Продължаваме заедно с Маргарита и Георги в пътуването им през Азия – започнахме с прекосяване на Турция, минахме през Иран, навлязохме в Пакистан, провинция Бeлуджистан , минахме през град Мултан, провинция Пенджаб, спряхме в Исламабад, достигнахме Аботабад, а за последно тръгнахм по „магистралата“ Каракорум, за да стигнем митичната Долина на хунзите. Помните ли класическия виц „Кажете пътечка в Хималаите и ви пиша шестица“? 🙂 Е, точно тeзи пътечки ще посетим днес, но в Каракорум и Долината на хунзите (Пакистан) (а това, че Каракорум и Хималаите изглеждат едно, гледани от България е тема на съвсем друг разговор 😉 Приятно четене:

Долината на хунзите

Пакистан

част осма от

През Азия на автостоп

11.05 Ето го и новият ден, изпълнен с приключения. Ставаме в 6 сутринта и поемаме на разходка из околностите. В селото има стари къщи (едната, от които е била лятната резиденция на Мира на Хунза – титла на местните владетели) и музей, както и стар форт на около 200 години. Изкачваме се над селото и гледките са невероятни.

Запланували сме да стигнем до

езерото Борит (на местния език солено езеро),

което е на около 3 – 4 часа от селото. Гледките са изумителни. Това наистина е една от най-суровите и непристъпни планини на земята, наоколо няма върхове под 4000 м.

В далечината се виждат зъберите на огромен скален масив, изглежда точно като омагьосана планина, в която живеят само джуджета, гноми и други приказни същества. Долу пък се вижда река Хунза, черна и огромна с гигантски сиви наноси по брега. Пътеката минава през

глетчера Гулкин

Това е първият ни сблъсък с глетчер тук и е изумително. Целият се движи, пука, съска. Под него тече вода и често се отцепват цели големи парчета лед. Глетчерът е черен, тъй като целият е покрит с камъни и пръст, които влачи отгоре и заради това преминаването по него е по-лесно, но все пак е доста опасно.

След около час успяваме да го минем и то защото с нас е немецът Стефан и гидът, който води. Спираме за чай в следващото

село Гулкин

в къщата на една жена – отвътре всичко е в килимчета и с малка печица по средата, адски уютно изглежда.

След като стигаме до езерото, идват да ни вземат с джип хората от хотела. Всъщност цялата програма за деня е организирана от Стефан, който си е взел тур и на нас просто ни предложиха да се присъединим. Оттам отиваме да видим висящия мост в

село Хосейни

Мостът преминава над река Хунза и отива в някакво селце на другия бряг, като между всяка дъсчица има доста голямо разстояние, вътърът духа, мостът се люлее и общо взето като го преминаваш ти се разтреперват краката. Една местна жена мина в обратната посока без да се държи никъде и с бодра крачка и направо ни смая.

Вечерта се прибираме смазани от умора и емоции (особено ледникът и мостът бяха доста екстремни) и Захир, собственикът на хотела, ни приготвя местна традиционна вечеря, която човек може да опита само на това място. Състои се от палачинки, странен сироп от черници, олио от кайсии с много силен аромат, мед и някаква манджа с варено сирене и чапати, както и компот от кайсии.

Тук сме на 2500 м. н.в.

Надморска височина и могат да се отглеждат само определени култури – картофи, кайсии и др. (за картофите ясно, но това за кайсиите ме изумява – бел.Ст.) Всичко е в скали и камъни и след образуването на езеро Атабад след голямото свлачище, пътят е блокиран и снабдяването със стоки е изключително трудно. Хората разчитат само на местната продукция и кухнята е с уникални съставки като олиото от кайсии, козе сирене, масло и др.

Тук и интернета е голям проблем, както и тока.

От 20 дни вече няма ток в селото и всички са с бензинови генератори, но въпреки отдалечеността и липсата на удобства хората от селото са супер образовани и напредничави. Тук имат 100 % образованост на населението и усещането като говориш с който и да е, е все едно говориш с интелигентни, градски хора. Направо е изумително. 12.05 Днес сме решили да направим един малък трек до горната част на

ледника Пасу (Passu)

Първо трябва да направим доста обстойно проучване, тъй като тръгваме без водач, а

планините тук нямат нищо общо с която и да е планина в Европа

Хората умират като мухи на всяка крачка и човек трябва да дебне за потенциални опасности от всеки завой.

Ние сме много зле екипирани,

без планински обувки и единствената дебела дреха ни е шала, който Атила и Софи ни подариха и постоянно си го менкаме в ледените нощи. Пътеката минава през огромния глетчер Пасу и се изкачва на 4100 м.н.в. до пасбищата на Патундас. Повечето хора ни

съветват въобще да не се опитваме да минаваме глетчера без водач

Накрая решаваме просто да спим на овчарските колиби преди преминаването на глетчера на 3500 м. Дотам са някъде към 4 часа преход покрай ръба на ледника.

Сутринта първо намираме някакво място с интернет клуб, за да известим близките къде сме, че вече осми ден сме без интернет връзка, после отиваме да обядваме и да си купим чапати от хлебарницата и чак към 3 следобед потегляме. Вървим по пътя до село Хосейни, като по едно време ни взе тракторче на стоп. От Хосейни има черен път до езерото Борит и после черният път стига до ръба на глетчера, откъдето започва козя пътека.

Някъде след езерото, точно преди къщичките на

село Горен Борит

ни настигат с джип нашите любими познайници – полицаите. Осведомили са се от хотела, че тръгваме без водач и се побъркали. Една от причините е, че постоянно стават злополуки на ледниците и дори миналата година някакви туристи умрели.

По пътеката срещаме пакистанска група, която слиза отгоре и ни казват, че нямаме никакъв шанс да минем ледника без екипировка и водач. Обещаваме на полицаите, че няма и да се опитваме и те ни изпращат до половината път и после се връщат.

Изкачваме се нависоко и на свечеряване успяваме да стигнем

Пасу Гар (Passu Ghar),

където са пастирските колиби. С височината се появяват и иглолистни храстчета тип хвойна и на една площадка, заобградена с ниски дървенца, опъваме палатката и си палим огън. Температурата е под 10 градуса и направо замръзваме. За утре планираме да видим как стоят нещата с глетчера и евентуално да останем за още една нощ тук. 13.05 Цяла нощ валя дъжд и сутринта се събуждаме от тропот на конски копита. Доста мощен и току до главите ни. Скачаме и излизаме извън палатката. Оказва се, че

огромни камъни падат от върха на планината,

понеже дъждът е размекнал калта. Оглеждаме се и на 50 м. виждаме малко заслонче и вратата е отключена. Местим се вътре и сме спасени от падащите камъни.

Цял ден падат огромни кютуци от всички склонове и преминаването по пътеките е доста опасно. Времето е все така мъгливо и много студено. Следобеда се изкачваме до последните кошари на 30 мин. нагоре и до точката, от която се преминава

ледникът Пасу

Изглежда абсолютно невъзможно да се мине без гид, котки и пикели. Огромен е, постоянно се разцепва и някои пукнатини са сигурно 10 метра дълбоки. Част от него образува ледени кулички на вълни и е все едно си в лабиринт.

Застанахме на едно възвишение и се чудим и маем откъде ли минава пътеката, но така и не успяваме да разберем. Връщаме се обратно в лагера и тази нощ е сковаващо ледена, дървата са мокри и няма как да накладем огън. Опитахме се да запалим една допотопна печка и опушихме цялата къщичка. 14.05 Повечето облаци са се разкъсали и сутринта се качваме отново до пасибището, за да видим отблизо

връх Пасу (Passu Peak),

който е висок към 7300 м. Още от сутринта не се чувствам добре, но след един чай на обед нещата съвсем стават зле.

Получаваме някакво доста тежко стомашно-чревно разстройство. Сигурно е от водата в потоците, която се наложи да пием след като свършихме нашата. Водата е чиста, но в нея има песъчинки. Привечер с големи усилия стигаме до

езерото Борит

На брега на езерото има едно самотно хотелче и един адски симпатичен дядко. Опъваме палатката до езерото и дядото ни предлага супа от кайсии (с фиде) – местен специалитет. Тук сме с 1000 м. по ниско и е доста топло вечерта.

15.05

Оставаме още един ден на езерото,

за да се възстановим от коремните проблеми. От време на време се качва по някой и друг турист с джипка да види езерото. Въобще цари пълна идилия и спокойствие.

16.05 Планината, покрита със сняг, се отразява в огледалната повърхност на езерото. Две патенца го пресичат и се къпят, разпервайки крила от време на време. Абсолютната тишина и спокойствие се нарушават само от песните на птичките, прожужаване на някоя муха и далечни подвиквания на селяните, които изкарват на паша миниатюрните си козички, овчички и кравички джуджета. Имаме чувството, че от досега със суровите части на планините нещо в нас се пречупи и сякаш дори погледите ни станаха различни. Какво ли ще ни донесе днешният ден? Слязохме пеша до пътя и ни качиха на стоп до

Гулмит,

където бяхме оставили част от багажа в хотела (Gulmit Continental Hotel). На разделяне собственикът не ни взе нито стотинка, въпреки че бяхме спали там две вечери и бяхме яли. Потегляме на стоп и едни хора ни закарват до

езерото Атабад

Оказва се, че за да го пресечем трябва да изчакаме лодката да се напълни с 15 човека и чак тогава потегляме. Цената е 100 рупии (1$), но чужденците трябва да плащат двойно. Лодкарят не иска да ни качи ако не платим по 200 рупии.

Също така след 12 часа на обед почти няма пътници, всички пътуват сутрин, и е доста трудно да се напълни лодката и накрая се примиряваме. От другата страна на езерото има една маршрутка до Каримабад и е само 50 рупии, така че се качваме. По пътя почти не минават частни коли и ще е доста трудно да хванем стоп до там. През времето, което чакахме да се напълни лодката, нито една частна кола не премина езерото. Маршрутката ни оставя на разклона за

Каримабад

Това е старо селище, в което има два форта на по 800 години, казват се Балтит и Алтит. Построени са за защита от нападенията на хората от съседната долина Нагар. Двете долини Хунза и Нагар постоянно воювали в миналото. В хотелчето на езерото Борит се бяхме запознали с един човек от Карачи, който си караше ваканцията в планините, беше си наел джип и гид, и ни покани да се срещнем, когато пристигнем в Каримабад, където е отседнал. Гидът – мистър Ифчи, ни направи впечатление на човек с огромен опит из тези места и искахме пак да се срещнем с тях и да научим повече за региона.

Звъннахме им и те ни посрещнаха и ни помогнаха да си намерим много приятно хотелче с гледка към долината, където човек може да си опъне палатката в дворчето, да ползва пералня и топла вода само срещу скромната сума от 100 рупии (1$). Казва се гостоприемница Каримабад (Karimabad Inn). Тук климатът е доста прохладен и не можем да се осланяме на потоците за къпане и пране, тъй като са ледени. Мотахме се из

форта Алтит

и старото поселище, преди отново да се срещнем с пакистанеца от Карачи и на залез да се качим с джипа на една точка на 3000 м. надморска височина, от която се разкрива гледка към цялата Долина на хунзите и околните върхове.

Виждат се поне пет седемхилядника

и гледката е главозамайваща. На върха на това възвишение е построен хотел Eagle’s Nest, където пихме чай с нашите нови приятели.

Мистър Ифчи е приготвил традиционна вечеря в дома си и всички сме поканени. Къщата му се намира в

историческото селище Ганиш (Ganish),

което се намира под Каримабад на самия път.

Ganish Вечерята е невероятна с местни ястия със сирене. Мистър Ифчи е бил на всички трекове из Гилгит и е участвал в много експедиции, така че научаваме много информация за добрите трекове в региона. По време на вечерята ни разказва невероятни истории за детството си и Пътя на коприната, и направо се пренасяме в старите времена.

Ето някои от историите, които чухме от него: До 1974 г. Долината Хунза била самостоятелно царство и владетелят Мирът на Хунза, живеел във форта Балтит.

По онова време, когато мистър Ифчи бил дете (50-те години на XX век), нямало никакви пътща – само Пътят на коприната се виел и спускал над пропасти и урви и бил невъзможно труден за минаване, бил като козя пътека на места. Често пристигали кервани от якове и коне и отсядали в керван-сарая на селото. Керваните идвали от далечен Китай – от Кашгар, имало уйгури, таджики и какви ли не хора. Керванът носел главно бои за платове и коприна. На връщане взимал злато, което Мирът плащал като данък за Китай. Мистър Ифчи като малък също отишъл веднъж с баща си и кервана до Горна Хунза, да събира данъка. Спомня се, че било ужасно студено и пътят бил адски тежък. Едно време нямало почти нищо в селото и закуската обикновено била супа от кайсии, обядът – чапати със сок от кайсии и понякога сготвяли някоя леща или картофи с олио от кайсиеви ядки.

Село Ганиш е най-старото селище в Долината на хунзите

и се състои от трийсетина къщи и няколко малки джамии, които всеки род си построявал сам, в центъра има древен басейн за къпане и 800 годишен чинар (на урду чинар си е чинар, други общи думи, които намерихме, са чорап, чеиз и килим)

Хората в долината са исмаилити, но единствено в село Ганиш и в съседната долина Нагар са друго разклонение на шиизма – Итна Ашари (Ithna Ashar).

Продължението:

Исламабад и Лахор (Пакистан – част 10 от През Азия на автостоп)

Автори: Маргарита Ценова и Георги Златев

Снимки: авторите

Други разкази свързани с Каракорум (Пакистан) – на картата:

Каракорум (Пакистан)