апр 08 2009

Египетски разказ

Днешният пътепис ще ни отведе в Египет. Светла ще ни разкаже за впечатленията си от Кайро и Хургада — пътеписът е силно наблюдателен и не толкова туристически, така че — приятно четене:

Египетски разказ

Върнах се от Египет.

Като никога искам капиталистическата икономика да продължи да се развива с досегашните бурни темпове. Искам разцвет на кредитирането и печалби за инвеститорите. Искам бум на международния туризъм, екзотични почивки за все повече хора и растящ пазар на сувенирни стоки и услуги.

Точно толкова много ми хареса там.

За осем дни обиколихме Хургада, Луксор и Кайро и изминахме почти хиляда километра през пустинята по перфектния гладък асфалт. Слушахме арабски чилаут, пушихме наргиле и яздихме камила. Снимахме руини и статуи, видяхме мираж и се гмуркахме при коралите на Червено море. Влизахме в гробници и пътувахме във времето. Скалите над Долината на царете са омагьосващо високи и страховити и просто трябва да се видят поне веднъж в живота. А пирамидите и Сфинкса са си пирамидите и Сфинкса.

Но ако светът не се върне към предишния си възход, милиони египтяни ще обеднеят под сегашната си критична точка. Хотелиерите няма да могат да довършат стотиците строежи, да не говорим да ги напълнят. Само в нашия курорт с дължина около 50 км по морския бряг имаше повече застрояване, отколкото на цялото ни море и планина, взети заедно. Не може да се каже, че по строежите кипеше труд. А двадесетмилионният Кайро е много повече социалистическо-панелен, отколкото ориенталски. Ето характерен пейзаж от Гиза.

Вчера в центъра на Кайро взрив убил един и ранил 20 туристи. Вярно, в ислямската туристическа част, близо до джамията Хюсеин, която възнамерявам да включа в следващото си посещение. С надежда, че няма ме взривят барабар с цялото домочадие.

В момента се гневя ужасно на хората с бомбите, които се оправдават с исляма и Корана. Те са същият тип хора, които са оправдавали инквизицията и погромите с християнството, извинете за отклонението. Заради тези взривове, хиляди европейци няма да идат в Египет и да оставят тъй нужните на египтяните долари. Заради тях хиляди семейства ще останат без препитание, защото камериерите, сервитьорите, продавачите и екскурзоводите няма да има кого да обслужват. Отделно, че безбройните руснаци вече няма да имат такива разполагаеми доходи, които да пръснат на „Ривиерата“ на Червено море.

Странно усещане е

да се разхождаш из арабски град и местните да ти викат „Здрасти“.

Предполагам, че искат да кажат „Здравствуй“, но им се опъва. Туроператорът ни беше руски — безупречна организация впрочем — и две от трите ни екскурзии се водеха на руски, което разрови отдавна забравени лингвистични гънки из мозъка ми. (Едната вечер седнахме в християнска кръчма в Хургада и до нас седяха финландци, с които си поупражних и рудиментарния фински:) Но иначе руският е навсякъде — агенции за недвижими имоти, сувенири, книги и брошури. Екскурзоводката ни обясни, че тук е много евтино за руснаците, а Третият свят се нагажда, за да отговори на изискванията на Великата сила.

Арабският свят ме привлича

неудържимо от малка и първата година неуспешно кандидатствах „Арабистика“ в СУ. Винаги съм била очарована от извивките на арабската азбука и мелодиката на арабските думи. „Алф Лейла Уа Лейла“ означава 1001 нощ, но ние не бяхме в едноименния хотелски комплекс, а в скромен, но красив и чист хотел с плаж в центъра на Хургада, откъдето се разхождахме навсякъде. Първия ден се адаптирахме с разходка до „Hard Rock Cafe“, където ядохме грамаден вреден американски хамбургер, но поне видях китара на Джон Андерсън от „Джетро Тъл“. После си купих и тениска-менте, за да затвърдя компонента „глупавичка руса туристка, която всички заговарят на руски, прави шопинг на египетски памук“.

Вечер пиехме бира и пушихме „шиша“ в заведението срещу хотела, където достигахме с риск за живота, понеже трафикът беше ужасяващ. Ходихме три пъти и накрая сервитьорите ни познаваха. В Египет алкохол се продава само на чужденци, а арабите пият кафе и чай от каркаде и пушат наргиле. Поне мъжете де. По заведенията, които не са ориентирани към западни туристи, седят само мъже с чалми. Изобщо, в тази страна жени не се виждат много-много. Те са заети да раждат и отглеждат деца — в Северен Египет само по 4—5, в Южен — по 9—10. Направо да го избие човек на феминизъм…

Не може да се каже, че харесвам организирани екскурзии, но

Египет е едно от местата, където самосиндикално е трудно да се придвижваш.

Доскоро из пустинята се е пътувало с въоръжен конвой, но сега го бяха отменили и пътувахме само с нашия автобус. Екскурзоводите ни за Луксор и Кайро бяха българи, но по закон в Египет чужденци нямат право да разказват за древността, затова и на двете екскурзии имахме фиктивен египетски гид, който носеше табелката и подвикваше името на групата ни. В Луксор кодовото ни наименование беше „чеверме“, а в музея в Кайро — „Бургас“. Вторият гид говореше лесноразбираем руски без падежи и добре ни разказа и показа ключовите места в огромния Египетски музей. (Между другото, българинът ни уведоми, че Мохамед е един заможен човек, който има две съпруги. Многоженството е законно, стига да можеш да си го позволиш откъм жилища, пари и полова мощ.)

Повечето екскурзии до Египет предлагат 1—2 дни в Кайро и остатъка от почивката на други места, като г

рад Хургада на Червено море е добра изходна точка за обикаляне.

Някои от пътниците с нашия чартър тръгнаха на круиз — с автобуса от Хургада до Луксор е към 400 км, после с кораб до Асуан и обратно за около три дни, после връщане в Хургада. Българското възрастно семейство на около 70 години сигурно си празнуваше така златната сватба, браво на тях, но аз продължавам да си мисля, че пътуването в следпенсионна възраст не е оферта. Най-малкото не знаеш колко ще си здрав, дори и да си жив. Пътят с автобус през пустинята е уморителен, аз го проспах в едната посока, защото се тръгва в 4:30 сутринта. Събудих се чак в зелената долина на Нил.

Хората в Южен Египет се изхранват основно със земеделие,

при това съвсем примитивно. Тракторите и комбайните са малко, все още има хора, които орат с магаренца. Къщите са малки и недостроени (не се плаща данък, ако от покрива ти стърчи арматура), жените са целите в черно, а децата — безброй. Само през последните 9 месеца населението на Египет се е увеличило с около 1 млн. души. Бедността на хората някакси не им пречи. Статистически са само три пъти по-бедни от нас, но изглеждат доста по-щастливи. Джамиите са на всяка крачка, и дори в „светската“ Хургада целия петък градът гърмеше първо от пеене, после от нещо, което звучеше като политическа реч, но после реших, че може да е проповед.

Християните-копти са около 10% и като че ли са по-богати. Посетихме

курортчето Ел Гуна северно от Хургада,

изцяло собственост на богата коптска фамилия, която притежава и единия от телекомите. Построено е в пустинята край Червено море и са изкопани канали във форма на морска звезда, каквото означава името Ел Гуна на арабски. Архитектурата е по-скоро средиземноморска, разни богати хора са си купили вили там и изглежда прекрасно. По-доброто място за почивка, според мен, ако искате луксозен хотел и място за разходки — площади, улички, кино, заведения на открито. В Хургада видяхме много хубави хотели, но отдалечени от центъра и наоколо е камънак. Ако искаш да се разхождаш навън, трябва такси.

Ние много се разхождахме в

„стария център“ на Хургада,

оттам пазарувахме сувенири, а последния ден открихме и истинска улица с бакалии, в които има олио и кетчуп. Не че ни трябваха, но в така наречените „супермаркети“ на главните улици имаше само вода и вафли общо взето. На ето тази улица намерихме пекарна, откъдето си взехме арабски питки, сладкарница, откъдето закупих обещаните шоколадови бонбони, магазини за фаянс, откъдето не си купих нищо, а ми се искаше! Новите кооперации изглеждаха по-хубави от доста наши, а уличките бяха разкопани, но ние това си го умеем също. Струва ми се, че работещите в туризма в Хургада са нещо като „средна класа“, нормално живеещи египтяни. А пък аз колкото и да обичам да съм турист, искам, доколкото е възможно, да видя и как живее средният жител на дадена страна.

По пътя към луксозната „Марина Хургада“, която също изглежда чудесно, се минава през бедняшки рибарски квартал. Открийте разликите.

На мен всичко много-много ми хареса… Да не пропусна да кажа колко беше чисто, тези хора чистят непрекъснато, колко беше вкусно и здравословно яденето (е, може би без сиропираните сладкиши) и колко цивилизовани са арабите всъщност, въпреки контрастите.

Местата помнят. Помнят докосването на отдавна изчезнали ръце и ходила, пазят багри и мирис на отминали времена. Местата знаят неща, които на нас ни убягват. Понякога разгадавам посланията им, друг път едва долавям загатнат намек за подобие… или различност. Затова искам да ида на повече места, точно по същия начин, по който искам да прочета повече книги, а защо е така — не знам:)

Преди туризма повечето хора са се раждали, размножавали и умирали в радиус от 20 километра — съседното село, съседния остров на архипелага. Дотогава за пътуването е трябвало да има смислена причина — търговия с далечни земи, поклонничество, откриване на нови далечни земи за търговия. Чистото пътешествие от типа „гъз път да види и още да иска“ се е срещало рядко. Туризмът в сегашния си вид e следствие от напредъка на технологиите (изпитвам огромна и несекваща благодарност към изобретателите на самолета), увеличаването на свободното време и нарастването на разполагаемите доходи.

Защо да ида някъде, вместо да си остана вкъщи? Каква част от живота ми е повлияна от пътуването, от подготовката и спомена за него? Какво губя, ако не пътувам? Не мога ли просто да чета за онези места и да съм по-добър познавач дистанционно, отколкото някои стъпвали там, влизали, оглеждали и излизали? Мога. От художествените и научно-популярни книги съм научила повече, отколкото за осемте дни в Египет. Документалните филми показват нещата общо взето такива, каквито са. Преместването на тълпи хора от един континент на друг оставя драматичен въглероден отпечатък върху околната среда.

Обаче… животът ми е кратък, а земята е незначително място във вселенски мащаб. Хилядите километри през морета и океани са миниатюрна чертичка от А до Б на фона на огромните космически разстояния. Прекалено сме бавни и малки, за да стигнем до други планети и звезди, да ги докоснем и изследваме. Обитаваме една самотна планета, затова трябва да се поддържаме и да си помагаме, а за тази цел не е лошо да се опознаем и да си припомним общата ни принадлежност. Може да не се ядосваме на чужденците, че не различават столиците на Балканския полуостров (Where you from? Bulgaria? Bucharest?), когато и ние не знаем столиците на африканските държави. Може да разширим съзнанието си, правейки една малка крачка по чужда земя (пустиня, тундра, савана). Може да свикнем с мисълта, че всичките ни яйца са в една кошница — на 150 милиона километра от Слънцето.

Стъпих на друг континент на мъничката планета за по-малко пари от цената на евтин диван. Дадох химикалки, вместо пари на просещите хлапета и си представях как пишат красивите заврънтулки. (В една страна с почти 50% неграмотно население на юг.) Пипнах стена на гробница на фараон. Научих, че Египет има нобелов лауреат по литература и мисля да го прочета. Пресякох Нил с корабче по пътя на слъчевата ладия на Амон. Донесох кутийка с пясък и сребърна плочка с картуш с моето име, изписано с пиктограми. Дишах друг въздух, който е същия въздух и пих вода от пустинята. Мислех за хората, които не бяха с мен, и те бяха с мен.

Истински места, с истински хора. Пристрастяващо е.

Автор: Светла Биюкова

Снимки: авторът


Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

PDF24 Creator    Изпрати пътеписа като PDF   


No responses yet

Comments are closed.

Switch to mobile version