апр. 07 2009

Германия: Дортмунд

Много обичам да пускам пътеписи от Германия — причината е повече от тривиална: така и не мога да се организирам и самият аз да напиша впечатленията си от тази наистина хубава и пълна със свестни хора страна. По този повод винаги се радвам когато някой разкаже за Германия и германците. Днес това ще бъде Кристина. Още повече ме радва, че става дума за града, в който прекарах едни от най-полезните за мен лично месеци. Но за този град ще разкаже Кристина сега. Приятно четене:

А, да — и не забравяйте да учите немски!

Приятно четене отново:

Германия

Заминаване и първи дни в Швабско

Ставаме в 4:00. Ужасно ни се спи, защото легнахме в 2:00. Това прави около 2 часа сън (при мен доста по-малко, защото заспивам трудно). Къпем се, аз слагам малко грим, защото приличам на плашило, обличаме се и викаме такси. Малко е странно, че оставяме къщата празна за толкова дълго. Странно е, че няма и кой да ни изпрати- Нади е при моя колежка. Таксито идва с голямо закъснение и вече съм ужасно притеснена дали ще успеем. Оказва се, че на 2 пъти го спирали полицаи за рутинна проверка. На София ленд го спират трети път. Този път за превишена скорост. Разправя се кратко, след което бавно, с 50 ни дозакарва живи и здрави. Последни 10 минути за чек-ин. Пререждаме цялата опашка от хора, като се извиняваме учтиво, че изпускаме самолета. По-късно разбираме, че друг полет в толкова часа НЯМА и сме прередили хората от нашия си самолет. Малко грозно, но какво да се прави.

В автобусчето, което ни закарва до самолета, става доста смешно. Понеже ще летиум с Уизеър (а там не сервират безплатна храна) всички набиват някакви сандвичи. Аз не се усещам и правя някакъв доста грозен коментар за тъпкането на храна на обществено място, с който спечелвам омразата и на останалите хора, които все още не са ме намразили, че съм ги предредила. В края на автобуса се разиграва някаква драма. Някакви момчета закъсняват и като се качват в автобуса, други някакви им подхвърлят „Ае бе, само вас ли ще чакаме, да не е на баща ти тоя самолет, та всички вас да чакаме“. Закъсняващите отвръщат в същия дух и някъде тогава автобусчето утихва, предотвратявайки, може би, бой.

Самолетът е малък- аербъс 330. Освен че е малък, мирише на бабичка и е страшно тесен. С М. оставяме народа да се блъска и се качваме последни. Сядаме до алеята, от двете страни на редиците, над крилото. Не знам- заради времето или заради размера на самолета, но има ужасна турболенция. Предвид, че не успях да закуся нищо, нито да пия кафе, се чувствам ужасно- зле ми е, спи ми се, уморено ми е. Турболенцията, обаче, не ме оставя да спя- всяко затваряне на очите за по-дълго ме кара да се чувствам като след много, много тежка нощ в дискотеката- гади ми се и ми се вие сват. Малко по-късно си всимам сандвич и кафе. Това частично оправя положението, макар че по-късно ще съжалявам. Пред мен седят 2 момчета и едно момиче. Може би летят за пръв път, защото са много уплашени и непрекъснато се чудят къде е тоалетната. Накрая се присрамяват и питат стюардесата, която е една патка с кофти прикрито акне- сопва им се и им казва, че докато не загасне знака за коланите- не могат да стават от местата си. Те така се шащисват, че така и не отиват до тоалетната до края на полета.

Кацаме в 8 часа. Времето навън е мокро, но приятно- температурата навън е 6*С. Мисля си „О, до обед ще е поне 15“. Да ама не. Това не е България да има такива амплитуди. Оказва се, че колкото е сутринта, най-много 2—3 градуса да се качи за през деня. Никакъв шанс да ходя по-тънко облечена.

Летището на Дортмунд

е малко и спретнато- няма 100 етажа, няма 100 изхода. Има само намусени германци, които искат да изглеждат щастливи, че живеят в подредената си страна. Информационното табло на Дортмунд остава една загадка за мен. Има една зелена лампа „You are here“ и 100 червени мигащи лампи плюс разни кодове и тъпотии. Отправям се към информационно гише, където една руса мацка ми говори с такова произношение на толкова лош английски, че наистина нищо не разбирам, освен, че ми остава една минута до нещо си- какво е то- остава загадка за мен. Така и не разбирам как да се придвижа, затова просто отивам на спирката и се сещам, че имам дирекшъни от някакъв немски сайт. Там виждам един усмихнат немец, които на развален английски ми обяснява, че трябва да си взема карта от него и мога да пътувам на воля. Взимаме си билети и се качваме на превозното средство. Искам да кажа нещо хубаво на шофьора, защото е страшно мил, но всичко, което успявам да кажа е „You’re a very nice person“. Намига ми съзаклятнически — разбира за какво говоря- благодарна съм му за помощта… Казва ни къде да слезем. След слизането започва да ни прави странни знаци, които така и не разбирам.

След 5 минути чакане на пешеходната пътека на светофара разбирам какво е искал да ми каже шофьора- ако искаш да ти светне зелено трябва да натиснеш един бутон. Cool!

Оказва се, че нямаме никакви дребни, а трябва да развалим парите. В този момент се сещам, че не знам как да поискам да ми развалят парите и затова изпращам М. да се излага. Отива в някакъв магазин за цигари, където се оказва, че продавачът е руснак и се разбират безпроблемно. Късмет, както се казва. Идва и автобусът, с които трябва да прекачим. Казвам „Zwei tickets, bitte“ (ами какво да се прави, не знам как е билет на немски), а онзи ме пита „До къде?“, след третия опит да обясня на къде отивам, просто му показвам листа с дирешъните и той казва „А-хааа @#!!#$%^%%%@#,“ и ми подава билетите. Оказват се същите като предходните. Разбираме че ще трябва да слизаме чак след 37 минути, затова доволно се отпускаме и започваме да гледаме навън. Първоначално си мисля „Леле, колко сме далече от центъра, но после, като осъзнавам размерите на Дортмунд и околните селца и градчета, осъзнавам, че ние сме почти в самия център. На 4 км, което е НИЩО за техните мащаби, а за моето ходене- 30 минути пеш. Успешно „акостираме“ в хотела, но понеже е твърде рано, просто зарязваме нешата и излизаме на разходка за кафе и истинска закуска. Ядем най-вкусните сандвичи на света. Нямам идея какво ям, но е ужасно вкусно и има много зеле.

По-късно разбираме, че хотелът ни се ползва от немците главно, за да си водят проститутки. На дивана си намирам някакъв pussy spray- kitten, който изглежда толкова отвратително, че до края на престоя ми ме е гнус да стъпвам по земята боса. Гнусна работа, какво да ви кажа.

С М. решаваме да се разходим из центъра на града. Някъде в този момент осъзнаваме, че

Дортмунд е нещо като немския Пазарджик

— тъп, забит град, който не е супер малък, но е адски скучен. За сметка на това е ужасяващо чист (наистина- най-чистото място на света)- навсякъде има саксии с цветя, огромни витрини с цветя и във всяко заведение има цветя навсякъде, а на всяка маса- поне букет лалета.

От самолетния сандвич получавам жестоко стомашно неразположение, което ме кара да посветя около 30 минути на търсене на тоалетна. Междувременно купуваме и някакъв чадър за 10е, който се оказва супер качествен и готин и е една от най-добрите ми покупки. Другата е страхотния сив шал.

В края на деня с М. се озоваваме в някаква яка кръчма, в която пием Brinkhoff’s beer- мека, лека с приятна газировка. По-късно се прибираме пеш- час и половина стабилно ходене под дъжда. Чувствам се прекрасно освежена- въпреки дъжда и всичко останало.

Германия

ден втори

Събуждаме се рано-рано и усещаме, че днес е голям ден и ни чака много обикаляне. Неочаквано закуската в хотела се оказва хубава- има много плодове и зеленчуци. Яденето на плодове и зеленчуци е жизнено важно когато си в чужбина- иначе човек рискува да си докара страхотно стомашно неразположение. Хапваме набързо, пием по чай и тръгваме.

Спускаме се до центъра пеш. Според гугъл мапс разстоянието между хотела и центъра е само на 5 километра, но на мен ми се струва значително повече. Може би защото се спираме да снимаме и разглеждаме.

Предната вечер сме осъзнали, че тъпата руса лелка от Дойчебан е сгрешила датата и вместо билет за седми ни е дала билет за девети. Идва ми да й оскубя пършивата косица. Оказва се, че не можем да заменим билета, което ме кара сериозно да се замисля над следващата стъпка. Цената на следващите билети ще е около 300 евро (Става въпрос за билети Дортмунд- Франкфурт и Франкфурт- Кьолн), което е АДСКИ много. Просто изобщо не сме предвидили толкова много пари за влакове. Обикаляме информационните центрове, но всички ни казват, че Дойчебан са монополисти и няма друг начин да стигнем до Франкфурт. Връщаме се и купуваме билетите- просто нямаме избор. Опитвам се да потисна спомена за сгрешените билети и кавам на М. „Е, сега вече може да разгледаме града и забележителностите.“ „Да ти пикам на забележителностите“ е неговия лаконичен отговор.

Дортмунд няма много забележителности

— има три църкви, няколко по-любопитни модерни сгради, един музей на модерното изкуство и един музей ами на всичко останало. Църквите са доста интересни. Любима ми става St. Petri-Kirche, която има много красив и интересен олтар. За пръв път виждам подобно нещо, но няма как да го опиша- на който му е интересно- да си го потърси. Ще кажа само, че е триделен, но вместо един чифт „крила“ има два чифта. Май няма друг подобен или поне аз не знам за такъв.

Въпреки дъждовното време решаваме да прекараме деня в разходка и посещение на музеите. Единия от музеите е доста объркан- така и не разбирам на какво е- вътре има от „любимите ми“ инсталации, поставени редом с древно римско стъкло, ренесансови и барокови картини наред със столът-мравка на Арне Якобсен. Объркана работа. Иначе е приятно, де. Музеят има красива сграда, която, за съжаление, е озвучена от три класа най-много второкласници, които крещят викат и искат да опипат всички експонати.

Музеят на модерното изкуство на Дортмунд

е много приятен. Вътре е пълно с инсталации, които винаги са ме забавлявали особено много. Имам чувството, че 90% от некадърните художници правят модерно изкуство. Във фоайето ни посреща мантинела от кръгово движение, която, обаче, е закачена на стената. Оригинално, а? Има и някаква друга инсталация, която подозрително много прилича на задния двор на супермаркета, който беше до нас в кв. Изток, когато получаваха стока- купчина пресовани кашони. Страхотно! Иначе има и добри попадения. Има някакъв куб от 6 огледала обърнати едно към друго. Обяснявам на М. Че за мен вътре е безкрайността. Сещате се, когато огледате 1 огледало в друго как се получава една безкрайна картина на едно огледало, което се оглежда в другото и после пак в първото и после във второто и т. н. Абе който не може да си го представи да сложи едно огледало срещу друго и ще види за какво говоря. Има и няколко страхотни картини. Наистина страхотни, за съжаление аз съм лаик що се отнася до немското модерно изкуство и имената не ми говорят нищо. Просто постояваме и гледаме картините.

След този музей с М. решаваме, че е време за бира и се мушваме в някаква немска кръчма накрай града.

Искам да си поръчам Weissbeer, която обаче в Германия се казвала Weizenbeer и ми отнема часове докато се разберем.

Междувременно пием Bitburger. Получава се доста весело, защото никой от персонала не говори английски. Тогава една от барманките изкрещява на немски „Марчелооо, нали уж говореше английски, ела да преведеш!“. Марчело е готвач и пристига с някакъв гигантски сандвич, който разделя между двете барманки и отново на немски обяснява „Аз писах че говоря английски само колкото да ме наемеш“. След това се обръща към нас и казва на английски: „Аз — италианец, вие какво?“ Обясняваме му че сме българи, а той пита дали не знаем югославски. През това време една от барманките е домъкнала някакъв дядо, който уж твърди, че говори английски, но пак не се разбираме. Накрая просто рисувам чашата, ч която се сервира бирата и тогава барманката се сещаи казва „Аааааа Weizenbeer.“ И в този момент изкрещявам „Ja, ja, Weizenbeer!„- чувствам се като същински немскоговорящ.

Марчело ни убеждава как трябва да научим италиански „Много българи говорят италиански“, а аз му казвам „Говоря Английски, Полски, добре разбирам руски…“ и в този момент барманките скачат и казват „Абе ние сме от Полша бе!“ и ни черпят по бира. Започвам да ги разпитвам за Полша- откъде са и т. н. Оказва се, че са от Гданск. Веднага се сещам че имам леля от там, на която като много малка съм ходила нагости. Барманката ни дава да опитаме всички немски бири, които предлага в заведението. Нищо по-хубаво от полска реч и немска бира, както се казва. Оказва се, че и Марчело знае полски и пада голям смях. Обяснявам, че ни чака дълъг път към дома, тъй като сме на противоположния край, а смятаме да се прибираме пеш. Никак не искат да се разделят с нас, но няма как.
Полската кръчма веднага променя мнението ми за Дортмунд– вече не ми се струва чак толкова криво място и даже леко започва да ми харесва.

Очакваме продължение, ако много помолим авторката!

Автор: Кристина Пейчева

   Изпрати пътеписа като PDF   


6 коментара

6 коментара to “Германия: Дортмунд”

  1. Всичко ми е неприятно в тази пуста Германия- и климатът, и хората, и храната… За цените да не говорим! Затова за себе си реших- никога повече няма да стъпя във „втората си родина“, където прекарах цели 7 (нещастни) години от живота си.

  2. Biliana каза:

    Апостол, като жител на Италия ще отбележа наблюденията си, че доста италианци ходят да пазаруват в Германия и в Швейцария, именно заради по-приемливите цени. 🙂

    Колкото до щастни или нещастни години, имам доста приятели, живеещи все още в Германия, които се чувстват изключително добре. Или поне така твърдят.

  3. Стойчо каза:

    И аз харесвам Германия, и германците – също. Едни от най-свестните хора и колеги, които съм имал и познавал.

  4. Иво Зовикян каза:

    Мараба!

    Леко с лошите думи за ВИЗ за малките им самолети и другите негативи взети от темата и грозните родни стюардеси.

    1. Нямат аербъс 330 а 320 и хич не е малък.
    2. Полета е кратък демек shorh hault flight до 3 часа и ще чакаш дълго за нещо по голямо по европейско, еле от София или някой чартър.
    3. Като гледам сте от първите в автобуса, а е нормално да има и 2ри, дори и 3ти за такива които са закъсняли, като се викат три пъти и тогава хлопват кепенците. За къде бързате, като не прекачвате някъде? Щом са минали на ЧК-то всичко е нормално.
    4. Трябваше да летиш на 4-5 пъти по-висока цена и да те обслужва някоя представителка от високоалпийски пояс, сещаш се каква.

  5. Бранимир каза:

    Напълно съгласен със Стойчо. А продължение няма ли да има?

  6. Стойчо каза:

    @Бранимире, за съжаление авторката (Кристина) все още не е пращала продължение

Leave a Reply