юни 01 2006

За сватбите, комарите, жегата и мамалигата(1): Пътуване до Галац

За сватбите, комарите, жегата и мамалигата

Пътуване до Галац

Габриел реши да се ожени…:-)

Май още в началото що трябва да направя едно отклонение и да поясня кой е Габриел и изобщо малко предистория: Тези, които ме познават, знаят, че работя в международна фирма с проекти в чужбина и че в редовно участвам в тях. Та през последната година в Австрия и Германия работех заедно с един колега от румънския офис. И понеже често работехме заедно, а и често ходехме заедно по заведения (когато не сме на работа , естествено;-), а и двете неща ни вървеха, та малко по малко се сприятелихме.

Та това е Габриел. Пълното му име е Габриел – Константин, но по незнайни за мен причини не обича да му викат Коце (или както е там румънския аналог), а Габи. Строго погледнато той се ожени миналата година, което значи, че “подписа” в гражданското, за да има основание Мариана да се премести да живее при него в Букурещ. Тя беше студентка по медицина в Яш и нямаше формалното право да се премести в Медицинската академия в Букурещ. Та в качеството си на официална (пред държавата) съпруга, тя можеше да се премести в Букурещ. Румъния е малко странна държава, нали?
Наш’те хора обаче нямаха пари миналото лято да направят сватба като хората. Проектите в чужбина казаха своето и това лято не само, че решиха да направят сватба в църква и купон, но и кандидатстваха за жилищен кредит. Досега живеят под наем в Букурещ. Та да почнем отначало:

Габриел реши да се ожени….

Подготовката започна още през януари, когато Габи бълнуваше на тема как ще вземе кредит от банката, но преди това ще се ожени като хората. Аз съм няколко години по-възрастен от него и двете неща (кредита и сватбата) съм ги минал, така че бях доста подходящ слушател. Края на януари Габи вика: що не дойдеш на сватбата? Естествено, че се съгласих. Беше решил да мине пред Църквата точно една година след като се беше “подписал”, т.е. последните дни на юли. Определеният ден пък беше един ден след годишнината от моята сватба. (Ха! Пак измислих подходящо мероприятие!) Още януари предупредих съпругата си, че така и така края на юли да бъде психически подготвена за пътуване до Галац. Споменах ли, че Габи и Мариана са от Галац? Габи е работел в местния металургичен завод, когато са му предложили работата в Букурещ, а Мариана е родена в едно селце наблизо и родителите й заедно с двамата й братя живеят там. Родителите на Габи (той е вторият от четирима братя) живеят в Галац.

Галац, Румъния

Подготовката за пътуването от моя страна започна с избора на подарък.

Настойчивите ми опити да разбера какво им трябва, бяха отхвърлени с довода: Абе ти луд ли си? Всичко си имаме…. ама не върви да ходя на сватба без подарък. Та се спряхме на икона. Бях предупреден за възможни проблеми при износа на подобни неща през нашата граница и затова резервният вариант беше един луксозен албум на българските манастири. Обаче номерът с иконата мина през границата – не е толкова сложно да се изнесе, ако имаш сертификат от Националната галерия за изобразително изкуство (т.е.царския дворец в София). Процедурата е следната: купувате иконата, снимате я в два екземпляра (9/13 е повече от достатъчно), приготвяте три лева и в понеделник, сряда и петък в 10 часа я носите в галерията. По това време там се събира комисия, която ви издава сертификат, че съответното произведение на изкуството не е национално богатство и може да се изнесе в чужбина. Общо взето става много бързо, опашката се стопява неусетно. Тази процедура е въведена наскоро, защото допреди няколко месеца иконите, купени от Св.Александър Невски например са можели да се изнасят със сертификата, който им е залепен на гърба. Сега вече обезателно трябва да е издаден от НГИИ (ама, че съкращение).
Цялата тази процедура я почнах в сряда, ама след обед и трябваше да чакам до петък, когато беше деня за тръгване. Ето един начин да почнеш пътуването си вместо в 7 сутринта – в 11 по обед и то точно в дните, когато бяха най-големите жеги тази година! В петък сутринта взехме сертификата, преди това се бях снабдил със зелената карта за колата и към 11 часа пресякохме околовръстното в посока Русе. Кратка справка с маршрутизатора (стара демо-версия, но ми върши работа) даде най-бърз маршрут

София-Плевен-Русе-Букурещ-Уржицени-Бузъу-Браила-Галац.

До Русе може да се стигне и през Велико Търново. Пътят се удължава с около 45 км, но по-неприятното е, че пътят за Търново вече не е това, което беше…. Плевенският път в момента е много по-добър. Газ до Русе и около 2 след обед бяхме в там. Спряхме да дозаредим колата, че знае ли се какво ни чака оттатък. По принцип до Галац може се стигне с един резервоар (640 км са), но реших да се подсигуря, а и психически съм по-готов да давам левове, а не евро;-) Ако някой зарежда в Русе на път за Дунав мост да има пред вид, че всичките бензиностанции OMV и Shell се намират не на пътя към моста, а на страничните улици и преки. Има указатели, но лично аз очаквах да са на главния (за мен) път. Иначе пътят към моста е добре указан и не се налага лутане. Мостът и границата се минават сравнително лесно, нямаше голяма опашка, даже бях единствената българска кола, останалите бяха чехи, поляци и унгарци, връщащи се от морето. Всъщност “лесно” се отнася за случая, когато имаш всичките документи и по-важното (особено за румънската граница) – пари 😉 Неееее, не съм плащал подкупи (на сръбски думата мито означава точно рушвет), но да знаете, че минаването на Дунав мост е сравнително скъпо занимание (особено на връщане). В посока към Румъния се плащат 11 лева такса за моста (пунктът е преди българския паспортен контрол), а от другата страна – 41,40 нови леи пътна такса за Румъния. Нашият митничар само пита къде отиваме, показах му иконата със сертификата и хайде по моста….хубавият асфалт свършва точно на мястото, където е провесена огромна табела ROMANIA по средата на моста. С румънските граничари и митничари също нямаше проблем, пътната такса се плаща на излизане от граничния пункт( нямах леи и дадох 15 евро).

Вече сме в Румъния.

Царевиците край пътя изведнъж станаха два пъти по-високи, пътят се напълни с каруци (някои имаха втори етаж и покрив!), а каруцарите носеха широки шапки. Тази селска идилия трае само няколко километра, докато се качите на новостроящата се магистрала Гюргево-Букурещ.

Столицата Букурещ

се стига неусетно (няма 70км). Там вече трябваше да се качим на местното околовръстно, гледам аз внимателно за табели Уржицени и представете си – има! с указание за свиване вдясно…. да ама самият път надясно го няма никъде…. Продължавам напред, гледайки за път надясно…. и влязох в Букурещ. Перспективата да се лутам из непознат град, доста по-голям от София, хич не ми харесваше и при първа възможност питах за Уржицени шофьорите на едни спрели маршрутки (на последната спирка на някакъв трамвай – доста съм навлязъл в града). Оказа се ,че съм го изпуснал и е трябвало да свия вдясно точно на табелата (по мои спомени там нямаше нищо наподобяващо път). Връщаме се два километра назад, виждам отново табелата Уржицени , и този път надясно и …. разбрах защо не съм го видял: ами то пътя отклоняващ се от магистралата към околовръстното е празно място между оградите на две къщи, нищо наподобяващо асфалт! Та оттам се качихме на околовръстното – всички ТИР-ове от близо и далеч се бяха събрали там и в двете посоки – едни безкрайни колони камиони и коли. А самото околовръстно даже ИМАШЕ асфалт на някои места! Според мен околовръстното на Букурещ може да се използва за изпитателен полигон на марсоходите. Това както и да е – но ние бяхме там към 3 и половина след обед, жегата беше в разгара си и нямаше никаква възможност за изпреварване. Така за час и нещо “тръгни-спри” успяхме да стигнем до отклонението за Уржицени. От цялото това повествование да не оставите с впечатлението, че пътищата в северната ни съседка са зле? Това беше единствения участък с наистина лоша настилка. Повечето пътища, по които минавахме бяха широки със сравнително добро покритие. Малко им е особен маниерът на каране, но за него – по-късно.

Пътят за Уржицени

вече беше нещо съвсем друго – широк, с лента и половина във всяка посока, като в тази половин лента се побира цяла лека кола (камионите настъпват и съседната). След подминаването на града (всички градове до Галац ги минавахме транзит без да влизаме в тях) шосето за Бузъу стана наистина перфектно! Карах с около 100 – 110, като редовно ме изпреварваха разни Дачии! До Бузъу спряхме, за да се обадя на домакина, че сме на път.

Бузъу – Браила

вече е нормално двулентово шосе, доста натоварено от ТИР -ове (целият маршрут е най-краткия път за Молдова). На залез слънце подминахме Браила и вече ставаше тъмно, когато спряхме на един ШЕЛ в покрайнините на

Галац

Тогава направихме фаталната грешка да оставим прозорците отворени! ….Рояк е слаба дума – облак комари ни нападна на секундата! Комарите в делтата на река Дунав са като великия китайски народ: ситни, дребни и……безкрайно много! Направихме някакъв нещастен опит да се намажем с препарата, който бях купил сутринта – никакъв, ама никакъв ефект. (за спасяване честта на противокомарните средства, трябва да добавя, че сутринта аптекарят ми продал средство за след ухапване, а не за предпазване от ухапване – идеше ми да го убия като се върнахме в София).

Докато се борехме в нашествениците (а може ние да сме били нашествениците;-) се обадих на Габи да дойде да ни вземе, той каза, че знае къде е тази бензиностанция и, след има- няма половин час борба с великия комарски народ, дойдоха Габриел и Мариана. Страхотна двойка! И двамата са адски симпатични и чаровни (мнението ни с жена ми е взето с консенсус;-)
Здрасти, – здрасти, как пътувахте? – как издържате на жегата и комарите?….качихме се на колата и потеглихме към квартирата, която Габи ми беше намерил преди време (той беше решил да ме кани у тях или у брат му, докато съм там, но нали се сещате каква тарапана настава у родителите и близките роднини при едно такова събитие и затова успях да го убедя да съм на хотел докато сме там, но той намери един човек, който даваше луксозна квартира под наем и за кратки срокове. Наемът беше уговорен на 20 евро на нощ, ние планирахме да останем две вечери там и една в Букурещ на връщане. За последната си взех ваучер за хотел още от София).
Та, направихме един тур

“Галац by night“

докато стигнем до центъра, където ни чакаха хазаите, качихме се горе, показаха ни квартирата, дадохме им парите и излязохме с Габи и Мариана да търсим отворена аптека – комарите не даваха никакви признаци за отстъпление….Вече беше достатъчно тъмно, още веднъж обиколихме града при нощно осветление и в трите дежурни аптеки НЯМАШЕ НИТО ЕДИН ПРЕПАРАТ ПРОТИВ КОМАРИ!!!! Всичко беше изкупено! Причината беше същата каквато и в България: тазгодишните наводнения: първо – бяха способствали за неимоверното им размножение, второ – преодоляването на щетите беше глътнало целия бюджет на общината за пръскане против комари (според Габи това се прави там редовно, но тази година….) и като резултат местното население беше изкупило всичко подобно от аптеките!
След този неуспех, закарахме двамата “млади” до тях, а ние с прибрахме в квартирата, като се разбрахме на другия ден към 4 следобед Габи да дойде да ни вземе и да заминаваме на сватбата. Квартирата беше суперска – от една боксониера бяха направили луксозно малко жилище в кухненски бокс с единствен недостатък липсата на климатик. Но имаше вентилатор, който все пак позволяваше да се спи. Колата ми беше паркирана под прозореца в аналога на Синята зона, но за два дена никой даже и не помисли да ми иска пари за паркирането, а през цялото време в района имаше патрулиращ полицай (гонеше циганите).

Край на първа част

Продължението: Сватба в Галац>>>

   Изпрати пътеписа като PDF   


2 коментара

2 коментара to “За сватбите, комарите, жегата и мамалигата(1): Пътуване до Галац”

  1. […] част е тук: Пътуване до Галац;  а втора – ето тук: Сватба в […]

Leave a Reply