апр. 21 2009

„С деца на море“ – Калдонацо, Италия (2)

Днес ще продължим с разказа на Росица за северна Италия. Както си спомняте тя придружава група деца от SOS детски селища на лагер край Калдонацо. Днес ще прочетем за обиколките, походите и екскурзиите на лагерниците (ама как звучи тази дума) в околностите на Калдонацо. Приятно четене:

Калдонацо, Италия

част втора

Венеция

За Венеция започнахме „просветна“ беседа отрано. Разделихме децата на две групи, за да се справим по-лесно с венецианската суматоха. Управата на лагера ни предупреди да напомним на децата да не хранят гълъбите! Общината си има грижа за храненето им в определени часове, всичко друго се смята за туристически вандализъм. Тези гълъби една от доджесите на Венеция някога е поръчала от Кипър. Истината ли да разкажа за посещението във Венеция? Добре. Истината е, че този град не е за деца. Да, имаше възторг от гълъбите, от водата, от гондолите, от зеленясалите стъпала на потъващите къщи… Имаше сълзи в очите при сергиите на Моста „Риалто“ — толкова „скъпоценни“ стъклени изкушения! Концентрация на вниманието за няколко минути по повод разказа за „Моста на въздишките“, любопитно надничане към двореца на доджите и… преждевременна умора!

Канали и потъващи къщи

Още канали къщи

Децата се умориха много бързо и тук настъпи катастрофалният момент — няма къде да се седне, за да се хапне и отпочине. Заръси дъжд и всички се скупчихме заедно със стотици други туристи на сухо до фасадата на катедралата „Сан Марко“. Уморени, леко стъписани от множеството хора, мокри и вкиснати, децата започнаха да настояват да се прибираме. Три часа във Венеция и обратно към гарата — там районът не е чак толкова оживен, има множество стъпала, на които може да се седи, да се гледа Канале Гранде… Намерихме малко площадче с няколко пейки, намерихме и евтин като за Венеция сладолед. Продавачи от магазините за маски позволиха на децата да се снимат за спомен маскирани. Това внесе оживление.

По време на обратния път с влака всички заспаха на секундата. Може да ви се стори перверзно, но когато разбрах, че ще пътувам и с втората група деца за Венеция, косата ми щръкна и главата ме заболя неудържимо. Макар и натрупали повече опит, не можахме да предотвратим бързо настъпващата умора и изказванията, че „Венеция хич не им е харесала, че в Торонто (някои объркваха Тренто с Торонто) е по-хубаво“.

Когато великият тур приключи, седнахме да направим „разбор“ на събитието. Единодушни бяхме, че за децата са по-атрактивни екскурзиите сред природата, излетите, замъците, колоездачните турове… Това беше голям урок и за мен. Година по-късно, когато тръгнахме на семейно събиране на печати от 100-те национални обекта, се запътихме първо към планини, пещери, води и прочие природа и само маааалко история за провокиране на интереса.

Левико, Тоблино, Лаго ди Гарда и… Верона

Разделихме нашите хора на малки групи. Моята групичка трябваше да направи пешеходен преход от Калдонацо до Тенна (Tenna) — градче, разположено в североизточната част на езерото, и оттам да атакува съседното езеро Левико терме (Levico Terme).

Езерата Калдонацо (ляво) и Левико Терме (дясно)

Още в началото на лагерния живот се наложи да пазаруваме в супермаркета на Левико. Трябваше да купим повечко хляб, защото на нашите деца всякаквите видове паста не им стигаха — искаха си филиите и туй то. Левико се оказа поредното красиво крайезерно градче. В далечината, на една височинка се мъдри… замък. На лятната сцена свири оркестър. Заради минералните води в района, тук туристите са много повече, отколкото в Калдонацо и в Калчераника. Малки, катерещи се улички, магазинчета, аромати. Почти всички улички в градчето са пешеходни, къщите на централната са почти толкова изписани, колкото резиденциите на дуомския площад в Тренто. Пред пейките, разположени от двете страни на централната пешеходна, тече водица, пусната в специално направени мраморни улеи. Ефектът е поразителен.

С децата тръгнахме рано сутринта. По пътя към Тенна ядохме горски плодове и с гордост установихме, че преминаваме по Via Roma — истински римски път. След Тенна започна плавно спускане към Левико и не след дълго вече се разхождахме по централната улица на града. Запътихме се към замъка, където щяхме да правим пикник. Настъпи мъртво обедно-следобедно време, минавахме покрай впечатляващо красиви санаториуми и вили. Малко преди да тръгнем към замъка, понеже не виждах други ентусиасти, попитах една жена за рисковете по пътя. „Замъкът е напълно изоставен“ — отговори тя. „Пътят е в бурени, пусто е. Не ви съветвам да ходите там с децата“. Настанихме се на една прекрасна поляна в края на града. В близкото кафене се осведомих към колко часа ще отворят магазините. Собственичката разпита кои са и що са децата, които водя. Когато разбра кои са и що са, тя ги покани и почерпи със сладолед. Помързелувахме още малко и поехме обратния път към езерото, за да направим по едно къпане. Разположихме се на тревата, чудесни стари дървета ни заобикаляха. Върнахме се до Калдонацо по царския път, ползвайки платното за велосипедисти.

Последното пътешествие беше само за възрастни — опера във Верона. Най-хубавото от ходенето във Верона беше пътуването до Верона. Тръгнахме рано, за можем да посетим един от най-елегантните и прекрасни замъци в областта Трентино — замъкът Тоблино. Разположен в самото езеро Тоблино, този замък ви скрива шапката както с местоположението си, така и със съдържанието си. За съжаление не останахме дълго в превърнатата в ресторант централна част, пък и любезно ни помолиха да не снимаме вътре.

Замъкът Тоблино отвисоко

Езерото и замъкът Тоблино

Мистериозно, луксозно място

Продължихме към Лаго ди Гарда.

Спирка в Рива дел Гарда — най-северният град, разположен на езерото. Лаго ди Гарда е най-източното от 5-те големи алпийски езера и това, че сме в сърцето на планината, пролича малко след слизането ни от микробуса — не съвсем нежна мъглица и дъждец, бързо приемащ формата на порой.

Лаго ди Гарда

Седнали да пием капучино, слушахме дълго плющенето на дъжда и вятъра. От време на време облаците се разкъсваха и цветът на водата се променяше от металносив до син, виждаше се величавата планина, чийто склонове потъваха почти вертикално в езерото, както и върха на катедралната кула. Имахме късмет, дъждът все пак спря и успяхме да се разходим в градчето.

Аз се задъхвах от желание да разгледам, да изям цялото езеро с всичките му прекрасни градчета и селца. Жадно си купих дипляна с най-големия размер на картичките, за да се информирам и поне мъничко да се полюбувам на онова, което природата и хората са сътворили тук. След година посетих Котор и с огромно вълнение установих, че Которският залив силно ми напомня за най-северната част на Лаго ди Гарда — онази, която видях с очите си. Пътувахме по източната страна на езерото и това даде възможност да се видят, макар и като на кино, много от китните градчета-курорти. С изненада установих, че районът изобилства от средиземноморска растителност, май и лимони растяха тук, ако се не лъжа. Цветовете бяха още по-ярки отколкото биха били по средиземноморските брегове през август — вероятно заради постоянната влага. Доброволецът, който ни караше с микробуса си, обясни, че точно тук имало нещо специфично в климата, нещо се завихряло и затопляло… та ето затова имаш чувството, че си на море. Магията започна да се разваля след Гарда, когато тръгнахме да се вливаме в магистралата, водеща до Верона.

Дъжд във Верона е толкова нормално явление, колкото слънце в пустинята.

Продавачите на чадъри в този ден имаха работа повече от обикновено, защото с пристигането ни в града небето се продъни и не престана да бълва пороища до самото начало на операта. И Верона, и Венеция са хипертуристически градове, но това, което видях да се случва по време на дните на Верди (всяко лято има оперен фестивал в негова чест на „Арена ди Верона“), надмина и най-мрачните ми очаквания. Представете си дъжд, който може да ви удави и тълпа, която може да ви задуши. Двете неща едновременно са непоносими. Никога не бих повторила подобно преживяване, никога повече фестивали, карнавали и пр. Ако кажа, че „разгледахме“ площад Бра и къщата на Жулиета, ще направя много неточно изказване. Местата, за които си бяхме купили билетите, позволяваха да гледаме по-скоро гардероба и борбата със сценичната треска на изпълнителите, отколкото изявите им на сцената. Двайсетхилядното множество пристигаше мокро, подгизнало и „напарфюмирано“. За мой луд късмет до мен седна полу-пиян немскоговорящ, който си носеше хладилна чанта с мноооого бири. Очевидно беше от хората, чието териториално чувство е по-развито от моето и от това на повечето хора. Любителят на музиката седна юнашки, разкрачи едрите си крайници така, че аз почти отлетях от мястото си, с което действие събудих неприязнените чувства на другия съсед по място. Мъжът започна да си пие бирите със скоростта на светлината, като съпровождаше всяка дъъъълга глътка със звуци на възторг. Нещо си мърмореше, нещо си припяваше, нещо се смееше — все едно, че бе дошъл да гледа скечове, а не класическо изкуство. Много преди края на първото действие разбрах, че няма да остана и минутка повече в тази компания. Колегите изразиха съчувствие и ме пуснаха да „дишам“. Поне направих един нощен тур във Верона. Хилядната маса народ беше изчезнала, кафенетата в центъра на града бяха пълни, но с всяка крачка отдалечаване от Арената, ставаше все по-пусто и мистериозно. Но пък можех по-ярко да си представя живота в града от времето, когато не е бил туристически магнит. Освен това се престраших да разгледам фортификациите на града, Кастел Сан Феличе или онова, което наричат Цитаделата на Верона. Постоях на моста над реката Адидже и съзерцавах двете половини на града в усамотение и без страх от наркомани и други опасни субекти. В тези оперни дни градът се охраняваше достатъчно добре, така че не се притеснявах от тъмнината. Поразходих се покрай реката, поскитах по уличките, отморих с едно капучино в малко и приятно бистро, после продължих да скитам на спокойствие по площад „Ербе“ и площада на Синьорията, които несъмнено са едни от най-прекрасните кътчета в стария град. Именно на „Ербе“ дочаках края на „Травиата“. Намерих си групата и скоро потеглихме обратно към спокойното и прекрасно езеро Калдонацо.

Дъждът вече валеше неспирно и над нашето приказно езеро, подсещаше ни, че лятото незабелязано си е отишло. През последните дни децата ни смаяха е постъпка, която никога няма да забравя. Бяха подготвили подаръчета за SOS майките, братята и сестрите си. Помолиха ни да им помагаме в опаковането. Лагер като всеки лагер, подаръци за цялото семейство! Урок по обич.

Край

Автор: Росица Якимова

Снимки: Ани Ковачева


Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

www.pdf24.org    Изпрати пътеписа като PDF   


8 коментара

8 коментара to “„С деца на море“ – Калдонацо, Италия (2)”

  1. Biliana каза:

    Забраната за храненето на гълъбите на площад „Сан Марко“ е отскоро.

    Венеция не е за деца? Може би не е и за съпровождащи ги, които им изтъкват само негативите, вместо – като бели хора – да ги заведат в някое заведение на чаша капучино и сандвич, та дори в този най-уникален по рода си град в света това удоволствие да струва повече?… Следя т.нар. Ви пътепис от самото му начало, и във всички части, никъде не се споменава посещение дори на една кафетерия, за да се почувстват децата като нормални човешки същества.

    Прави впечатление и думата „скъпоценни“, поставена в кавички. Ами да, ако човек наблюдава майсторите, които изработват всички фигурки и накити, ще разбере защо действително са скъпоценни. Без кавички. :-))

    Потъващи къщи? :-))))

    Дъжд във Верона не е нормално явление, както не е нормално и сняг в Сицилия през април, както се случи преди две години. 🙂

    Единственото положително нещо в разказа са снимките. Поздравления. 🙂

  2. Ani каза:

    Biliana, много се радвам, че все пак сте успяла да видите и нещо положително в пътеписа и това са моите снимки. Подкрепям всичко написано, тъй като лично съм го преживяла и мисля, че не е добре да си позволявате да пишете подобни коментари, особено ако не сте била с група деца във Венеция. а ако сте била, ще ни е много интересно да разкажете Вашите преживявания. Много от колегите ни, които са водили децата от лагера на екскурзия до там, биха подкрепили, че Венеция не е за деца и с двете си ръце. а в кафене за децата не е интересно да стоят, било то във Венеция или на друго място. много са малко групите и съответно колегите педагози, които предприемат тази екскурзия, докато са отседнали в Калдонацо, тъй като се е случвало да се губят деца и т.н.
    Без да продължавам с конкретните възражения, бих искала да ни кажете с какво чак толкова този текст ви ядоса, че сте изляла по този неподходящ начин своите чувства?

  3. Стойчо каза:

    Подозирам, че не е станало ясно, че авторите са придружавали немалка група деца, които са били на лагер в Италия.

  4. Rositsa каза:

    Biliana, Вие отлично потвърждавате хипотезата, че четенето е проверка на лична хипотеза. Вие търсите във всички части /частите за две/ на т.нар. пътепис да откриете „кафетерия“ и „капучино“ – ключови думи от личния Ви опит, но не ги откривате. Това очевидно Ви създава дискомфорт.
    Започвам именно с капучиното, защото то съдържа 25 милилитра еспресо и 125 милилитра мляко. В нашата култура на децата такива напитки не се разрешават. Във вашата – може и да е разрешено.

    „Скъпоценните“ стъклени изкушения винаги ще са поставени в кавички, когато говорим за китайските ментета по откритите сергии във Венеция. Истинското муранско стъкло не струва нито 5, нито 10 евро, но това Вие знаете по-добре от мен. Не че омаловажавам труда на китайците, напротив!

    Откъде Ви хрумна, че на децата са изтъкнати само „негативните“ на Венеция? Къде прочетохте това? Кои са всъщност негативите?

    „Потъващите къщи“ Ви озадачават? Дали къщите потъват /нивото на сушата се е понижило в сравнение с морското дъно/ или лагуната ги залива /нивото на водата там се е повишило/ – това от особено значение ли е?

    Не оспорвам уникалността на Венеция, възхищавам се на сътвореното от банкерите на Османската империя; мога да разказвам за много от прекрасните градове, които са създали в Средиземноморието /и съм го правила в разказите си за Крит/; да коментирам връзката между венецианските пари и швейцарските банки и пр. Идеята на т.нар. пътепис беше и си остана предаване на случки през погледа преди всичко на децата, а не толкова през моите очи.

  5. Роси А. каза:

    Наистина е било подвиг да заведете група деца във Венеция. Планирам посещение на Венеция само с едно дете и сама се чудя дали ще го опазим двама възрастни. Поздравявам ви за куража.

  6. Росица каза:

    Успех! Няма страшно!-))

  7. Роси А. каза:

    Здравейте отново, изпълнихме планираната екскурзия с 5 годишния ни син. Иска ми се да споделя, че не беше лесно – твърде малък за музейни разходки, твърде лесно се уморяваше и естествено е много глезен. Но изобщо не съжалявам, че го заведохме – емоциите, които го завладяха от каналите, вапоретите, тесните улички и хиляди магазинчета, както и разходките до островите си заслужаваха да изтърпим всичко. Наистина е трудно да се намери тихо и спокойно място за почивка, но с повече ровене преди тръгването и добра карта винаги може да се поседне на някое закътано площадче. А и открихме няколко градини, естествено на спирка Giardini:))
    Трудно е с деца и затова преди тръгване трябва по-голяма подготовка и повече съобразяване с вкусовете и интересите им, както и много сериозно обмислена програма за да има редуване на места и събития, да се избегне скуката и мрънкането:))

  8. Стойчо каза:

    Според мен е много добра идея да се водят децата в музеите – наистина трябва да се съчетава други занимания, но мисията е напълно възможна, особено ако им разказвате в музея кое какво е (доколкото можете естествено).

Leave a Reply


Switch to mobile version