юли 03 2015

От Берковица до Лакатник

 Тодор ще ни води из Западния дял на Стара планина – на един преход между Берковица и Лакатник. Приятно четене:

От Берковица до Лакатник

Преход из Стара планина

1 ден.
Ето ме на софийската централна автогара, облечен подходящо за преход в планината, а на гърба ми 15 килограмова раница. В раницата има почти всичко необходимо за оцеляване в планината за 4 дни, в условията на късна пролет.
Закупих билети за всички участници в прехода – точно 3-ма на брой, и се позиционирах на сектора от където щеше да потегли автобуса за Берковица.
Разполагах с 1 час до тръгване, и след лека закуска, обърнах внимание на ситуацията около мен. Гарата, дори да е авто, и дори да е много лъскава, модерна и нова, гарата си е гара! Обитателите на такива места са типични, и както се замисли човек, са същите като преди 20, 30 години. Имаше просяци, спящи по пейките скитници, пияни хора в 10 часа сутринта, също работници прибиращи се при семействата за почивните дни, студенти пътуващи за родните места, майки с деца, и т.н. Туристите се брояхме на пръсти, поради трагичната прогноза за времето за идните няколко дни.
И ето групата се събра, автобуса ни пристигна, настанихме се на най-задните седалки, блокирахме пътеката с раниците, и потеглихме!
През прозореца се виждаше, как градската среда бива изместена от селата близо до околовръстното. После и те поизчезнаха, и

навлязохме в Стара планина, през прохода Петрохан.

Тук би трябвало да се даде обяснение какво означава името Петрохан, но надеждна информация по въпроса не намерих, може би е ханът на Петър, или хан (като титла) Петър… а може и да е нещо съвсем друго.
Освен красивите планински пейзажи, нещо друго също ни направи силно впечатление… Като за начало заваля слаб дъжд, който в последствие се усили, и накрая си заваля съвсем истински и напоително!
Пристигнахме в

град Берковица,

дъжда беше поспрял, но докато събирахме информация от случайни минувачи за посоката ни на движение към хижа Ком, пак заваля и то доста стабилно. Настанихме се в едно симпатично кафене в центъра на града, и решехме там да изчакаме атмосферните условия да станат по-благосклонни към нас.

Центърът на град Берковица е приятно място

Скоро реновиран, поддържан балансиран от към заведения и забележителности. Бих казал същото и са самият град. А като добавим към спокойствието на малкия град чистият въздух и близостта на планината, Берковица сигурно е едно прекрасно място за живеене!
Както и да е, дъждът поспря, групата се мобилизира и потеглихме на горе. След 10 минути достигнахме крайните къщи и навлязохме в гората.

Стара планина

Пътят е асфалтов, наклона е приятен, природата и гледките са невероятни! А най-голямата красота е вече като се качиш на по-високо. Погледа ти може да стигне надалеч, наблюдаваш близки и далечни върхове, около тях гъсти букови и иглолистни гори, ливади с невероятно многообразие от цветя. Да се чуди човек защо твореца е създал толкова много и различни видове цветя – жълти, червени, розови, сини … всички различни по форма, кой от кой по-интересни. Тук изниква въпроса кой оценява тази красота? Не бих повярвал, че това е само човека. Всичко в природата е направено с цел, и щом цветята са красиви, то те биха извлекли полза от това, а човека не може да бъде полезен на цветята. Той може да ги откъсне, да ги стъпче, да ги окоси, все дейности вредни за растенията. Може би и пчелите усещат цветната красота, и биват привличани от уханието.
И така, леко по-леко стигнахме

хижа Ком – Нова

До старата Ком имаше още 2 километра, и при положение, че пак започна да вали, решението беше ясно! Хижата разполага с около 100 легла, голяма столова и салон с тенис на маса. Може да има и други екстри, но не обърнахме внимание. Базата е стара, усеща се липса на финансиране, но в никакъв случай не е занемарено! Хижарите изглежда се стараят да поддържат някакво ниво, до колкото могат. Друго нещо което ни направи впечатление, е че храната която се предлага е с добро качество, и много вкусна! Препоръчвам при възможност да опитате свинското със зеле! Хижата беше полупразна, освен нас и няколко роднини на хижарите имаше още само една група туристи. С част от тази група щяхме да се запознаем на следващия ден на едно друго място. И така… хапнахме, пийнахме, поразговорихме се, и после – лека нощ.

2 ден.
Сутринта беше мъглива, във всеки смисъл на думата! Разпитахме хижарите за маршрута на изпроводяк. Наляхме си вода, и задвижихме в

посока хижа Петрохан!

Пътят в началото продължи на горе, стигнахме нещо като било, повървяхме известно време там, редуваха се борови гори, поляни отново нашарени с горски цветя и аромати, а в по-високите места беше царството на клековете. Времето беше променливо, а промяната беше в положителна посока. След известно време изгря слънце и температурата се вдигна рязко с около 5-10 градуса, както може да се получи само на висока надморска височина. По някое време достигнахме точката от която започна спускането, там някъде намерихме масичка с пейки от която се откриваше уникална гледка във всички посоки! Хапнахме, потеглихме и гората отново ни обгради отвсякъде. Пътя на места беше подгизнал, и който не беше оборудван със стабилни обувки усети гъдела.

Unnamed Road, 2250 Гинци, България
По някое време се разбра, че приближаваме път, чуваше се далечен шум на превозни средства. Изглежда в миналото това място е било доста развито, забелязахме доста изоставени сгради. Бивши почивни домове и хижи, някои брутално избушени, други не чак толкова, а имаше и някои които най-вероятно бяха обитаеми съдейки по нацепените и подредени дърва за огрев отвън!
До пътя имаше няколко заведения, избрахме най-подходящото и седнахме на по бира. Бирата консумирана в състояние на умора и жажда е едно от най-прекрасните неща които може да ти се случат, и е абсолютно достъпно за всеки желаещ! Така че бирите станаха 2, може би и три след това. Оставаше малко път, така че можеше да се отпуснем малко повече!
Минахме от другата страна на шосето, и продължихме весело към хижа Петрохан. Планината отново ни предостави щедро природа и красота в големи количества. И като се замисли човек, ако има господ, той е творил тук природа, давал е на това кътче от земята красота, продължавал е да дава, накрая съвсем се е отплеснал, и като е трябвало да даде на хората разум, за да могат да ценят тази красота, да я пазят и да и се наслаждават, видял, че нищо не е останало за даване… И така обитателите на това прекрасно райско кътче останали доволно неразумни, и не осъзнали никога какво притежават. Лесно се отказвали от него, не го поддържали, не го ценели, и дори напускали мястото с какви ли не оправдания, на които дори и те не вярвали много-много!

И в този ред на мисли

ето ни в хижа Петрохан!

Уау, от вън всичко изглежда чисто ново. Покривът е подменен скоро, стените са прясно измазани и чисти, околността е горе-долу подредена и поддържана. Забелязват се две кучета, едното на синджир, а другото зад метални заграждения, което предполага, че са лоши и зли, а всъщност прави впечатление, че са добродушни, а и като габарити бих казал, че са доста маломерни! А в това време групата си събу обувките и боси се поразходихме на свежата трева наоколо, усещането си заслужава!
Появи се хижара Фидос, доста противоречива личност както осъзнахме по-късно. Човека беше открил, че има известна визуална прилика с Путин и поради това сходство се забелязваха няколко снимки на президента, поставени на видни места в столовата. И в програмата на Фидос се включваха въпроси към заблудените туристи, от сорта – на тези две снимки, кой е Путин, и кой Фидос, а сега де?

Храна не се предлага, бирата е в ограничени количества,

а ракията – ако има излишна от неговите запаси – може! На въпроса, какво има за ядене и пиене Фидос отговаряше – каквото си носите! Но стига за него, настанихме се, стаите също изглеждаха реновирани, а особено се впечатлихме от банята и наличието на топла вода! Взехме по един душ и излязохме на вън да похапнем. Там заварихме още двама ентусиасти като нас, като в последствие се уточни, че сме били заедно и предната вечер в хижа Ком.

Стара планина

Обединихме масите, наляхме по чаша жълта ракия, и след известно време настроението се повиши, и колектива се заздрави! Намерихме общи познати обсъдихме доста въпроси, и в един момент за изненада на всички, се оказа, че единият нашите нови приятели не вижда, и то не вижда почти нищо. Не е бил така винаги, заболяването му е прогресивно, дори човека има семейство и 2 деца за които успява някак си да се грижи. Но веднага възникна въпроса как така този човек се придвижва в планината? Терена е неравен, на места и доста коварен… В последствие се убедихме, че благодарение на неговия приятел това не само е възможно, но доста естествено. Е, все пак важното условие е да имаш водач, който и да ти е голям приятел, за да направи този жест към тебе. Двамата разбрахме, че са стари дружки, и по нищо не изглеждаше водача да се натоварва от тази си роля, а точно обратното! И така в шеги и закачки приключи и този ден, дислоцирахме се по леглата и заспахме. Някъде много близо до мен се чуваше юнашко хъркане, но благодарение на силната ракия, това не беше толкова натрапчиво! Лека нощ!

3 ден.
Ставането ми не беше от най-приятните, мъглата пак беше паднала по всички направления, което ме кара вече да се примиря, че в планината обикновенно е така. Взехме си довиждане с Фидос, който ни показа на изпроводяк 2 снимки на човек с магаре. Първата беше заснета на връх Ком, а на втората се забелязваше морето! Човека беше минал прехода Ком-Емине с магаре, или НА магаре, както се усъмни един член от нашата група! Но както и да е, беше оргинално! И в този ред на мисли:
– Как ли би се чувствал човек ако мине прехода със стадо охлюви?
– Би се чувствал безсмъртен!
Времето беше ветровито, а самият вятър беше хладен, имаше и облаци. Пътят минаваше през едно плато, така че усещането за студ се засилваше, поне при мен. Темпото ни беше добро, а и нямаше как да не е, стимулираше ни мисълта за гръмотевичната буря, и неприятното усещане от ефекта на светкавиците. Така че доста бързичко стигнахме гористият пояс, и тогава седнахме да хапнем и обсъдим ситуацията. Дъжд така и не заваля, а светкавици изобщо не се появиха.

Стара планина

Точно в този момент ни застигнаха другите двама туристи в

Западния дял на Стара планина.

Поздравихме се и след 10 минути нарамихме отново раниците и потеглихме вече на долу! От тук до края на маршрута следваше само спускане.
Надолу нямаше някакви изненади, освен една фрапираща! Пътят от един момент натам беше брутално разоран… дори това не е точната дума, беше издълбан, изровен и после пак заринат! Все още за мен е мистерия как е постигнат този ефект!

Едно обяснение би било, че е проведено международно военно учение, и по въпросният път са вилнели тежки военни машини тип танк, БТР, МТЛБ или някакви подобни и по-тежки! И на всичкото отгоре всичката тази гняз беше подгизнала от последните обилни дъждове, и на места се затъваше почти до колене!

Ще се учудите защо сме нагазили точно там, но така се получи, че алтернативните маршрути бяха още по-неудобни! Така че прежалихме обувките и панталоните, и се надявахме само на лечебният ефект на калта.

Стара планина

Лечебен ефект нямаше, а прехода за хора като мен, които от години не са се движили толкова дълго, натоварени с раница тежаща около 15 килограма, и не на последно място страдащи от хроничен апетит към храни и напитки, се оказа доста болезнен!
И като пристигнахме на

хижа Пробойница,

която се оказа изненадващо, че не работи, се оказа, че травмите по ходилата ми не са за подценяване.
Но… стига мрънкане… Нашите приятели от вчера ни бяха изпреварили, и по логиката първи дошли, първи отишли, потеглиха за гара Лакатник преди нас, и вече не ги видяхме, въпреки, че си въобразявахме, че се движим съвсем прилично!

Пътят на долу беше черен, но доста добре подържан. А след

селото със странно име Губислав,

се трансформира в асфалтов!

Стара планина

И така още час, и още час и още … ай стига бе… и още 2 часа! И тогава стигнахме заветната цел

град Лакатник,

където ни посрещна едно магазинче предлагащо студена бира, и открит бар салон, където масите и пейките бяха застопорени към пода! Но бирата убиваше всички лоши чувства!
Като наближи момента се отправихме към гарата, минахме над

буйната и пълноводна река Искър!

И после се

качихме на влака,

който изглеждаше доста прилично, да не казвам, че на по-приятен и удобен влак не съм се возил до момента, не само в България. Така че хора, пробвайте БДЖ-то, цените са меко казано народни, а комфорта е гарантиран!
Следва

Дефилето

с многото тунели и мостове, красивите пейзажи, гарите, пътниците… и дядо Йоцо! И … накрая София.

София – центъра на просветата,

а Централна гара – в ремонт от както се помня! Нека!
Това е приятели, пътеписа е ориентиран малко персонално, така че за читатели които не ме познават, малко ще е странен, за което моля за извинение! Но това е което мога да предложа в момента, на база опита. До скоро!

Автор: Тодор Александров

Снимки: авторът

Други разкази свързани със Стара планина – на картата:

Стара планина

PDF24    Изпрати пътеписа като PDF   


No responses yet

Leave a Reply