апр. 17 2009

Дъ Дръжка или На прозореца … дръжката, дръжката:) (Будапеща, Унгария)

Published by at 9:54 under Стела,Унгария

Признавам си, че когато Стела ми прати тази петъчна история се хилих дълго и напоително:-) Основата му е един неин чат-разговор, в който разказва преживелицата си, и за който, признавам си приложих всички допустими методи за изнудване, за да го запише като текст за публикуване. Та, ето и резултата — приятно четене и не се хилете много, ако сте на работа, че колегите ще ви гледат странно:-)

Дъ Дръжка

или

На прозореца… дръжката, дръжката

случка в Будапеща

Това трябва(-ше) да е само копи-пейст с малко „графично оформяне“ на диалог, споделен в скайп. Любезният домакин на сайта от толкова кладенеца надомъкна вода, дано напълни несговорчивата ми глава и я склони към публикация, че… приех.

Особено след като ловко извъртя нещата и ме подведе да убеждавам вече аз него, че петък е просто идеален ден за публикуване на не-пътеписни, не-сериозни, несериозни, безполезни (но пък и безвредни) неща.

Просто повей на несериозност в така целевото ни ежедневие. За Friday feeling.


За да има повей в затворено пространство, каквото е една хотелска стая, трябва прозорец. Ако прозорецът е от типа lockable window frame (със заключваща се рамка) и тая frame е заключена, трябва дръжка. За да отключиш рамката и да отвориш прозореца.

Е, миналата седмица в моята стая в Будапеща дръжки липсваха и на двата огромни прозореца.

Първо се посмях над себе си, като видях прозорците- падаше ми се!- едва 1—2 седмици преди това бях така излишно и смехотворно горда от предвидливостта да си уредя „стая с дръжки на прозорците“ в белградския хотел, след като прочетох в б-ком оплаквания от невъзможност да си отвориш прозореца. Но това е друга история… Сега- обратно в Будапеща

В допълнение към двата прозореца имаше малко прозорче, отворено. През него би трябвало да влиза известно количество въздух отвън. Сигурно е влизало, аз не усетих. Морско чудо(-вище) съм и за мен въздух значи въздух, който се и движи, усещам как ме докосва или зашлевява… Застоялият въздух ме измъчва физически. Който не познава това усещане, с право ще реши, че съм просто глезла. Така да е…

За глазура, се случи през първите дни от престоя си по цял ден да работя в конферентни зали без прозорци. Климатик. А преди и след работния ден- в колата, средно по 2 часа път. Пак климатик, да не си простудя преводача. Общо време в затворени климатизирани помещения за ден- по около 13 часа. Търчането по шосето при кратките почивки по време на път не се броят.

В тия дни се прибирах късно и нямаше време за никакви разходки… Всъщност за нищо.

Нощта на последния работен ден обаче бе различна… Нямах причина да ставам рано на другия ден и исках най-после да спя на вятър и да чувам птиците в 3—4 призори. Да, важно ми е, нали се разбрахме, че съм глезла. Преди да се кача в стаята, отидох до рецепция да уредя разни формалности, та да ми е наистина свободно свободното време оттук нататък.

Хотелът бе от тия с front desk office, разположен в дължина към 10м (в окомерни метри), с указателни табелки къде какво се прави и цял отбор рецепционисти.

Все си мисля, че идеята на такава структура е да се внуши респект у клиента. Мен обаче все ме избива на смях и се чувствам като в игра на шах с живи фигури- обикновено гледам да свърша максимум различни формалности накуп, при което с „моя“ рецепционист току притърчаваме от отсечка „cashier desk“ през (примерно) „airport shuttle“, „tourist bureau“. Все си представям какво ще стане ако почнем да си тичкаме така 10-ина човека, всеки със „своя“ си рецепционист. Е, това не се случва благодарение на други front desk похвати, между които ще спомена само този групите да се настаняват по кресла/дивани в лоби. Този похват има отношение към сцената дотолкова, че ми осигури благодатна публика от азиатски туристи… и аз се възползвах от наличието на публика… мъничко и почти неизнудващо.

Приключихме формалностите и „моят“ важен-снажен рецепционист най-сетне ми се усмихна искрено. От един така професионално удовлетворен гост се очаква да се прибере хрисимо в стаята си (най-после) и човекът имаше всички основания да вярва, че точно това ще направя.

Вместо това, се случи следното:

Бяхте много мил[леко кимва, пак се усмихва и усмивката има за аналог „Да, затова хайде в стаята и кротко“]

Бяхте много мил[леко кимва, пак се усмихва и усмивката има за аналог „Да, затова хайде в стаята и кротко“]

И последно…

[поема въздух, за да може да се усмихне учтиво отново]

… бихте ли ми дали дръжката за прозореца ми?

— Имате прозорец и той е отворен

— Имам прозорче мъничко мъничко и то е мъъъничко отворено. Искам да са отворени и другите

— Има климатик

— Това е отоплител, не конвертира въздуха. Моля, дайте ми дръжката да си отворя прозореца

— Не може

— И защо?

— Защото сме ги затворили

— Да. И защо

— За ъъъъъъъъ сигурност.

— Чия сигурност?- аз съм на 6 етаж, само Спайдърмен може да стигне дотук, така че сигурността на хотела е извън съмнение.

— О, не! Става въпрос за вашата сигурност.

— Значи става въпрос за моето тяло, тоест моето мнение е важно.

— Да, разбира се.

— Нали! И… дръжката ми?

— О, не, не може [казва го така, сякаш за пръв път поставям въпроса]

— Защо? [казвам го така, сякаш за пръв път поставям въпроса]

— Заради вашата сигурност

— За моята сигурност се разбрахме. Дръжката, моля.

— Не може. Первазът е много нисък и много лесно можете да паднете.

— Мога много лесно да скоча нарочно и през висок перваз, ако е въпрос. Но все още говорим за моето тяло, нали?

[блокаж, мрази ме с очи]

— Момент, моля

Отива на „десетина метра“, при по-големия шеф, пита, големият шеф очевидно моментално отрязва. Човекът се връща и пак вика, че не можело

— Защо?

— Защото первазът е нисък

Пак опряхме до моята сигурност… Мина ми през ум идеята за кратка, ефектно възмутена сцена в духа на „Нима ви приличам на самоубиец или на толкова непохватна?!?!„Но бързичко се отказах от театрото, ясно съзнавайки високата вероятност от положителен отговор… пък после обяснявай, че въпросът ти е бил реторичен.


Вместо това, реших да покажа, че съм разбиращ и отговорен човек и предложих съвсем сериозно да подпиша декларация, че няма да се самоубивам и че ги освобождавам напълно от отговорност в случай на злополука.


Човекът въобще и не опита да се занимава с новопръкналия се казус и отърча при шефа си. Този път се задържа малко по-дълго и имах честта да бъда озарена от продължителен и настойчиво проникновен поглед от страна на последния. Усмихнах му се, а той се стресна и отвърна поглед. Надявах се да ме класифицира набързо като откачалка, от която обаче съответните институции не биха го отървали- обикновено такава класификация спестява много обяснения, неможе-та и всякакви подобни излишности. Да, ама не. След малко вестоносецът се върна с поредното професионално сервирано Неможе.


Реших да се придържам към линията на привидно разумно същество с привидно безумно искане. Говори тихо, спокойно, очевидно не смята да вдига скандал, и също така очевидно не смята да се отказва. И пак, все едно чувам неможе-то за пръв път, питам

— Защо?

Защото дръжките ги държат чистачките.

(в оригиналния диалог- „because the cleaning ladies are holding (не- keeping!) the handles“).

Моментално подтискам спонтанно споходилата ме визия на отбор камериерки в униформи, подредени в редичка и усърдно държащи дръжките на прозорците.

Дори не прихвам… Пак питам

… и си ги носят у тях?!?

(все пак наближаваше полунощ)

Пак блокаж, пак справка с шефа, резултат:

Ще опитаме

Питам какво ще опитват.

Да намерели дръжките…

— Прекрасно, ама тази нощ, нали…

— Ааа, ъъъъ, да

и стои

и аз стоя

и си стоим

И му казвам:

— Ааа, ъъъъ, какво правим сега?

— Търсят дръжката.

[пропускам заядливото уточнение, че въпросът е зададен във второ, а не в трето лице]

— Ше ми носят дръжката тук на рецепция или ще дойдат в стаята да ми отворят прозореца?

— Не знам

Не знае- fair play. Смятам да изплагиатствам при случай професионалния и достоен начин, по който го каза. Казах,че си отвиам в стаята и чакам 15 минути да ми се отвори прозореца. Обещах да се върна и да почнем всичко отново, докато още има хора във фоайето и лоби бара да слушат.

То вече една тълпа азиатци (на които все викам „китайци“) се забавляваха яко, особено в частта с мойта сигурност… все едно става въпрос за застрахованото тяло на Шер.

Качих се в стаята и се насмях… И после дойде един сладък чичо.

Чука на вратата, питам кой е и той:

— аааа [колеблива пауза] The handle!

... тоест „дръжкаТА!“, което аз автоматично си трансформирах в Дъ Дръжка, просто защото така ми звучеше най-адекватно на Дъ ДЪрварската ситуация, която сътворих)

Минути след като сладкият чичо ми отвори прозореца,предадох горният водевилен диалог на една приятелка в Скайп, завършвайки с…

[11:50:48]: … та Дъ Дръжката влезе и ми отвори прозореца, обаче си взе дръжката

[11:50:57] : и сега да видиш ако се извие буря к`во ме чака

… На следващия ден явно историйката се бе разчула, но май не мога да разкажа защо, без да нанеса тотални поражения на суетата и самолюбието си.

За онези, които горното е отегчило, ще опитам да спретна една безмълвна фоторазходка от един петък за един петък. Ако някой сбърка да го вземе насериозно и се разкоментира и разанализира, предварително се извинявам, че ще го подмина- анализи и критики търся само за неща, които аз самата третирам сериозно. Това тук просто няма как да е между тях:)


С пожелание за въздух… и да ни стиска да си го изискаме- дори и да станем смешни с това;)


The Traveller

The traveller is always leaving town
He never has the time to turn around
And if the road he’s taken isn’t leading anywhere
He seems to be completely unaware

The traveller is always leaving home
The only kind of life he’s ever known
When every moment seems to be
A race against the time
There’s always one more mountain left to climb

The traveller awaits the morning tide
He doesn’t know what’s on the other side
But something deep inside of him
Keeps telling him to go
He hasn’t found a reason to say no

The traveller is only passing through
He cannot understand your point of view
Abandoning reality, unsure of what he’ll find
The traveller in me is close behind

Days are numbers
Watch the stars
We can only see so far
Someday, you’ll know where you are
Remember
Days are numbers
Count the stars

Автор: Стела

   Изпрати пътеписа като PDF   


2 коментара

2 коментара to “Дъ Дръжка или На прозореца … дръжката, дръжката:) (Будапеща, Унгария)”

  1. мила каза:

    Поздравления много се забавлявах!Много увлекателно пишеш.Харесва ми,че дори негативните неща превръщаш в хумористични случки.Успех

  2. Stela каза:

    Благодаря. Много си… мила 🙂

Leave a Reply