апр. 18 2008

Пътуване до СССР през 1953г и след нея

В днешната рубрика Ретро ви представям спомените на Симеон от първото му пътуване до СССР през 1953г и от студентските му години, прекарани там. Четете, яко е:

Пътуване до СССР през 1953г

Като умря Сталин и завърших поморийската гимназия, взех матурата (никой не ни питаше да я има, или не!) и кандидатствах във ВИАС, където ме приеха в Архитектура и в СУ — за следване в чужбина. Инженерство. Приеха ме на двете места, но пред любовта избрах сметката — стипендия 72 рубли и Идеята — Великия СССР.

И пътуваме 200 първокурсници за Москва. Фериботът Русе — Гюргево, Кишинев, Москва. За три дни пристигнахме.

Още първата сутрин 5—6 души се отправяме на

Червения площад

Влизаме в Историческия музей и, както си разглеждахме шейната, с която Наполеон бягал от Москва и усещам, че някой стои зад нас. Приближава ни млад лейтенант и пита:- Кто такие? Обясняваме. Наполеон е бягал от Бородино, усещам

— Тук няма какво да видите. Хайде с мен.

Излизаме на площада, където той спря голяма открита кола, натоварихме се и след 10 минути бяхме в Третяковската галерия. Купи ни билети и пита кой от нас е главен. Избутаха ме напред. Останалите да влизат, а ние останахме в бюфета. Поръча купа червен хайвер, масло, хляб…водка. Налива в ръбатите чаши по 200 грама и се чукаме за „дружбу!“. Аз, обаче, кашлям и се давя.

— Не съм попаднал на човек! — тюхка се лейтенантът и ми поръчва бира. „Золотой колос“. Колкото бира изпих аз, толкова водка изпи той. Пише ми в бележника името си: Борис Кирил-лович Булганин. Съобразявам: грамотен, което личи как пренася Кирил — лович и — дали е вярно? — роднина на големия маршал, сега министър-председател на СССР. Наистина. Осиновен от големия пълководец на 16 годишна възраст, довоювал до Берлин. Ордени, медали

-Положението в Кремъл, Сеня, е сложно! Берия, сука, предател! Каганович и Маленков — тоже не фрукт!

-Един само Ленин е бил кристално чист! Запомни!

И аз дълго време така се тешах.

Настоявам да търсим нашите. Тръгваме по залите на дъга-дък покрай Саврасов, Репин, Айвазовски, Серов, Куинджи… Пред портрета на Ленин (художник Жуков) ме спира:

-Смирррно! Заставаме като почетен караул. Събра се народ да гледа сеир. Чак след десетина минути излязохме вън, където чакаха останалите. Борис извика пак такава кола, която ни откара в общежитието.

Първа среща с човек от Върха. Ще имам и други.

В коридора на общежитието реват три наши момичета. Няма кой да ги заведе в

Болшой театър при Мая Плисецкая

Ще се учат при нея. Че аз за какво съм?

С трамвай, метро ги отвеждам в Болшой. Намираме Мая. Скочиха се да се прегръщат. На мен внимание — нула. Ще да ме е взела за шофьор, или някакъв отличник… И досега, като отварям бутилка с едноименната отварачка, си спомням за Мая Плисецкая… Кааакви крака!

Разпределиха ме в Днепропетровския минен институт.

Днепропетровск — Екатеринослав

е бил най-красивото бутафорно село, направено от фаворита на Екатерина, Граф Потьомкин на пътя й към Крим.

Тук се е обосновал доживотно отхвърленият любовник, но признателната Императрица му отпуснала от преизпълнения бюджет три милиона пари за постройка на православен храм — точно копие на „Свети Петър“ в Рим.

Графът се заел най-напред с… оградата. Шестстотин декара пред нашия институт са заградени с гранит, бронз, позлата. За храма останали съвсем малко пари и построената черква не може да се сравнява с бургаската „Кирил и Методий“.“Отклонени“ са били средства и за един личен дворец на брега на Днепър. По наше време превърнат в Дворец на студентите.

През войната немците разрушили наполовина черквата, обрали от оградата бронза, позлатата. За гилзи, медали. Черквата с пооправен покрив беше дълго време склад за зърно (Украйна е това!). А през 80-те Музей на…(кой болен мозък го е измислил?)… Атеизма!

Институтът ни с дълга история е вторият по авторитет сред минните след ленинградския. Импозантна фасада с колони. В градинката пред сградата има триметров гранитен постамент, на който е стоял Ломоносов. Немците, с техния неприязън към бронза (като нашите цигани) са го прибрали. Ние ползвахме постамента като пробен камък за трезвеност: ако не си пиян, качи се горе и постой прав пет минути!

След входа от двете страни просторни гардероби. С шинел в аудиторията не може.

Преписвам разписанието на лекциите. На кадастрон с туш красиво изписани часове, аудитории, упражнения. Отдолу дата. 1936 г.!!! В евакуация в Казахстан е било отнесено разписанието, върнато след войната и отново окачено. Същото! Годината е 1953! Респектира!

За пет години не сме имали нито един „прозорец“. Това — да няма преподавател, аудитория, лаборатория — забрави! Много авторитетни преподаватели. В химическия корпус се пази лабораторията, където е добита първата тежка вода. Плътно шест часа дневно! Шест дни седмично. 7020 учебни часа и, ако си вземеш изпитите, си инженер.

Състудентите — пъстра картина. От 28 души група трима българи, един чех. Десетина момчета след гимназия. Почти всички — сираци от войната. Останалите — бивши фронтоваци, прекъснали в1941 и върнали се след пленове, лагери, лазарети… В банята на общежитието по белезите на телата им може да разбереш какво са преживели. Серьожа вместо китки имаше стоманени лъскави шарнири, с които и пишеше и чертаеше…

Раздадоха ни красиви тъмносини униформи с пагони и хубави кожени боти — репарации от Германия.

Днепропетровск е, естествено, на брега на Днепър.

Като знам че реката тече общо взето от север на юг, а тук — поради извивката — от запад на изток, слънцето пет години ми изгряваше „от север“. Интересно, че като котка се ориентирах на стотици метри под земята в донбаските мини, а тук, на открито — не.

Основната градска артерия е проспект „Карл Маркс“. Широк булевард с трамваи, тролеи, улични платна, сенчести алеи с пейки за целуване.(Студентката, на която написали формулата на целофана на изпит немее. Професорът подсказва: -Като седнете на пейката с приятеля си…-Спомних си, професоре! Ебонит!)

Институтът ни и още 3—4 са разположени на високото. Трамваят надолу има три спирки. Обратно — нито една. Спре ли — не може да тръгне.

Подпрял съм се на задната врата и блейкам през прозореца. Една жена извика:

-Чантата ми! Парите ми! Бързо скочиха двама здравеняци от нашите.(Личат си по униформите). Повалиха на пода, иначе прилично облечен, младеж с мека шапка. На спирката пред института го свалиха и започна страхотен бой. От общежитието се изсипаха още десетки студенти и след малко джебчията не беше жив. Милицията го прибра. Не се чу да има следствие и последствия.

В тези години след войната голяма част от населението, а на улицата — половината — бяха безпризорни, бездомни, инвалиди, шпана… Придвижва се във военна униформа на количка от дъска върху сачмени лагери инвалид без крака. Проси милостиня. Да хапне нещо. Да се напие. Може да му откажеш. Но, ако го обидиш и други видят — мисли му!

В парковете и по улиците вечер се скитаха бандити, от които можеш да очакваш от вземането на часовник до нож в корема. В института имаше неформални бригади, които нощем дежуреха с парче бетонно желязо в ръкава. Носеха се приказки за страхотни разправи. Нас, демократите (от страните с народна демокрация) не ни приемаха.

Приятелят ми Тян-Шу-Хуа се разхождал с приятелката си привечер. Спрели го и му искат часовника. Той е предупреден да вика в такива случаи: помощ, полундра, наших бьют! Но му дошла в главата само една дума и се провикнал: -Уррра! Урааа! И го оставили („друг път не видели..“)

Долу в центъра голям универмаг. Телевизори, хладилници, перални. В София извършваха само пробни излъчвания тогава. Огромна книжарница. Там, като излезе „Тютюн“ на Димитър Димов, пред изнесените навън маси имаше опашки сякаш са „пуснали“ китайски порцелан или кристал… Чете този народ!

Най-любим ми беше „Культтовары“. Писмени принадлежности, музикални инструменти, спортни стоки. При тези, спортните — живи!! шайби за хокей! Стикове. Това — нищо: в една витрина имаше…топки и стикове за..голф! (Такива ръбати топчета успях да пипна и си купя след 54-и години — в Сливен.) Продавачката казва:

— Стоят си. Никой не ги купува.

През 1988-ма питам в същия магазин за тази екзотика, а продавачката ми се чуди на акъла! Няма и не е имало! Питай баба си, девушка!

В нашата стая Кольо Странджата от Ямбол (имаше още един Кольо и, за да се отличава и за рима, се самопокръсти Кольо Минджата.) се учеше на мандолина. Като ѝ се счупи деката, махна струните и я превърна в хубава, лека лопатка за боклук. А в Культтовари-те си купи нова мандолина на цената на четири обяда в нашата столова.

До общежитието неголяма бакалия „Продукты“. На рафтовете първо ти грабват очите четири-пет тави с кисело зеле. С моркови, с боровинки, с крижовник…с каквото си помислите. На ченгелите — бутове и плешки. Веяни, варени, пушени, карбонат. Риба солена, прясна, маринована. Сельодка — атлантическа, тихоокеанска, далекоизточна, норвежска… Кашкавал с дупки: холандски, брянски, тулски… Сметана, сливки. Тези „сливки“ доста време си мислех, че имат нещо общо със сливите. Било от каймака на млякото.

Най-питателният продукт се оказаха дробчетата от моруна. Печень трески. Една кутия дробчета, два самуна хляб и две глави чесън ми стигаха за три дни, като свършеше стипендията…

Учудваше ме това изобилие от храни едва 7—8 години след войната. Като тръгнах на стаж по голямата държава, разбрах, че това имане е било само за големите градове. В провинцията — съвсем друг социализъм!

В Уст Каменогорск на Алтайските планини

карам практика. Веднъж месечно докарват един вагон бира в бъчви. На улицата изтъркалват бъчви, помпи. Лелка в бяло и с бял калпак налива в…български 800 грамови буркани от наши консерви. Не ги ползват повторно, защото нямат капачки „Омния“. Получилият своя буркан веднага се нарежда последен. Вади от джоба парче сушена вобла и…вече му дошъл редът. (Воблата, като я привършиш, има още опашка, мехур. Като ги палнеш с клечка кибрит — изпиват още един буркан.) Като застане пред помпата тряска буркана в специално поставен сандък! Половината кеф бил в този звук!

Празникът продължава два дни. След месец — пак!

Автор: Симеон Тодоров



2 коментара

2 коментара to “Пътуване до СССР през 1953г и след нея”

  1. Longanlon каза:

    хихихи това е много добро – винаги съм обичал подобни лични разкази за отминали времена и държави, за които сме чували и чели само сухи учебници 🙂

    и поздравления, че сайтът мина на уърдпрес – голяма мъка беше коментирането на стария 🙂

  2. Стойчо каза:

    Стараеме се, стараеме се:-)

Leave a Reply