С кеф пихме по кафе и помързелувахме, но…

път ни чакаше

Посъбрахме менажерията, сбогувахме се с любезните момчета от персонала, поцъкахме невярващо над картата, която сочеше, че реално още нищо не сме минали и отново поехме напред

През Албания на мотор

Пътят продължаваше да е албанска усуканица! Виждате ли на снимката къде върви в далечината по отсрещния баир! И ние го виждахме и се убеждавахме един друг „не, бе, не е възможно това да е нашият път! Това е някакъв път за някакви планински селца някъде на майната си“! И така, докато след половин час примерно, не се окажехме на отсрещния баир и не започвахме да цъкаме „лелееее, виж, виж, ей там далеч зад нас! Оттам ли дойдохме наистина?“…
И тъкмо, когато вече се бях отчаял, след цяла сутрин каране по въпросните заврънтулки и тъкмо мислех, че тази карта на Албания е нещо стара и грешна и за нищо не става, и тъкмо си мислех, че нещо сме сбъркали пътя, въпреки, че и да искахме нямаше как, защото друг път просто нямаше, най-накрая стигнахме до заветния

разклон, който знаех, че ще ни отведе на главния път за Кукъс.

По какво познахме, че това е разклонът ли? Ами това беше първият асфалтиран разклон, откак бяхме забили по тея чукари, освен това имаше и останки от някаква ръждива табела от времето на младия Енвер Ходжа, на която с мъка се четеше „…kes“ наляво и „F…“ надясно. И тъй като не го знаех това „F…“ къде ще ни отведе, заложих на по-малкото зло – „…kes“, което имаше голяма вероятност да е Kukes- демек нашата крайна точка за излизане от джунглите…
Покарахме каквото покарахме, но освен, че пътя стана два-три пъти по-широк нищо друго не се промени

През Албания на мотор

Завоите си оставаха завои, баирите баири и пътя продължаваше да е зловещо пуст! Само тук там имаше свлечени камъни, пропадания на пътното платно и разни подобни изненади, което навяваше мисли за някакъв изоставен път или за напусната внезапно от обитателите си държава! След поредния обратен завой на една отбивка с достатъчно широк хоризонт, спрях да отморим и да се позверим на воля в картата! Абе какви бяха тея завои? Кави са тея изкачвания? Нали трябваше да се спускаме към Кукъс, нали това беше главният път! Защо няма жива душа? Даже и свлечените камъни няма кой да почисти! Гледам картата, гледам и не знам какво точно сме объркали! Е, вярно, дават, че преди да се спуснем към долината на Кукъс имаме да качим два превала – това иди доди, ама дават и че това е първокласният и единствен път за Кукъс! Имаше нещо нередовно тук… Дали пък не беше нещо свързано с тая новата им магистрала, за която нямаше и помен в моята ретро карта?
Най-накрая изтерзан и обезверен, че ще стигнем където и да било на поредното спиране с надежда соча хоризонта! Там е! Там е! ТАМ Е! Иде ми да крещя от радост! Ето го езерото!

Там е Кукъс!

Вижда се! Почти стигнахме!

През Албания на мотор

И оттук като ми дойде едно вдъхновение и един пауър и като се засилих – това трета, това четвърта, това 50-60 км в час направо за нищо ги нямах! Хвърчахме по завоите! Джуниър жизнено полягваше ту наляво, ту надясно и ядеше километрите сякаш и на него му беше писнало от завои и чукари…
И така,

докато пътят свърши по най-неочакваният за нас начин

– просто зад поредния завой изскочи на магистралата (тази, дето я нямах на картата)! Какво странно има в това, ще кажете? А нищо… Само дето вместо да излезем на албанският пътен възел „Белокопитово“, излязахме директно на магистралата, където просто на нашата отбивка бяха прекъснати мантинелите за 4-5 метра и там можеше да се включиш от/за магистралата! Е добре де? Какво странно има в това? Магистрала, разклонение… нищо нередно! Да де, ама гледах, гледах, нещо не можех да схвана как точно трябваше да се включим в отсрещното платно!

Нашата посока беше наляво – към Кукъс, а нещо не можех да проумея откъде и как точно ще излезем във вярната посока! Сигурно съм гледал много глупаво, защото и двете ченгета, които стояха на въпросния разклон, се завъртяха и впериха поглед в нас! Така де…

Откъде да се включа в магистралата за Кукъс?

– питам възмутено аз, а те нещо чатара патара, обясняват и сочат! Нищо не им разбирам, но схващам по жестовете и тона – мини, викат, оттам, бе, амсалак! Не виждаш ли пролуката в мантинелите между двете платна? Оглеждаш се и бързо и внимателно пресичаш, до средата! Там спираш и пак се оглеждаш и бързо и внимателно се включваш в магистралата! Толкова ли е сложно? Аааа…не е ли малко нередно така? – мънкам нещо аз… Срещам студен неразбиращ поглед… Добре, добре, тръгвам, тръгвам, не се нервирайте! Оглеждаме се и на прибежки и прилазвания излизаме на магистралата във вярната посока! Най-накрая включвам на пета, че вече съм забравил тоя мотор дали има повече от три скорости и давам газ на север, към Кукъс! Каква беше тая маневра, пита Поли… Албанска! Тук всичко е някак странно… по албански, отговарям аз, докато вятърът свисти около нас…

През Албания на мотор

Направо бях откачил от завои и спускания и изкачвания! Ръцете ме боляха да стискам кормилото! Затова и на края на Кукъс нервно правя маневри насам натам в опит да си проясня бръмбарите в главата и да преценя кое, по дяволите, би било по-разумно – да караме директно по скучноватата магистрала към Косово или да се придържаме към първоначалния план за катерене нагоре към Шишaвец?

През Албания на мотор

И тъй като не мога да го измисля, правя още няколко тигела напред назад, докато съм оставил Поли да се поразтъпче баш на отбивката на магистралата… Викам добре де, мама му стара, ей тука има табела за Шищавец, на която пише 39 км! Реално ей го де е! Само дето ме притеснява пътя като как е? Е, вярно, пладне преваля, ние сме един час назад от българското време, имаме да минем още две граници, Шар планина и има няма едни 350-400 км… Какво толкова? Дето се вика, почти сме си у дома!

В крайна сметка спираме на бензиностанцията на 500 метра по-натам. Първо, за странично мнение – да питаме бензинджията демек, второ ако ще катерим по тея генгерлици предпочитам и да заредим бензин, независимо, че е 50-60 стотинки по-скъп отколкото в Косово! Скъпо, евтино, не исках да угаснем някъде по баирите! И трето, защото пътя свършва на бензиностанцията! Има ей там в далечината някаква табела, на която пише нещо за някакъв „сценик роуд“, ама път реално няма – това си е чисто и просто два коловоза със запълнени със строителни отпадъци ями! Чак пък толкова извратен не можеше да е тоя път! Все пак говорехме за международен път към съседно Косово! Със сигурност нещо бърках! Че той пътят към горската ни къщура беше по-читав…
Правя обратен завой и спирам на пустата бензиностанция. Поли заминава нанякъде – предполагам до Ве Це-то, а аз оставам насред нищото да се гледам с бензинджията… Само стадото бизони липсват, за да е идилията на уестърна пълна… Селям, мюрюмба и мараба, поздравявам любезно! джагара, джугара, отговаря нещо човекът! Ясно-и тук комуникацията ще е трудно! Виж сега, казвам на слисания човечец, потупвайки го по рамото! Сипи първо за две хиляди бензин, та да потръгне разговора. Човекът се оживи… Сипва, сипва, сипва, стигна до 1850 някъде и вика „Бате, това е! Нема накъде повече!“ Викам , хубаво, сега остава да кажеш, че немаш ситно да ми вратиш… Ама човекът читав такъв някакъв, бърка, бърка по джобовете и вади разни албански монетки… Викам, глей сега – мани го тоя ситнеж, ами дай да те питам нещо! И изведнъж разговорът потръгна! Човекът пита – джагара джугара? Викам към Шищавец! Ооооо, Шищавец, джагара джугара, бате, Шищавец! Ай, ай, ай, аллах, джагара джагара, рруга ехааааа, асфалт, чок селям, джагара, джагара, аллах, мотор, джагара ,джугара! Викам му, абе и аз тъй си мислех, ама я кажи има ли асфалт натам? А той аллах и като почва едно поклащане, и приклякване и цъкане и подскачане… Малко е разбит пътя демек, превежда ми Поли, появила се незнайно откъдето беше там. Сигурно има доста дупки! Аха, аха, ахаааа, клати доволно глава нашия. Ай селям, че ние тръгваме, че път ни чака, приключвам разговора аз и се товарим на мотора.

Тръгваме бавничко след поклащащият се мерцедес, който пъпли и криволичи пред нас по въпросното „пътче“! Абе, викам, сигурно само началото е така, не може да е друго! Виж, че даже табела имаше за Шищавец и за разни други села!
След няколкостотин метра пътят направо си се оправя и става супер! Ето викам, ще се мушнем сега под магистралата и минаваме от другата страна и си става супер пътя, не може да е друго!

През Албания на мотор

Ето, видя ли, викам на Поли сочейки перфектния чисто нов път пред нас!

През Албания на мотор

Сега ще ги изядем тея 39 км за нула време! Пътя е чисто нов! Времето е с нас! Планините са надвесени над нас, а пътят се вие край някаква река!

През Албания на мотор

Карам и си свиркам доволен, че не избрахме магистралата и определено не се минахме! Като никога да направим верния избор и късметът и пътят да бъдат с нас! Изпреварвам с мръсна газ дразнещата ме кола, която незнайно защо се влачи с 80 и ми убива темпото и едвам успявам да намаля!

Не може да бъде! Е това не може да бъде! Чисто новият път свършва точно както е и започнал – от раз!

Поглеждам километража-дотук сме минали 11 км. Остават 28… Поглеждам тясното мостче и прашният черен път, който продължава да се вие край реката и се губи някъде напред сред хълмовете… А, не… връщане назад няма! Пътят е само един – напред и нагоре!

Пай се Шищавец, идвамееее…..

Всъщност пътят не беше толкова лош – да, черен, но сравнително равен, със ситни бели камъчета, без големи наклони и остри завои, достатъчно широк да се разминат две коли. Ако беше така си беше направо песен и въобще нямаше какво да му обръщам внимание! За нула време щяхме да ги изядем оставащите 28 км (впоследствие се оказа, че табелата долу на бензиностанцията нещо не отговаряше на истината и пътят не беше 39 км както пишеше на нея, а 29, от които 18 – черен)!

През Албания на мотор

През Албания на мотор

За съжаление, скромният ми житейски опит ми навяваше някакви други мисли – че пътят е хубав, но само в началото и като стигнем едни момент, в който връщането ще е неоправдано ще се насладим на черешката на тортата! Естествено, така и стана!

Но засега – всичко си беше перфектно

– карах си с някаква умерена скорост като за черен път, наслаждавахме се на природата около нас, а движение направо си нямаше, та кефа беше пълен! Карахме, каквото карахме и стигнахме до един разклон. Хубавият път продължаваше направо, а наляво се виеше едно малко никакво пътче през една рекичка дето някакви с някакъв багер копаеха нещо и освен, че бяха хубаво разкаляли ами бяха и завзели цялата ширина на пътчето.

Моментът, в който подминах разклонението, някакви проблясъци на здрав разум ме накараха да спра. Хей, здраво, момци, викам им аз! Шищавец? Шищавец? Нали натам, бре? – соча им аз пътя пред нас! Ноу, ноу, ноу, недвусмислено ми заявяват въпросните момци, сочейки ми, че трябва да мина някак край багера и да пресека реката! Странно! А това срещу нас си беше екстра път и определено щяхме да хванем по него ако нямаше кой да питаме! Кой знае в какви гори тилилейско-албански щяхме да се набием…
Без да им противореча, правя обратен

През Албания на мотор

и хващаме верния път! Знаех си, че

черешката на тортата предстои! Пътят след багера стана преобладаващо подрускващ,

с коловози, гарниран с камъни от всякакъв калибър, стесни се, а за капак и започваше изкачване с обратни завои! Ако мислихме да се връщаме – сега беше момента! Далеч бях от мисълта, че ще мога да обърна насред подобно изкачване по подрускващия черен път! Но не, не мислихме да се връщаме! Като ще е гарга да е рошава! И без това този маршрут вече си го бях сложил в списъка с пътищата „по които никога повече няма да мина”, та поне да го изкараме докрай!
Въртяхме си ние по обратните завои с пешеходна скорост нагоре и само гледах мотора да не поднесе някъде та да слезем по задник в дерето при онея с багера! Абе скоро не бяхме карали на първа с пуснат крак по завоите, викам на Поли, а тя само ме ръчка да си гледам пътя, че и нея не и се слиза по задник в дерето. Е то гледам, гледам, ама така както подскачаме ми е трудно да се фокусирам, честно казано! Но и колкото да не мога да фокусирам, все пак виждам поредния разклон! Наляво пътя е скапан и тесен, на дясно пътя е също тесен и скапан! А сега де! Нужно ли е да казвам, че табели няма? Спрели сме да изчакаме някой по-светнат от нас по пътните въпроси на Албания да се появи отнякъде, използвайки момента да отморим и да почине малко мотора, че нещо взе да позагрява по тоя баир на тая първа дето карах!

По едно време ни настигна някакъв трафикант с някаква вехта джипка.

По какво разбрах, че е трафикант ли?

Е, как по какво? Сам чичка, с вид на рецидивист, на който само главата и ръцете му се виждаха от претоварената с каквото там мъкнеше джипка! Викам тоя ще спре! Да де, ама гадът не ще да спира и тръгва да ни заобикаля видиш ли! Викам, срамота! Изкочих на средата на пътчето. Тоя ха да спре, ха да не спре, та спря накрая! Тъкмо да си отворя устата и оня нещо джагара джугара отвътре! Викам, мистър, нищо не ти разбрах, не се хаби! Кво се пенявиш? Кажи откъде е пътя за Шищавец? Ааааа, Шищавец? Лефт, райт, райт, лефт…. Абе я карайте, ще ви покажа!

Викам тоя ако се е вкиснал за преди малко ще ни свети маслото някъде, ама имаме ли избор? Нямаме! Послушно палим и тръгваме след него. Виждам, че е видимо изнервен, щото караме по-бавно от него и трябва да ни чака! Капака беше, когато на някакъв участък с гадна мазна кал и готини обли камъни спрях, за да слезе Поли, та да мога сам да си се правя на доволно щъкащ хипопотам в калта. Оня чака, чака, та се изнерви и отпраши напреде… Викам, айдееее, останахме без водач!

Ама карай – стига толкова разклони нагоре! Мисля, че тези бяха достатъчни! След някой друг завой – ха, изненада!

Разклон! И ха, изненада! Няма табели…

Но пък за сметка на това, човекът с джипката чинно ни чакаше! Оттук вика сте наляво, пък аз съм надясно! Айде чао, махна с ръка и отпраши по дясното подобие на път!

Отново си останахме сам самички по „пътя” за косовската граница, нейде насред горите тилилейски в Северна Албания!

Карахме каквото карахме и хоп – отново група, която ремонтираше пътя! Направиха ни малко място да минем, помахаха ни и си продължиха със заниманията! А ние леко леко продължавахме да катерим нагоре. Не за дълго, както се оказа! Спрели сме на поредния разклон – направо е за нанякъде, надясно е още по за нанякъде… А ходи разбери ти накъде си! Пфуууу, абе много разклон, много нещо по тея чукари! И тук не минахме без чакане и питане! Отново се оказа, че аз си бях харесал грешната посока и отново се оказа, че верният избор беше „чакай и питай”!
След още една порция изкачване и подрускване, изкачването лека полека свърши и остана само подрускването! Излязохме на едни огромни поляни, в дъното, на които се виждаха едно две селца!

През Албания на мотор

За момент ми се стори, че и някъде в далечината мернах граничният пункт – една такава самотна постройка насред нищото – точно както я бях виждал на снимка в интернет!
Тук поне вече нямаше разклони! Заподскачахме по международния калдъръм! Това, което знаех е, че пътят свършва в Шищавец, а малко преди него е разклона за Косово. Е да де, ама карахме, карахме, карахме и накрая влязохме в едно село с асфалтирана главна улица! Викам на Поли да знаеш, това ще да е Шищавец! Изтървали сме отбивката! Е коя отбивка, роптае тя! То разклон нямаше никъде! Е нямаше ама… Не ни оставаше нищо друго освен

да се отбием в Шищавец на гости на гораните,

да пийнем по едно с тях и да питаме за границата, разбира се… А на кого щяхме да ходим на гости ли? На гораните, разбира се…

Кои са гораните ли?

Да си призная и аз допреди няколко години не бях чувал за тях! Случайно попаднах на някаква информация някъде и от тогава все се каня като имам път по тези места да намина да видя що за хора са запокитени в тоя генгерлик от хода на историята. Все се канех и все нещо времето не достигаше, все оставях за друг път, все това, все онова. И ето – настъпи момента да намина през териториите населявани от тези хорица – гораните.

Гораните населяват граничната област Гора,

високо в Шар планина на границата между три държави – Албания, Косово и Македония. Е, навремето са били в граничните области на две държави – Югославия и Албания, после на Сърбия, Албания и Македония, а след време един Бог знае. Мисълта ми е, че държавите се менят и множат, но

гораните са си все тук и са си все същите!

Най-разпространената теория за техния произход е, че са преки потомци на богомилите, но дали е така никой не знае! Факт е, че нямат нищо общо със заобикалящите ги от всички страни и задушаващи ги албанци! Мюсюлмани са, но говорят език, странно напомнящ на стар български диалект примесен с множество сръбски думи. Самите те казват, че вече и те не знаят дали са българи, македонци или сърби, но едно са сигурни – албанци не са! Останали са по официални данни не повече от 30 000 човека, но на практика вероятно са поне три пъти по-малко.

Селата, населени с горани в Косово са 9, в Албания – 3 и в Македония- 2.

Както вече споделих – албанците им правят масова инвазия за асимилация и/или изтикване все по-нагоре в планината! Дори името на общинският център в Косово – Драгаш, са променили преди няколко години на Краковища, след като старателно са избутали оттам живеещите горани. Естествено, казват местните под сурдинка, имаме негласно споразумение да не продаваме имоти на албанците, но и сред нас има предатели, които заслепени от някое евро повече са готови да продават и на най-големия си враг! Затова и най-апетитните парчета земя по този край вече са в ръцете на албанците… Звучи познато, нали?

Шищевец, Албания

Спряхме на мегдана на селото. Определено беше

Шищавец

Всичко ми изглеждаше странно познато. Просто го бях гледал в гугъл-а… Мигом ни наобиколиха банда хлапета. В интерес на истината бяха доста напористи да се бутат и врат около мотора и нашите особи! Не, че много, много се интересуваха от нас-просто любопитство и според мен, чисто и просто показваха, че ние бяхме на тяхна територия! Ние бяхме натрапниците! В крайна сметка така беше – никой не ни беше канил! Видял, че се заформя някаква олелия, един човек се насочи към нас, а хлапетата осведомили се от номера на мотора, взеха да викат към него „Из Бугария са! Из Бугария!“

Човекът мигом разчекна уста в доволна усмивка и нахока хлапетиите да не се въртят много много около мотора ни! Заповядайте, вика, при нас! Какво ви води насам! Викаме ами…загубихме пътя за Косово, пък и да ви видим…ей така с половин уста мънкам аз! А, пътя за границата, вика, сте го подминали, ама ето тъкмо сте ни дошли на гости! Заповядайте при нас! ние, вика, сме горани! От какво имате нужда? Е, от какво? Да изпием по кафе. Има ли къде да пием по кафе тук? Разбира се-казва лъчезарният човечец, в магазина ей там! Асааааанннеееее, провикна се внезапно той, направи им по кафе! Хората са от България! Айде, вика, заповядайте!

Седнахме край малката масичка пред магазина, където вече имаше двама да си пият питието. Асан каза, че кафе не може да ни направи, щото няма, но има нес кафе в кутийки! Викам, дай там каквото имаш! Няма проблем! Хлапетиите продължаваха да кръжат около мотора и да му се кефят, а някакви хора лека полека се присламчиха към нашата скромна групичка… Откъде сте, закъде сте? Как живеете там далеч в България, питат, виждам с болка гораните!

Нас, викат, отдавна всички са ни забравили! Вече и ние не знаем какви сме! Българи ли сме, македонци ли сме, сърби ли сме?… Никой ни не ще… Виждам болката изписана по лицето на нашия домакин. Но…да знаете едно – моя куча е и ваша куча! Благодарим от сърце… На македонците вика дадохте двеста хиляди пасоша, а на нас ни отказвате! Що така? Значи македонците вика ги правите българи, дето вика не могат да ви понасят, а ние дето се имаме за бугари, на нас ни отказвате! Но…моя куча е ваша куча! Разумеш?“, повтаря, за да не би да не семе разбрали от първия път, човекът!

А, ето го и нашия лекар! Тук си имаме и лекар! Пратихме го да се изучи и той сега е нашия лекар – потупва по рамото току що седналият до него човек! Човекът се усмихва скромно и нищо не казва… Ииии…моя куча е и ваша куча – продължава с рефрена си домакинът! Стига бре, смъмря го докторът – за пети път им го казваш! Разбраха те хората! Викам това хубаво ама я кажете къде сме объркали пътя, че нещо не разбрах? Аааа, не е трябвало да влизате в селото! Има там една отбивка…ей там някъде на баира…там е трябвало направо пък вие надясно сте тръгнали… Пусто мъча се да се сетя, ама нещо за отбивка нищо не изниква в съзнанието ми! Ноооо….ако искате останете тук! Моя куча е и ваша куча! Разбраха те, бре! – смъмря го отново докторът! Викам, няма да оставаме, ще ходим, че път ни чака!
Ставам да платя, че момчето е влязло вътре в магазина. Бъркам по джобовете и търся няколкото албански монети, които ни бяха останали, размишлявайки дали ще ни стигнат, че да не изпаднем в конфузна ситуация. Гледайки ме в ръцете, момчето се ужасява „пфуууу, от тези не“, цъка и върти глава възмутено… Ами, тотогава евро, мънкам аз! Евро, евро, клати доволно глава барманчето! Ами щом може в евро! Не – може, веднага ме поправя момчето, а САМО в евро може!

За миг си помислих, че сме преминали границата без да разберем и вече сме в Косово, където и еврото си беше нормалното платежно средство! Но не, бяхме в Шищавец, в Албания и националната валута на страната беше лек! Балкани… ходи разбери кой къде, какво… Викам щом може в евро, ето ти няколко евро! Дай на всеки, кой каквото пие! От нас! От сърце! Момчето взе пет евро от подадените му банкноти, показа с жест, че са предостатъчни и наизвади по бутилка за всеки!

Като излязох от магазина за малко да ядем бой всъщност, защото моя куча е и ваша куча! Вие, вика, сте ни на гости! Как тъй ще ни черпите? Ние трябва да ви черпим! Викам другият път вие ще черпите! Става ли? Обстановката се разведрява и докато се приготвяме за път, местните ни дават ценни съвети – качете се, викат, до пункта и вижте дали ще ви пуснат! Вижте и дали ще са там царинарите, че понякога не стоят и ги няма! Ако ги няма, минавайте, много важно! И ние така минаваме! А един от всичките го смъмря – нека си минат редовно, да нямат после проблеми! Качете се и вижте! Ако ги няма – постойте и изчакайте! Ще дойдат! Не минавайте нелегално!

По-странен граничен пункт от този, който предстоеше да минаваме, честно казано никога не бях минавал и дори не бях помислял, че съществува! На Балканите…В Европа… В 21 век…
Сбогуваме се с гораните, правя някакъв странен лупинг в опит да обърна мотора на малкото площадче, което като че ли е под 45 градусов наклон и поемаме обратно. Викам на Поли, дай да си отваряме очите, че опущим ли отбивката току виж сме слезли пак долу на магистралата!

Караме бавничко (то не, че можеше бързо де) и хоп – вярно бе! Малко след селото има някакъв нещо като разклон, което бях взел за дири отиващи в нивата! Ами да, това наистина бяха дири отиващи в нивата, но вървяха точно в нашата посока към граничния пункт! Чисто и просто две утъпкани следи по поляната…

Косово

След няколко минути спираме пред

най-странният граничен пункт в световната история

– една сграда тип голяма барака, асфалтиран плац, поляна отсам, поляна оттам, а насреща самотна бариера с някакъв кален горски път иззад нея! Плацът и бараката бяха оградени с мрежа, която просто свършваше на два метра извън асфалта. Ако не сте виждали врата в полето – е, те това беше визуален пример за врата в полето!

Бразда нямаше, граница нямаше, ограждения нямаше, пътища нямаше,

но имаше новичка барака с 50 квадрата плац и една бариера по средата на огрооооомна зелена поляна! Спираме, разопаковаме се бавно. Никакъв интерес. Виждам през отворената врата двама мушмороци, които гледат сериал. Доближавам се плавно. Единият мушморок се надига и започваме да си приказваме на прага на стаята-канцелария. Човекът говори сръбски и разговорът потръгва. От време на време превежда на албански на колегата си, който се включва с едно единствено изречение на английски, като ни осведомява, че отива да телефонира някъде да докладва за нас и да пита какво да ни прави. Със сърбоговорящия кротко и напоително си говорим за живота, за заплати, за политика…Човекът споделя, че у тях положението е к а т а с т р о ф а! Викам у нас отдавна е катастрофа, така че сме претръпнали!

Откъде влязохте в Албания вика. През Морина и Тропоя отговарям аз, а той се провиква към задната стаичка към своя колега! Оня явно докладва за нас някъде… Нямаме система вика, затова звъни колегата да каже, че сте тук и го питат откъде сте влезли! А визи имате ли? Е, как визи, опулвам се аз насреща му! Е, че вие българите без визи ли влизате в Косово! Преживявах дежавю… Вчера същият въпрос ни го задаваха на влизане в Косово от Черна гора! Няма визи, братко, няма… А гражданска имате ли, че при нас не можете да направите! Имам, разбира се, вчера направихме и подавам прилежно сгънатият документ! Всичко е наред, казва колегата, завършил явно с телефонните си обяснения! Мигом изважда дебелата книга тип халваджийски тефтер, записва ни прилежно в него, подава ни документите и усмихнато ни пожелават сречан пут! Тъкмо да затръгвам и „нашият“ вика

„А…, а знаете ли пътя?“

Викам не, никога не съм минавал оттук! Ами тук веднага след бариерата хващате наляво и надолу! Да не тръгнете надясно! Това разбрах, а я кажи има ли асфалт? Асфалт?!? Учудването беше очевидно огромно. Няма асфалт, асфалт няма, асфалт има долу в Крушево, кротко и монотонно нарежда царинарят…
Вдигат ни бариерата, аз минавам със сетни усилия, аха аха да цопна в лепкавата кал, която е непосредствено след бариерата (де да ги знаеш, може и това да е гьолът им за дезинфекция), качвам Поли на мотора и като се заспускахме по един ми ти изровен горски път, че загубих и ума и дума!

Косово на мотор

Косово на мотор

Поли слиза, па се качва, па подтичва след мотора, аз ту палех, ту пусках по инерция, ту едвам го удържах по изровените коловози-въобще голям купон беше!

Косово на мотор

Косово на мотор

Косово на мотор

И за да е пълен купонът – краят на пътя преди селото беше гарниран с доволно кални локви, та ако горе адреналинът ти е дошъл малко, тук гарантирано ще получиш вече нужната доза…

Косово на мотор

Когато след цяла вечност минахме кошмарните четири километра спускане към Крушево, ако щете вярвайте ми идеше да рева колкото ми глас държи в каската: „Да живее международното положение, да живее дружбата между народите, „да“ на граничните пунктове в джунглата,

СВЕТЕЦ е този, който е измислил асфалта, мамка му“!

Всичко това разбира се беше само в главата ми, но знам ли дали пък не е било и на глас, след като няколкото човека, на които наскочихме изсулвайки се от поредната порция кал и изскачайки изсред гората почти на мегдана на Крушево, определено зяпнаха от удивление! Ще зяпат я! Колко ли често им се случва да виждат иностранци с шосеен мотор да се лангъркат по чукарите и камънаците! Уелкъм ту Косово… агейн…

Продължението:

Фори из Балканите (6): Косово

Автор: Златомир Попов

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Албания – на картата:

Албания


Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

en.pdf24.org    Изпрати пътеписа като PDF   


3 коментара

3 коментара to “Фори из Балканите (5): Албания: При гораните в Шищавец”

  1. […] Фори из Балканите (5): Албания: При гораните в Шищавец […]

  2. Таня каза:

    Много емоционално пишете! Като си спомня, си е 100% истина. Магистралата от Косово за Албания си е мъртвило…

Leave a Reply


Switch to mobile version