юли 08 2015

По Каракорум към Долината на хунзите (Пакистан – част 7 от През Азия на автостоп)

Продължаваме заедно с Маргарита и Георги в пътуването им през Азия – започнахме с прекосяване на Турция, минахме през Иран, навлязохме в Пакистан, провинция Бeлуджистан , минахме през град Мултан, провинция Пенджаб, спряхме в Исламабад,а за последно достигнахме Аботабад. Днес ще тръгнем да търсим магистралата Каракорум, за да стигнем по нея Долината на хунзите. 

Ако на някого тази долина на хунзите му се струва позната, но не се сеща откъде – спомнете си, къде живеят преките наследници на Александър Македонски, съгласно съвременната официална версия в Скопие* 😉 Там сме! Приятно четене:

По Каракорум към Долината на хунзите

Пакистан

част седма от

През Азия на автостоп

Пътят към Наран, Пакистан

Керванът е блокиран от ледник на пътя към Наран

05.05

Потегляме на стоп към планините

Шофьорът на Шах и Фатма ни оставя в края на града и отново ни спират почти веднага. Мисля, че

слагам Пакистан в списъка за стопиране на първо място

Всички спират, почти всички шофьори говорят английски и най-много спират хубавите коли. В следващия град, който се казва

Мансера,

е разклона за долината Каган и градчето Наран, откъдето после мислим да се включим на север към магистралата Каракорум (Karakorum highway). Започваме да стопираме към Балакот, първото градче от долината Каган, но по пътя минават основно минибусчета и таксита – почти няма частни коли. Едно минибусче ни спира, ние му казваме, че сме на стоп и то си продължава. Ала не минаха и 10 мин. и бусчето се върна и ни взе без пари. Преваляме планината и се озоваваме в

Балакот

Това градче е било напълно разрушено от земетресение преди няколко години, но сега е пълно с живот отново. Хората постепенно стават по-сурови и си личи, че са планинци. В градчето е пълно с високо проходими джипове за пътищата към селата из планините.

Балакот, Пакистан

Балакот

Извървяваме го цялото и отново започваме стопа на пътя над градчето. Сега вече почти няма дори маршрутки и таксита, а частните коли минават по една на 20 мин. Бая си почакваме и накрая ни взима някакво гъзарче, което само се разхожда, но все пак ни придвижва още десетина километра. Следващите хора, които ни взимат, са до Киуай (Kiwai) откъдето има невероятен трек към връх Муса ка Мусала (4500 м.). Колкото по-навътре и нагоре

навлизаме в долината Каган,

токова по-красиво става, но транспорта на практика почти изчезва. Пътят се вие по склона, а долу в ниското е реката, навсякъде има борови гори и водопадчета. Чак на свечеряване стигаме в

Наран

Невероятно е красиво. Тук сме на 2500 м. надморска височина, отвсякъде сме заобиколени от снежни върхове високи по 4000 – 5000 м. и е доста прохладно. Преди да влезем в града минаваме покрай няколко разкопани глетчера, които още не са се стопли, но хората са ги разкопали, за да имат достъп до Наран. Някои са високи по два метра и образуват снежни стени покрай пътя. За първи път виждаме глетчер.

Гледка от Наран, Пакистан

Гледка от Наран

Пристигаме в градчето, което е изцяло от хотели. Оказва се, че пътят е отворил на 15 април, тоест преди две седмици и сега започва сезона. През зимата пътят е непроходим и хората се изнасят в Балакот или Мансера. Пикът на хора е през юни и юли, когато са се стопили всички снегове. Очаква ни неприятна изненада – хората ни казаха, че няма да можем да продължим по пътя на север, тъй като е все още блокиран от големи глетчери. Това ще рече, че трябва да се върнем обратно до Мансера и оттам да стопираме по същинската магистрала Каракорум. До Мансера са само 130 км., но ни отне цял ден да ги минем и сега ще загубим два дена, за да можем да се върнем на същото ниво, което сме в момента. Последният човек, който ни взе, е собственик на хотел и ни откарва направо в хотела си. Ние му обясняваме, че ще спим на палатка и той ни предлага да си я опънем на покрива. Гледката оттам е страхотна и решаваме да останем. Снабдяват ни с дюшеци, възглавници и лампа, вода и чай – въобще тази нощ ще спим царски.

На покрива на хотел „Манила“ – Наран, Пакистан

На покрива на хотел „Манила“

Вечерта отиваме да хапнем – градчето е много малко – състои се от една улица, същевременно тече усилен строеж на хотели навсякъде. Местните планинци изглеждат много мили, всички ходят загърнати с вълнени одеяла и

като цяло изглежда голяма дивотия

Контраст правят туристките от Исламабад, Лахор и Карачи, с токченца и развяни коси – на местните сигурно им падат очите. Хората от големите градове бягат тук през свободното си време от непоносимите жеги долу. Когато се прибираме в хотел „ Манила” : ) някакви хора ни настигат с ръкомахане и се оказва, че в заведението Цветин е обул единия сандал на друг човек и човека пристига с един крак обут в своя си сандал и един крак, обут с на Цветин сандала – голям смях падна. 06.05 Днес планираме трекинг до

езерото Саиф-ул Малук (Saif-ul Maluk)

Сутринта ставаме и директно се впускаме към трекинга. Първо вървим по асфалтов път 3 – 4 км. до едно селце откъдето започва същинският трек. По принцип до езерото има асфалтов път, но в момента слава Богу е блокиран от снеговете. Започваме изкачването по камениста пътека през селото.

езерото Саиф-ул Малук (Saif-ul Maluk), Пакистан

Последна спирка на джиповете – изходен пункт за трека

Къщите в селото са направени от наредени камънаци и покривът им е плосък отгоре с почва и трева – изцяло се сливат с пейзажа и отдалеч е трудно да се различат.

Традиционни къщи с покрив полянка, Пакистан

Традиционни къщи с покрив полянка

В селото продават гумени обувки или пък ги дават под наем, не сме сигурни, които да си обуят непредвидливите туристи, дошли по чехли, за да могат все пак да вървят през снега.

Туристическа екипировка, Пакистан

Туристическа екипировка

Докато се изкачваме нагоре вълни от псевдо планинари туристи започват да се появяват отдолу. Те си взимат джип до върха на селото и оттам ги качват на коне и право към езерото. Не мога да с представя какви ли стълпотворения стават тук когато няма сняг и джипът те кара право до езерото. Направо си е късмет, че сме тук точно сега и ще можем да видим тази красота без хиляди пакистански туристи наоколо.

езерото Саиф-ул Малук (Saif-ul Maluk), Пакистан

Идвате ли?

Разстоянието от Наран до езерото не е повече от 12 – 13 км., но е все нанагорнище и след селото започва якият сняг. Аз съм с кецове, а Цветин по сандали на босо – нямаше как да мъкнем зимната екипировка с нас. Все пак успяваме да се докопаме до езерото понеже снегът не е много дълбок и по-точно не се затъва много, а навън е адска жега в същото време.

Езерото Саиф-ул Малук, Пакистан

Разходка по сандали

Езерото Саиф-ул Малук, Пакистан

Чайче по пътя

Езерото Саиф-ул Малук, Пакистан

Езерото Саиф-ул Малук

Ледът на езерото вече се топи, отвсякъде е обградено от огромни бели върхове и въобще не съжаляваме, че дойдохме до Наран, за да видим това нещо. На слизане се пързаляме надолу по якета и е много забавно.

Езерото Саиф-ул Малук, Пакистан

Пързалка по пътя на връщане

Само за броени часове са се стопили огромни количества сняг и по пътя са се появили нови реки и водопади, всичко е във вода и кал. Слънцето е много силно и якетата ни изсъхват от снега за 10 мин. Чак привечер успяваме да се приберем пребити и изгорели в нашата палатка на покрива на хотел „Манила“.

07.05

Започваме стопа

доста късно. Първо излизаме пеша от Наран и се установяваме близо до един ледник. Изведнъж се появява полицията, спират и започват да се мотаят около нас. Обясняваме им, че ще ходим в Мансера и си чакаме транспорт и за щастие първото, което минава, е един камион и те го спират вместо нас.

Камионът ни оставя (караше го едно 15 – 16 годишно дете!?!?!) в едно село 30 км. по надолу и тамън весели, че избягахме от полицаите, излизаме от селото и започваме стопа и пак се появяват униформени – може би са ги предупредили колегите или просто днес нямаме късмет?

Возенето в каросерията на камиона е велико. Можеш да гледаш във всички посоки към невероятните склонове и върхове, покрити със сняг, десетките дерета, по които се спускат виещи се потоци, много често преминаващи в пищни водопади, високите борове и зелените поляни. Всичко това придружено от шибането на вятъра в лицето и откачалското каране по завоите – всичко това ти създава чувство на еуфория и абсолютно щастие от единението със Земята.

Веднага започват да разпитват как така сме дошли до Наран без ескорт и насила ни качват в маршрутка до Мансера, като инструктират шофьора да ни остави в някакъв специален хотел, от който да ни резервират места за автобус до Гилгит.

Щом

стигаме до Балакот

казвам на шофьора, че ми е много зле и трябва да ям и си слизаме, въпреки неговите протести. После се скриваме в дворчето на един хотел да си починем малко и сме на седмото небе, че избягахме от схемите на полицаите.

Стигаме до Мансера

в 5 следобед и тръгваме да вървим към изхода на града. Минава се през някакви много мизерни квартали, хората изглеждат потресаващо и ни зяпат изумено. Добре, че един човек ни взе и ни спести 2 км. ходене. Изведнъж стопа пак потръгва и след първите едно две села навлизаме в някакви много красиви планини.

Каракорум, Пакистан

По пътя

Така наречената

магистрала Каракорум

всъщност е виещо се пътче, по което едвам се разминават две коли. Последните хора ни оставят на някакъв хотел на върха на едно хълмче, наоколо е гора и селца и е много тихо и спокойно.

Магистрала Каракорум, Пакистан

Магистралата Каракорум

Питаме хората от хотела дали можем да си опънем палатката на полянката отпред и те се съгласяват. Вече се стъмва и цялата долина се огласява от молитвите, чуващи се от джамията – Allah Akbar – Аллах наистина е велик!

Върхове из долината на Хунзите– Каракорум, Пакистан

Върхове из долината на Хунзите

08.05

Явно твърде много лукс и лесен живот ни се насъбра и за баланс денят беше изпълнен с трудности. Още като си тръгнахме от хотела ни поискаха 500 рупии (5$) за палатката и ние отказахме да им ги дадем. После стопът започна доста трудно, но след известно чакане един човек ни взе до Батаграм (на около 20 км.), черпи ни чай и курабийки в офиса си и едвам го убедихме, че продължаваме на стоп.

Направи ни впечатление, че

Батаграм

е доста по-диво от Мансера и всички жени по улицата са с черни бурки или черен плат на лицето, което е сигурен знак за подивяване.

Започваме да стопираме в края на града, но никой не ни спира. Минават сигурно близо два часа, накрая пристига полицията и някакви други, всички се тълпят около нас, въобще познатият кошмар.

Полицията започва да чака с нас минибусче и ни прецаква стопа. Минибусчетата пък са пълни догоре и накрая един полицай ни накарва да си вземем рикша до гарата. Там ни товарят на една маршрутка до Бешам. Хубавото е, че тези бусчета обикновено струват между лев до 3 – 4 лв. На човек според разстоянието.

Каракорум, Пакистан

Претъпкана маршрутка

„Магистралата“ е все така тясна и виеща се из планините.

Бешам

е малко диво градче и всички са пуснали огромни бради. Сприятелихме се с един човек от маршрутката, който е учил в Китай и той ни помогна да намерим следващото бусче до Дасу, което е на около 100 км.

Човек си няма и идея какво представляват 100 км. из тези ширини – ужасяващо друсане над шеметни пропасти, където бусчето-самоубиец си устройва рали с коли, които му се изпречат на пътя, и всичко това продължава 4-5 часа, докато не изпаднем в пълен ступор. За всеки шофьор на маршрутка тук е от жизненоважно значение да изпреварва колата или бусчето пред себе си, дори завоите да са без никаква видимост и под себе си да имаш 500 метрова пропаст.

От Бешам натам започваме да караме

по долината на река Инд,

склоновете са отвесни, почти няма растителност и приятните хълмове с борови гори, из които карахме досега, са заместени от скални, отвесни склонове, през които е просечен пътят. Надолу е пропаст и се вижда реката – черна и буйна.

Река Инд, Пакистан

Река Инд

Частни автомобили на практика няма, така че добре, че си взехме бусчето. Пътят до село Патан е ОК, но

от Патан до Дасу е същински ужас –

асфалтът е тотално разбит, а на места направо текат реки през пътя.

Магистралата Каракорум е китайски проект и китайци оправят пътя. Обикновено това е китайски бригадир с пакистански работници, но машините са китайски и групата си има въоръжена охрана.

Магистралата свързва Китай с Пакистан,

границата е на прохода Кунджераб (4700 м.).

Стигаме Дасу чак в 6 следобед – отново сме пътували 8 часа, за да минем 150 км.

Дасу

вече е същинска дивотия и не знам ако сама жена пътува из тези места как би се чувствала, даже ми се струва невъзможно. Извървяваме целия град и не виждаме нито една жена (!!!), но е пълно с мъже навсякъде.

Дасу, Пакистан

Дасу

Полицаите отново ни подхващат и ни закарват в

известния хотел „Пакистан“

Хотел с такова гръмко име се очаква да е що-годе нормален, но това е от топ 3 мизерни хотела, в които сме отсядали.

(Това ми напомня на хотел с още по шикозното име „Милано“ в Мароко, където стаята ни беше до тоалетната, която имаше стени само до нивото на гърдите, миришеше ужасно, тъй като беше запушена и връщаше фекалии, прозорецът гледаше към стената на вътрешното стълбище и одеялата и чаршафите лепнеха от мръсотия).

Та хотел „Пакистан“ е потресаващо гнусен,

чаршафите са целите в петна и по пода се въргалят фасове и какво ли не. Друг път тук май не е отсядал чужденец, всички се заемат да шетат и чистят никога невиждалите метла стаи, даже ни слагат и сапунче в банята!

Хотел „Пакистан“ – Дасу, Пакистан

Хотел „Пакистан“

Хотел „Пакистан“

През нощта полицаите се инсталират пред стаята ни да ни пазят и цяла нощ говорят на висок глас, така че не успяваме да се наспим много добре.

09.05

На сутринта се настаняваме на пътя пред хотел, уж чакаме автобус, но в същото време се

опитваме да стопираме

Обаче

полицаите отново се появяват

и спират първата маршрутка, която минава, и ни товарят в нея. Вътре смърди ужасно, но поне шофьорът кара добре. Оказва се обаче, че не стига до Чилас – точката, до която сме запланували да стигнем днес. Спира някъде по средата, след 3-4 часа возене (като отново минахме само 50 км.) и този път наистина сме в нищото – Шатиал базар. Мястото е древен базар, където хората от планините идват да пазаруват и мястото отново е като извадено от минала епоха.

Оказва се, че последните 50 – 60 км. няма транспорт, освен таксита и ние решаваме да си чакаме на пътя, докато евентуално не мине някоя кола да ни вземе, но планът ни пропада за пореден път след като полицията се намесва. След кратки разговори с тях накрая решават да ни транспортират с техните коли, като на всеки 5 – 10 км. сменяме джипа – т.е. старата система от Балучистан отново е в действие, но поне регистрациите, които правим, са само две.

Hunza Valley

На 30 км. от Чилас ни оставят в някаква станция, снимат ни и после няма как да продължим, но в крайна сметка ни уреждат някакъв частен джип със семейство, пътуващо на север и хората се съгласяват да ни закарат до

Чилас

Из Долината на хунзите, Пакистан

Из Долината на хунзите

В Чилас е същата ситуация като в Кета

набутват ни в хотел и не ни дават да се разхождаме свободно

по улиците. Молим собственикът да си разпънем палатката в двора му, но той твърдо отказва. Успяваме да спазарим стаята от 15 на 6 $ и то само защото собственикът е много добър човек и ни влезе в положението.

Отиваме до пазара с охраната

да купим храна и плодове, като през цялото време ни препират да се връщаме в хотела. По време на вечерята се появяват още и още полицаи и забелязваме, че в съседната стая са настанили четирима, които ще ни пазят през нощта.

Всичко това е заради инцидента в базовия лагер на Нанга Парбат, където през 2013 са застреляни 10 чужденци, къмпингуващи там. Оттогава туризмът из тези зони е намалял силно. На всеки 10 км. има контролен пункт и контролът е доста засилен след случката – това е първият случай на тероризъм срещу туристи в Пакистан.

10.05

Към 8 сутринта започва зверско чукане по вратата – почти ни я разбиват. Първо ни казват, че автобусът е дошъл, после пък, че смяната на полицаите е дошла и накрая, че са ни

намерили транспорт

Едвам успяваме да се оправим за половин час и то без закуска и ни качват в джипа на един германец, който пътува

към Гилгит и Долината на хунзите,

с него пътуват шофьор и още двама гида. Натъпкват в багажника един полицаи охрана и потегляме. Хората ни взеха абсолютно безплатно.

Долината на хунзите, Пакистан

Долината на хунзите

Пътят продължава да е потресаващо разбит до

моста Райкот (Raikot bridge)

Оттук е пътят към базовия лагер на Нанга Парбат (или както я наричат още – планината убиец). Не успяваме да видим върха, понеже беше скрит в облаци. След моста Райкот пътят наистина се превръща в магистрала и има много повече прави отсечки. Оттук нагоре вече не ни е необходима охрана и може да се пътува свободно.

Пейзажът е неописуем – сурова долина без почти никакви растения, много камъни и огромната река Инд със плажове от сребърни наноси (на някои от тях живеят хора в палатки). Сякаш сме отишли в най-отдалечените кътчета на Земята.

Достигаме до точката, в която се събират трите огромни масива на

Каракорум (Черната планина), Хиндукуш и Хималаите,

тук също се събират и река Инд и река Гилгит – едната е зелена, другата изцяло кафява.

Река Хунза, Пакистан

Река Хунза

Наобяд стигаме до

Гилгит – главният град на провинцията.

Отне ни само 3 дни да стигнем дотук, което си е супер. Разстоянието от Исламабад дотук е 500 км. и най-бързите автобуси го взимат за 20 – 24 часа, като през нощта не е позволено да се пътува. Градчето е доста голямо, има и летище. С дни не сме виждали цивилизация и ни се струва огромно.

Това е главният хъб на планинския регион и оттук човек може да тръгне в три различни посоки:

  • на север е Долината на хунзите (Hunza valley) и пътят, който води до прохода Кунджераб (Kunjerab) и границата с Китай,
  • на изток е Скарду (Skardu) и изходните пунктове за К2, Gashebrum и местността с най-много осемхилядници на земята,
  • на запад е долината Читрал (Chitral), където живеят калашите (kalash people) и е един от най-малко посещаваните региони в света.

Искаме да посетим всички места, но визата ни изтича и може би ще успеем да стигнем само до две от тях.

реките Гилгит и Инд, Пакистан

Мястото, където се срещат реките Гилгит и Инд

Нашият джип продължава до

Горна Хунза (Upper Hunza)

на север и ние решаваме да продължим с тях. Обядваме в Гилгит и потегляме, трябва да изминем 50 – 60 км. до селото, в което искат да отидат те – Гулмит.

Местата, през които преминаваме, са неописуеми. Нито снимките, нито думите могат да разкажат това, което видяхме днес. Няма и да се опитвам. Пожелавам на всеки някога в живота си да може да види тези места. Все още не мога да повярвам, че на Земята има такова място като Долината на хунзите. Минахме покрай

Ракапоши (около 7800 м.) –

това е изумителен снежен гигант, който ти спра дъха. Отвсякъде сме заобградени с исполински върхове, а планината е като лунен пейзаж.

връх Ракапоши, Пакистан

връх Ракапоши

връх Ракапоши, Пакистан

отново Ракапоши

По някое време стигаме до някаква кална река, която се стича от планините и пътят е блокиран от камъни и тонове мокра кал. Всички се впускат из калта да местят камъни и да пренасочват течащата вода. След час-два, през които се насъбират сума ти коли и камиони, първите по-здрави джипове успяват да преминат и скоро ситуацията е овладяна.

Долината на хунзите, Пакистан

Долината на хунзите, Пакистан

Вече може да се минава

Не след дълго стигаме до

езерото Атабад (Attabad lake),

образувало се след огромно свлачище през 2010 г., което затрупало коритото на река Хунза, погубило едно селце на склона на самото свлачище и пътят изчезнал под езерото. Сега, за да преминеш по-нагоре, трябва да вземеш лодка, която пътува към час до другия край на езерото. В момента китайците строят нов път в планината и до няколко месеца трябва да е готов.

Езерото Атабад в Долината на хунзите, Пакистан

Езерото Атабад

Езерото е безумно красиво. Натоварваме джипа на две дъски, поставени напречно на лодката, като цялата операция изглежда абсолютно самоубийствена и пресичаме езерото.

Товарене на джип в лодка – Долината на хуните, Пакистан

Товарене на джип в лодка

Новият път, който строят китайците – Долината на хуните, Пакистан

Новият път, който строят китайците

След още десетина километра се озоваваме в

Гулмит – едно от последните селища преди границата с Китай.

Нашите хора ни канят да преспим в техния хотел, като платим каквато си искаме цена за стаята.

 Долината на хуните, Пакистан

Прекосяване на езерото Атабад с германеца Стефан

Информация за региона:

Всъщност в момента изминаваме древния път на коприната от Кашгар (Китай), по който е можело да се пътува само и единствено с мулета, камили и коне. Само допреди 30 години, когато е построен асфалтовият път, не имало друг начин да се мине оттук. Старият път (на места тънка пътека в скалите) все още може да се види тук-таме.

В Долината на хунзите хората са измаилити – секта на исляма, отделила се от шиизма през 8 в. и са много умерени мюсюлмани. Не е задължително да се молят по пет пъти на ден и жените не спазват purdah – строго облекло, което покрива цялото тяло, и въздържане от какъвто и да е социален контакт с мъже.

Тук все едно си попаднал в друг, нов свят:

всички мъже са избръснати и носят дънки и ризки, няма ги хората с огромните бради и „пижамите“; жените едвам са си наметнали някоя кърпа отгоре и доста от тях не се забулват дори, за момиченцата пък въобще да не говорим – ходят си само по коси, за разлика от Кохистан (Kohistan) – зоната от Мансера до Чилас, където момиченца на по 3 – 4 годинки вече ги забулват.

Хората в селото изглеждат направо като европейци, има хора с очила и семействата имат по 1 – 2 деца и всички говорят на перфектен английски. Местният език е Ваки (Wakhi) и всъщност хората са сходни културно с таджикистанците.

От рая на радикалния ислям Кохистан, да скочим в Долината на хунзите беше абсолютен културен шок за нас.

Продължението:

Долината на хунзите (Пакистан – част 8 от През Азия на автостоп)

Автори: Маргарита Ценова и Георги Златев

Снимки: авторите

* Само за протокола – копирам част от македонската Википедия по темата (GNU лиценз): „64 збора, односно 80 отсто од приложените во дадената студија своето етимолошко (фонетско и семантичко) потекло го имаат во античкиот македонски јазик, од тоа повеќето од половината наполно идентични и неизменети денеска се во активна употреба на територијата на Македонија.“ – бел.Ст.

Други разкази свързани с Пакистан (Каракорум) – на картата:

Пакистан (Каракорум)


Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

PDF24    Изпрати пътеписа като PDF   


8 коментара

8 коментара to “По Каракорум към Долината на хунзите (Пакистан – част 7 от През Азия на автостоп)”

  1. […] Продължаваме заедно с Маргарита и Георги в пътуването им през Азия – започнахме с прекосяване на Турция, минахме през Иран, навлязохме в Пакистан, провинция Бeлуджистан , минахме през град Мултан, провинция Пенджаб, спряхме в Исламабад, достигнахме Аботабад, а за последно тръгнахм по „магистралата“ Каракорум, за да стигнем митичната Долина на хунзите. […]

  2. […] По Каракорум към Долината на хунзите (Пакистан – част 7… […]

  3. […] тръгнахме по „магистралата“ Каракорум, за да стигнем митичната Долина на хунзите, която подробно изследвахме миналия път. Днес […]

  4. […] тръгнахме по „магистралата“ Каракорум, за да стигнем митичната Долина на хунзите, която подробно изследвахме миналия път. После […]

  5. […] тръгнахме по „магистралата“ Каракорум, за да стигнем митичната Долина на хунзите, която подробно изследвахме. После направихме няколко […]

  6. […] тръгнахме по „магистралата“ Каракорум, за да стигнем митичната Долина на хунзите, която подробно изследвахме. После направихме няколко […]

  7. […] тръгнахме по „магистралата“ Каракорум, за да стигнем митичната Долина на хунзите, която подробно изследвахме. После направихме няколко […]

  8. […] тръгнахме по „магистралата“ Каракорум, за да стигнем митичната Долина на хунзите, която подробно […]

Leave a Reply


Switch to mobile version