Къде ще ходим днес? На Малдивитеееее 🙂 Заедно с Диана 🙂

(Диана Чавдарова е автор на книгата-пътепис “Една обиколка на земното кълбо”. Този разказ не е част от въпросната обиколка.)

Приятно четене:

Непознатите Малдиви

Всички сме виждали невероятните красиви снимки от Малдивите, които се въртят из интернет – прозрачното синьо море, белия ситен пясък и полегналата палма над водата. Предполагам, че всеки попаднал на такава снимка, започва да въздиша и мечтае, да отиде там някой ден. Но може би малко хора знаят, че Малдивите имат две страни, коренно различни една от друга. Аз ще разкажа повече за другата, непознатата страна.

Но първо малко информация за Република Малдиви. Територията е около 90 000 квадратни километра, разпростряна на 1 192 острова, като само 200 от тях са населени, а 90 представляват курортни комплекси (хотели). Общото население е над 300 000 души. Основният език се казва дивехи, но всички свободно използват и английски. Това е най-ниската страна в света, като

средното надморско равнище е 1,5 метра, а най-високата точка е 2,4 метра н.в.

Това прави Малдивите изключително застрашени от глобалното затопляне и повишаващите се нива на водата, а прогнозите са, че до 2100г. те ще бъдат изцяло залети. Друг интересен и може би не толкова популярен факт е, че

малдивското население основно е мюсюлманско

Съответно жените нямат право да показват косите си, а някои са изцяло забулени. На островите с местно население е забранено да се ходи по бански и хората се къпят облечени, дори и децата.

Летим с полет от София до Дубай и после от Дубай директно до Мале

Ще се изненадате колко евтини полети има от Дубай за цяла Азия. Стига да хванете промоция на някоя нискобюджетна авиокомпания от София до Дубай, билетите до Малдивите като крайна цена може да излязат изключително евтини. Ако правите този вариант – имайте предвид, че нискобюджетните кацат на новото летище, а полетите за Мале са от старото. Разстоянието между двете никак не е малко. Най-удобно би било, ако комбинирате почивката с екскурзия и в Дубай, за да не се притеснявате при сменянето на летищата. От друга страна Дубай се развива с невероятно бързи темпове и в момента, в който четете този пътепис, може вече да има изграден бързоскоростен влак между двете летища.

Кацаме в

столицата на Малдивите – Мале,

или по-скоро на един остров до Мале, който се казва Хулхуле. Летището е доста семпло, повечето пътници са мюсюлмани и съответно доста жени са забулени в черно от глава до пети.

Излизайки от летището веднага ни налазиха представители на местни тур-оператори, да ни предлагат хотели по островите. Ние обаче вече имахме резервация за хотел на остров Маафуши. Това е остров с местно население от повече от 2000 души. През 2010г. Малдивското правителство разрешава да се отварят къщи за гости и хотели по населените острови и Маафуши е първият който се възползва, и съответно в момента е с най-много места за настаняване в страната. Обяснихме на мъжете, че отиваме на Маафуши, но това се оказа грешка – те се надъхаха още повече, да ни разубеждават да ходим там, защото било супер мизерия и сме щели да се върнем още на първия ден. Ние нямаше да се разубедим, но честно казано малко се притеснихме, къде точно отиваме…

Остров Хулхуле,

на който бяхме кацнали току що, се намира между столицата Мале и друг остров с местно население, който се казва

Хулхумале

Хулхуле и Хулхумале са свързани помежду си с идеално прав път – шосе в морето. (Дочух, че се обмисля/планира построяването на същия такъв път между летището и Мале)

Ние решихме да отидем

да разгледаме Хулхумале,

като хванем рейс от летището до там. Той се състоеше от новопостроени жилищни блокове, доста на гъсто разположени, цветни, но сякаш лишени от живот. Всичко беше пусто и тихо, усещането беше като за призрачен град. Може би защото беше много горещо и хората не излизаха. Самите блокове ми приличаха на казарми или като на някакъв лагер.

Рейсът ни остави на последната спирка, от където се виждаше

Плажът

– да, онзи приказен плаж от картичките. Естествено се втурнахме на там и бързахме да се изкъпем. На плажа нямаше жив човек, съвсем сами бяхме, отново се появи това усещане за призрачност, сякаш островът е бил изоставен внезапно.

Групата легна да се пече, а аз реших да се разходя. Стигнах до края на плажа, който за моя огромна неприятна изненада се оказа

едно истинско сметище

– там върху белия пясък от картичките и прозрачната синя вода беше пълно с пластмасови бутилки, пликчета, ръждясали електрически уреди и какво ли още не.

По пътя на обратно забелязах много интересна табела –

на този плаж е забранено събличането по бански!

Може би вече знаете, че Малдивите са мюсюлманска държава и голотата, особено женската не е много на почит.

Втурнах се, да предупредя момичетата, но вече беше късно. Някой се беше оплакал и

веднага беше пристигнала полиция

За миг си представих, как прекарваме първата си нощ на Малдивите в някаква тъмна килия в затвора. По-късно разбрахме, че затворът всъщност се намира точно на нашия остров Маафуши, щяхме да спестим пари за транспорт 😉 За щастие нямаше последствия. Момичетата се облякоха, а полицаите си тръгнаха.

В същото време едно местно семейство беше пристигнало на плажа. Както знаете, мюсюлманите имат право да имат до четири официални жени. В този момент на плажа имаше двама мъже, пет-шест жени и още толкова дечица.

Жените бяха облечени с традиционните черни бурки,

нищо освен очите не се виждаше. Но това не им пречеше да се къпят в морето. Децата също бяха облечени, дори момченцата. Необичайната за нас гледка естествено ни шокира, но след няколко дни прекарани по местните острови, започнахме да приемаме това за нещо съвсем нормално.

Малко по-късно хванахме рейса обратно до летището и от там

местния градски транспорт до Мале

Това представляваше една лодка с капацитет поне 150 човека, нагъчкани на едни пейки, а в началото на лодката подреждаха/тъпчеха багажите. Ние бяхме единствените от бялата раса хора в лодката! Обикновено малдивските туристи посещават курортните острови – тези за които всички знаем.

Всеки остров е един хотел

Хотелите си имат организиран транспорт от летището, който или е моторна лодка, или малко водно самолетче. Поради тази причина никой турист няма нужда да се вози на местния градски транспорт.

Може би тук е моментът да се опитам да опиша чертите на

местното население

Кожата, както можете да се досетите, е доста тъмна заради географското разположение на Малдивите. Чертите на лицата са много интересни и трудни за оприличаване, но лично аз смятам, че са смесица от индийски и африкански такива.

Младите мъже са доста свободомислещи, имат всякакви прически – от твърде бухнали къдрави коси през боядисани в различни цветове до зализани с цяла туба гел на една страна. Предполагам, че след като там жените нямат право да показват косите си, суетата с прическите се е прехвърлила и развихрила върху мъжкия пол. Има обаче някои мъже, които са строго религиозни, ходят с дълги до земята бели роби и бели шапчици и гледат лошо „разголените“ туристки.

Жените също се делят на два вида – такива, които са целите в черно и показват само очите си, и такива, които показват и лицето си. Вторите не се ограничават много и в дрехите, които носят – може да се видят в супер тесни дънки и блузки, модерни слънчеви очила, ръцете им покрити с всякакви гривни. Но блузите задължително трябва да са с дълъг ръкав, а панталоните трябва да покриват целите крака. Краката може да са боси и глезените да се виждат. По-суетните скриват косата си с красиво омотан на главата шал, а останалите ползват дълга забрадка.

На места се срещат и жени, които не се съобразяват с правилата и не крият косите си, но им се налага да носят етикета „леки жени“, дори да не е така (това го научихме по-късно от една продавачка в магазин, която не криеше косата си).

Разстоянието между летището и Мале е много кратко, може би 15 мин. От пристанището на което ни оставиха се наложи да отидем до друго пристанище в другия край на острова, от където да хванем друга лодка от градския транспорт за остров Маафуши. Както вече споменах, освен нас слязоха още поне 150 човека и такситата свършиха за отрицателно време. А на нас ни трябваха два броя.

Забелязахме едно малко камионче, което изчакваше реда си на светофара. Решихме да го питаме дали ще ни закара до другото пристанище срещу заплащане, разбира се. Мъжът беше много изненадан, но за наша радост се съгласи. И така бързо хвърлихме куфарите в каросерията на камиончето, а ние после седнахме върху тях и уредихме проблема с транспорта.

Както вече споменах,

Маафуши

беше един от първите острови с местно население, които се ориентират към туризма. В букинг се предлагаха хотели, а снимките от плажовете естествено бяха уникално красиви. За това този път на фериботчето вече се срещаха и други, не-малдивски хора, или с други думи – туристи. Повечето естествено бяха двойки, тръгнали на меден месец.

Пътят от 25 километра отне около 2 часа, а наоколо вече се забелязваха онези дървени бунгалца в морето по близките острови.

Усещането беше уникално

Винаги съм си мислела, че Малдивите са прекалено скъпа за мен дестинация и тези къщички бяха само красива и невъзможна мечта. А сега аз пътувах с някакво раздрънкано корабче/местния градски транспорт, пълно с местни хора и забулени жени, а около мен в морето виждах тези приказни къщички в тази приказна синя вода. Много беше странно усещането.

Изненадите не спираха.

Фериботът наближи остров Маафуши,

а малкото пристанище беше пълно с посрещачи от местните хотели, държащи табелки с имената на туристите. Точно както когато излизаш от някое летище, само че тук слизаш на пясъка и посрещачите са мургави, боси, с леко избелели и раздърпани дрехи и с откачени прически. Товареха куфарите на скутери, по 3, по 4 куфара на скутер, или пък ги събираха в специални колички, понеже на острова няма коли.

На 50-ина метра от пристанището, по цялата дължина на острова се виждаха, ниски, едноетажни, много шарени къщи, залепени буквално едни за други. Тук там се разделяха от улици. Но настилката на улиците беше от нещо като твърда кал от пясък, не от асфалт. Автомобили на острова няма, всички се движат със скутери.

Но то и няма нужда от коли.

На дължина островът беше дълъг около километър, а на широчина беше между 250 и 300 метра (в зависимост от приливите и отливите). Една трета от острова представляваше затвор, което правеше наличната площ за разхождане още по-малка.

Затвор … на остров … на Малдивите… а срещу затвора – хотели!

Малко се отклоних. Та слизаме ние от ферибота и буквално гледаме като гръмнати… къде бяхме попаднали?!

Това ли са приказните Малдиви, къде е плажът, къде са палмите?

Това беше малък остров, пълен с ниски къщи и тесни улици, странни мъже с прически и жени облечени в черно от глава до пети.

Честно казано в този момент се почуствах най-прецакания човек на планетата и започна да ме обзема депресия.

Нашите посрещачи натовариха куфарите ни на един скутер и една количка, и ни заведоха в хотела. Той беше в една от средните улички на острова, буквално залепен от всички страни до частни къщички. Имаше вътрешно дворче с две-три маси и столове, където ни посрещнаха с фреш от портокали.

Рецепционистът беше от Пакистан и говореше развален английски. Стаите бяха доста прилични, нищо особено, но пък чистичко и свежо. В цената ни се включваше и закуска, както и една празнична вечеря. Закуската всяка сутрин беше една и съща и никак не беше вкусна – кренвирши, питки (тип палачинка), боб с червен сос (според мен от консерва) и нещо като кук-кус с лук. За пиене – чай и кафе.

По ресторантите храната не беше много по-вкусна от закуската ни, затова ние по балкански всяка сутрин си навивахме по 2 кренвирша в питка с малко боб и ги взимахме за обяд. В ресторантите единственото вкусно, което можеше да се хапне беше риба на скара. Тези хора имат такива уникални риби, много от тях са защитени видове, но кой ти следи. Всичко друго в менютата беше доста зле. И на всичкото отгоре доста скъпо.

Както вече споменах

първата вечер всички бяхме доста отчаяни

и нямахме никакво настроение. Намерихме едно ресторантче да хапнем от странната и в повечето случаи не-вкусна малдивска храна. Видях в менюто гръцка салата и толкова много се зарадвах – да хапна домати, краставици и сиренце. Е, радостта ми не трая много време. Получих

салата от краставици (до тук добре, но…),

моркови, варени картофи и нещо бяло, всичко нарязано на кубчета и декорирано с резенчета портокал.

След вечеря се прибрахме оклюмали да спим. На всичкото отгоре на следващата сутрин се изля проливен дъжд. Но за щастие бързо спря,

слънцето изгря и си каза думата!

Веднага върна настроението и надеждата за хубава почивка. След закуска сложихме банските, взехме хавлиите и тръгнахме да търсим плажа. Да,

имаше само един плаж на целия остров,

където може да се печем по бански. Беше ограден с дървен плет, за да не се смущават местните островитяни от гледките на гола плът. Плажът беше доста малък, но пък имаше няколко палми, които успяваха да направят атмосферата Малдивска такава, каквото всички си я представяхме. Най-вече благодарение на уникалните цветове на водата!

Освен нас имаше още доста туристи, с които се срещахме всеки ден по очевидни причини. А точно срещу нас се виждаше един курортен остров с къщичките в морето.

Като се абстрахира човек от реалността зад плетената ограда, се получи почти

идеалната малдивска атмосфера

След малко дойде едно мюсюлманско семейство и влезе във водата с дрехите. Три жени и няколко деца. Жените целите облечени от глава до пети, задължително със забрадки, предполагам бяха жените на един и същи мъж и техните деца. Но както казах, в един момент свикнахме с тази гледка и я приехме за нещо съвсем нормално, накрая изобщо не ни правеше впечатление.

Същия ден

решихме да обиколим острова

от край до край и да видим къде какво има.

Имаше малки универсални магазини, в които продаваха хранителни продукти, дрехи и козметика. Рафтовете бяха доста рехави и прашни, нямаше много стока, а зеленчуците изглеждаха доста зле.

За това пък магазините за сувенири бяха препълнени и много по-големи на площ, по нищо не се различаваха от сувенирните магазини във всички други държави. Също така имаше и туристически агенции, предлагащи екскурзии до съседните острови-хотели, гмуркане, уроци по сърф и други.

Островите-хотели имаха дневна квота за прием на външни гости

и за най-хубавите трябваше предварително записване от няколко дни. Цените естествено бяха доста скъпи. Ние обаче се заприказвахме със собственика на един от сувенирните магазини, който успя да ни даде доста по-добра цена за тези екскурзии. В крайна сметка се спазарихме за един ден разходка около остров-хотел плюс цял ден плаж на мини остров, който е голям 200 квадратни метра и на него няма нищо освен пясък. Също така си запазихме и един ден плаж на друг остров-хотел.

Островите-хотели, които приемат външни гости за плаж, са въвели такса-вход. Цените варират от 25 до над 200 евро.

Привечер, когато отново обикаляхме острова, станахме свидетели на нещо, за което не бяхме подготвени, и останахме безмълвни. Винаги сме знаели, че има

приливи и отливи,

но никога не бяхме виждали подобно нещо – от едната страна на острова морето се беше отдръпнало поне километър навътре, може би доста повече, и се беше открила огромна площ от пясък с големи „локви“ и много водорасли. Площ, няколко пъти по-голяма от тази на самия остров.

Сутрин има море, вечер няма море

Другото, което ни учуди, беше, че всички живущи бяха излезли на разходка. Беше като на филм – една огромна шир с мълчаливи черни фигури, бавно разхождащи се навътре в морето по открилия се пясък.

Горките хора живееха на толкова малък остров и сякаш чакаха този отлив с нетърпение, за да могат да се разходят малко повече от обичайното. Предполагам, че по време на тези отливи понякога може да се свържат и някои по-близки острови.

Вечерта се уредихме с

вечеря на свещи на плажа с гледка към морето,

а в далечината се виждаха светлинките от бунгалцата в морето на съседния остров. На плажа им бяха запили огнени факли.

И така на

втория ден от нашето малдивско приключение

се отправихме към един хотел до затвора, където имахме среща в 10 ч, да ни вземат за екскурзията до пясъчния остров.

Но, освен нас, друг на срещата нямаше. Оказа се, че момчетата са се напили предната вечер и не са успели да се събудят. След около час някой успя да ги вдигне и те се появиха оклюмали с подпухнали лица и червени полузатворени очи. Малко се притеснихме, как ще разчитаме на тези да ни возят в откритото море, но нямаше връщане назад.

Пътувахме с бърза моторна лодка и първо ни закараха да видим

близкия остров-хотел – Cocoa Island

Входът за този остров беше 150 долара на човек, за това гледахме само от вън, от към водата. Приближихме се доста близо до бунгалата в морето и така за първи път видяхме на живо тези Малдиви от снимките в интернет!

Поснимахме се подобаващо и се отправихме към

Sand Bank – миниатюрен остров,

само от пясък и супер плитка вода около него, десетки метри на вътре. Поредното нещо което винаги съм мислела, че никога няма да ми се случи… гледаш острова и не можеш да повярваш, сънуваш ли, буден ли си?

Стовариха ни на острова, оставиха ни

два чадъра и си тръгнаха. Ей така, сами насред океана, на няколко квадратни метра ситен и бял като брашно пясък. Добре, че ни дадоха чадъри.

А водата какви цветове имаше!

Беше плитко до колене доста навътре, което ни позволи да направим страхотни снимки от морето към острова. Изкарахме там цял ден, по някое време докараха малка група туристи, сякаш за да ни напомнят, че не сме сами на този свят.

Нашите хора трябваше да ни приберат в 17 ч, но естествено закъсняха. Отливът вече започваше, морето се отдръпваше и се откриваха разни скали. Най-накрая момчетата дойдоха, натовариха ни бързо на лодката, но тя взе, че се развали и не искаше да запали.

Слънцето вече приближаваше хоризонта, а ние не можехме да си тръгнем. Вече си представях как трябва да спим на открито и да се надяваме, че на сутринта ще докарат някоя туристическа група, която да ни спаси. За щастие на острова имаше покритие на мобилните оператори и успяхме да повикаме помощ. Дойде една лодка с туристи, прибиращи се от съседен курортен остров и минаха покрай нас да ни съберат. Естествено се прибрахме по тъмно.

Тази вечер имахме безплатна вечеря в хотела,

комплимент за това, че сме там за цяла седмица.

Вечерята беше доста вкусна, за разлика от опита ни с храната в тази държава. Имаше риба, спагети, салати, ориз и плодове. Останахме много доволни.

Както винаги преди лягане трябваше да направим едно кръгче на острова и ходихме при нашите хора от магазина със сувенирите. Вече се бяхме направили доста запознанства с местните. Един от тях ни предложи да ни направи барбекю с прясна риба на плажа, като ние трябва да си платим само рибата, която той ще хване през деня. Разбира се веднага се съгласихме и се уговорихме още за следващата вечер.

Следващия ден го прекарахме на нашия си

остров Maafushi

Разхождахме се, правихме плаж, Видяхме местното гробище, което представляваше една запустяла поляна, сред тревата се подаваха няколко паметника, всичко друго беше погълнато от трева и бурени.

Също така успяхме да преброим 3 джамии.

Освен това островът си имаше училище, детска градина, полицейски участък и лекарски кабинет.

Привечер се прибрахме до хотела, да вземем по един душ преди вечеря. Тогава се случи

нещо колкото страшно, толкова и смешно

Ровейки из куфара си за чисти дрехи, изведнъж през багажа ми пропълзя най-огромната хлебарка на света! Беше поне 15 см дълга и ужасно страшна!

До този момент в живота си не бях изпитвала такъв ужас и инстинктивно се разпищях, колкото глас имах. Винаги съм се чудела на жените, които пищят от паяци и мишки и съм си мислела, че се лигавят. Но в този ден осъзнах, какво е чуствтото и причината за тези истерични реакции.

В този момент една приятелка се преобличаше и точно тогава беше останала гола по прашки. Тя също се разпищя и започна да подскача от крак на крак, все едно беше на тренировка и правеше ситно бягане, но преди да е облякла спортния екип.

А от куфара излезе още една такава хлебарка,

сигурно искаше да провери, каква е тази врява и двете спокойно продължиха да се разхождат из багажа ми. Третата приятелка инстинктивно изхвърча от стаята и остави широко отворена вратата, където вече беше пристигнал рецепционистът, дочул нашите викове. Отне му секунда да разбере какво се случва и едвам се сдържаше да не избухне в смях.

Успя да извади хлебарките от багажа ми и да ни спаси

Добре че държах дрехите си в пликове, но хлебарките бяха пробили опаковката на едни бисквити и смело бяха хапвали от тях. Преди да си тръгнем от островите, старателно прерових всяко нещо от багажа, не исках да пренеса поколение от тези чудовища в къщи. За нещастие обаче, тези хлебарки си бяха напаст на този остров и продължихме да ги срещаме из стаята, въпреки че пръскаха с отрова два пъти.

След тези емоции тръгнахме да търсим младежа, който ни беше обещал да ни прави барбекю. Имайки в предвид колко е малък острова и това че всички се познаваха, не беше никак трудно да го намерим. Междувременно търсейки момчето, научихме, че в един хотел ще има програма с

малдивски танци и песни

и естествено отидохме на представлението. Групата беше от 12 момчета които пееха и свиреха, а двама танцуваха.

Програмата продължи около 30 мин и веднага след нея ние се отправихме към плажа за нашето барбекю. Там вече се бяха събрали доста хора, само мъже,

слухът за белите жени,

които ще ядат риба на плажа се беше разчул много бързо. Другата изненада, която получихме беше, че нашият човек не беше хванал никакви риби през деня… Изобщо беше забравил за уговорката! Като алтернатива ни предложи да си купим замразени от магазина! Така и направихме. Отидохме в магазина, отвориха фризера и каза:

– Избирайте!

Ама как така ще избираме, ние не разбираме от малдивски риби. Е, всеки хвана по една за опашката и се отправихме към плажа. Навън отдавна беше тъмно, а нас ни наобиколиха поне 10-ина местни и сигурно очакваха да намажат от рибата. А нашият човек намаза рибите с нещо червено, което се оказа ужасно люто и съответно на мен лично ми развали вкуса.

Гнусливите тук да спрат да четат и да пропуснат следващото изречение!!

Един друг местен проверяваше рибата дали е вече достатъчно опечена, като бъркаше в месото с един 1,5-сантиметров нокът на малкия си пръст и „загребваше“ парче месо, и изказваше компетентното си мнение!

Докато чакахме рибата да се опече, покрай нас минаха някакви хора, които бяха ловили нещо в морето и го бяха събрали в чували. Нещото се казваше „морска краставица“ и изглеждаше ужасно и много гнусно. Оказа се, че това е някакъв деликатес, който готвят по хотелите.

Докато снимахме морските краставици забелязахме, че пясъкът непосредствено до водата започна да блести в синьо. При всяка лека вълничка, която се плъзгаше по пясъка, той светеше с невероятно наситен син цвят. Оказа се, че това е

светещ планктон,

за който бях чела, че се среща само на няколко острова на Малдивите, но Маафуши не беше един от тях.

Е, оказа се, че това не е така. Бях виждала прекрасни снимки на този светещ планктон, но не бях си и помисляла, че ще видя това чудо на живо. Да кажа, че беше вълшебно, няма да е достатъчно.

За съжаление, никой не носеше достатъчно добър фотоапарат, който да може да го заснеме. Ние все пак се опитахме и тогава забелязахме колко много живот има в морето. Беше пълно с риби, раци, рапани и какво ли не. Няколко огромни рапани се разхождаха по плажа и бързо изкопаваха дупка в пясъка да се скрият.

Рибата в крайна сметка се оказа доста вкусна, оцениха го и местните, които без да ни питат, уж небрежно си отчупваха парченца. Не успяхме да се нахраним, но цялото преживяване на плажа си заслужаваше.

За четвъртия ден бяхме запланували посещение на съседния местен

остров Gulhi

Взехме градския транспорт – фериботче с местните. Доста странно ни гледаха, защото

на Gulhi нямаше хотели все още

и се оказа доста по-консервативно (в booking все пак има – бел.Ст.). Все пак имаше 2 хотела в строеж – единият се правеше от една китайка. Беше работила на един от хотелите-острови, спестила парички, взела цялото семейство тук, купили някаква по-голяма къща и сега цялото семейство правеха ремонт и очакваха да пуснат хотела след няколко седмици.

Gulhi, Малдиви

Другият хотел се състоеше от 4 бунгалца директно на плажа, всяко със собствена малка градинка. Имаше и изградена постройка за бар, където предполагам щеше да се сервира закуската. Строежът беше приключил, оставаше само да се обзаведат бунгалцата.

Плажът беше доста по-хубав

от този на Маафуши, може би защото бяхме единствените туристи тук.

В единия край на острова имаше бивша работилница за кораби. Може би една трета от острова беше заета с тази работилница и

беше пълно с огромни ръждясващи и загниващи кораби

Разхождайки се по каменистите части откривахме уникални черупки от малдивски рапани, с разкошни цветове и форми. На Маафуши такива се продаваха доста скъпо и всяка вечер и сутрин местните обираха всичко, което морето изхвърляше. Но тук нямаше на кой да ги продават и изобилстваше от страхотни рапани, и то с доста големи размери. Бяхме попаднали на златна мина.

По едно време от морето се появи една лодка и приближавайки плажа, започнаха да прииждат местни хора и деца. Това бяха рибари, които се връщаха с дневния улов. Хвърлиха рибите на плажа и децата започнаха да ги оглеждат. Бяхме шокирани от цветовете на тези риби! Бяха толкова шарени и красиви. Имаше и риба–папагал – а за тях съм чела, че са застрашен вид. Оказа се, че всичките хванати риби бяха от някакви защитени видове и забранени за улов. Но кой ти следи по тези десетки малки островчета.

Тръгнахме малко по-рано за ферибота,

за да сме спокойни, че ще го хванем навреме. По малките улички забелязахме сувенирен магазин, естествено затворен. Като типични жени, започнахме да надничаме през прозорците, да разгледаме какво се продава и на какви цени. Тогава от някъде се появи някакъв човек и отвори магазина. Новините бързо се разчуват тук.

Като цяло всичко вътре беше потънало в прах, сякаш бяхме влезли в къща изоставена преди 10 години. Намерихме чай, който се продаваше в страхотни дървени кутии, на които пишеше „Малдиви“ и имаше картинки с палми и море. Изкупихме последните 10-ина кутии на магазина. По-късно осъзнахме, че срокът на годност на чая вътре е изтекъл преди 5 години!!! Не знам колко трябва да е срокът на един чай, но едва ли е малко, а този даже вече беше изтекъл и то преди цели 5 години. Нищо, дървените кутии си заслужаваха.

Излязохме от магазина и с изненада открихме че срещу нас имаше още един отворен магазин за сувенири. Местните бързо бяха разбрали, че има туристи на острова и бързо се бяха ориентирали. А и дори собственикът да е бил на края на острова, то връщането до магазина му отнема не повече от 5 мин.

Изведнъж в същия магазин влязоха някакви бели младежи и говореха на познат език! Оказаха се украинци. Точно 15 мин по-рано, тази улица беше истинско мъртвило, дори котки нямаше по улиците, а сега имаше 2 отворени магазина и даже други туристи освен нас. И то от нашия край на света! Оказа се, че снимат някакъв филм и носеха сериозна снимачна техника. След Малдивите щяха да ходят на Сейшелите, Танзания и Филипините…

Оставихме младежите да снимат, а ние се отправихме към ферибота и от там към Маафуши.

Всяка вечер правехме разходки из острова и посещавахме нашите нови приятели. От тях научихме доста интересни неща. Например, понеже на мюсюлманите алкохолът им е забранен, такъв не се продава никъде по магазините.

Ако те хванат да пиеш алкохол – директно в затвора.

Но! Има така наречени – Party-boats – парти-лодки, които, когато не са на пристан, не се водят на малдивска територия, значи може законно да продават алкохол.

На местните младежи, които твърдят, че са религиозни, забранените удоволствия никак не са им чужди. Повечето от тях пият и пушат трева. Запознахме се даже с няколко, които твърдяха, че са нарко-трафиканти. Бяха дошли на свиждане на брата на единия в затвора на Маафуши. Въпросният брат също беше хванат за трафик на наркотици.

В крайна сметка малдивското население е около 300 000 и хората, въпреки че живееха на различни острови, горе-долу се познаваха и само щъкаха от един остров на друг.

От скуката, много хора бяха посегнали към дрогата

и станали зависими. Запознахме се с момче, което от наркотиците вече беше превъртял и разказваше, че е обладан от духове и че му е направена магия. За да се пази от магията носеше бяла плетена на една кука шапка. По-късно разбрахме, че всъщност

магиите са доста разпространени

сред цялото малдивско население. Чух какви ли не разкази, като например как „обладано“ крехко момиче изтръгнало с ръцете си палма. Има и лечители, които се занимават с тяхното премахване, но отнемало много време.

Следващият ден беше отреден за истинския рай

Бяхме си резервирали места за един остров-хотел и щяхме да прекараме деня като истински малдивски туристи на невероятно красиво място, като тези от картичките и снимките в интернет. Закараха ни дотам с моторна лодка.

Остров Фихалхохи

изглеждаше изключително зелен, а водата, както навсякъде в този район на света, беше със запомнящи се цветове. Стовариха ни на кея, в неговия край започваше гора и имаше нещо като къща без стени – там беше рецепцията и там трябваше да си платим входната такса за деня. Всички курортни острови имаха такава за външни посетители.

Зад рецепцията се намираше ресторантът, а отстрани – малко магазинче за сувенири и пощенска кутия. Знаехме, че островът е изключително малък, но растителността създаваше впечатление за необятна гора. Между дърветата имаше пътеки от бял пясък и едноетажни и двуетажни къщички, а на места от самите дървета висяха хамаци и люлки.

В края на острова започваше дървена пътека, която водеше към десет дървени къщи в самото море. Съвсем като на снимките в интернет. С тази разлика, че на нашата снимка една камериерка буташе количка по дървената пътека и чистеше къщичките.

Островът гъмжеше от живот. Разхождаха се огромни птици, които изобщо не се притесняваха от хората и позволяваха да се доближиш на по-малко от метър, гледайки те недоумяващо.

В короните на дърветата пък беше пълно с огромни прилепи. Бях виждала прилепи в България, но тези бяха големи колкото лисица. Навираха муцуни в цветовете на дърветата и усърдно смучеха сок.

Имаше още много раци, птици, гущери, папагали, видяхме една мишка бързо да се катери по една палма, докато един гарван я гонеше.

Дори намерихме една дългокосместа шарена котка, която беше родила предната нощ и бебетата се гушеха в майка си. Горката котка, с тази козина как ли издържаше на тази целогодишна жега.

Рибите в морето бяха от пъстри по-пъстри. Можех да ги наблюдавам с часове. Дори нямаше нужда да влизам с шнорхел и очила в морето. Намирах си по-каменисто местенце, където туристите не плуваха, и зачаквах. Краката ми бързо биваха обградени от страхотни, много красиви риби с всякакви размери. Имаше дори скатове.

Когато решихме да обиколим острова, не осъзнавахме колко е малък той. Вървяхме по плажната ивица, имайки усещането, че вървим в права линия. До като не попаднахме на познатите ни хавлиени кърпи и се учудихме, как на острова има хора със същите хавлии като нашите. Е после се усетихме. Прекарахме страхотен ден.

Последните два дни прекарахме на Маафуши

Единият ден беше доста дъждовен, направо проливен. За щастие спираше от време на време, но после пак започваше без никакви знаци и се изливаше като от кофа.

Бяхме излезли на разходка, мислейки, че повече няма да вали, облаци не се виждаха. Срещнахме един от новите ни малдивски приятели, който се заприказва с нас. Както си говорехме, той изведнъж каза „сега ще завали“. Ние започнахме да се смеем, на небето нямаше облаци и времето беше станало много приятно. Буквално 2 мин по-късно над нас се изля най-поройният дъжд. А ние нямаше къде да се скрием и просто оставихме дъжда да се извали върху нас за 5 мин и да продължим по пътя си.

Приближавайки плажа където първия ден имаше отлив, видяхме как едно местно семейство беше влязло в морето да се къпят. Както се полага – с дрехите. И ни хрумна да се пробваме и ние. И без това вече бяхме мокри до кости от дъжда, какъв смисъл да се събличаме по бански, а и щяхме да смутим хората. Беше много забавно.

По едно време 4-те жени на мъжа тръгнаха на „разходка“ на вътре в морето, а мъжът им остана да гледа 9-те му деца близо до сушата. Жените, облечени в черно от глава до пети бавно тръгнаха на вътре. Явно добре познаваха дъното на морето, защото така и не се скриваха повече от кръста.

След такива женски разходки понякога се случваше някоя жена да изпусне черното си облекло в морето, което после изплуваше на плиткото и изкарваше акъла на туристите мислейки си, че това или е труп, или някакво гигантско черно чудовище.

Както си стояхме там на плажа, по едно време от морето изплува един мъж с шнорхел, очила и с една ръка държеше … сателитна чиния! Не можахме да се сдържим и избухнахме в смях, дано не са се обидили хората. Така и не разбрахме какво правеха.

На следващия ден успяхме повече да се попечем. Даже взехме няколко урока по уинд-сърф. На снимките ни се вижда основно как се „дупим“, в опити да вдигнем платното, легнало върху водата, но без особени успехи.

Привечер гледахме и малко малдивски „уличен футбол“. Междувременно местните започнаха усилена работа по украсяване на острова, всичко се покри с цветни гирлянди и лампички, а художници рисуваха стените на някои къщи. Оказа се, че на следващия ден започва серия от празненства по случай годишното обрязване на малките момченца.

Е, ние нямаше да присъстваме на празненствата, рано на следващата сутрин ни взе една моторна лодка, която ни закара право на летището.

Така и не успяхме да разгледаме столицата Мале,

но доколкото разбрахме, не беше кой знае какво.

На летището

всички си поискахме места до прозореца в самолета, за да можем да наблюдаваме островите отвисоко. За съжаление този ден също беше облачен, но все пак успяхме да се насладим на очарователната гледка за около пет минути, преди да пробием облаците и те да останат под нас, а ние да останем със спомените си от тази нестандартна почивка на Малдивите.

Автор: Диана Чавдарова

Снимки: авторът

(Диана Чавдарова е автор на книгата-пътепис “Една обиколка на земното кълбо”. Този разказ не е част от въпросната обиколка.)

Други разкази свързани с Малдиви – на картата:

Малдиви

Booking.com


(function(d, sc, u) {
var s = d.createElement(sc), p = d.getElementsByTagName(sc)[0];
s.type = ‘text/javascript’;
s.async = true;
s.src = u + ‘?v=’ + (+new Date());
p.parentNode.insertBefore(s,p);
})(document, ‘script’, ‘//aff.bstatic.com/static/affiliate_base/js/flexiproduct.js’);