ян. 04 2016

Сулавеси, Индонезия

За много години, мили читателки и читатели! Искрено ви желая през Новата година да сте здрави и намерите това, което търсите, а най-силно ви желая да знаете какво наистина търсите 🙂

Новата година откриваме с остров Сулавеси в Индонезия. Приятно четене:

Сулавеси, Индонезия

ни посреща с гледката на наводнени ниви, пътища и села. Дори пистата на самолета изглежда подозрително подгизнала, та се чудим дали този петък, 13-ти, няма да се окаже наистина фатален. Но пилотът на Air Asia си знае работата и се сервираме на летището на Макасар почти по разписание.


Формалностите около влизането в Индонезия ни отнемат броени минути

Неприятната изненада е, че през 2014 г. са повишили цената на входната виза от 25 на 35 долара, но няма къде да мърдаме, плащаме си ги. Вземат ни отпечатъци от всички пръсти на ръцете (от краката пропускат), правят ни снимки, удрят ни печатите – и ето ни на, свободни

да кръстосваме Сулавеси.


Курсът за обмяна на валута на летището е малко по-нисък, отколкото в града, но като за първоначално сдобиване с местни рупии става. Само с няколко движения се оказваме милионери – индонезийската рупия върви по 7500 за лев, така че вече тъпчем бали пари по джобовете. Веднага до чейндж бюрото ни връхлита свръхлюбезен дебеланко, който ни обяснява, че трябва да сменим поне два автобуса до центъра и да потрошим сума ти пари, а той ще ни извози лично само за 140 хиляди. Ние обаче ги знаем тези и с бодра стъпка се отправяме към полицая да питаме за автобус. Автобус има, отива направо до центъра и струва по 27 хиляди на човек. Спирките са по заявка на пътниците и един мил човек ни упътва какво да кажем на шофьора, за да спре близо до хотела ни.


Прекарваме следващия час в гигантско задръстване, обогатено с проливен екваториален дъжд и сгъстяващ се мрак. Летището е на около 25 км от града, но движението е много бавно, за сметка на това пък хаотично. Никой обаче не нервничи, всеки просто бодричко се промушва във всяка създала се пролука между коли, мотори, рикши, миниванове и велосипеди. Само ние сме малко напрегнати, защото нямаме никаква идея какво ни очаква в падащата нощ. Шофьорът обаче има грижата да ни свали където трябва, няколко жестомимични разговора с хора по улицата ни упътват в правилната посока и се настаняваме в хотела, който предвидливо сме запазили по интернет. Стаята е приемливо чиста, има топла вода, даже интернетът, макар и слаб, отговаря на обещаното в офертата. Може да си поемем въздух с облекчение и да отидем да си търсим нещо за вечеря.


Влизаме в първия warung и се опитваме да се разберем със собственичката за нещо за хапване. Тя не само че не говори, но и не разбира и думичка английски. След усърдни ръкомахания от двете страни, много блещене, още повече кикотене и кратка екскурзия из кухнята, се договаряме за две порции риба, всяка придружена от купичка супа, чиния ориз, порция лют сос от фъстъци, лимони и люти чушки на корем – и всичкото това за по 2 лв. на човек. Докато вечеряме, всички комшии на гостилничарката се израждат да надничат във warung-а, да ни кимат радостно и да се усмихват, все едно, че сме им най-близки братовчеди, които с нетърпение са очаквали седмици наред.


Макасар

не ще да е най-посещаваното от чужденци място, ако съдим по реакциите при нашето появяване където и да било из града. Въобще не отчитам хилядите „Хелоу, мистър!“ (включително отправени лично към мен), които влачим като шлейф подире си, докато обикаляме улиците. На по-оживените места

цели групи млади хора ни спират, за да си направят снимка с нас,

като задължително се редуват зад фотоапарата, да не би някой да изпусне да се увековечи със знаменитостите. На всеки 10 метра ученици в юношеска възраст ни обясняват, че имат за домашно по английски задачата да говорят с чужденци, за да практикуват езика. Вярно, че някои четат от екрана на телефона си фразите „Аз съм еди-кой-си, уча в еди-кое-си училище и имам за домашно да проведа разговор на английски“, но пък не им липсва ентусиазъм и инициативност.

По едно време на централната улица ни изпреварва голям джип, от него изскачат двама юноши, които също се втурват към нас с предложението да си говорим на английски. Ние любезно им обясняваме, че не сме най-добрите събеседници точно на този език, те разочаровано ни пожелават щастлив Свети Валентин и се хвърлят обратно в джипа да дадат отчет на баща си, който търпеливо ги чака на средата на улицата, на какви смотани чужденци са попаднали. Така че ако някой иска да доброволчества в Макасар, достатъчно е само да застане на центъра на града, например пред Форт Ротердам, и да отговаря на всички покани за разговор на английски от страна на ученолюбивата сулавеска младеж. Ще направи много хора щастливи.


Иначе Макасар не предлага кой знае какви забавления –

освен разглеждането на чистия и спретнат Форт Ротердам, останал от холандското владичество, с неговите бедни на експонати музеи, човек може да се разтъпче по крайбрежната улица привечер, когато там се изсипва веселото население на града, за да се разхожда, да пие сокове, да яде печени банани, да гледа представленията на уличните дресьори на маймуни и цивети, да се върти на въртележките или да се вози на лодките-лебеди в залива.
Цялото забавление е малко панаирджийско и някак по детски приповдигнато, но на хората очевидно им харесва. То и като цяло жителите на Макасар оставят впечатлението за детска непосредственост и праволинейност – искрено се смеят, когато не могат да те разберат, любопитно те оглеждат и разцъфтяват в широки усмивки, когато срещнете погледи.


Бедността е очевидна, но просяците са малко и почтеността в отношенията изглежда има значение. В едно от капанчетата, където пием сок, си забравям торбичката с току-що купените леки обувки. Връщаме се два часа по-късно, след като на излизане от музея сме се сетили за нея. Торбичката стои качена на хладилника в заведението и при появата ми на вратата собственикът се спуска да ми я връчи. Като нещо, което се разбира от само себе си.


Тези малки радости обаче бързо ни омръзват и след ден-два се качваме на

автобуса за Тана Тораджа – земята на къщите-лодки и най-сложните в света погребални церемонии

До там има 350км и ни предстоят поне 9 часа път. Може да се вземе нощен автобус, но предпочитаме да разглеждаме страната, така че си купуваме за по 150 000 рупии билети за дневния автобус на фирмата Litha и от сутринта се строяваме на

автогарата им

Тя се намира на 7 км от центъра, на ул. Urip Sumohargo и дотам се стига за 5 000 рупии с бемо – малки микробуси, които са обществения транспорт на Макасар.

Автогарата на Litha е типичната азиатска автогара,

без особени удобства, но автобусите са най-добрите, с които сме пътували: огромни меки седалки с пухкави подложки под краката, възглавнички, одеала, климатик… Последната екстра се оказва по-скоро сериозен недостатък, защото насред пътя се поврежда и прекарваме около 4 часа при температура близо 40 градуса без никаква възможност за проветрение. Идеални условия, ако искаш да отслабнеш в кратки срокове – две кила надолу не ти мърдат.


Като изключим този опит да ни усмъртят бавно и мъчително, пътуването е интересно като начин да се разгледа южния ръкав на острова.

Сулавеси или Целебес,

както го учехме на времето в училище, погледнат отгоре, прилича на цвят на орхидея, който се носи по вълните на океана. Съставен е от 4 ярко изразени полуострова, които напомнят дългите пипала на морска звезда. Централната му част е заета от високи и стръмни планини, пресечени от стръмни каньони и покрити с джунгли. Това прави връзката между отделните полуострови твърде проблематична и те на практика живеят изолирано един от друг. Етническият състав на населението е изключително разнообразен – на острова живеят 96 националности и се говорят над 70 различни езика, като често разликите между тях са толкова големи, че е невъзможно представителите на различните групи да се разберат без посредничеството на трети език.

Сулавеси, Индонезия – карта


Сулавеси е на границата между Азия и Австралия

и растителният и животинският му свят представляват смесица от двата региона. На острова живеят 129 вида бозайници, като 62% от тях са ендемични, т.е. не се срещат никъде другаде по света. Това се отнася и за 31% от птиците на острова. Разбира се, шансът да срещнеш случайно елен-джудже или свиня-бабирус е нищожен, но затова пък на воля се любуваме на пеперуди с големината на прилеп или на пъстри птички колкото бебешко юмруче…


Южно Сулавеси,

през което пътуваме, на площ е колкото половин България, но на територията му живеят над 8 млн. души, т.е. половината от населението на острова. Основните групи тук са бугис и тораджа, като бугис населяват земите около Макасар, а тораджа са в планините.

Докато пътуваме през земите на бугис се сещаме за едно интересно изследване върху техните джендър представи: според тях

половете са не обичайните два, а цели 5:

  • oroane (мъже),
  • makkunrai (жени),
  • calabai (родени като мъже, но живеещи като жени),
  • calalai (родени като жени, но живеещи като мъже) и
  • bissu (обединяващи мъжкото и женското начало).

Чалабай и чалалай физически притежават характеристиките на пола, с който са родени, но начинът им на обличане и живот съответства на противоположния пол. Чалабай носят женски дрехи и имат специална роля в обществото – участват в организирането и провеждането на церемонии, като подготвят украсата, храната, посрещат и настаняват гостите. Чалалай носят мъжки дрехи, работят професии, характерни за мъжете, държат се като мъже и осиновяват деца заедно със своята партньорка-жена. Бису са нещо като мета-пол: не са нито мъже, нито жени, което в голяма степен може да е определено от раждането им като хермафродити, но не е задължително непременно да са такива. Тяхната роля е да бъдат посредници между света на хората и света на духовете. Въпреки че

бугисите са мюсюлмани,

това разбиране за половите роли е напълно приемливо за тях, включително и духовната роля на бису, стига да не конкурира върховенството на аллах. Бису обикновено са търсени за церемонии, които са свързани с осигуряване на закрилата на духовете от отвъдното при важни начинания – включително и при предприемане на пътуване до Мека. Церемониите, които изпълняват, са свързани с изпадане в транс, включително и самонаранявания. Смята се, че притежават голяма сила и се ползват с огромен авторитет в общността.

Tana Toraja Regency, South Sulawesi, Индонезия


Ние не успяваме да различим много от представителите на чалалай, чалабай или бису. Всъщност, единственият случай, когато виждаме в мюсюлманската общност изненадващи за нас прояви на толерантност към избора на сексуална принадлежност, е една репетиция на танцова група в парка: момчета и момичета в еднакви червени тениски разучават движенията на танц, подходящ за сцената на MTV. Част от момичетата са с мюсюлмански забрадки, други веят свободно коси. При момчетата е по-неясно кой към коя общност принадлежи, те така или иначе ходят еднакво облечени. Най-отпред на групата обаче кърши снага очевидно момче, само че с дълга коса, къса пола и подчертано пълен сутиен под тениската. Завалява дъжд и цялата група със смях се скрива под стрехата на близкото кафе – без разлика в религиозната или сексуална принадлежност… Представите ми за консерватизма и нетолерантността на исляма са поразклатени.


На другия ден в автобуса още веднъж се

налага да преразгледам тези свои стереотипи

Минаваме покрай стотици джамии – нали сме в най-голямата мюсюлманска страна в света. През половината от деветте часа пътуване обаче автобусът е озвучен с песни, възхваляващи Джизъс, Хесус, Иисус на различни езици. Опитвам се да си представя автобус, който пътува през България и песните от уредбата му са с основна тема „Аллах акбар“. Ами, не мога.


Пристигаме в

Рантепао

късно вечерта, в проливен дъжд. За 40-хиляден град столицата на Тана Тораджа разполага със забележителен брой хотели от всякакви категории, така че бързо си намираме подслон.

Wisma Maria е скромно местенце, но стаята има тераса към пълния с цветя вътрешен двор, закуската е прилична, а персоналът – любезен и старателен. Топла вода на втория етаж няма, защото налягането е слабо, но при температура на въздуха от 30 градуса не е проблем да се къпеш и със студена. И всичкото това срещу 9 лв. на човек.


Решили сме да не бързаме и да откриваме прелестите на този край постепенно.

Тана Тораджа

е област, която силно се отличава от останалите части на Сулавеси със своята самобитна култура. Най-характерните й черти са тонгконан – къщите с форма на лодки и алуктодоло – култът към предците, свързан с

най-сложната система от погребални ритуали в света


Започваме с търсенето на къщите. То не че се налага кой знае колко да ги търсим, защото всяка втора сграда има елементи от традиционната архитектура с нейните извити нагоре покриви и богата орнаментика. Но на нас ни се иска да видим нещо по-автентично. Силно сме скептични към прехвалени забележителности, които после могат да се окажат само изкуствено поддържана примамка за външните посетители.


Рантепао обаче не ни подвежда. След кратко лутане по центъра минаваме оттатък реката и зърваме в далечината характерния профил на къщите-лодки. Решаваме, че това е някаква музейна сбирка, като Етъра например и се отправяме натам да я разгледаме. И добре правим – защото се оказваме насред живо и истинско предградие, в което хората продължават да живеят в къщите на предците си и да строят нови по техен образец.

Къща Тонгконан – Сулавеси, Индонезия


Тонгконан

на езика на Тораджа означава „място, където да седиш“, т.е. къщата е мястото, което събира семейството. Къщата се възприема от местните като център не само на техния живот, но и на връзката им с предците. Обикновено Тораджа се чувстват свързани с повече от една къща – заради връзката си с предци по майчина и бащина линия. След като се оженят, мъжете обикновено отиват да живеят в дома на жена си. При развод жената получава дома, а мъжът може да бъде компенсиран като му бъде разрешено да разглоби и премести на ново място аланг-а – склада за ориз и друга селскостопанска продукция, който има същата форма като къщата, но е по-малък.

Къщата тонгконан

никога не се мести, защото тя е връзката не само с предците, но и с бъдещето – в източния й край при раждането на дете се заравя плацентата.
Къщите тонгконан са разположени винаги в посока север-юг, с лице на север, към „господаря на небето“ Пуанг Матуа. Подобните на тонгконан, но по.малки като размер складове за ориз, наречени аланг, са разположени срещу къщите и гледат на юг – мястото, откъдето идват бедите и болестите според вярванията на Тораджа.


И тонгконан, и аланг са украсени с фигури, символизиращи слънцето и свещените биволи като знаци на успех и благоденствие. Цветовете на фигурите са червено, бяло, жълто и черно – също символно свързани с кръвта и живота, костите, божията благословия и смъртта. Фигурите и цветовете представят връзката със системата от вярвания на Тораджа, наречена Алук То Доло или Пътя на предците. Тораджа са запазили анимистичните си вярвания в голяма степен и до днес. Някои от тях са приели християнството в началото на 20-и век и в символиката на техните къщи тонгконан е включен и кръстът.


Пред къщата често има централна колона, която е украсена с истински рога от местната порода биволи – колкото повече са рогата, толкова по-високо е положението на стопаните на къщата в обществото. Дървена биволска глава украсява и фасадата на къщата.
Най-впечатляващата част от къщата е, разбира се, покривът. Неговата лодковидна форма и огромен размер правят къщите на Тораджа толкова различни и запомнящи се. Според една от легендите за произхода на племето техните предци са пристигнали по тези земи от север с лодки, но силна буря повредила и изхвърлила на брега плавателните им съдове, така че не им останала друга възможност освен да ги използват като покриви за новите си домове. Според учените Тораджа са дошли на острова от континенталната част на Югоизточна Азия, възможно от земите на днешна Камбоджа. Както много други племена в този регион и те са били ловци на глави и са се занимавали предимно с набези върху съседните племена. Предвид войнствения начин на живот, който са водили, селата им са се разполагали по билата на хълмовете и са били добре укрепени. Земеделието им се е основавало на изсичане и опожаряване на горите за усвояване на нови терени. Едва с идването на холандците битът им се променя, те се заселват в долините и преминават към отглеждане на ориз, прасета и говеда.


Традиционните къщи на Тораджа

са построени изцяло от дърво, като конструкцията се сглобява без пирони, от части, които могат да са направени и в работилница на друго място. Покривът е направен от бамбукови стволове на няколко реда и е покрит с листа. В днешно време обаче практически всички покриви са покрити с ламарина, а подпорите на къщата често се леят от бетон. Въпреки тези промени строителството на къщите продължава да се придържа към класическите форми на местната архитектура. На времето само първенците на общността са можели да притежават тонгконан – останалите са живеели в много по-прости бамбукови постройки. Днес все повече семейства си позволяват разкоша да изградят собствен двор с тогконан и няколко аланг-а срещу него. Съществува и обратната тенденция – много фамилии предпочитат съвременната архитектура, защото тонгконан, колкото и разкошно да изглеждат отвън, отвътре са тесни, тъмни и не особено удобни. Но дори и тези, които избират съвременното строителство, често включват в него характерни елементи от традиционната къща.


Привързаността на хората в Тораджа към дома е толкова силна, че повечето от тях предпочитат да не пътуват на големи разстояния от страх да не ги застигне смъртта далеч от дома. Това е свързано и с характерните за племето погребални обичаи, които представляват една от най-сложните системи за изпращане на покойниците в света на отвъдното.


За Тораджа погребението е това, което за други общности е сватбата –

неговата пищност показва социалния статус на семейството. Когато някой почине, тялото му се съхранява непогребано известно време, което понякога може да се окаже и няколко години, докато семейството събере подходяща сума, за да организира подобаваща погребална церемония, наречена томате. Изпълнението на този дълг към предците е толкова важно за Тораджа, че в някои случаи те влизат в сериозни дългове, за да осигурят необходимите средства. Случва се млади мъже да отлагат сватбата с любимата, ако тя има баби или дядовци на преклонна възраст – така избягват заробването с дългове за погребение на предците на бъдещата си съпруга. Едва когато нейното семейство се е справило с погребалната церемония, младият мъж събира кураж да се присъедини към него.


Когато някой почине, семейството му го балсамира

и продължава да го държи в дома си до изпълнение на всички необходими погребални церемонии. Докато не се изпълнят всички ритуали, покойникът не се смята за напълно умрял, за него се говори като за някой, който е болен или заспал. Семейството му продължава да го храни ритуално, да го извежда навън и да го смята за част от живота си, както е правило, докато е бил жив.


Това може да продължи и няколко години, докато съберат средства за погребението.
Самата погребална церемония трае поне 11 дни и включва общи трапези, ритуални танци, борби между бикове. На всичко това се гледа като на голям празник, защото за Тораджа смъртта не е еднократен акт, а процес на преминаване от света на живите в отвъдния свят. В жертва се принасят голям брой прасета и говеда – колкото по-значим е бил покойникът, толкова повече – които да послужат като посредници и да пренесат душата на починалия в Пуя, отвъдното.
Докато скитаме из

околностите на Рантепао

да разглеждаме нови и нови образци на местната архитектура, попадаме на внушителна група от характерните за региона къщи в село Тикале. В двора са се събрали доста хора и като ни виждат, започват да ни махат и с жестове да ни канят да влезем вътре. Малко плахо се отзоваваме на поканата и разбираме, че сме попаднали на погребална церемония. Това погребение ще да е от по-малките, защото са се събрали около 50-ина души и в двора се търкалят само две заклани прасета. Чували сме за доста по-пищни церемонии, със стотици гости, и принесени в жертва десетки прасета и няколко говеда. Но не се оплакваме от късмета си – това си е истинска церемония, организирана заради общността, а не за показване на туристите.


Мъжете са се събрали около закланите прасета и с интерес гледат работата на 4-5 касапи, които кълцат месото на малки парчета. Двете глави са оставени настрани, около цялата сценка се върти глутница кучета, която гледа да отмъкне някоя мръвка, но не нахалства излишно. Жените са се събрали отделно, под някакъв навес. Няколко от тях чистят и мият ориз, една чука подправки с по-голямо от нея чукало, а повечето от останалите сгъват пакети от хартия.

Присъединявам се към тях и след няколко опита вече владея тайната на местното оригами. Никоя от жените не говори английски, но с жестове, мимики и усмивки успяваме да се разберем. Те ми показват как ще приготвят гарнитурата, а аз включвам новопридобитите си знания по индонезийски и им обяснявам, че и ние в България готвим и ядем свинско.

Децата тичат по двора и от време на време идват да се оплакват на майките си едно от друго, но жените са заети и ги отпращат да си играят. Мъжете започват да пълнят дебели бамбукови стебла с диаметъра на буркан с нарязаното свинско – след малко ще го сложат на огъня в тези естествени съдове и ще приготвят папийонг – задушено свинско в бамбук.

Нещата явно ще се проточат, така че ние решаваме да продължим нагоре по баира, като се разбираме с нашите любезни домакини, че ако решим, може да се върнем към 6 – 7 вечерта за пиршеството. Според обичая, ако се присъединяваме към трапезата, трябва да носим някакъв подарък – обикновено стек цигари или сапун. Наблизо има магазинче, така че не е проблем да спазим традицията. На изпроводяк ни дават по парче току-що изпечена сланина – част от пая на колячите и техните помощници. Направо сме си вътрешни хора вече.

Погребална вечеря – Сулавеси, Индонезия

Много помощници за разфасоването на месото


След около два часа разходка нагоре по хълма виждаме задаващия се проливен дъжд и решаваме да пропуснем трапезата в селото. Така и така вече сме поизчерпали запаса си от умения за жестомимична комуникация. Нека хората на спокойствие си изпълнят задълженията по ядене, пиене и раздаване на месо за вкъщи (за какво правихме хартиени пакети в края на краищата!). И утре е ден, а тук това значи, че ритуали, свързани с погребенията, ще се изпълняват някъде из околността.


На другия ден разбираме, че сме уцелили едно от ключовите събития в погребалния календар –

борбата на бикове

В близкото до Рантепао село Ба-тан в следобедните часове ще се проведат двубои на яки мъжкари от тукашната порода говеда и това е вълнението на цялата околност. След известни пазарлъци се отърваваме от настойчивите предложения на няколко от местните гидове да ни забавляват през целия ден като ни развеждат по церемонии, погребения и борби срещу суми между 500 и 900 000 рупии (70 – 120 лв.). Хващаме една маршрутка за село Лонда, което е на 5 – 6 километра от града и срещу 2 лв. на човек се озоваваме в обрасла с огромни бамбукови гори гънка на планината. Няколко завоя по сенчестия път – и сме пред пещерата на Лонда, която е последно пристанище за голяма част от местното население.


След изпълняване на всички ритуали от погребалната церемония, покойниците всъщност не се погребват, а се отнасят на специални места – това може да са пещери или специално издълбани в скалите скални ниши или пък бамбукови платформи, окачени на скалите, подобни на тези, които видяхме в Сагада във Филипините. Телата са в дървени ковчези с различни форми – някои приличат на лодки, други са просто дънер, издълбан отвътре, но украсен с дърворезба, трети са класически ковчези като за християнско погребение, включително и придружени с кръст, но поставени на необичайно място – високо над главата на наблюдателя вместо в земята.

Погребения по скалите – Сулавеси, Индонезия

Погребения по скалите


Пред погребалните пещери и ниши често се поставя тау-тау –

дървена фигура, изобразяваща покойника, при това със стремеж за максимална прилика. Над входа на пещерата в Лонда има цяла галерия от такива фигури – седнали като на театрален балкон да наблюдават живота на наследниците си с немигащ поглед. По-старите фигури са издялани от дърво, а по-новите са направени от гипс и покрити с някаква смола, така че успешно конкурират по реалистичност восъчните фигури от музея на Мадам Тюсо. Тази аналогия, впрочем, отново ни връща към въпроса доколко дивашки са дивашките обичаи, защото както в музея, така и тук с фигура се сдобиват заслужили и популярни членове на обществото.

Под погледа на предците – Сулавеси, Индонезия

Под погледа на предците


Специални ритуали има и за тези, които не са имали шанс да станат заслужили и популярни. Когато хората в Тораджа загубят дете в ранна възраст, още преди да са започнали да му никнат зъбки, те увиват бебето в кърпа и го поставят в хралупата на дърво, след което покриват хралупата с палмово лико. Според вярванията, същността на детето се превръща в част от дървото, така то не си отива завинаги. В едно и също дърво могат да бъдат погребани десетина деца. Такива дървета се срещат на няколко места в Тана Тораджа и са достъпни за външни хора, както всички останали места и церемонии, свързани с изпращането на близките в отвъдното.


Въобще в Тана Тораджа имат специално отношение към смъртта –

тя не е нещо тайно и съкровено, нито пък нещо тъжно и потискащо. Напротив, тя е повод общността да се сплотява отново и отново, да си припомня общите си корени и да затвърждава връзките си. И това не е повод за скръб, а за празненства.


Част от тези празненства са и борбите на бикове

След като сме разузнали къде ще се провеждат, лесно стигаме до Ба-тан първо с попътен транспорт по централното шосе, а после пеша за двата километра от разклона. Решението ни да вървим пеша се оказва напълно уместно на фона на тоталното задръстване, предизвикано от опита на стотици автомобили и мотори не само да се придвижат, но и да паркират от двете страни на триметров път. Борбите се провеждат на утъпкана поляна сред гората до селото и в този ден няколко хиляди души се събират да наблюдават зрелището.


Биковете се държат в отделни заграждения от бамбукови пръти и найлон, така че да не се изнервят предварително. Развълнуваната публика се хвърля от заграждение към заграждение да разглежда участниците в двубоите и разпалено да обсъжда предимствата и недостатъците им. Гордите собственици на животните прикриват вълнението и притеснението си, галят биковете и им шепнат насърчителни думи. Предишния ден сме ги наблюдавали как на различни места в града къпят, четкат и лъскат любимците си за празника. Всяко животно е вързано за халка през носа – най-чувствителното му място, което позволява да бъде управлявано само с помръдване на китката на водача.
Тълпата се събира постепенно на поляната със загражденията. Нищо наоколо не е пощадено – няколкото градинки със зеленчуци, подобни на спанак, са изпотъпкани, клонките на дърветата са изпокършени, за да не пречат на видимостта към арената. Дори мегалитите на поляната, гордостта на сулавеската археология на възраст 3 – 4 000 години са използвани за основа или подпора на всякакви найлонови тенти и навеси. Слънцето е безпощадно и сянката е животоспасяваща.


Полека-лека тълпата започва да губи търпение. Изскочилото на арената куче предизвиква бурни овации, освирквания и дюдюкания. Паникьосаното животно едва успява да открие път навън, а зрителите са доволни, че са си разнообразили скуката на чакането.


Насред калната арена излиза висок слаб мъж с черен панталон, снежнобяло сако и златиста чалма на главата. Заема се с ролята си на конферансие със завиден ентусиазъм. Ние нищо не разбираме от пламенната му реч, затова се забавляваме да разглеждаме публиката наоколо. А тя е твърде колоритна – тук са се събрали хора от цялата околност, предимно от селата във вътрешността, за които това е вълнуващо и ярко преживяване. Повечето мъже носят нещо като много широка пола, която или връзват на кръста като саронг, или препасват през рамо като лауреатска лента, или мятат върху главата си като шал или чалма… Кожата им е по-тъмна, косите на някои са по-къдрави и австрало-негроидните черти от Папуа си личат по-ясно, отколкото монголоидните от континента. Цялата мешавица от етноси и култури е на празника.


Най-после и първата двойка бикове излиза на арената

Това са яки екземпляри, нашарени с надписи с блажна боя по лъскавата гладка кожа. Ние сме с предубеждение към подобни дивашки прояви, но схватката се оказва далеч по-малко кръвожадна и варварска от тореадорските игри в Европа. Стопаните на биковете ги довеждат един срещу друг и ги освобождават. Оставени на себе си, младите мъжкари надуват мускули един пред друг, опитвайки се да прогонят конкуренцията. Това е естествената им реакция на съперничество. По едно време единият бик не издържа на напрежението и хуква да бяга, а победителят в психологическата схватка се втурва след него. Лошото е, че това става направо през струпалата се пред входа на арената публика, но тя пък от своя страна проявява завидна пъргавина и са секунди се разпръсква пред разгневените добичета. Насядалите по околните възвишения реват от възторг. Собствениците на биковете успяват да ги уловят и усмирят и започва следващата схватка.


Този път и двата бика са решени да не отстъпват. Засилват се един срещу друг, вплитат рога и започват да се опитват да се избутат. Публиката крещи имената им – всеки насърчава бика, на който е заложил. Преди началото на схватката организаторите на залаганията са обиколили наоколо и са събрали парите. Как помнят кой колко е дал и за кой от двата бика е заложил – загадка. Аз поне не забелязвам някъде нещо да се записва.


Биковете са силни и упорити и никой не отстъпва – ту единият надделее и натисне другия към земята, ту другият започне да влачи муцуната на противника в калта. Публиката се нажежава, продължава да ги подгрява с викове и да реагира на всяка промяна в надмощието. Тази схватка продължава повече от 15 минути, животните са видимо изтощени, но не се предават. По някое време се отдръпват едно от друго и само се гледат враждебно. Стопаните им обаче викат и подскачат около тях, пляскат с ръце зад гърба им и всячески се опитват да ги вкарат отново „в клинч“. Залозите са направени, трябва да има победител. Накрая едното животно все пак не издържа и хуква направо през оградата и публиката. От височината, на която сме, можем да проследим пътя му през тълпата по вълната от паническо разбягване, която се понася от арената към гората. Изглежда, че никой не пострадва сериозно, бикът е уловен и победителят преминава през арената, придружен от радостно скачащи и танцуващи гледачи и почитатели. Случката с врязването в тълпата преди малко не е оставила особени следи у организаторите и зрителите – следващата двойка бикове все така преминава през публиката преди двубоя, на оградата, както и на двата изхода от арената все така е претъпкано с хора и е лесно да си представим как ситуацията се възпроизвежда отново и отново…

Борба между бикове – Сулавеси, Индонезия


Решаваме, че това ни стига и си тръгваме от борбите. Те ще продължат до вечерта, когато ще завършат с поредното голямо угощение. Всъщност, това е част от очарованието на тази земя – при нея традициите и древните вярвания не са само история и музейни сбирки – това е истинският живот на хората тук.


Имаме още няколко дни до отлаването на кораба за Флорес и пред нас стоят две възможности – да се отправим на север към остров Ампана и неговите плажове или да доизследваме Южно Сулавеси. За Ампана ще трябва да пътуваме два дни натам и после три дни обратно към Макасар, защото

Сулавеси е остров, ама от по-големичките и разстоянията никак не са шега работа.

Решаваме, че по-малко е повече и се качваме на нощния автобус за Макасар.


На разсъмване сме вече на познатата ни автогара. Още от вратата на автобуса ни емват с предложения за транспорт до

Бира бийч

Предварителните ни проучвания показват, че ще трябва да минем 200 км, за които няма редовна автобусна линия, само миниванове. Един чаровник успява да ни убеди да се качим на неговото такси и срещу 50 000 рупии ни оставя направо на терминала в Маленкери пред вратата на потеглящия в 6 часа за Бира миниван. Бързо се спазаряваме да платим по 75 000 на човек и се качваме на задната седалка на минивана, за да не се бутаме със семейството с малко дете, което се е настанило на втората седалка. Това, което не сме предвидили е, че шофьорът търси максимална ефективност за курса си и след малко се оказваме 10 човека в кола за 7. Прекарваме следващите 4 часа натикани в тясното пространство на последната седалка в близката компания на един притеснителен младеж и камара чанти. По някое време шофьорът спира, за да могат всички да си напазаруват дини – явно някакъв много популярен сорт, защото никой не пропуска да се запаси с по 5-6. Още два часа дините се търкалят между краката ни и се стоварват върху раменете ни изневиделица, но в края на краищата се добираме до заветната Бира. Пътем сме свалили всички наши спътници на разни междинни спирки – за наша изненада никой не напира за Бира, всеки си има някакви други планове.


Бира бийч

ни посреща с КПП, където ни прибират по 20 000 рупии (около 3 лв.) на човек за радостта да се насладим на курорта. Първото впечатление е смущаващо – нещо като недостроен, но за сметка на това овехтял Ахтопол. Бързо намираме хотелче и се отправяме към морския бряг да се запознаем с прелестите на сулавеското курортно дело.


На 100-те метра плаж, които се намират точно под курорта, заварваме гмеж от местно население, дошло да се порадва на морския бряг. За индонезийците това означава да се търкалят по пясъка и да газят до колене във водата с всички дрехи, които имат под ръка – поли, блузи, панталони, че и мюсюлмански забрадки. Дори един младеж по бански няма, за девойка да не говорим. Солидната екипировка обаче не им пречи да са искрено щастливи и усмихнати до уши. На всичкото отгоре на никого и през ум не му минава да се отдалечи по безкрайната пясъчна ивица – всички се бутат в пространството пред дюкянчетата непосредствено под курорта. Нашето появяване е още една причина за радостно оживление – остави, че

ученичките тичат с радостни писъци

да се снимат на тумби със Станислав, с това вече горе-долу сме посвикнали. По-впечатляващо е, когато цели рояци достолепни матрони го накацат с единствена цел да отнесат образа му със себе си в серия от селфита. И аз от време на време (да речем на интервали между 5 и 10 минути) се удостоявам с титлата „мистър“ и молби за колективни снимки, но звездата определо е Бате Славе. Ако беше вземал по левче за всяка снимка, милионери можеше да се приберем.


Цялото това множество и неподправен интерес започват полека да ни плашат –

как ще се издържа на всичкото това още два-три дни?

За наш късмет се оказва, че това е суматохата на уикенда – неделята доизцежда последните капки ожевление, тълпите се натоварват на каквото намерят – кой на мотор, кой на кола, а стотина ученици се натъпкват прави в каросерията на самосвал, че и по бордовете му насядват на гроздове. Има обаче известен регламент в тъпченето – момчетата са яхнали страничните бордове, момичетата прави се притискат плътно едно до друго в каросерията. Надяваме се само да са до някъде наблизо, иначе няма да се мине без жертви от задушаване. Жегата здраво е наседнала целия полуостров и едва си поемаш въздух дори на морския бряг, какво остава в каросерията на камион…
До вечерта курортът опустява.

На другия ден имаме само за нас двамата поне 3 километра ослепително бял плаж с бистра и топла вода. Плажът е покрит не с пясък, а с фин като брашно прах от смлени от прибоя корали. По-големите парчета корали ни осигуряват забавление за следващите няколко часа, но това е нищо в сравнение с изненадите, които ни поднасят крайбрежните скали: при по-внимателно разглеждане те се оказват издигнал се над морето коралов риф, който е запазил отпечатъци от изградилите го гигантски корали и цели еднометрови мидени черупки, врастнали се в кораловата плът. Така от откритие на откритие неусетно достигаме до другия край на плажа, където в усамотение е построен

малък луксозен курорт – Бара бийч

От чисто любопитство разпитваме за цените (около 140 лв. на вечер за бунгало на първа линия), пием една бира (цената е като навсякъде, около 6 лв. за бутилка 680 мл) и тръгваме да се връщаме. Времето е изцяло на наша страна – цял ден е облачно, така че спокойно можем да се шляем по брега и безкрайно да киснем във водата с нейните 30 градуса и никаква, дори най-малка вълничка. Единственото, което не сме отчели, е приливът. Той все повече и повече ни притиска към скалите и в един момент се оказваме до кръста във вода и без никакъв път за отстъпление. На всичкото отгоре и слънцето решава да покаже какво може и за 15-те минути, които ни отнема измъкването от клопката на прилива, почервеняваме като раци. Напълно разбираме защо на никой от местните и през ум няма да му мине да се изпружи на слънце и да събира тен – най-много да си събере изграяне в комбинация със слънчев удар.


На другия ден, поучени от опита, сме малко по-предпазливи и си осигуряваме прикритие на сянка под скалите за моментите, когато слънцето наднича зад облачната пелена. За щастие на екватора влажността на въздуха е толкова голяма, че почти през цялото време небето е покрито с облаци. От време на време вали топъл дъжд, но той е само повод да тичаме по плажа и да се радваме на усещането, че всяка фибра от тялото ни диша и живее.

Прекарваме още един ден в пълно усамотение,

което за 250-милионна Индонезия си е цяло чудо. Единственият ни другар е един огромен рак-отшелник, който мъкне на гърба си раковина колкото мъжки юмрук и който категорично отказва да се съгласи с нашето настояване да влезе в морето. Колекцията ни миди, раковини и корали набъбва, повече от очевидно е, че няма как да ги вземем със себе си, но изследователската и колекционерската страст нямат насита.

Мида – Сулавеси, Индонезия

Тази мидичка е от малките


Отново вечеряме в хотела – в целия курорт има 2-3 места, които предлагат що-годе сносна храна. Тук си имат и философия, изписана с тебешир на черна дъска в заведението: „Ние приготвяме нашата храна с любов, а любовта се нуждае от време. Моля, бъдете търпеливи, ще го оцените“. Както навсякъде наоколо, обслужването се движи в други пространства и измерения, непонятни за европееца:

– Имате ли риба?

– Да, имаме.

– Две порции, моля.

– Разбира се, сър!

След половин час:

– Извинете, но се оказа, че от съседната маса са поръчали последната риба.

– Добре, а калмари имате ли?

– Да, разбира се.

– Две порции, моля.

– Да, веднага, сър!

След 20 минути:

– Имаме калмари, обаче може да ги приготвим само пържени с брашно.

– Добре, нека са пържени с брашно.

След още 20 минути:

– Извинете, но се оказа, че не може да ги приготвим с брашно, може да ги приготвим със сос от джинджифил.

– Добре, добре, нека са със сос от джинджифил!

Минават още 40 минути, ние се надяваме, че цялата любов на света вече е вложена в нашата поръчка и ето че пристигат въпросните калмари. Или поне това, която готвачът си е представял, че са калмари – няколко късчета от нещо мешесто, три стръка джинджифил и две лъжици някакъв червен сос.

Че е вкусно, вкусно е. Ама, ако не е жегата, която ти убива апетита, направо си умираш от глад. Но пък с любов.

Плаж – Сулавеси, Индонезия


Но и това си има своето очарование – наистина се чувстваш в друго измерение. Има хора, които са избрали съзнателно този начин на живот пред надпрепускването на цивилизования свят.

В Бира бийч има 15-ина европейци,

които са се заселили устойчиво тук и поминуват, като предоставят лодки или транспорт на туристите. Няколко дни наблюдаваме как красавецът Андре разпръсква чар около две свои сънароднички – млади френски момичета, дошли за няколко дни в курорта. В края на краищата успява да ги прикотка за тур с шнорхели до кораловия риф. Дано и двете страни да са останали доволни.


Вечерта отиваме до рибарското селище, което заема другия плаж на носа.

Тук хората живеят с темпото, с което са живели дедите и прадедите им

– излизат с дървените си лодки в морето за риба, сушат и кърпят мрежи, събират се вечер на приказка, раждат деца, слушат веселите им крясъци и препирните им в падащия мрак, погребват мъртвите си в пясъка на плажа… и така ден след ден. Мнозина живеят в колиби от бамбук и найлонови платнища, други са вдигнали дървени къщи, но независимо кой къде живее, цялото селище е чисто. С изключение на плажа, който е покрит с няколкометрова ивица найлонови опаковки, пластмасови бутилки, чашки за еднократна употреба и всякакъв друг неразтворим боклук.

Картинката е като от апокалиптичен филм

Едва на такова място можеш да си дадеш реална сметка за непоправимото замърсяване, което причиняват пластмасовите опаковки и за мащабите на бедствието. Морето ежедневно донася нови и нови боклуци с всеки прилив. Странното е, че цялата мръсотия е само от опаковки – няма гниещи отпадъци или друга смрад. На плажа на курорта ги събират поне веднъж седмично, така че там не се вижда размерът на катастрофата, но тук, при рибарите, положението е отчайващо. Някои от обитателите на селището сортират и предават боклука, с което си докарват нещичко за препитание, другите просто го приемат за част от ежедневието си – газят през него, за да сигнат до лодките си или да се изкъпят в морето.


Веднага след селището се намира корабостроителница,

която прави типичните за региона дълги кораби с високо вдигнати носове. Там пък към пластмасовия боклук се добавя и миризмата на разлята нафта. И сред всичкото това се мъдрят няколко комплекса от луксозни бунгала, които очакват своите гости за почивка сред природата. Тя, природата, напира отвсякъде – през буйно растящите палми, неудържимо цъфтящите бугенвилии, оглушителния хор на цикадите или несмущавания от нищо бяг на геконите по стълбове и тавани. Над селището са надвиснали мрачни и обрасли с буйна зеленина скали, които го изолират от останалия свят и го превръщат в странен оазис на времето. Тук-там мъждее някоя крушка, на входа на някоя колиба свети екранът на телевизор, който събира всички съседи на вечерно забавление, някой позамогнал се рибар се прибира от пазар с мотопед и трясъкът му за кратко заглушава неистовия хор на вечерните насекоми…

Още един ден на южния бряг на Сулавеси си е отишъл.

Автор: Цвета Брестничка

Снимки: авторът


(Текстът е публикуван за пръв път в личния блог на автора http://otsvetanatsveta.blogspot.bg/)

Други разкази свързани с Индонезия – на картата:

Индонезия


Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

www.pdf24.org    Изпрати пътеписа като PDF   


3 коментара

3 коментара to “Сулавеси, Индонезия”

  1. Страхотна статия!

  2. emil каза:

    Unikalen razkaz po pustrota I ostroumie na prrdstavqne na prikluchenieto sled vseki procheten red se chuvstavh vsepo vutre ,Kato grroi na razkazut.Blagodarq vi iskrenno

  3. Цвета каза:

    Радвам се, че сте усетили емоцията! Беше наистина невероятно преживяване.

Leave a Reply


Switch to mobile version