Пакистан – из Белуджистан (част 3 от През Азия на автостоп)
Продължаваме заедно с Маргарита и Георги в пътуването им през Азия – започнахме с прекосяване на Турция, минахме през Иран, а днес, мили мои, практически ще открием нова за нашия сайта страна – Пакистан. Досега е споменавана само от алпинисти в Каракорум, но самата страна – отдолу, при хората – откриваме днес. Днешният маршрут ще мине през областта Белуджистан, в непосредствена близост до афганистанската граница.
Приятно четене:
Пакистан
Из Белуджистан
част трета от
През Азия на автостоп
16.04
Към 8-9 ч. нашите приятели ни закарват до центъра и там набързо си хващаме споделено с други пътници такси до границата на доста завишени цени (към 3 $ на човек), разстоянието е само 60-70 км. По пътя виждаме група от 40-ина белуджи, подредени под слънцето край пътя, които май чакат да поздравят един конвой от бели джипове, който задминахме.
Бяха слезли от колите и с „белите пижами” и няколко типа с калашници изглеждаха доста впечатляващо.
Нашите спътници белуджи в колата пък
започват с дрогите,
явно много типични за този край. Вадят някакъв зелен прах (като че ли се казваше nasht, прави се от кората на някакво дърво), сипват го в листчета и си го слагат под езика. Шофьорът се усмихва и ни казва, че това било „допинг”. Вече започвам да свиквам с консумацията на всякакви дроги около нас и с наличието на калашници навсякъде.
Минаваме границата безпрепятствено,
като се срещаме за малко с един турски хипар. Хората тук са тотално различни, с дълги бради и шапчици, естествено с шалвар камиз, типичното облекло за тук. След като ни бият печата за влизане се започват хиляди регистрации при военните в различни странни установки. Закарват ни в някакво малко фортче в граничния
град Тафтан
Тече някакво безвремие и всичко става супер бавно и на никой не му пука за нищо. Започва
същинското пътуване в Белуджистан
Пътуваме с колите и джиповете на Levies 5 – специален ескорт през пустинята. На всеки пропускателен пункт спираме, за да сменим колата и ескорта и във фортовете чакаме доста продължително да дойде следващия джип или кола.
Навън е ужасна жега – може би около 40 градуса по Целзий, и тишина сякаш времето е спряло. Всеки път ни ескортират освен шофьора и още един или двама въоръжени гардове от Levies 4. Хората са много мили и постоянни ни дават хляб и вода.
Всичко е много спокойно и замряло
Пътят често е засипан от пясък, виждат се доста дюни насам-натам и тук-таме някоя самотна камила. Започваме да различаваме видовете изстинал жълто-оранжев пясък, черни камъни, сиви пустини, зелени храстчета и вечните планински зъбери. Ширината на пустинята е безкрайна и ти създава едно неописуемо усещане.
Жегичката е около 40 градуса по Целзий, но е доста по-добре отколкото през юли когато е 50-51, както ни казаха. В кирпичените постройки обаче е доста хладно, а водата от стомните е удивително студена.
Наоколо хърбави козички пасат пластмаса и камъни и от време на време виждаме по някоя рижава едногърба камила, която си се разхожда наоколо. Не мога да си представя какво би станало ако запрашиш в пустинята. Ще пукнеш най-вероятно след 2-3 дни, колкото и вода да имаш. Не знам и къде са се скрили бандитите и какъв ли живот водят.
На всеки чекпойнт трябва да спираме и да си пишем данните в тетрадка и това много забавя пътуването, понеже те са през 20-30 км. Джиповете на въоръжения ескорт пък се сменят през 70-80 км и това допълнително отнема по половин час всеки път.
В пустинята всички постройки са глинени
и повечето са някакви охранителни или военни фортове. Първите 300 км почти няма селца и всичко е пясък и камъни. Така към 6 – 7 вечерта стигаме до
градчето за спане – Далбандин,
а сме изминали само 300 км.
С пристигането в градчето се започват филмите
Закарват ни в някакъв хотел, където обявяват цена от 10$ на стая– сума, която въобще не желаем да плащаме. Заявяваме, че ще си опънем палатката в двора или да ни закарат някъде до полицията да спим – както си е често обичая в Иран и Пакистан. Полицаите обаче казват, че не можем да спим при тях понеже съм жена. Започваме да се караме и накрая все пак наемаме стая, защото смъкват цената на 5$. Levies – въоръжената охрана си тръгва и остават двама местни полицаи да ни пазят.
Те, за наше раздразнение, ни следват навсякъде и, когато се нанасяме в стаята, сядат на креслата вътре и започват да си бъбрят с нас. Не минаха и 5 мин. и полицаите заявиха, че ще трябва да им платим вечерята и ни искат 5$ (500 рупии). В този момент на вратата се появява един човек и ни казва, че стаята ще струва 600 рупии (6$), а не 500. Направо се вбесяваме и им казваме, че ще си спим на палатка и не им искаме стаята. Накрая след 100 часа препирни решаваме все пак да останем в стаята – прекалено сме преуморени и от 2 дена почти не сме яли от бързане. Днес сме яли само няколко залъка хляб, които ни почерпи първия ескорт и през останалото време я караме на чай с много захар.
Тамън решаваме да останем и се появява друг проблем – имаме само банкнота от 100$ и някакви ирански риали. Навън е абсолютна дивотия – всички приличат на талибани, макар че подозираме, че това просто си е нормалния вид на белуджите – с огромни бради, тюрбани или шалове, навити около цялото лице.
Оказва се, че няма къде да сменим пари, и мазният собственик на хотела ни предлага безумно неизгоден курс – и няма в себе си долари да ни върне, за да платим например само хотела. Той твърди, че курса в този регион е такъв и дори в Кета няма да можем да сменим. Нощта обаче вече е паднала и се налага да обменим щем-не щем и губим 10 $ от обмяната.
Аз вече съм в лошо настроение и искам просто да си легна, за да свърши най-сетне тежкия ден. След като се разплащаме и всички освен нас, са адски щастливи как са ни метнали, полицаите продължават да си седят в нашата стая и да се опитват да си говорят с нас на развален английски. Единият от тях е на 27 г. и има 5 деца, другите са с по 9 – 10. Накрая те си тръгват, ние взимаме по един душ, токът спира в 11 ч. и си лягаме пребити и без вечеря.
17.04
Сутринта Levies ни чакат да тръгваме, ние се оправяме набързо и без закуска
потегляме
На обяд спираме да хапнем в една малка къщичка – ядем чапати (плосък хляб) и топим в една обща чиния с леща – адски е вкусно. Всички са много загрижени за нас.
Единият от охраната ни показва специалното си разрешително за Levies, в което пише, че
може да стреля с Калашников без специално издадена заповед,
ако се появи извънредна ситуация. На документа пише на английски, че е оторизиран да прави това поради огромната заплаха от нападение над базите им, както и над автобусите с шиити от Иран, които идват на поклонение. Видяхме един такъв автобус – пред него и зад него имаше джипове с картечници на покрива. Явно за иранците опасността е много по-висока.
Искам само да уточня, че пътят Тафтан (границата с Иран) до Кета (столицата на Белуджистан) минава в непосредствена близост до афганистанската граница. Някои от нашите охранители твърдят, че заплахата идва от афганистанските талибани, други казват, че няма заплаха за туристите, трети твърдят, че терористите са белуджи – един вид ситуацията е малко неясна.
Всъщност хората са безкрайно мили и загрижени за нас и другарите си – вършат си съвестно работата.
Ескортът е абсолютно безплатен
до Кета (600 км), както и пътят, и ни хранят и поят без пари. Също така никой не бърза и не изглеждат особено притеснени от някаква заплаха. Ние също се чувстваме много спокойни. В тетрадката за регистрации на пунктовете виждаме, че горе-долу през два – три дни минават западни туристи и за последните 10 г. атаките над туристи се броят на пръсти. За сметка на това нападенията над църкви, шиитски джамии и правителствени учреждения не са малко. Така че в общи линии рискът е премерено малък.
По пътя все по-често виждаме пасящи камили и
навлизаме в изцяло пясъчна пустиня
В далечината на хоризонта често се появяват големи езера в маранята, но са само миражи. Някои участъци от пътя са много добри, на други асфалтът е тотално разбит и джипът минава направо през пустинята, тъй като тресе по-малко.
В ранния следобед започва нашият кошмар. Ескортите започват да се сменят много по-начесто и населените места са много повече – всичко става все по-бавно и по-бавно. Хубавите (що годе) джипове се сменят с ужасни раздрънкани и бавни пикапи и ние се возим в каросерията. Добре че някои от тях имат платнище и не те пече. Карат като откачени през дупките и вятърът те шиба в лицето. Въпреки че сме си увили целите глави и лица с шалове, пясъкът прониква навсякъде.
Усещам постоянно пясък в устата, целите ни дрехи се покриват с пясък и прах от пустинята, ужасно тресе и към 5-6 след обяд сме пред припадък. Минали сме едва 250 км. за 9 часа. Последните 50 км са най-ужасни – за 2 часа сменяме над 20 коли, наближавайки Кета джиповете се сменят на всеки 5 км. Най-накрая стигаме
Кета,
но лудницата още не е свършила.
Има някаква отсечка от пътя, която трябва да минем с мотори. Аз и Цветин заедно с раниците се качваме на един мотор, а пред нас и зад нас, кара ескорта. На предния мотор има двама полицаи, които си държат калашниците в готовност за стрелба и се оглеждат откачено наляво-надясно, а на задния – трима с жилетки. Крещят на всички да направят път и натискат нон-стоп клаксона. Мисля си, че ако някой в града не знае, че идваме, сега със сигурност го е научил. Карат много лудо в хаоса от тук-туци (нещо между кола и мотор, много популярно мпс в Азия), пешеходци и камиони.
Кета, ПакистанВ бързината забелязваме афганистанки със сини бурки и мрежи на очите. Като слизаме от моторите, краката ни треперят. Идват други мотори, на които трябва да се качим, но аз помолвам за рикша и така стигаме по-нормално до хотела. В хотела не искат да ни позволят да къмпингуваме и отново преговаряме с някакъв меркантилен чичка.
В града има само два хотела, където приемат чужденци
и цените са високи. Едвам успяваме да се спазарим за 1300 рупии (13$). Нямаме търпение да си хванем вече влака, за да излезем от Белуджистан и да си правим каквото си поискаме. Самият хотел прилича на военен форт и има специален пропускателен режим – не можеш да излезеш от него и да се разходиш или да си купиш храна – особено сега, когато вън е почти тъмно.
Сега мерките са много по-затегнати в сравнение с 2013 – 2014, когато е можело да си хванеш автобус от границата до Кета и след това да си се разхождаш спокойно в града. Сега от границата задължително си с ескорт и в града трябва да си в хотела. Повечето хора идват насам с кола или мотор, почти няма пътуващи без собствен транспорт, а българи въобще не са минавали оттук тази година.
Резюме Белуджистан – Пакистан:
Това е едно от най-дивите места, на които някога сме стъпвали – един напълно различен свят – рискът си заслужаваше (макар че според мен рискът да те блъснат на пътя Варна-Бургас е поне десет път по-голям). Мисля че това е едно от най-зашеметяващите пътешествия, което сме правили досега и един от най-впечатляващите и различни светове, които сме виждали. Пустинята, дивотата стотици километри, градовете и хората… всичко е невъобразимо. Горещо го препоръчвам на по-издръжливите пътешественици.
Вечерта най-сетне си хапваме добре и преди лягане се засичаме с един швед, който ни казва, че преди няколко дена правителствен отряд е убил много мощен талибански лидер в планините, заедно с още 50-60 негови поддръжници.
18.04
Сутринта ставаме заредени със сили за днешната „битка”. Първо избягваме от хотела без да ни видят и отиваме да проверим кога е влака за Мултан, тъй като не ни хрумва с какъв друг транспорт да се измъкнем оттук.
Последният влак е след половин час и ние бързо се връщаме в хотела да си вземем паспортите и раниците. Там става страшен скандал, тъй като шефчето на хотела не иска да ни върне паспортите, докато не е дошла полицията. Неговата цел е да останем в скъпарския му хотел 3 дни, под предлог, че чак в понеделник ще можем
да си издадем специално разрешително,
което ни е нужно, за да напуснем Белуджистан. Чакаме полицията да ни вземе и естествено си изпускаме влака.
Решаваме да излезем навън да закусим и въпреки нарежданията на шефчето да не излизаме, ние най-безцеремонно му обръщаме гръб и тръгваме.
Навън кипи живот. Пакистан е нещо като мюсюлманска Индия
и хаосът и лудницата са налице. Намираме си много хубаво и евтино заведение малко по-надолу по пътя. Още не сме свършили да ядем и полицията се появява – всички обаче ни чакат да се наядем и на никой не му дреме за нищо. В хотела пак става препирня и шефчето постоянно ни обяснява, че нямаме разрешението за излизане от Белуджистан и понеже сме бедняци, просто не искаме да му спим в хотела.
Започвам да му викам и им обясняваме, че в понеделник имаме полет от Исламабад (стратегическа лъжа от наша страна) и няма как да чакаме 2 дена, още повече, че разрешението се издава за пътя към Тафтан, за да знаят властите кой си и какво си, а не за сигурните зони след Кета. Накрая си ни взимат в полицията и тук е много по-приятно отколкото в Bloomstar hotel с неговия мазен собственик, който на всичкото отгоре ни нарече просяци, задето бил свалил цената от 20$ на 13$ стаята.
Полицаите ни черпят чайче и са много мили
Оставят ни да си почиваме в една стая, докато ни разрешат проблема, и ни пускат телевизора, който не работи – да си гледаме черни и бели точки.
След 6 часа чакане
се оказва, че без специалното разрешително няма да стане работата. Опитваме се да ги убедим по всякакъв начин и че изцяло поемаме отговорността, но не се съгласяват. Оставаме „затворници” в полицията, тъй като не желаем да се местим в някой скъпарски хотел за 10$ и да стоим заключени в него. Така или иначе, не ти дават да излизаш и от хотела, така, че е много по-добре да си спим тук.
Поне можем да си говорим с хората, има и телевизия, постоянно ни сервират чай, безалкохолни напитки и храна и можем да наблюдаваме улицата от нещо като балкон – общо взето е много по-добре от хотелите с ултра-скъпи менюта. Всички са адски мили и постоянно ни повтарят, че сме техни гости и да не се чувстваме затворени, просто имало много терористи – талибани и белуджи сепаратисти. Мислим че това е твърде преувеличено и шансът да стане нещо хич не е голям, но те искат да се презастраховат и да са спокойни.
В участъка повечето хора са от етноса пущун, тъй като едно време градът е принадлежал на Афганистан. Някои от полицаите са белуджи, но като цяло няма урду.
Навън на улицата, човек може да види
какъв е бил мюсюлманският свят много години назад
По прашната, разнебитена улица непрекъснато минават каруци, теглени от магарета, стари пакистанци с огромни бели бради и тюрбани, занаятчийски дюкянчета, всички хора са облечени традиционната „пижама” (обикновено бяла, синя или кремава) с шапчица или кърпа на главата и с издължени кожени чехли. Прави впечатление, че
97% от хората по улиците са мъже, голяма рядкост е да видиш някоя жена
Повечето жени са със шарени индийски дрехи и отгоре завити с дълъг плат, често и през лицето, афганистанките пък ходят със сини бурки.
Нашите приятели полицаи ни разказват, че
човек обикновено има между 5 и 10 деца,
като познавали някакъв с 23. Едно момче обясни, че дядо му построил огромна къща и така се намножили децата на дядото, че сега живеят общо 85 човека в къщата.
Другото хубаво е, че всички говорят в някаква степен английски и
можеш да ги питаш за политика и всякакви чувствителни теми
и веднага ти отговарят, без заобикалки. Всички критикуват правителството и че заради лошата организация последните 5 години
тероризмът е навредил ужасно на страната
и вече нищо не е същото. По телевизията постоянно излъчват новини, свързани с талибанските групи и борбата с тях. В града е пълно с полиция и военни и, разбира, се никой не подкрепя тези движения, понеже никой не иска да го гръмнат – него или децата му.
Един от основните проблеми е
високата степен на необразованост,
особено извън градовете, където има цели села, контролирани от ислямски лидери, които промиват мозъците на по-простичките хора. Именно те са съществената подкрепа на фундаменталистите – такава поне е една от версиите.
Като цяло
обстановката обаче въобще не е напрегната,
всичко тече бавно, полицаите се замерят с кори от портокали и постоянно се хилят (даже ни изглежда под въпрос дали ще могат да проведат някоя сериозна акция) и главното занимание на всички е да си говорят и да пият чай, като в много от офисите няма компютри, да не говорим за интернет. Ако и терористите са така, то просто всичко изглежда като игра на деца, на които са раздали оръжия.
Вечерта опъваме палатка и си правим лагер в един от офисите.
Продължението:
Пакистан – град Мултан, Пенджаб (част 4 от През Азия на автостоп)
Автори: Маргарита Ценова и Георги Златев
Снимки: авторите
Други разкази свързани с Пакистан – на картата:
Пакистан
Много добре сте го написали и сте големи смелчаци според мен.
Малко се изненадах ,че нивото на необразованост е високо ,а почти всички говорят в някаква степен английски.И в България нивото на необразованост непрекъснато се повишава ,но тези които говорят някакъв чужд език са малко.Изключваме трудните езици като трънски или родопски примерно.
Все пак са бивша британска колония, не че много българи говорят турски 😉 Но там има друго обяснение
Непрекъснато имам чувството, че нещо ще се случи, авторката – страхотен разказ, а и е чудесна симбиоза м-у снимки и текст.
Браво. Страхотен пътепис. Поздрави за смелостта и здравите нерви. Това е най – екстремното пътешествие на сайта.
Много интересен пътепис! Коя година се развива действието, 2015-та ли?
Още не е е завършило
Браво, големи куражлии! 🙂