дек. 10 2015

Фори из Балканите (1): През Санджак за Черна гора

Фори отдавна не беше писал, затова сега с голямо удоволствие ви представям тазгодишното му пътешествие из Балканите.

Приятно четене:

През Санджак за Черна гора

част първа на

Фори из Балканите

А бяхме млади…

Естествено, звучи банално и клиширано. Но колкото и клишета да изпиша по темата, тя пак ще си е актуална! Не мога да си кривя душата – някак ми се виждаше нереално в сегашно настояще да се дигна да врътна едни илядо килиметъра на мотор по чукари, трънки и глогинки по разните му там Косово, мосово и подобните им и то в рамките на един ден! Е, нямаше как! Абсурд! Или вместо да тръгна днес за Норвегия, да се врътна и да тръгна утре за Грузия! Това пък ми звучеше супер ултра нереално! Каква ти Норвегия! Та тя я няма на картата ми на Европа дето висеше (висеШЕ – държа да подчертая) на пирона в спалнята. Или пък, прибирайки се от една бърза спонтанна нощна Сърбия, да бъда изненадан подло в гръб и свален от мотора с настървение от Наташа – дворното ни куче! Същата тая Наташа, коята сега първо се чудеше тоя дето иде с двуколесното дали аджеба съм аз, щото недовижда, дали ако евентуално и т.н. въобще си струва да се надигне с пъшкане да ме присрещне, пък за скок въобще и не ставаше дума! Че то някак не и прилягаше на достопочтените години…
Та мани я Наташа, да не се отплесвам, ами ние? За последните години чак не знам какво да кажа… Миналата – дори не запалих мотора в гаража, та да не говорим за каране и мотане по близки или далечни дестинации! По-миналата бяхме замислили едно трипченце по близките нам страни, което завърши с технически проблеми, съкращаване на маршрута, победоносното подпиране на мотора на едно дърво на село и прибиране до Софето с бус взет назаем, който още на третото село му изкипя антифриза, но това е една съвсем друга и различна тема… По-предишната… ами сигурно ще ви прозвучи познато, нооо…замислихме приличен трип по недотам близките нам страни, който завърши с технически проблеми, съкращаване на половината маршрут, още технически проблеми и победоносно подпиране на мотора до една стена в гаража…

А за тази година ли?

Ами след едни 5 – 600 км на мотор този сезон, които ми се видяха поне десет пъти повече и после три дни не можех да си фокусирам погледа и куцуках и разните му подобни, решихме ей тъй на, почти спонтанно да завъртим едни 1500 балкански километра за 3 дни, което на пръв прочит ми изглеждаше като да сме затръгвали за луната… Па гледахме прогнози, па – хотели, па – тинтири минтири, па – н’ам си к’во си, но излязохме железни – тръгнахме! И не само тръгнахме, но се и върнахме – без технически проблеми, без съкращаване на маршрута по технически причини, щото нещо кръц пръц по машината или по нас, въобще… почти по план!

И така, ето ни

участниците в „Лятна отпуска 2015-та“:

  • На първо място „Джуниър“ – новото попълнение в яхъра! Ветеран – набор 83-та! Желязно добиче! Палиш, даваш газ и заминаваш за края на света с разход 5 на 100!

Черна гора с мотор

  • На второ място – обитателят на задната седалка – Поли

Cherna gora_002-035787809

  • На трето място – Я (хипопотамът от предната седалка)

Cherna gora_003-035787867

  • И на четвърто място – негово величество:

ПЪТЕПИСЪТ

Часът традиционно е нейде между четири и пет и то – не следобед! Час, в който отдавна не сме ставали. Мястото традиционно е едно село в покрайнините на София и по-точно една гора над селото, а ние традиционно ще отпътуваме за

кратка обиколка на близките Балкани…

Котаракът Чочко примижва сънено и се чуди аджеба що става. Завалията не е свикнал да го будим ние – традиционно е точно обратното и то в един малко по-нормален час! Е…совите не са това, което са, Чочко, викам му аз докато правя пируети из стаята опитвайки се да си обуя чорапите…

Всичко е готово. Багажът натоварен.

Моторът е изкаран от гаража (с кисел привкус установявам, че този мотор е още по-тежък от предишните или просто краката не ме държат като хората, щото едва не цопвам маневрирайки из двора), токът е спрян, горската къщурка надлежно затворена и заключена, навън почва да се развиделява и е време да дадем старт на тазгодишното ни скромно пътуване…
Отпрашваме към хоризонта, тоест към Калотина, където мислех и да е първата ни спирка, но спирам на Драгоман да заредим и да се посгреем. Нещо сме се разлигавили! Надали е под 15 – 16 градуса ама ние и двамата мрънкаме, че е ебаааааси и студа!
Излишно е да казвам, че границата минаваме безпроблемно, с едното скромно „къде отивате“. Викам „Църна гора“ и айде – друм да ви няма! Излишно е да казвам, че

за Църна гора не сме избрали най-централния и логичен път,

а с едни леки чупки трябва да се придвижим из сръбско, което естествено ще ни отнеме и повечко време (то не, че и по царският път е много близо, но по „нашия“ хептен не е), затова и следващата спирка беше планувана да е в затънтеното градче Куршумлия, нейде близо до косовската граница, откъдето започваше и истинското пътуване! А дотам – транзит! Транзит и отмятане на километри!
То транзит, транзит, колко па да е транзит? Подминахме границата. Изнизахме се покрай странната

гледка на колона от бежанци,

които тътреха мудно крака в прахта, подобно на колона каторжници от средните векове, предвождани от бавно движеща се полицейска джипка. Накъде върви тоя свят, Боже?… Към българската граница, бе, брат ми, не виждаш ли накъде вървят, би ми казал Борката…
Карам по ограниченията… Нещо ми се скофти от гледката с брадясалите мургави типове, а и нямах намерение да ни „обуят” някъде за превишена, та да заделяме от и без това оскъдният ни бюджет за глупости. То и за никъде не бързахме! Току що бяхме спечелили един час от часовата разлика, а и имахме само някакви си 560 – 570 км за деня, нищо че бяха през няколко планини и две граници.

Прави ми впечатление, че ме напъват и засичат само коли с български номера и то приоритетно софийски! Нещо им е трън в очите тоя бавен бугарски мотор, че и от дълбоката провинция при това! Ти май забравяш, че сме и с търговищки номер, чувам Поли в разговорното, сякаш отгатнала мислите ми. Е точно затова не обичам да карам у нас, щото сме страната на безсмъртните камикадзета на пътя и се губи кефа от карането в тая непрестанна битка за оцеляване измежду късопишковците по пътищата ни…

Подминаваме Пирот

и на първата изпречила ни се крайпътна кафана спираме да се посгреем на изгрялото вече слънце и да гаврътнем по кафе, че и двамата откровено заспиваме на мотора. Нормално… Отвикнали сме от ранно ставане, а и снощи съвсем традиционно като за преди пътуване легнахме среднощ! Не знам защо все така става, но вечно нещо се обърква в последния момент и традиционно спим по 3 часа преди пътуване. Е, снощи например нямаше ток. А като няма ток при нас няма и вода… Мда… Нямам и телефон, отбелязвам лаконично, гледайки „умрелия” си телефон! Това Боб са голяма работа, шъ знайте! След три месеца редовно лоялно плащане на сметки ще имате роуминг, господине! Ще имам грънци… Комай само аз съм лоялният будала в цялата работа, ама нейсе… Не ми е и затрябвал някакъв си телефон! Че аз на почивка ли съм тръгнал или какво? Гася телефона, да не дърпа батерия, плащаме кафето и се качваме отново на мотора. Път ни чака…
Без особени перипетии стигаме набелязаната цел номер едно за деня –

Куршумлия

Доста невзрачно градче, оказало се поради спецификата на нечии политически напъни в ролята на последния голям

граничен град преди границата с Косово

Спираме традиционно да заредим гориво при най-киселите бензинджии на света, които този път дори ни изгонват не особено деликатно от бензиностанцията! Надали са ме запомнили! Най-малкото сега моторът е друг, но за трети път влизам в някакви странни конфликти с тези момчета… Естествено, нямам желание за разправии и просто премествам мотора 20 метра настрани. Време е за една прилична почивка с кафе и бюрек преди да захванем по чукарите. Нахвърляме небрежно всичко по мотора и хлътваме там

Куршумлия, Сърбия

При пекаря естествено! Аз все пак съм доказал се кулинарен рокер! Няма шест-пет, няма това-онова… Седим си на една пейка в градинката срещу пекаря и хапваме бюрек или бУрек, ако държим на точния изговор като за по тези земи. За хиляда и стотен път разказвам на Поли за другаря Дончо Господинов от моето детство, който хокаше баничарките в кварталната закусвалня, в ролята си на техен шеф, че една истинска баница е истинска тогава, когато клиентът се покапе с мазнина! Гледайки локвичката с мазнина, която се образуваше на земята пред краката ми, заключавам философски, че тоя бУрек е истински, та истински, че най-истински, та чак няма накъде повече!

Да ходя да взема по сладолед, а? – побутвам Поли с тайната мисия да се полее с нейният полутечен бУрек… Какъв искаш, питам наивно аз, минута преди да вляза в сладкарницата отсреща, на която седи табела, вероятно от ранните шейсет на миналия век, с надпис „сладолед“! Е, как какъв? Какъвто можеше да си поръчаш през 63-та, в която и да е соц сладкарница! Или никакъв, или единственият вид, който имаха – просто сладолед! С прекрачването на прага на сладкарницата съм

прекрачил рязко в едни отминали времена

По стените стоят надъхващи соц лозунги, в хладилната витрина се мъдрят две – три толумби и някаква паста, а на тавана, застрашително поклащайки се, се въртеше един вентилатор от ония, дето не гони мухите, а просто разнообразява скучното им ежедневие със своите три и половина оборота в минута…

Ехо – виквам плахо аз, по простата причина, че вътре няма никой. След кратка пауза отново ехоооо, ама малко по-жално, та дано някой се смили над мен! След цяла вечност през някаква

врата, с провесени мухарни ленти

със съмнителна антикварна стойност, се показва дядо, стискайки в ръка химикалка и кръстословица и многозначително поглеждайки ме иззад очилата си. Сладолед има ли, сладолед, викам аз… Ако е удобно, разбира се де, то ако няма – да си ходя, мънкам нещо под носа си…

– Колко? – изговаря ядно повелителят на сладкото.

– Еми…абе ако е проблем…

– Колко?

– Е, два, като си рекъл… А какъв има? – на наивното ми питане срещам само пронизващ леден поглед… Е, то какъв да има… Епохата е ранен соц все пак… Какъв да има? Айде сега и капризи…

И за да е пълна картинката, след сладоледа вместо да поемем на път, хлътваме в отсрещното кафене! И тук капризите не са желани! Еспресо?! Тцъ – само на джезве…Е, добре де, ама и аз кога ще престана с тея капризи да му се не види…

За мека цървена „Дрина“ нямах смелост да отида, така че направо след кафето прекрачихме мотора и право в

посока Копаоник!

Пътят го бях минавал и преди, само трябваше да внимавам да не объркаме отбивките, че има и едно разклонение, което минава през Косово и предният път за малко да ме арестуват като се изнизах от една гора право пред едни смаяни полицаи… Природата тук е прекрасна. Много напомня Родопите, пътя почти безлюден и не лош! Ураааа….най-после пътувахме по пътищата, които най-много обичам – третокласни, затънтени, планински, но все пак асфалтирани, държа да подчертая…

Копаоник, Сърбия

Яваш-яваш, без да си даваме зор цепехме напред и все напред и нагоре. Минаваме някакви забутани селца изглеждащи доста по-живи и по-запазени от доста наши незатънтени села, ама това е една друга немоторджийска тема, разбира се! За политика в чужбина не се говори, че не знаеш какво и откъде можеш да си навлечеш! Нещо, което мигом забравям на следващата вечер в Албания, когато за стотен път питам нашият любезен домакин (апропо, братовчед на Сали Бериша), а тук местните с какво се препитават? А училището работи ли? А откъде толкова деца? Е значи има поминък? А местните с какво се занимават? А доволни ли сте от живота? А какво сеете? Е значи със земеделие се занимавате? Абе много лъскави джипки нещо? А местните с какво се занимават? Хехехе…тъп и упорит! Упорит и неуморим… И тъп!

От мислите ми ме измъква краят на асфалта! Поглеждам унило прахоляка и камънака по пътя и вяло смъквам от трета на втора. Не, че бях забравил за този черен участък от пътя, ама ей така някак го бях оставилна края на съзнанието си, с тайната надежда да са го асфалтирали през последните години ли, що ли… Естествено не са го асфалтирали и естествено пътят е по-лош от преди! Все пак сме на Балканите! Тук нещата се случват бавно, нали? Или пък просто не се случват…

Караме бавно… Използвам факта, че пъплим и че сме прясно отпочинали и водя дълбокосмислени разговори с Поли. Естествено, половината неща не ги чувам, щото скапаното разговорно нещо му става, или просто оглушавам с годините, знам ли! Ей тук някъде имаше един разклон за някаква баня, викам на Поли, дето предния път се чудех накъде да хвана и питах един човечец, който… Естествено, не виждам големия кръгъл камък, който едва не ни изхвърля от пътя. Пфу…на косъм! Щеше да е кофти фалстарт да се хвърлим в прахта още на първите триста километра от дома… Спирам с дърдоренето и се концентрирам върху пътя, чийто най-скапан участък тъкмо сме стигнали – неравности, камъни, баир, ширина колкото една кола да мине, завои… Добре, че е за кратко! Хващам се, че все повече се изнервям от скапани пътища! Това е, друг участък с черен път няма да имаме това пътуване, казвам уверено на Поли, неподозирайки по какви чукари ще се набием на албанско-косовската граница…

Излизаме на асфалт. Това е пътят за

Брзече –

някакъв планински курорт със странни сгради – предполагам хотели

Брзече, Сърбия

След Брзече хващаме парадният път за Копаоник! Солидно изкачване, много завои, прекрасна природа, разкошно време!

Копаоник, Сърбия

Копаоник, Сърбия Копаоник, Сърбия

Викам, тук ще спра, там ще спра и неусетно влязохме в курорта на върха. Е, нищо, минаваме транзит! С неудоволствие отбелязвам, че лека полека и това място се изхабява с презастрояване! Поради факта, че е на хвърлей от границата, не се учудвам на множеството коли с регистрация от Косовска Митровица. Явно е въпрос на престиж сръбските тарикати от размирния град да имат вили тук! Няма лошо де. Могат, имат…

Копаоник, Сърбия

А какво правя тук ли? Естествено философствам по актуалните геополитически въпроси – за разделения Косовска Митровица, защо там се карат коли без номера, за Санджак, за колоритността му и толкова несръбският облик на областта и т.н.
Неусетно спуснахме Копаоник и излязахме на главния път. За нула време сме

в Рашка и поемаме към Нови пазар,

ама не оня до Каспичан. Докато обяснявам на Поли за облика, хаоса, крещящо лъхащият на ориент местен колорит и какво ли още не, неусетно влизаме в

Нови пазар! Тук пътни правила няма!

Тук с предимство е по-бързият и по-нахалният! Всичко друго не важи! Отварям очите на четири, а на всичкото отгоре не знам и откъде трябва да минем, за да хванем посока за Сеница и Нова Варош! По този път не бях минавал, по някаква карта в нета бях гледал, че пътя минава баш през града, а ДжиПиЕс естествено нямахме! Продължавахме да сме упорито старомодни и да не ползваме подобни джаджи! Е, какво толкова? Като объркаш пътя, спираш и питаш! Тъкмо повод за контакт с местните…

Табели, разбира се, нямаше, а ние се бяхме набили в някаква промишлена зона в покрайнините. Жегата беше започнала да става сериозна, моторът да позагрява от каране първа, втора и обратно, а аз все по да не знам накъде да хванем. Пораженчески спираме да питаме някакъв човек. Оттук, оттам, от онам… Аз ли не го разбрах, той ли не разбра, но се набихме баш в центъра на града в някакво колосално задръстване и хоас от пресичащи пингвини и притичващи деца, свободно шляещи се електрони по пътното платно и какво ли още не! Очите ми вече бяха не на четири, а на шестнайсет, ама файда особена нямаше… Засякох най-нахално едно тръгващо такси, защото кой друг да питаш за пътя ако не някой от племето на бакшишите!

Оттук наляво, зад оная сграда надясно, после на второто кръгово наляво и после само натам! Евала, пич, машалла, селям и довижения! То хубаво, ама нещо…Тук зад сградата, там пред сградата, явно нещо не уцелихме.

Набихме се баш у градския пазар,

където освен хаоса вече бонус беше и количките с джунджурии по тротоара, притичващите с подноси с чай между колите и супер тесните улички. Накрая се предадох и спрях на едно кръстовище, баш на пешеходната пътека, задръствайки и без това тегавото движение! Селям, провикнах се към някакъв слисан човечец, когато чувам клаксон зад гърба си! Е, да, изнервихме хората със спирането си! Обръщам се да се извиня на изнервените хорица, когато до нас спира едно такси. Онова същото! Дето зад сградата, пред сградата. Е, вече задръстихме тотално улицата и движението просто спря. Оттук надясно, после наляво, заобяснява отново услужливият бакшиш…
Криво-ляво уцелваме посоката и се заизмъкваме от града.

Посоката ни е Нова Варош през Сеница

В първото село спираме, защото телефона на Поли не спира да звъни! И понеже Теленор не е чак толкова голяма работа като Боб, Поли си има роуминг за разлика от мене! Докато тя си дърдори по телефона, мен ме заговаря преминаващ усмихнат човечец! Пита някакъв проблем ли имаме, всичко наред ли е, закъде пътуваме, защо оттук точно и къде мислим да нощуваме и…отминава. Приятно е… Надали го интересува особено, но поне е разтоварващо да срещаш усмихнати, а не злобни физиономии по пътя, които с нищо да не те натоварват…

Пътуваме през Санджак –

полуавтономната мюсулманска област на Сърбия. Пътят определено е преобладаващ и подрускващ, природата все такава „родопска“, а селата с джамии и с жени с шалвари. Нещо хич не ми навява асоциации със Сърбия, ама то сигурно и чужденците, които идват у нас, като отидат в някои райони на страната също така се чудят що тука езикът, който се говори не е български и физиономии са силно други, ама нейсе… За политика в чужбина не се говори, нали се разбрахме!
В

Сеница,

баш на един свиреп баир, баш на десен завой без никаква видимост, камионът, който кара пред нас изведнъж спира! Нямам избор освен да изпреваря на сляпо, защото ако спра, не знам дали ще мога да удържа мотора, а и де да го знам идиотът дали няма да върне назад! Леко припотен от ситуацията спирам в следващото нещо като село, за да отдъхнем и да си купим тъй желаната цървена „Дрина“! Нещото като село се състои от магазин, поща (при това работеща) и няколко къщи.

Докато отмаряме край мотора и пием някакви сокчета (неферментирали държа да подчертая), до нас с една вехта моторетка спира най-веселия и пиян пощаджия на света! Залита и фъфли, но е адски комуникативен! Говори ми нещо, че неговата моторетка… пък наща ехееее, разбираш ли и как мотористите сме братя и още сто неща дето не му разбрах, влезе почти на бегом в пощата, скочи на мотора и криволичейки се загуби в далечината… Спогледахме се глупаво… Щото ние видиш ли – трезви, па с каски, па с пуснат фар, па –  това, па – онова…

Сеница, Сърбия

Спуснахме се в Нова Варош и

хванахме главния път за Подгорица

Мислех да зареждам, но въпросната бензиностанция от снимката ми се стори много съмнителна и си викам айде на следващата, ама то все забравям, че не навсякъде е като у нас, щото следващата се оказа чак на 35 – 40 км в Приеполе. Тук някакъв хлапак проявяваше нездраво любопитство, дали, аджеба, не съм полицай, докато беше насметен набързо от майка си, а ние след като се посмяхме на негов гръб, решихме да отпочинем и хапнем нещо в отсрещното бистро! Защо подчертавам, че отсрещното беше бистро ли? Ами защото в бистрото се оказа, че ядене не продават, а само пича от всякакъв калибър! Ово йе стандарт, какво да го правиш…

След кратка почивка и зверене в картата, установихме, че: първо-има всички шансове да стигнем крайната си точка за деня – Жабляк преди да се стъмни, второ – времето рязко взе да се разваля и застудява (интересно къде отидоха вчерашните прогнози за червени кодове и температури от порядъка на 30 – 36 градуса) и трето, че ни оставаха малко повече от 100 км за деня, което си беше абсолютно прилична оставаща дистанция!

Правехме сметка след като влезем в Черна гора да спрем за кратко в Плевля (вторият по големина град на страната), след това на моста на Тара и да можем в прилично време да стигнем Жабляк, за да има време да се настаним и помотаем и там. Излишно е да споменавам, че сметките ни бяха без кръчмар!

На граничният пункт „Ябука“

като се виснахме да чакаме, та краят му не се виждаше! Не знам каква беше причината, но си отвисяхме стабилно! Отделно температурите имах чувството, че падат с всяка изминала минута, а облаците слизаха все по-ниско и по-ниско! Като цяло нещата придобиха друг обрат, различен от този с 36-те градуса и жежкото слънце. Има ли смисъл и да споменавам, че в скромния си багаж носехме дрехи онли за 36 градуса и сега потропвахме нервно около мотора, за да се посгреем… Това беше и причината да минем

транзит през Плевля –

не ми се щеше да ни вали при тези температури, а нещата си отиваха на дъжд! Излишно е мисля да споменавам, че и дъждобрани не бяхме сложили в багажа, щото първо 36 градуса нали, второ ние сме над тези неща и трето дъждобрани отдавна въобще нямахме…
Вече нямах търпение да стигнем в хотела като си мечтаех за един горещ душ. През канйона и моста на Тара така и така щяхме да минем та искаме не искаме щяхме да го видим. Предният път като идвахме по тези места пак случихме на кофти време и дъжд, та нямаше да е нещо ново и необичайно! Комай в Жабляк съм идвал три пъти и трите ме вали… Иначе, влизайки в

Черна гора

определено нямаше как да ми убегне, че пътят стана по-читав, всичко беше по-чисто и подредено някак. Едни самотни къщички алпийски стил накацали по всевъзможни баири, та чак свят да ти се извие да гледаш! Не знам на тея козите им дали пасат на ръчна или просто не гледат кози, щото нали – няма кози, няма проблем. На доста места край пътя имаше двусмислените надписи „Кока яя“. Викам си тук по тези земи явно коката се продава като топъл хляб, па и явно имат някакъв странен обичай да я употребяват с яйца щото все в комплект ги срещахме двете да се предлагат…
Докато умувах над екзистенциалните въпроси за кока яя-тата изведнъж гората се разтвори и се откри гледка към канйона на Тара! Гледката въпреки облаците беше умопомрачителна!

Природен парк „Дурмитор“!

Голяма е красота, голямо нещо

Дурмитор, Черна гора Дурмитор, Черна гора Дурмитор, Черна гора

След кратка почивка, зяпане, снимане, се заспускахме към моста! Величествено инженерно съоръжение е! Не мога да си кривя душата!

Мост – Дурмитор, Черна гора Мост – Дурмитор, Черна гора

Спряхме, поразходихме се, купихме магнитче, още веднъж позяпахме и се поразходихме и лека полека закатерихме серпентините нагоре! Тук направих неприятната констатация, че десетгодишните ни гуми грам не държат на студен асфалт, на надлъжни ивици и на мокри участъци, ако и да карахме със скоростта на престаряла костенурка! Не един и два пъти задната гума поднасяше по завоите, придавайки неприятно усещане и инстинктивно намалявайки и без това пенсионерската ни скорост на придвижване! Поли вика тоя мотор нещо му има, много се клати по завоите! Хехехе, е па клати се, като гумите му са се вкочанили на откровена пластмаса…

Национални пар Дурмитор, Черна гора

Лека полека излязохме на платото! Ей, ама голяма е красота тоя Дурмитор! Път перфектен, едни китни къщички алпийски стил накацали тук и там по необятната поляна, чисто и свежо! Страхотия!

Път – Дурмитор, Черна гора Път – Дурмитор, Черна гора Път – Дурмитор, Черна гора Път – Дурмитор, Черна гора Път – Дурмитор, Черна гора

Съвсем по план, преди да е заваляло и да се е стъмнило, стигнахме до хотела, в който имахме резервация! Съвсем умишлено бях избрал хотел на главният път, с идеята, че ще акустираме по тъмно и да не се лутаме напред назад, да си търсим мястото за нощувка!
Спряхме пред хотела и лека полека косата ми взе да се изправя! На рецепцията нямаше никой, а на затворената врата се мъдреше надпис „Рецепцията не работи. За въпроси – в хотела отсреща“! Викам си, айде отиде ми горещия душ и разходката из Жабляк! Ей сега ще тръгнем да обикаляме да търсим стая насам натам, още повече това хоро вече го бях играл веднъж в Белград! Резервирахме хостел, взеха ни капаро и когато след две седмици спряхме уморени и мокри до кости (валя ни по цялата магистрала до Белград) вратите затворени и заключени, а съседи ни казаха, че хостелът чисто и просто е фалирал… Тъкмо да започна да пустосвам, че и наборът ми от местни попържни хич не е малък и дотърча един младеж отнякъде и ни обяснява, че трите хотела ей тука са си все техни и просто ползват обща рецепция та затова и странната бележка на вратата! Успокоих се! Сега с чиста съвест можехме да се насочим към точка втора от днешната програма – навличане с всичките ни възможни тънки летни дрехи и отдаване на лесковачка скара и ладно пиво…

Продължението:

Фори из Балканите (2): Косово

Автор: Златомир Попов

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Черна гора – на картата:

Черна гора

PDF24    Изпрати пътеписа като PDF   


9 коментара

9 коментара to “Фори из Балканите (1): През Санджак за Черна гора”

  1. vladimir1974m2 каза:

    Очаквам продължението.До тук и по тези места и аз съм минавал, но по- интересното съм сигурен, че предстои.И една малка забележка( извинете, ако не съм прав)-когато снимате тези къщички по селцата,през които минавате и панорамите наоколо, ако имате възможност да спрете, за да се получи по-добра снимка ( а не размазана по време на движение)-поне сте с мотор, лесно е да спрете,без да пречите на движението.

  2. Златомир каза:

    Да, забележката е напълно уместна! В интерес на истината, техниката, с която са правени снимките е доста допотопна, което също е фактор освен снимането в движение… Така или иначе следващата година ще сме с ново фото, така или иначе пътуванията ни стават все по-лежерни, та се надявам по-следващият пътепис (защото следващият е за вече минало пътуване) да бъде с „по-човешки“ снимки.

  3. цветан Димитров каза:

    Тази есен след като преминахме покрай белите мюсюлмански градски гробища и ние спряхме заблудени в Нови пазар за да питаме за пътя за Прийеполье . Шиптарите от едно от чифтета кафенета на кръстовището на пазара ни казаха че сме на правия пут! Късно през ноща на бензиностанцията ,,Лукойл“в центъра на Прийеполье ни посочиха пътя за манастира Милешево, където преспахме преди да продължим за Черна гора. Съгласен съм с Вас,че разстоянията на картата не са големи но завоите, говедата и баирите са толкова много така,че не можеш да караш бързо през Санджак дори с мотор и GPS.
    Съвсем друго е с югославска военна карта да преминеш през тези проклети от бога планини-Проклетия в Косово…

  4. Стойчо каза:

    И това иде 😉

  5. […] пътешествието си из Балканите, което започна със Санджак и Черна гора и което продължава днес към […]

  6. […] пътешествието си из Балканите, което започна със Санджак и Черна гора и премина към Косово. Днес сме в Албания – при ходжата […]

  7. […] пътешествието си из Балканите, което започна със Санджак и Черна гора и премина към Косово. Миналия път влязохме в Албания […]

  8. […] пътешествието си из Балканите, което започна със Санджак и Черна гора и премина към Косово. После влязохме в Албания – при […]

  9. […] пътешествието си из Балканите, което започна със Санджак и Черна гора и премина към Косово. После влязохме в Албания – при […]

Leave a Reply