мар. 31 2009

Мароко през зимата (3): Легзира и Сауера

Published by at 9:10 under Жаклин,Мароко

Днес ще прочетем трета и последна част от пътуването на Жаклин до Мароко. Започнахме с Казабланка и Маракеш, а за последно я оставихме в Пустинята и океана. Сега ще продължим с Легзира и Сауера. Приятно четене:

Мароко през зимата — Легзира и Сауера

част трета

Неземната Легзира

Както споменах в предишната част, крайната цел на цялото пътуване на юг по крайбрежието на Атлантическия океан, беше местността Легзира. Мястото се състоеше от три скални арки, оформени от най-големия творец — природата, а между тях сгушени малки райски кътчета. На най-широкото място имаше 3—4 хотелчета, но понеже беше зима (26—28 градуса!), само 2 от тях работеха.

Първоначалната ни идея беше да наемем стая в едно от тях, но първо, че имаше голяма група тинейджъри на сърф училище, второ през деня нямаше ток, а вечер пускаха някакви генератори, та да виждаш къде стъпваш и къде и с кого си лягаш! Ние, разбира се, прекарвахме колкото се може повече време на плажа, обядвахме на терасата на едното хотелче, пиехме чай на терасата на другото, а през останалото време се любовахме на арките, мързеливо излегнати на плажа…. Ми, тежка работа, ама се справихме! Пламен изкара почти 1 „работен“ ден в катерене по скалите, така че да имаме снимки на този природен феномен от всички страни, а аз — сам юнак на плажа! Легзира не е за разказване, тя е за гледане, съзерцаване — пълна наслада за сетивата! Този път с по-малко текст и повече снимки, които дано да успеят да ви заредят с екзотичната красота на това далечно и гостоприемно място! Както се казва: „Enjoy!“

Пътят стръмно завива надолу и все още нямаш ясна представа какво да очакваш от мястото!

Две от хотелчетата на плажа с големи тераси и невероятна гледка към океана

На терасата! Това е един от стопаните на хотела, който май се явява и местния спасител!

Разходка по плажа

И изведнъж виждаш арките!!!

И минаваш под тях и не можеш да повярваш, че дори и за малко си част от това райско място!

Тази арка наподобяваше крак на праисторическо чудовище!

Едната арка отвисоко

Част от групата на сърфистите

В Мароко не обичат да ги снимаш — все се крият! Дали вярват, че фотоапарата „пленява“ душите им?!

Това беше папарашка снимка!

Тези, които не сърфираха, парапланерираха (летяха, който с каквото имаше)

И пак арките отвисоко

и отстрани

Флора и фауна върху арките

Самотно цветенце, никому ненужно, но цъфти!

Група кактуси наднича към брега

Сред вълните

Много им се радвахме (ние и толкова не можем)

Още един хубав ден е към края си…

Ако мина и под трите арки, дали ще ми се сбъдне желанието?!

Гледам и не вярвам на очите си…

Ще кацна, няма да кацна… Искам да съм птица…

И на залез — не по-малко красиво и романтично…

Сауера, моя любов

Една мисъл ме гложди тези дни, а именно че не завърших (освен много други неща) този своеобразен пътепис за Мароко. А измина точно една година откакто се завърнахме… Днес денят ми се струва достатъчно подходящ, за да нанеса един съкрушителен удар на зимните вируси, меланхоличното настроение и да залича пресните спомени от срещи с бг администрация и бюрокрация, като допиша африканската си сага. Докато го правя отново ще имам възможността да се потопя в безвремието, което настава, когато си в отпуска, когато ежедневните грижи не са ти в главата, а пред теб се е ширнал път и зад всеки завой те очакват приключения…. Ех, да му се не види, да можеше по-често….

Да, докъде ли бях стигнала?! След удълженият ни престой в Сиди Ифни яхнахме зеления кон, Реното, и поехме нагоре и на север, все покрай океана, към Сауера, градът който е любим и на много мароканци. За справка, много чужденци произнасят името му погрешно — Есаурия (или подобно), заради изписването му (Essaouira).

Ако попитате чичко Гугъл, ще ви засипе с полезна информация за тази бивша португалска колония, така че няма да се опитвам да го конкурирам!

Разстоянието от Сиди Ифни до Сауера

не е уморително, нито дълго, но ние пристигнахме доста късно вечерта, защото един мил човечец от Сиди (бивш гид), от чието магазинче си купихме интересни нещица, ни посъветва да спрем и да се разходим из т. н. Райска долина — хълмист пешеходен район, почти безлюден, само тук таме имаше малки неелекртифицирани ферми, където отглеждаха зарзават и плодове — екологично чисти! Въобще, Райската долина се оказа място, където времето не съществува — ти и природата и тишината….. Едно от забележителните неща, заради което и решихме да се отбием от главния път, беше разказът на онзи човек от Сиди, че в долината имало много красив водопад. Не устояхме на изкушението да го снимаме! Заради сушата, обаче, се оказа че водопад няма, но пък нямаше разочарование, защото долината наистина се оказа райско място!

Една от малкото къщи в долината

Бодливите обитатели на скалите

Дори и в това безлюдно място, сякаш от земята изникна гид, който ни разведе из цялата долина

В средата на нищото седеше един човек и си дялкаше дървени фигурки

Малко преди разклона за Райската долина,

докато се любувах на всичко, покрай което минаваме, под едно дърво видях да си почива една камила! Ей така си лежеше там съвсем сама и си джвакаше доволна! През целият ни престой в Мароко все се успокоявахме, че колкото по на юг отиваме, повече камили ще видим, но не знам къде ги бяха скрили, та май щяхме да си заминем без да сме пипнали и яхнали камила! Дори ми се струваше добра идея да бием още 500—600 км на юг, до родното място на Барка от Агадир, само защото баща ѝ има ферма за камили!

Та Пламен наби спирачки, за да не пропуснем и тази възможност и докато слизахме от колата, от един храст изскочи и стопанина на камилата. Много мил чичко, засмян един такъв и веднага ни помаха да се приближим, да я снимаме, а ако искаме и да я възседнем! Сигурно беше редно да го попитам какво ще ни струва, ама така бях оглупяла от тази неочаквана, но дългоочаквана среща, че забравих, а направо се метнах! Чичкото „каза“ ръкомахайки, че ще ме разходи из близките баирите със Саид (така се казваше май камилата). Та той върви и държи въженцето на не особено доволния Саид, на когото май развалихме следобедния рахат под дървото на сянка, а аз се подрусвам доволно на доволно високата камила. И като тръгнахме нагоре, ту у лево, ту у десно, превалихме баирчето, а Пламен с фотоапарат въобще спрях да го виждам…

Кретаме си ние, а чичкото се опитва да завърже разговор предимно по десетопръстната система, с някоя и друга дума на френски и английски. Сочи той себе си и ми казва: „Бербер“ (сиреч е от племето на берберите). Аз викам: „Браво, браво!“ и му кимам усърдно! Зад следващия завой, той сочи към съседния баир и вика: „Хауз“ и пак се бие в гърдите. Аз пак: „Браво!“ и си мисля, че пътят стана тесен, отдясно скали, отляво пропаст, а ние напред и все в посока към „хауза“ на „Бербер“, а колата и Пламен никакви се не видят да му се не види! Викам си, така е, нали си хитра като колхозна лисица, é сега те отвлякоха с камила и от утре и ти можеш да се тупаш доволно и да викаш „Бербер, бербер!“.

Взех да мисля за спасителен план, например, скачане от гърба на камилата и хукване обратно по пътеката към колата. Да де, ама тая камила висока — не е пони от Слънчев бряг.

Тъкмо взех леко да се изсулвам от седлото с идеята да омекотя скока и човека се обърна и ми сочи някакво място напред по пътя и вика: „Паркинг“. Поглеждам и — да, наистина, зад следващия завой се показа разширение, където камилата можеше да „обърне“! Такава радост ме обзе, благодарих на всички светии, че няма да ставам берберка и вече мило и от сърце клатех доволно с глава към чичкото.

Връщането беше по-екстремно и не по-малко приятно, заради нанадолнището и голямо клатушкане във всички посоки. Няколкото ми урока по езда бяха от полза да не си сецна кръста и да си натъртя задните части, та едно „благодарско“ на конна база „Славия“! После чичкото накара Саид да потича по асфалта, за да усетя тръпката и вятър да ми поразроши перчема… Красота!

Саид благоволи да се усмихне за снимката

Друго си е на камила

Щастливо завръщане

Така по тъмно се добрахме до Сауера,

където можехме да останем само за две нощувки. Нямахме резервиран хотел, но се надявахме да имаме късмет и да намерим бързо подходящо място.

Избрахме едно нито голямо, нито малко хотелче срещу залива, близо до центъра, и стая с балконче и гледка към океана.

Метнахме багажите и се втурнахме да търсим ресторант, че и нощта напредваше. По препоръка на единия рецепсионист, който ни тикна някаква карта в ръцете и след кратко ръкомахане за посоките, тръгнахме да търсим това чудесно място. След около 20 минути още го търсехме, завивахме, връщахме се, лутахме се, та накрая така се ядосах, че не влязохме в ресторанта до хотела, ами се водим по акъла на някой си… Та, хайде обратно и бързо в ресторанта до хотела. Музиката се чуваше още отвън, имаше свободна маса и за нула време се озовахме в страхотен, по-скоро клуб, отколкото ресторант! Имаше и хапване, а музиката беше предоставена от група на живо — смесица от марокански ритми, реге и каквото друго се сетите! Страхотия! Клиентите бяха всякакви: имаше една-две групички от почитатели на гръндж облеклото с расти прически, както и костюмари и засукани каки! Всички се забавляваха страхотно! Заради умората и пътя „удържахме“ до към 12 и нещо, но си „заплюхме“ клубчето и за следващата вечер.

На сутринта поехме към центъра, нарамили фотоапарати и нетърпеливи да разгледаме и обходим и пристанището, което си било забележително само по себе си, но там имахме за „задача“ да намерим един рибен ресторант (пак по препоръка на човека от Сиди), който заради високата посещаемост работи с резервации.

Освен пристанището и стария град, разгледахме и крепостта „Castelo Real de Mogador“,

построена от португалците. По крепостта, както и из стария град, щъкат много продавачи на сладки. Едни такива с бели престилки и големи табли, отрупани с лакомства. Явно съм им се сторила гладна ли що ли, та нито един не ме подмина, а аз от любезност и любопитство си купих, че и си хапнах, а което не можах да изям натъпках в чантата за по-гладни времена. Интересното беше, че единият от сладкопродавачите, един такъв — леко отнесен, който твърдеше, че майка му ги прави тези слади, ми сподели под сурдинка, че и други неща продава! Като си в Мароко не е трудно да се сетиш какви други неща, както се казва „и ние сме яли портокали“, а и нета изобилства от предупреждения да не си купуваш „други“ неща, защото може да е капан и да се озовеш в един друг „Хилтън“! Но който го е страх от мечки не ходи в гората, нали?!

Цял ден обикаляхме из уличките, любувахме се на многото занаятчийски магазинчета, освежавахме се с фреш и марокански чай, а вечерта се насладихме на невероятни рибни вкусотии в ресторанта „При Сам“ на пристанището, след което се потопихме в атмосферата на клуба до хотела.

В стария град на Сауера

Из малките улички покрай малките магазини с пъстра стока

Крепостта

Ето така се е пазил градът: с много топчета!

В днешно време като няма от кого да се пазят се припичат на слънце!

Нови къщи зад стари крепостни стени

Уличката под крепостта е като картинна галерия

Морското кафе

На площада

Без рибен пазар не може!

Бурлаки на Атлантике

почти венециански канали

Заливът, към който гледа и нашият хотел

„Във клубъ“

На другият ден за няколко часа пак се отдадохме на разходки из града, с който не ни се искаше да се разделим… Но броените дни минават бързо, дойде неизбежният край на мароканското приключение.

Пътят до Казабланка бе приятен, но примесен с малко тъга и много обещания за „happy returns“…

Край

Автор: Жаклин

Снимки: авторът


Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

PDF24    Изпрати пътеписа като PDF   


2 коментара

2 коментара to “Мароко през зимата (3): Легзира и Сауера”

  1. Valentin Mitrikov каза:

    Това беше един много красив океански град през далечната 1979 година,когато го посетихме на път от Агадир за Казабланка.Красиви крепостни стени с многото си стари крепостни оръдия.Довиждане наше красиво минало.Довиждане наша младост.Довиждане скъпи колеги мароканци.A biehtot !……

  2. amstela каза:

    Браво на вас! :о)
    Между другото, как успя да снимаш толкова много хора? Питали ли сте ги? На мен много ми се искаше, само че е доста неуважително, а и религията им „не им позволява“…
    А какви бяха цените? На нас ни се стори малко скъпичко (2009г.)…
    Като цяло ми беше малко неприятно около нас „да се роят“ разни търговци, които се сърдеха, ако не си купиш нещо!
    Иначе Мароко си е страхотия- спор няма!
    Ако планувате трип с камили, обадете се- попаднахме на един човек от Уарзазат, който се занимава с това и предлага сносни цени (ако е вярно това, което ни каза, де:)
    Поздрави за хубавия пътепис!

Leave a Reply


Switch to mobile version