апр. 16 2009

Разходка в Бостън

Днес ще отскочим до Америка, за да разгледаме града на известното чаепитие, Али Макбийл бар „Наздраве“, а един от най-великите университети (Харвард) и със сигурност най-великото МЕИ в света. Александътр ще бъде наш водач. Приятно четене:

Разходка в Бостън

Пристигнахме в Америка няколко часа по-рано от предвиденото. Всъщност минахме границата в… Ирландия — на летището в Шанън. Оказа се, че американските имиграционни служби проверяват пътуващите още преди да са стигнали до САЩ. И затова самолетът от Дъблин се приземи пак на ирландска земя преди да поеме отново — и този път за щастие без спирка — през океана и чак до страната на чичо Сам.

Това беше и първата ми среща с мерките за сигурност, приети след атенатите от 11 септември 2001. Беше ми се вече случвало да търпя критика заради забравена в ръчния багаж бутилчица вода или нокторезачка, а сега комай щеше да е по-сериозно.

Провериха ни един по един, разпитаха ни кой какъв е, какво работим, защо отиваме в Щатите и т. н. Признавам, че в началото гледах с недоумение и леко подигравателно на подобен тип разпити, очаквайки да ме зарадват с наивни въпроси от рода на „познавате ли лицето Осама Бин Ладен“, „участвал ли сте в атентати и други пъклени мероприятия“, „одобрявате ли масовото изтребление на мирни граждани“ и прочие, но в крайна сметка самият аз се почувствах глупак, когато госпожата насреща откри в базата данни бащиното ми име — при положение, че по разбираеми причини не пътувам с български паспорт, ами с чужд, в който няма и помен от бащино име. Но нали съм бил пионерче и съм играл на карти с Big Brother, та затова не се уплаших особено, ами си спомних за Алеко Константинов и за неговия разговор с представител на американските власти.
Единственото ми притеснение беше свързано с наличието на кутия кюфтета в ръчния багаж, а на някаква табелка изрично беше написано, че храните и напитките са забранени…
След това ни качиха пак на същия самолет и пътуването продължи.
По времето на Щастливеца имиграционните агенти са били доста по-зле осведомени и направо не са знаели за съществуването на българската държавица. Освен това тогава хората са пътували през океана с параходи, което им е коствало цяла седмица клатушкане и морска болест сред водната пустош. В наши дни пътешествието е лишено от всякаква романтика и човек не може да почувства някогашната саможертва на поклонението пред срещата с Новия свят и Американската мечта. За седем часа пасажерът няма време да се занимава с кой знае какво, но не може и да се отегчи дотолкова, че да побеснее и да го удари на поезия или нумизматика. Така че след едно хапване, лека дрямка, две-три серии от англо-саксонски комедии и няколко напитки самолетът вече ви е завел от другата страна на планетата.


Приземихме се в

Бостън (столица на щата Масачусетс)

в ранния следобед.

Валеше дъжд и беше студено точно като в Европа, но въпреки това всичко изглеждаше съвсем различно. Първото се впечатлих от огромните и гордо развяващите се американски знамена. След това обърнах внимание и на хората — сякаш по-бавни и спокойни, не се притесняват да те погледнат в очите и дори да се усмихнат. Забелязах също, че и бензинът мирише като че ли по-силно от западноевропейския и по-слабо от българския.
До центъра на града се ходи (ако искате да видите как живеят местните жители, как се придвижват с градския транспорт и най-вече ако не ви се дават пари за такси) с бостънското метро, за което трябва да се отбележи, че е най-старото в САЩ.
Настанихме се в хотела и веднага тръгнахме на разходка.

Бостън е модерен град

с наскоро престроена пътна мрежа, която е позволила на центъра да се отърве от нескончаемите задръствания и замърсения въздух. И както в повечето големи американски градове в средата стърчат грамадни небостъргачи с различна архитектура, създаващи впечатление за овладян хаос и демонстриращи икономическа мощ и прогрес.

Бостън е пионер сред американските градове.

Основан е през 1630-та година от банда пуритани, дошли в Новия свят, за да си пуританстват и гонят вещици на спокойствие, защото в старата Англия хората се отнасяли с подозрение към духовния фанатизъм и даже се опитвали да ограничават религиозните им права. По-късно бостънци продължили да се доказват като свободолюбиви и бунтовни люде — оттук започва и войната за независимост.

Бързам да успокоя тези от вас, които считат САЩ за млада страна без история, че
там има доста неща за разглеждане. Специално в Бостън можете да направите една разходка от няколко часа по историческия маршрут, отбелязващ важни моменти от американската история. Освен това хората разполагат с чудесен музей на изящните изкуства, както и с още няколко чудесни музея (музея Гарднър например), а ако и това не ви стига,

отидете да проверите в легендарния бар „Наздраве“

дали наистина, както се казва в песничката, „всеки знае името ви“ и се почувствайте като героите от едноименния бостънски сериал.
Много рок звезди също са родени в региона — Aerosmith, Extreme, Boston (за тази банда сигурно вече се бяхте сетили), The Cars, The Pixies…
Но най-голямото богатство на Масачусетс, Щатите и до известна степен на света е една огромна фабрика за… мозъци. Става въпрос, разбира се, за бостънското предградие Кеймбридж, където се намират

Харвард и M.I.T. (Масачусетски Технологичен Институт),

благодарение на които САЩ държат лостовете на световната история.
Вече не ми се учи, но все пак реших да отскоча до известните висши учебни заведения — белким прихвана и аз нещо от онзи дух, дарил човечеството с над 40 нобелисти, а САЩ — с 8 президента.

До Кеймбридж (кръстено така по аналогия с английския Кеймбридж)

се стига за десет минути с метрото от Бостън. Всичко е направено красиво, умерено, с вкус, студентите се движат на приливи и отливи според лекциите — усмихнати и симпатични млади хора, облечени… по студентски. А аз очаквах всички да са в смокинг или фрак и да ходят на лекции с хеликоптер.

Разходката из Харвард

не ме направи по-умен, но затова пък станах по-предпазлив, защото някакво проклето републиканско куче ме гризна по прасеца докато снимах щанд, посветен на Барак Обама.

Освен да се бие с кучета, човек може също така да отиде малко

из Бостън на шопинг,

защото се оказа, че там дрехите не са обложени с данъци. Няколко дни по-късно обаче бяхме в Ню Йорк, където установихме, че цените са горе-долу същите въпреки наличието на данъци. Очудващото в големите магазини беше липсата на клиенти… Не знам дали се дължи на „кризата“, обаче в бостънския магазин от веригата Мейси (нещо като гигантски ЦУМ) имаше повече касиерки, отколкото клиенти.
В заключение ще кажа, че първите ми стъпки на американска земя бяха изпълнени с емоции и интересни открития, а измежду най-странните и загадъчните сред тях със сигурност беше

американската храна

Всичко в Америка е внесено от чужбина, като след това обезателно е поамериканчено, а храната в повечето случаи е подобие на европейска кухня, но в специална версия за надебеляване. Така например във всяка една манджа е добавена сметана, или някакъв невероятно калоричен сос, или нещо друго — пържено и мазно, и количествата са такива, че човек наистина трябва да е маниак на тема „не бива да се хвърля“, за да си изяде всичко докрай.
Като изключим гастрономическата страна на пътешествието, всичко мина чудесно и с удоволствие установих, че и САЩ са прекрасна страна с хубави хора — както всички останали.
Рано сутринта след втората нощувка в Бостън взехме самолета за Бъфало, а оттам запрашихме за Ниагара.

Снимки: авторът

www.pdf24.org    Изпрати пътеписа като PDF   


5 коментара

5 коментара to “Разходка в Бостън”

  1. Dedopene каза:

    Mnogo tqpo,daje jako tqpo!!!!!!!!!
    Shte se vqrna da te proveria za niagara no ne me razocharovai!

  2. Стойчо каза:

    Кротко, дедо Пене, по-кротко, моля

  3. Анна каза:

    В Мейси няма клиенти,защото цените са безбожно скъпи!

  4. Катя каза:

    Пътеписът си е много хубав,на мен ми хареса,какво критикувате..

  5. Роси каза:

    На мен ми хареса

Leave a Reply