апр. 13 2009

До другия край на Турция – с Африка Twin

Малко пояснения: знаете ли какво е Африка Twin? Дали не е нещо като Туин пийкс — поне мойта скромна милост беше склонна някога да допусне подобно нещо, поне докато не се запозна с Любо Африката. И така: Любо Африката е известен мото-пътешественик, познат на нашия сайт като автор на разказа Оцеляване: Кавказ, а Африка Twin е мотора му (а може и модела така да се казва — какво разбирам аз, четириколесния пътешественик). Та моторджиите съвсем наскоро отркиха сезона си, а ние ще подпалим с тях моторетките, за да идем с Любо до другия край на Турция. До другия край означава – Иран. Да видим дали ще успее да влезе и там.

И още нещо: Любо е спътник на Владо от разказа С мотоциклет в Турция — Любо също е писал пътепис тогава, но него съм ви го приготвил за по-нататък — тръпнете в очакване!

А знаете ли коя страна е Турция? Турция е страната, в която полицаите край пътя ти подаряват две кила праскови, когато те спрат! Не вярвате ли? Приятно четене:

До оня край на Турция — с Африка Twin

Съседна Турция! Една толкова близка и всъщото време далечна страна. Мисля, че всеки уважаващ себе си пътешественик трябва да я посети поне веднъж. Това пътуване ми е 6-то подред, и се улавям че не само не ми е омръзнала, а напротив, очарован съм.
И така започва моя разказ…

Имам традиция рождения си ден да го отбелязвам с пътуване в чужбина. Последните години това е

Турция

Ден първи
Багажа е стегнат и прегледан, мотора (Africa Twin), е ревизиран до най-малката подробност, а самия аз съм настроен възможно най-позитивно.

От Варна тръгнах в 00.30 часа,в Турция влязох точно в 4.00. Успех!!!

До Истанбул карах по скучни магистрали,нищо интересно. Забелязъл съм че колкото повече се кара по магистрала сумата, която се заплаща,намалява. Така се стимулират хората да използват тези пътища.

Много пъти съм се заричал да не минавам през този град. Който е ходил с превозно средство знае за какво говоря: 120 км. дължина,16 милиона население и около 8 милиона превозни средства. Невъобразима лудница!

След 4 часа бясно каране се измъквам. Първата нощ спах до Гереде в едно поле с 4 чешми с различни по вкус води. От Варна до тук са точно 900 км.
Ден втори
Вечерта беше много студено: 7 градуса. Сутринта с най-голямата скорост, която имам, прибирам багажа и тръгвам. Минавам покрай Туз Гюлу (Соленото езеро). Това чудо на природата е приблизително 30 на 10 км. Твърда,леко розовееща сол. И някъде в средата има извори от които бликат отровно солени води. Местните хора се снабдяват от тук със сол и саламура.

Кайзери – обичам го този град.

Подреден,уреден с много паркове пълни с хора. Много „човешки“ град! И всички карат по „радомирски“. Газ,спирачки и клаксон. Използват и най-малкото място да се шмугнат, престрояват се като ракети. Но никъде не видях катастрофа.

Малко отклонение: В Турция много рядко съм виждал катастрофи, но където станат, почти никой не оцелява. Ужасна ситуация!!
От Интернет бях извадил информация за

подземните градове около Кападокия

Когато намерих един,за другите не ми остана време. Това е цял комплекс от стаи, коридори, църкви, училище, помещения за животни, съобщителна и вентилационна системи, кладенец, около който е издълбано всичко това. Направили са го първите християни преди около 2000 години. Самият град прилича на царевица, в средата е кладенеца, а отстрани са помещенията като зърна. И това е на 18 етажа! Успях да сляза до 16-я. На такава дълбочина въздуха е неподвижен и спарен. Дишането е цяло приключение.

Проходите са еднопосочни, много стръмни и е възможно движението само на един човек. Затварят се с кръгли камъни от вътрешната страна. Всичко което са правили е било с цел лесна защита. При този начин на разположение е било възможно градът да се затвори от вътре и да се изолира от външния свят. При по-продължителна обсада, просто са тръгвали по предварително прокопани тунели до другия град. Дължината на някои тунели достига до 10 км. А градовете са точно 36, като във всеки са живеели по около 4000—5000 човека. Когато се види всичко това възникват въпроси на които няма отговори. Потресаващо е!
Ден трети
Вече съм дълбоко в

Анатолия (Анадола)

Кюрдите, а те са 90%,казват че тук е Кюрдистан и ми се налага да си коригирам географските понятия. Това е един много добронамерен и разбран народ, изкуственно държан в изолация и безпросветност. Кюрдите нямат лични документи и за да отидат до съседния град им трябва разрешение от военните. А те са на всеки вход и изход, на всяко кръстовище. Не можеш да забравиш за тях. Три години минавам през град Шамбаят, спирам на едно и също място, срещам се с едни и същи хора, които правят едно и също. Седят под сенките и пият чай. Това им е живота: чай и приказки.

Вечерта спрях до град Адиаман.

Тук си имам любимо място – река с гореща вода, горичка с дебела сянка, райско място. Наблизо се бяха разположили семейство с три деца, заприказвахме се, почерпиха ме с чай и от дума на дума ме поканиха у тях на гости. И като се започна една – не е за разказване. Всички съседи и роднини се изредиха да ме поздравят и да пием заедно чай. Аз обаче съм един, а те – много и продължават да прииждат и прииждат.

Вечерта спах на балкона като скъп гост – там е най-прохладно.
Ден четвърти
Газ към ферибота през язовира Ататюрк. Да ама не!!! Още с пристигането си виждам нещо познато- кораборемонт. Сменят единия винт. Щял да бъде готов след два-три дена. Ами сега? Някак си успях да обясня, че трябва спешно да премина на другия бряг. Спряха всякаква работа и на всички възможни езици се разбрахме, че 50 км назад има нещо като ферибот.

Веднага на коня и Go-о-о.

Откривам „пристанището“ на това съоръжение. То представлява каменист стръмен път, който свършва направо във водата. И нищо друго! Ферито беше на отсрещния бряг и се наложи да чакам. Обаче, няма къде да се скриеш на сянка. Чакам по средата на нищото. Чудото, което плава, най-после дойде. Сега пък започнаха да зареждат гориво от някакви варели. Ужас! След около един час чувам „Буйрумус ефендим“ („Заповядайте моля!“). Ферито представлява една метална кутия с два двигателя от „Краз“. Турците казват за тях „гюзел макина“ (хубава машина).

На другия бряг ме очакваше голямо предизвикателство,

Ерг – каменна пустиня

До където стига погледа само парчета лава. Черни назъбени камъни, а между тях червен пясък. Помислих че съм в Ада. Това беше и най-горещия ден. В Диарбакир видях ел. термометър, който показваше 52 градуса. Асфалта става течен като вода! Това не може да се опише. Чувствам се на предела на възможностите си, моторът постоянно е с включени вентилатори. В 8 часа сутринта температурата е вече 30 градуса, а към 13—15 часа жегата направо ме подлудява. В такова състояние изпивам по 8—10 литра вода на ден.

В село,

близко до Диарбакир,

имам познати при които бях решил да нощувам. Но пак провал! Нямаше ги. И както си седя на бордюра и пия чай, до мен сяда един брадат и много усмихнат човек. Оказва се, че това е ходжата на селото. И пак традиционните приказки, гарнирани с много чай. Като разбра ,че моите хора ги няма, веднага ме покани у тях. Готово – отиваме у ходжата.

И тук голяма, наистина голяма изненада. Той е баща на 10 деца – само момичета! Едната е студентка и говори малко английски и веднага ми я „зачисляват“. Казва се Гербер. Та тази Гербер излезе много палава. Сложи си каската на главата и се разбяга из улиците на селото. След нея дечурлига, кучета, прахоляк. Голяма веселба.

Вечерта спах на покрива. Техните покриви са плоски и пригодени за спане. На сутринта от всички страни чувам „Гюнайдън, Булгаристан!“ (Добро утро, българино!).
Ден пети
Пак позната песен. С верния приятел Africa Twin навъртаме километри. В един момент пред мен се разкрива

езерото Ван

Това беше една моя много стара мечта. Сега съм с една идея по-щастлив. Естествено веднага се събличам и скачам да поплувам, но като разочарована коркова тапа изскачам обратно на брега. Солено!!! А аз си мислех, че е сладководно. Излизам от водата и на мига съм нападнат от хиляди мушици, които нямат прогонване. Какво ли не пробвах, не става и не става, та се наложи да се облека с тях…

Поемам по пътя към Догубаязит. На излизане от град Мурадие ме спират полицаи. Единият от тях скочи да ме прегръща! Оказа се, че родът му е от Хасково и от много години не е говорил български. Дежурните приказки, чай, снимки, пожелания за добър път, догодина пак да мина през градчето им, т. н. За изпроводяк ми дадоха около два килограма праскови.

Много готини полицаи, защо и нашите не бяха такива.

Екипът ми от мухи започна много да ме сърби и щом видях една река, спрях и разпънах палатката. Тук ще се спи.
Ден шести
Това беше един луд ден, изпълнен с противоположни емоции. Посетих

Исхак паша сарай в Догубаязит

За този напълно запазен дворец може да се напише цяла книга. Само ще спомена, че е изграден върху абсолютно непрестъпна скала, до кояо води само една пътечка. Граден е в продължение на 20 години, денонощно и всекидневно. Всички материали са прекарани по тази пътека, на гръб. Невероятно творение.

Тръгвам към Иран.

Излизам от Турция и на иранското гише ми вземат паспорта. Чакам, чакам, чакам… Цели два часа паспорта ми е в Иран, а аз на ничия територия се чудя какво да правя. По някое време се появява един полицай с моя паспорт в ръка и аз си мисля „Ура, влизам в Иран!“. Да, ама не! Трябвало да се върна до посолството в София за някакъв печат. И тук заговорих на български, дано не сa ме разбрали. Обръщам обратно и съм пак в Турция.
От доста време съм чувал за един

високопланински проход: Ерзурум — Бингьол.

Тръгвам натам. Който не го е преминавал, все едно, че не знае нищо за планините в Турция. Това е най-дивият, най-дългият, най-красивият и изобщо всичко най. 180 км проход, в който няма и 200м прав участък. Хиляди, хиляди завои, изкачвания до 2 600м, спускания, от които ти се завива свят, и това през почти безлюдна местност. Само две селца. Потресен съм.
Ден седми
Снощи имаше пясъчна буря. Борих се с палатката да не отлети, но пък изтървах шалтето. Наложи се да го гоня около километър. През деня карам със слънчеви очила и при изпреварването на един камион, пътят рязко свива и продължава в тунел. Нямах никакво време да отместя очилата и влетях в тъмния тунел без да виждам нищо. Само успях да си кажа „Спаси ме Господи!“ и усетих как предната гума изчезна някъде. В следващия миг моторът се превърна в див мустанг, а аз бях подхвърлен на около метър височина от седалката. След като излязох от тунела спрях и се върнах да видя. Шахта без капак!!! А мотора без две спици на предното колело.
Недвечер пристигам в един къмпинг до

Искендерун,

на около стотина километра от Сирия. Преди три години, когато за първи път посетих този къмпинг, мюдюринът (управителят) ми каза, че аз съм първият чужденец, който идва тук. И за това всичко бедава (подарък, без пари).
Ден осми
Днес ходих до Искендерун. Този град направо ме сбърка. 1 680 000 жители, много мотори и всички карат като на състезание. Неусетно и аз влизам в техния ритъм. Самият град е много подреден, имат невероятен парк, пълен винаги с хора. Градът е основан още по времето на Александър Македонски, затова носи и неговото име.
Тази вечер май ще има нещо в къмпинга. Подреждат столове, организират сцена, „дуюн вар“ (ще има сватба). Какъв късмет само! Всъщност нищо особено, имаше само музика и танци. Стъпките много приличат на нашите. А най-добре играят правото хоро! За почерпка раздадоха по едно пликче с по три парчета баклава. Това е сватбата, няма ядене, няма пиене, само музика и веселба. И много стрелба с пистолети.
Ден девети
Още съм в къмпинга. Плаж, чай, диня, мързел и така до безкрай. Ех, рахат!

Някъде към 17ч. виждам една чиния пълна с диня, да пътува към мен. „Буйрумус!“ (Заповядайте!). „Тешекюр едерим!“ (Благодаря!). И започва познатата история. Следва покана да седна при тях, нищо ново. В следващия миг онемявам, един турчин ме заговаря за хан Аспарух и братята му. Ами сега, той знае историята ни по-добре от мен. А се оказва, че е фермер. Ето това се казва шарен свят!

Присъединява се и дъщеря му- Кадрие. Тя говори някакъв английски. Успя да ми обясни, че историята е хоби на баща й. Докато се усетя, вече съм поканен в тях и аз съм приел. Вечерта в съседите имаше годеж. Бяха поканили някакъв ансамбъл за местна музика.

Казвам местна защото музиката от Анатолия(Анадола) коренно се различава от Турската. Музикалните инстументи са само ударни, тъпани, тарамбуки, дайрета и други които не ги познавам. Самите мелодии са много бавни и тежки. А за силата на звука не ми се спомня! Шумът от излитащ самолет е като летен бриз в сравнение с оръдейните гърмежи, издавани от дузина тъпана с размерите на малка лека кола.
Ден десети
Днес Кадрие завършва втори курс и ме покани да отида с нея за дипломата.

В училищния автобус бяха само момичета и аз!!!

Чувствах се много добре! В училището веднага се превърнах в атракция. Дори пих чай с директора! Сигурно тези деца за първи път виждаха жив европеец. От всички страни валяха въпроси: какъв е животът в България, вярно ли е, че момичетата носят къси поли, наистина ли можело да се целуваш на улицата без последствия – наложи ми се да отговарям на въпроси, които имат доста трудни отговори. Съжалих ги… Притиснати от религия и природа те няма да разберат, че има и друг свят, различчен от техния.
Ден единадесет
Пак съм на същата полянка, при Гереде където спах първата нощ. Доста неща се повториха през това пътуване, доста нови се случиха. На тези пътешествия това им харесвам, че държиш нещата в свои ръце. Само от теб зависи как ще си прекараш, с какви хора ще се срещнеш, какво впечатление ще оставиш в тях. Доволен съм от себе си, щастлив съм, че се запознах точно с тези хора, а сигурен съм, че и те се радват на срещата ни. Какво повече е нужно на човек?
Ден дванадесет
Варна- 6 400 км по пътищата на Турция..

Край

Автор: Любен Иванов (Любо Африката)

PDF24    Изпрати пътеписа като PDF   


7 коментара

7 коментара to “До другия край на Турция – с Африка Twin”

  1. Lora Nielsen каза:

    Уау!За първи път чета разказ на моторист и определено съм впечатлена! Ужасно добре написано! Искам още:)

  2. Амстердамер каза:

    Леле като на филм 🙂 Благодаря на автора за страхотния текст.

  3. Стойчо каза:

    @Лора, има и други мотоциклетни пътеписи на сайта:-)

  4. Lora Nielsen каза:

    @Стойчо – мерси, ще им ударя едно око при малко по-свобдно време;)

  5. Sevi каза:

    Много правдиво и свежо написано, с чувство… Поздравления!
    „Това е един много добронамерен и разбран народ, изкуственно държан в изолация и безпросветност. Кюрдите нямат лични документи и за да отидат до съседния град им трябва разрешение от военните“
    Не знам откъде сте почерпили сведенията за кюрдите, но те едва ли са ви казали, че нямат документи и не могат да пътуват свободно. Истанбул и навсякъде в Турция е пълно с тях. Напротив бягат от безработицата, която я има пък наистина. А не са безпросветни, аз съм учителка, та знам, имам и ученици… Но много им пречат патриархалния (да не кажа феодален) начин на живот, която държавата се опитва да разчупи, но засега не много успешно… Продължавайте, чета ви от Турция със удоволствие…

  6. motiv каза:

    „А знаете ли коя страна е Турция? Турция е страната, в която полицаите край пътя ти подаряват две кила праскови, когато те спрат! Не вярвате ли? Приятно четене:“-:)))qмного обичам да чета хора които умеят да разказват .Супер!

  7. Anna каза:

    Великолепен разказ! На няколко пъти се смях почти до сълзи.
    Завиждам на автора за смелостта!

Leave a Reply