Амазония – Ла Селва (2)

Продължаваме с разказа на Мила за Амазония — горното течение на Амазонка в Перу. Както си спомняте, Мила работи в този район и иска да издаде книга за живота на хората там. Предишната част е Амазония — Ла селвa (Перу) (1), а ние продължаваме нататък. Приятно четене:

Амазония — Ла Селва

част втора

Каква е всъщност действителността през 2008 година?

Бразиски орех/кастаня

Бразилският орех е основен продукт в икономиката на района Мадре де Диос.

Сабалуьок е селище, което се състои от около 180 човека, които живеят дълбоко в джунглата. От тях само четирима са местни (единствените останали от племето Инямбари), а останалите са пришълци, слезли от Андите преди повече от 30 години. Селището е разположено по реката „Рио Лас Пиедрас“. Прекарах близо година с чудесните хора от тази общност, чиято основна прехрана е събирането и продаването на „кастаняс“. Така наблюдавах процеса на събиране, сушене и белене на тази ядка и събирах впечатления от техния живот.

През дъждовния период, от януари до март, мъжете тръгват навътре в гората да събират кастаняс. Добивът е абсолютно природно чист процес, без някакво допълнително култивиране, последван от дълъг период на сушене и белене. Дървото, от което падат по естествен път ядките, достига до 60—80 метра височина. Във вътрешността си всяка черупка бразилски орех събира от 15 до 20 ядки, обвити в друга черупка. Мъжете разсичат с мачете външната обвивка на ореха и събират ядките, които са едни от най-богатите на пълен комплекс хранителни вещества в целия свят. От тях може да се извлича олио за готвене или за най-добрата козметика. Някои казват, че с него може да бъде лекуван рак. След тримесечен период на събиране на кестени в изключително трудните дъждовни периоди на Амазония, започва процеса на сушене и белене. Това е най-дългият процес — през целия период до септември се белят кестени ръчно с помощта на железни машини, които чупят черупката.

През дъждовния период, от януари до март, мъжете тръгват навътре в гората да събират кастаняс. Добивът е абсолютно природно чист процес, без някакво допълнително култивиране, последван от дълъг период на сушене и белене. Дървото, от което падат по естествен път ядките, достига до 60—80 метра височина. Във вътрешността си всяка черупка бразилски орех събира от 15 до 20 ядки, обвити в друга черупка. Мъжете разсичат с мачете външната обвивка на ореха и събират ядките, които са едни от най-богатите на пълен комплекс хранителни вещества в целия свят. От тях може да се извлича олио за готвене или за най-добрата козметика. Някои казват, че с него може да бъде лекуван рак. След тримесечен период на събиране на кестени в изключително трудните дъждовни периоди на Амазония, започва процеса на сушене и белене. Това е най-дългият процес — през целия период до септември се белят кестени ръчно с помощта на железни машини, които чупят черупката.

След това ядките биват внимателно селекционирани за пазара. Европейският пазар е един от най-претенциозните — той изисква ядките да са непокътнати, без дори трошичка да е изронена от целостта на ядката. След това идва размера, най-големите са от първа класа, като има от първа до пета категория ядки. В САЩ прекупвачите не са чак толкова претенциозни, но те пък изкупуват огромни количества за нищожни стотинки и след това ги продават на изумително високи цени. Приятелка, която живее в САЩ си купи от Пуерто Малдонадо 100 грама кестени в пакетче, смес от всички категории, плати за него един сол, тоест около 35 цента (1$=3 солес) и каза че за този пакет би платила в Сан Франциско около 5 долара.

В какво се състои всъщност проблемът? Сабалуьок продава 1 кг за 8 солес. При една среща на Сабалуьок с прекупвач, им предложи 8,5 на кило, защото щели да сложат сертификат. Всички знаем че без сертификат за качество нищо не може да бъде изнесено нито в Европа нито в Америка. Сертификатите обаче са различни и за двата континента, а за да се сдобиеш с този документ трябва да имаш много пари и да се обърнеш към чуждестранни организации, чийто офиси са в Лима или извън континента, а и бюрократичният процес е достатъчно сложен и по този начин непреодолим за местните хора, които са бедни и неграмотни, без да има кой да защити интересите им. В Пуерто Малдонадо има само една организация, която притежава сертификат. Те обаче заплащат 8,5 на килограм бразилски орех, само с нищожните 50 цента повече отколкото на националния пазар. А 8 часова работа белене на кестени за 1 месец се заплаща не повече от 400 солес от същата компания.

След първоначалната фаза на събиране на кастаняс от страна на горските обитатели, идва комерсиализирането ѝ — един абсолютно неравностоен процес за местните хора, притиснати до гушата от липса на възможност за преговори, липса на защитни закони и транспортни средства, камо ли пък възможност за комуникация с чужбина. Оцеляването на семействата, чийто основен поминък е тази ядка, зависи от доброто здраве на Амазонската гора и на бразилския орех. Тъй като дървото расте спонтанно и някои от дърветата надвишават 400 години, запазването на тези територии е от жизнена необходимост. Благодарение на усилията на самите хора, които извличат тази ядка, големи части от териториите са били запазени от унищожение и са били създадени агро-екстрактивни резервати. Без съмнение за местните хора това е една от най-силните икономически дейности в района, но печалбите не достигат до главните изпълнители в продуктивната верига, създавайки една почти робска зависимост срещу къшей хляб.

Дърводобив в Мадре де Диос

Дали поради битката с местните етноси, наречени със странното име ” без връзка„, дали поради корупцията на официалните организации, които дават нелегални концесии, дали поради огромното влияние на големите индустрии, които смачкват малките предприемачи, или поради настъпващата съвременна еко катастрофа, до известна степен дължаща се на амазонското обезлесяване, но извличането на дървесен материал е една от най- конфликтните и спорни дейности в района.

От самолета Амазония изглежда вече плешива.

Всеки ден в Пуерто Малдонадо, столица на Мадре де Диос, минават огромно количество камиони с гигантски дървесни трупове, чийто диаметър достига понякога ширината на една стая. Това не е гранична тема, а напротив — засяга голям процент от населението на района, поради бруталното проникване в доскоро девствените терени на Амазония.
След треската за каучук в началото на 20 век, която приключва с тоталното изчерпване на ресурса, идва така наречения дървесен „бум“.

По-голямата част от населението, повечето от което идват от Андите, намира работа в областта на извличането на този материал. Това им дава директен доход, които да спаси от глад семействата им — не може да се отрече огромната полза, която носи тази работа за икономиката на района и за оцеляването на населението. Интересите са международни, материалът бива изнасян, но мизерията и бедността в района вместо да се подобрява, всъщност расте. Никаква инвестиция от страна на държавата, нито от страна на частниците. Високата цена, която се заплаща за кедър и каоба води до огромен конфликт на интереси. Местните етноси обаче са препятствие за така наречените мадерерос. Случвало се е да бъдат намирани мъртви работници, млади момчета от Андите, които режат дърва, за да изхранват семействата си. Някои хвърлят вината на „диваците“ в района, горещи защитници на своята Амазония.

Областите, които държавата обявява за резервати, не са контролирани по адекватен начин. Една част от неправителствените организации взимат концесии за тези резервати, но всъщност какво се крие зад „чистите и благородни“ помисли. Всеизвестен факт е, че има множество неправителствени организации, спонсорирани от северноамерикански компании, които правят мнoгoбройни научни изследвания и изнасят лечебни растения, дървесен материал и други ценни материи.
През 2008 равносметката и фактите доказаха, че през всичките тези години, довели до олисяването на могъщата селва, дървесният добив във всички райони е донесъл само временна печалба за работниците и за техните фамилии и не е станал фактор за някакво дълготрайно социално и икономическо развитие. Икономиката, която е донасяла и носи изключително бързи, но срамно ниски доходи за населението, същевременно оставя трайни и непоправими вреди не само за местното население, а и за цялата планета и нейното еко-равновесие, защото тук е „белия дроб“ на планетата.

Злато

От златото на Мадре де Диос

днес е останало само прашец, за разлика от миналото, когато големи сочни златни буци се срещали често в Амазония. Сега то се добива измежду черния слой пясък, които лежи под растителния пласт и хумуса на амазонската гора или между речните камъни. За да се добие ценния метал, първо е необходимо да се премахне растителността, остатъчните треви и корените. Всичко се изгаря, докато земята не остане абсолютно празна, в следствие на което се разравя почвата понякога и в дълбочина до 3 метра.

Годишно Мадре де Диос произвежда около 8000 кг злато и се смята че този департамент на Перу концентрира 80% от златото на цялата територия на държавата. Ето защо около половината от икономически активните хора на района се занимават с извличането на този метал. Близо 30 000 са работниците, измежду които 80% са емигранти, дошли за няколко месеца в началото, а впоследствие останали завинаги. Тези емигранти идват главно от други райони на Перу като Куско и Пуно (зоната на Титикака) с идеята на направят много пари, които да вложат после в родното си място, да издържат мнoгoдетните си семейства или да изучат децата си, да купят покъщнина или материални вещи. Това, което намират обаче, още щом пристигнат на обещаното „златно“ работно място, са тежки условия на живот без никакви права и осигуровки. Често рисковете за здравето им са огромни, а и постоянен е дългът към така наречения патрон-собственик, които в някои случаи ги държи като роби. Множеството рискове, които предлага тропическата гора, болестите, инфекциите, тежкият климат, в съчетание с тежкия химически елемент живак/меркурий, използван при така нареченето „измиване на златото“.

Жените обикновено са взимани, за да готвят и обслужват многозначно мъжкото съсловие.

Често срещан случаи са момичета, вземани на работа под претекст работа в мината, да бъдат използвани като жени за всичко в минния лагер. В началото на 90-те години е имало чести трагични случаи на детска смъртност в мините, защото голяма част от работниците са били непълнолетни. Днес това е забранено, но аз познавам единайсетгодишната сега Руперта, дете на семейство със седем деца, която е работила в една такава мина, заедно с майка си и е гледала бебетата на другите жени…

Перуанският закон повелява, че почвата на Амазония принадлежи на държавата,

независимо дали е в природен резерват или на територията на някое местно племе, получило с подкрепата на множество антрополози и неправителствени организации своето парче земя. Но същата тази държава си е запазила правото да дава на трети участници в бизнеса територии на концесия — за използването на мини, за търсене на петрол или за отсичане на дърва. На концесия се дават дори великите паметници на културата на Перу, които са световно достояние. Тези концесионни сделки са повод за непрестанни стачки в Куско, защото концесионерите вдигат така цените, че самите перуанци често не са в състояние да платят таксите за посещения и да видят руините на собствената си история. Последната промяна в закона през 2008 решава срокът за концесия да бъде 60 години.

Снимките
От гледна точка на запазването на околната среда, снимките сами говорят какво става със зелените площи на селвата. Живакът бавно тече вече във всички амазонски артерии и е проникнал и до най-малките капилярчета на великата земя на боговете, оставяйки след себе си все по-малко биологични видове, отровна вода, която се пие и риба, пълна с токсичност, която се яде.

Защо е мръсно в Мадре де Диос?

Мадре де Диос действително често потъва в боклуци и нечистотиии, между които бродят деца и кучета. Дали защото няма кой да събира отпадъците? “Цивилизованият„свят залива пазара на Мадре де Диос с огромни количества евтини и некачествени стоки — от пластмасови посуди и бутилки, найлонови торбички, опаковани храни и огромно количество материални продукти, които са обменната единица за голямата част от сегашните обитатели на тези зони. Китайските стоки са проникнали и в сърцето на джунглата като вълни цунами и са всичко, което могат да си позволят като „лукс“ бедните жители. Абсолютно всяка покупка, дори и кибрит, бива продавана в мини-торбичка. В едно селище на 50 км от Пуерто Малдонадо -Сабалуьок — най-мръсната и нехигиенична къща е на една от жените от последните четири, останали от племето Инамбари. В нейния свят никога не е имало нищо излишно, което може да доведе до екологичен дисбаланс. Това предизвиква понякога възмущение в „цивилизованите“ хора, най-вече в западните туристи, които случайно посещават част от не-туристическата част на перуанската тропическа гора.

Обикновено туристът в Амазоня получава лукс в “селва„-та

и освен страшните москитос-комари, нищо друго не заплашва скъпо платената и организирана ваканция. Това, което го кара да чувства адреналин и да плаща по 300—400 долара за тридневно посещение, са вибрациите и усещането за съществуващите тук змии, анаконди, ягуари и каймани, папагали и маймуни и обещанието за среща с местните „диваци“. Но дали наистина човек би могъл да усети какво представлява например змията за местното население. Инките, които не успели да покорят тези земи, с почитание кръстили реките „амарумайо — извит като змия“, дали защото има много змии, дали защото речният път се движи като змия или защото змията е метафора за плодородна земя и олицетворява жената — коремът й е винаги опрян до така наречената Пачамама — майката земя! Тук змията е почитана и е дуалистичен символ, в нея е и доброто и злото, така както във всичко.

Днес еко системата е абсолютно различна от предишния начин на живот за местното население, но също така и за андийското население, което обитава гората. Сега има облечени в оранжеви униформи сънародници, които търсят петрол с вертолети над реките, има огромни джипове, които преминават черните пътища в района, има стари камиони, които ежедневно носят купища „трупове“ — мнoгoдиаметрови дървесни стълбове, расли стотици години, които са ценен източник за оцеляване на местните хора и приход без ограничения за корумпираните политици и предприемачи. Дали хората тук искат “ла трансатлантика„- път който свързва по линия двата океана, Атлантическия с Тихия, от Бразилия до бреговете на Перу. Този път е финансиран от северноамериканското правителство и е един от най-скъпите пътища в света — един милион долара на километър в амазонската част. Относно построяването му е имало купища спорове и дебати- в крайна сметка това построяване е одобрено. От друга страна то е желано и необходимо за хората, които живеят тук, защото иначе се чувстват изолирани от националния пазар и оставени на произвола на съдбата. Истината, обаче, кой ще има полза от тази магистрала, не е ясна. Глобализацията и материалният свят неизбежно навлизат дълбоко навътре в джунглата и поглъщат всички ценности, който е носила непокътнатата зелена маса, покрита с огромни речни артерии. „Благодарение“ на управниците, амазонските етноси биват защитавани в определени територии. В същото време обаче не им е позволено да имат техен начин на живот, защото живеят в резервати и биват „протектирани“, защитавани със закони, но не и в реалната действителност. Истината е, че нямат възможност за друг начин на съществуване в модерния свят, в училищата други култури диктуват реалността им в изграждащото се съзнание и им се внушава, че единствено с християнско примирение биха могли да оживеят и да достигнат обратно до тяхната древна истина и да опознаят традициите и ритуалите, които техните прадеди са им завещали като безценно наследство за оцеляване. За съжаление, днес местните жители стават все по малко, а андийското население е новият горски обитател. Тяхната аграрна култура като форма на живот и развитото им чувство за работа са „мускулите“, които секат, строят, търсят петрол. Междувременно изхранват семейства в търсене на нов, по-добър начин на живот от този в суровите Анди. Но нямат друг изход! В Андите нивото на бедност е под критичното ниво. Често някои би тръгнал дори и пеша за Пуерто Малдонадо — там има злато и пари. Но се оказва, че нищо не е за тях, които не могат да смятат и да пишат.

Да се защитиш от закона и чрез закона не е като да ловуваш в гората, ти просто нямаш нито оръжие, нито избор за битка. Така попадат в тежка клопка и затъват в своето нещастие с всеки изминал ден, загубили своята планинска мощ, без да намерят нови сили за оцеляване тук. Безправността им става навик и постепенно ги убива като хора с достойнство и права. Например, ако на мен, като чужденец, случайно ми прилошее и припадна насред улицата, никoй перуанец няма да ме вдигне и да ме закара в болницата, защото ще бъде преследван и разпитван брутално от служителите на закона и накрая ще го изкарат дори виновен. Перуанецът тук няма права и не знае как да си ги извоюва или да се защити. Той оцелява с голям труд и се страхува непрестанно, тръгва към следващия ден, без да знае какво го чака утре нито него, нито семейството му. Легенда или истина е джунглата със своите така загадъчни тайни? Действителността е друга и никога не е част от съдържанието на един туристически рекламен проспект..

Изводи
Всъщност никога не съм чувствала така сила и не съм се смяла толкова с хората колкото тука. Силата на усмивките и сънят в който тези хора живеят е просто друго измерение, никога не съм виждала другаде хора, които могат да спят на всяко едно място и ситуация толкова лесно, зад работния щанд, на полицейския пост, докато ядат, по улиците и т. н. Могъщ смях обхваща целия квартал понякога и самоприсмиване е единственото, което може да ти помогне в борбата с цивилизования ти навик или с модерното схващане на нещата. Няма друг начин. И аз ще пея заедно с шамана и ще слушам духа на аяхуаска и ще се опитам да чуя това, което хората тук искат, а не това което ми казваха по телевизията като малка -че тялото ти е красиво, когато е слабо, защото мекотата на кожата се постига само със специална козметика, а колкото по скъпа-толкова по добра е; и ако има масло от бразилски орех можеш да завладееш сърцето на всеки мъж. Със сигурност древна амазонска тайна която колонизаторите откраднали под ключ от местното население.

Край

Разказът и снимките са със запазени права!

Автор: Мила Банкова

Снимки: авторът

Авторът търси средства за издаването на книга за Амазония — публикувам този разказ и с цел да ѝ помогна да намери средства за това. Който може да помогне нека се свърже с автора на сайта ѝ http://perumiwa.blogspot.com

Please follow and like us:
   Изпрати пътеписа като PDF   

Може да харесате още...

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.