Продължаваме заедно с Маргарита и Георги в пътуването им през Азия – започнахме с прекосяване на Турция, минахме през Иран, а днес, мили мои, практически ще открием нова за нашия сайта страна – Пакистан. Досега е споменавана само от алпинисти в Каракорум, но самата страна – отдолу, при хората – откриваме днес. Днешният маршрут ще мине през областта Белуджистан, в непосредствена близост до афганистанската граница.

Приятно четене:

Пакистан

Из Белуджистан

част трета от

През Азия на автостоп

16.04

Към 8-9 ч. нашите приятели ни закарват до центъра и там набързо си хващаме споделено с други пътници такси до границата на доста завишени цени (към 3 $ на човек), разстоянието е само 60-70 км. По пътя виждаме група от 40-ина белуджи, подредени под слънцето край пътя, които май чакат да поздравят един конвой от бели джипове, който задминахме.

Бяха слезли от колите и с „белите пижами” и няколко типа с калашници изглеждаха доста впечатляващо.

Нашите спътници белуджи в колата пък

започват с дрогите,

явно много типични за този край. Вадят някакъв зелен прах (като че ли се казваше nasht, прави се от кората на някакво дърво), сипват го в листчета и си го слагат под езика. Шофьорът се усмихва и ни казва, че това било „допинг”. Вече започвам да свиквам с консумацията на всякакви дроги около нас и с наличието на калашници навсякъде.

Минаваме границата безпрепятствено,

като се срещаме за малко с един турски хипар. Хората тук са тотално различни, с дълги бради и шапчици, естествено с шалвар камиз, типичното облекло за тук. След като ни бият печата за влизане се започват хиляди регистрации при военните в различни странни установки. Закарват ни в някакво малко фортче в граничния

град Тафтан

Тече някакво безвремие и всичко става супер бавно и на никой не му пука за нищо. Започва

същинското пътуване в Белуджистан

Пътуваме с колите и джиповете на Levies 5 – специален ескорт през пустинята. На всеки пропускателен пункт спираме, за да сменим колата и ескорта и във фортовете чакаме доста продължително да дойде следващия джип или кола.

Навън е ужасна жега – може би около 40 градуса по Целзий, и тишина сякаш времето е спряло. Всеки път ни ескортират освен шофьора и още един или двама въоръжени гардове от Levies 4. Хората са много мили и постоянни ни дават хляб и вода.

Всичко е много спокойно и замряло

Пътят често е засипан от пясък, виждат се доста дюни насам-натам и тук-таме някоя самотна камила. Започваме да различаваме видовете изстинал жълто-оранжев пясък, черни камъни, сиви пустини, зелени храстчета и вечните планински зъбери. Ширината на пустинята е безкрайна и ти създава едно неописуемо усещане.

Жегичката е около 40 градуса по Целзий, но е доста по-добре отколкото през юли когато е 50-51, както ни казаха. В кирпичените постройки обаче е доста хладно, а водата от стомните е удивително студена.

Наоколо хърбави козички пасат пластмаса и камъни и от време на време виждаме по някоя рижава едногърба камила, която си се разхожда наоколо. Не мога да си представя какво би станало ако запрашиш в пустинята. Ще пукнеш най-вероятно след 2-3 дни, колкото и вода да имаш. Не знам и къде са се скрили бандитите и какъв ли живот водят.

На всеки чекпойнт трябва да спираме и да си пишем данните в тетрадка и това много забавя пътуването, понеже те са през 20-30 км. Джиповете на въоръжения ескорт пък се сменят през 70-80 км и това допълнително отнема по половин час всеки път.

В пустинята всички постройки са глинени

и повечето са някакви охранителни или военни фортове. Първите 300 км почти няма селца и всичко е пясък и камъни. Така към 6 – 7 вечерта стигаме до

градчето за спане – Далбандин,

а сме изминали само 300 км.

С пристигането в градчето се започват филмите

Закарват ни в някакъв хотел, където обявяват цена от 10$ на стая– сума, която въобще не желаем да плащаме. Заявяваме, че ще си опънем палатката в двора или да ни закарат някъде до полицията да спим – както си е често обичая в Иран и Пакистан. Полицаите обаче казват, че не можем да спим при тях понеже съм жена. Започваме да се караме и накрая все пак наемаме стая, защото смъкват цената на 5$. Levies – въоръжената охрана си тръгва и остават двама местни полицаи да ни пазят.

Те, за наше раздразнение, ни следват навсякъде и, когато се нанасяме в стаята, сядат на креслата вътре и започват да си бъбрят с нас. Не минаха и 5 мин. и полицаите заявиха, че ще трябва да им платим вечерята и ни искат 5$ (500 рупии). В този момент на вратата се появява един човек и ни казва, че стаята ще струва 600 рупии (6$), а не 500. Направо се вбесяваме и им казваме, че ще си спим на палатка и не им искаме стаята. Накрая след 100 часа препирни решаваме все пак да останем в стаята – прекалено сме преуморени и от 2 дена почти не сме яли от бързане. Днес сме яли само няколко залъка хляб, които ни почерпи първия ескорт и през останалото време я караме на чай с много захар.

Тамън решаваме да останем и се появява друг проблем – имаме само банкнота от 100$ и някакви ирански риали. Навън е абсолютна дивотия – всички приличат на талибани, макар че подозираме, че това просто си е нормалния вид на белуджите – с огромни бради, тюрбани или шалове, навити около цялото лице.

Оказва се, че няма къде да сменим пари, и мазният собственик на хотела ни предлага безумно неизгоден курс – и няма в себе си долари да ни върне, за да платим например само хотела. Той твърди, че курса в този регион е такъв и дори в Кета няма да можем да сменим. Нощта обаче вече е паднала и се налага да обменим щем-не щем и губим 10 $ от обмяната.

Аз вече съм в лошо настроение и искам просто да си легна, за да свърши най-сетне тежкия ден. След като се разплащаме и всички освен нас, са адски щастливи как са ни метнали, полицаите продължават да си седят в нашата стая и да се опитват да си говорят с нас на развален английски. Единият от тях е на 27 г. и има 5 деца, другите са с по 9 – 10. Накрая те си тръгват, ние взимаме по един душ, токът спира в 11 ч. и си лягаме пребити и без вечеря.

17.04

Сутринта Levies ни чакат да тръгваме, ние се оправяме набързо и без закуска

потегляме

На обяд спираме да хапнем в една малка къщичка – ядем чапати (плосък хляб) и топим в една обща чиния с леща – адски е вкусно. Всички са много загрижени за нас.

Единият от охраната ни показва специалното си разрешително за Levies, в което пише, че

може да стреля с Калашников без специално издадена заповед,

ако се появи извънредна ситуация. На документа пише на английски, че е оторизиран да прави това поради огромната заплаха от нападение над базите им, както и над автобусите с шиити от Иран, които идват на поклонение. Видяхме един такъв автобус – пред него и зад него имаше джипове с картечници на покрива. Явно за иранците опасността е много по-висока.

Искам само да уточня, че пътят Тафтан (границата с Иран) до Кета (столицата на Белуджистан) минава в непосредствена близост до афганистанската граница. Някои от нашите охранители твърдят, че заплахата идва от афганистанските талибани, други казват, че няма заплаха за туристите, трети твърдят, че терористите са белуджи – един вид ситуацията е малко неясна.

Всъщност хората са безкрайно мили и загрижени за нас и другарите си – вършат си съвестно работата.

Ескортът е абсолютно безплатен

до Кета (600 км), както и пътят, и ни хранят и поят без пари. Също така никой не бърза и не изглеждат особено притеснени от някаква заплаха. Ние също се чувстваме много спокойни. В тетрадката за регистрации на пунктовете виждаме, че горе-долу през два – три дни минават западни туристи и за последните 10 г. атаките над туристи се броят на пръсти. За сметка на това нападенията над църкви, шиитски джамии и правителствени учреждения не са малко. Така че в общи линии рискът е премерено малък.

По пътя все по-често виждаме пасящи камили и

навлизаме в изцяло пясъчна пустиня

В далечината на хоризонта често се появяват големи езера в маранята, но са само миражи. Някои участъци от пътя са много добри, на други асфалтът е тотално разбит и джипът минава направо през пустинята, тъй като тресе по-малко.

В ранния следобед започва нашият кошмар. Ескортите започват да се сменят много по-начесто и населените места са много повече – всичко става все по-бавно и по-бавно. Хубавите (що годе) джипове се сменят с ужасни раздрънкани и бавни пикапи и ние се возим в каросерията. Добре че някои от тях имат платнище и не те пече. Карат като откачени през дупките и вятърът те шиба в лицето. Въпреки че сме си увили целите глави и лица с шалове, пясъкът прониква навсякъде.

Усещам постоянно пясък в устата, целите ни дрехи се покриват с пясък и прах от пустинята, ужасно тресе и към 5-6 след обяд сме пред припадък. Минали сме едва 250 км. за 9 часа. Последните 50 км са най-ужасни – за 2 часа сменяме над 20 коли, наближавайки Кета джиповете се сменят на всеки 5 км. Най-накрая стигаме

Кета,

но лудницата още не е свършила.

Има някаква отсечка от пътя, която трябва да минем с мотори. Аз и Цветин заедно с раниците се качваме на един мотор, а пред нас и зад нас, кара ескорта. На предния мотор има двама полицаи, които си държат калашниците в готовност за стрелба и се оглеждат откачено наляво-надясно, а на задния – трима с жилетки. Крещят на всички да направят път и натискат нон-стоп клаксона. Мисля си, че ако някой в града не знае, че идваме, сега със сигурност го е научил. Карат много лудо в хаоса от тук-туци (нещо между кола и мотор, много популярно мпс в Азия), пешеходци и камиони.

Кета, Пакистан

В бързината забелязваме афганистанки със сини бурки и мрежи на очите. Като слизаме от моторите, краката ни треперят. Идват други мотори, на които трябва да се качим, но аз помолвам за рикша и така стигаме по-нормално до хотела. В хотела не искат да ни позволят да къмпингуваме и отново преговаряме с някакъв меркантилен чичка.

В града има само два хотела, където приемат чужденци

и цените са високи. Едвам успяваме да се спазарим за 1300 рупии (13$). Нямаме търпение да си хванем вече влака, за да излезем от Белуджистан и да си правим каквото си поискаме. Самият хотел прилича на военен форт и има специален пропускателен режим – не можеш да излезеш от него и да се разходиш или да си купиш храна – особено сега, когато вън е почти тъмно.

Сега мерките са много по-затегнати в сравнение с 2013 – 2014, когато е можело да си хванеш автобус от границата до Кета и след това да си се разхождаш спокойно в града. Сега от границата задължително си с ескорт и в града трябва да си в хотела. Повечето хора идват насам с кола или мотор, почти няма пътуващи без собствен транспорт, а българи въобще не са минавали оттук тази година.

Резюме Белуджистан – Пакистан:

Това е едно от най-дивите места, на които някога сме стъпвали – един напълно различен свят – рискът си заслужаваше (макар че според мен рискът да те блъснат на пътя Варна-Бургас е поне десет път по-голям). Мисля че това е едно от най-зашеметяващите пътешествия, което сме правили досега и един от най-впечатляващите и различни светове, които сме виждали. Пустинята, дивотата стотици километри, градовете и хората… всичко е невъобразимо. Горещо го препоръчвам на по-издръжливите пътешественици.

Вечерта най-сетне си хапваме добре и преди лягане се засичаме с един швед, който ни казва, че преди няколко дена правителствен отряд е убил много мощен талибански лидер в планините, заедно с още 50-60 негови поддръжници.

18.04

Сутринта ставаме заредени със сили за днешната „битка”. Първо избягваме от хотела без да ни видят и отиваме да проверим кога е влака за Мултан, тъй като не ни хрумва с какъв друг транспорт да се измъкнем оттук.

Последният влак е след половин час и ние бързо се връщаме в хотела да си вземем паспортите и раниците. Там става страшен скандал, тъй като шефчето на хотела не иска да ни върне паспортите, докато не е дошла полицията. Неговата цел е да останем в скъпарския му хотел 3 дни, под предлог, че чак в понеделник ще можем

да си издадем специално разрешително,

което ни е нужно, за да напуснем Белуджистан. Чакаме полицията да ни вземе и естествено си изпускаме влака.

Решаваме да излезем навън да закусим и въпреки нарежданията на шефчето да не излизаме, ние най-безцеремонно му обръщаме гръб и тръгваме.

Навън кипи живот. Пакистан е нещо като мюсюлманска Индия

и хаосът и лудницата са налице. Намираме си много хубаво и евтино заведение малко по-надолу по пътя. Още не сме свършили да ядем и полицията се появява – всички обаче ни чакат да се наядем и на никой не му дреме за нищо. В хотела пак става препирня и шефчето постоянно ни обяснява, че нямаме разрешението за излизане от Белуджистан и понеже сме бедняци, просто не искаме да му спим в хотела.

Започвам да му викам и им обясняваме, че в понеделник имаме полет от Исламабад (стратегическа лъжа от наша страна) и няма как да чакаме 2 дена, още повече, че разрешението се издава за пътя към Тафтан, за да знаят властите кой си и какво си, а не за сигурните зони след Кета. Накрая си ни взимат в полицията и тук е много по-приятно отколкото в Bloomstar hotel с неговия мазен собственик, който на всичкото отгоре ни нарече просяци, задето бил свалил цената от 20$ на 13$ стаята.

Полицаите ни черпят чайче и са много мили

Оставят ни да си почиваме в една стая, докато ни разрешат проблема, и ни пускат телевизора, който не работи – да си гледаме черни и бели точки.

След 6 часа чакане

се оказва, че без специалното разрешително няма да стане работата. Опитваме се да ги убедим по всякакъв начин и че изцяло поемаме отговорността, но не се съгласяват. Оставаме „затворници” в полицията, тъй като не желаем да се местим в някой скъпарски хотел за 10$ и да стоим заключени в него. Така или иначе, не ти дават да излизаш и от хотела, така, че е много по-добре да си спим тук.

Поне можем да си говорим с хората, има и телевизия, постоянно ни сервират чай, безалкохолни напитки и храна и можем да наблюдаваме улицата от нещо като балкон – общо взето е много по-добре от хотелите с ултра-скъпи менюта. Всички са адски мили и постоянно ни повтарят, че сме техни гости и да не се чувстваме затворени, просто имало много терористи – талибани и белуджи сепаратисти. Мислим че това е твърде преувеличено и шансът да стане нещо хич не е голям, но те искат да се презастраховат и да са спокойни.

В участъка повечето хора са от етноса пущун, тъй като едно време градът е принадлежал на Афганистан. Някои от полицаите са белуджи, но като цяло няма урду.

Навън на улицата, човек може да види

какъв е бил мюсюлманският свят много години назад

По прашната, разнебитена улица непрекъснато минават каруци, теглени от магарета, стари пакистанци с огромни бели бради и тюрбани, занаятчийски дюкянчета, всички хора са облечени традиционната „пижама” (обикновено бяла, синя или кремава) с шапчица или кърпа на главата и с издължени кожени чехли. Прави впечатление, че

97% от хората по улиците са мъже, голяма рядкост е да видиш някоя жена

Повечето жени са със шарени индийски дрехи и отгоре завити с дълъг плат, често и през лицето, афганистанките пък ходят със сини бурки.

Нашите приятели полицаи ни разказват, че

човек обикновено има между 5 и 10 деца,

като познавали някакъв с 23. Едно момче обясни, че дядо му построил огромна къща и така се намножили децата на дядото, че сега живеят общо 85 човека в къщата.

Другото хубаво е, че всички говорят в някаква степен английски и

можеш да ги питаш за политика и всякакви чувствителни теми

и веднага ти отговарят, без заобикалки. Всички критикуват правителството и че заради лошата организация последните 5 години

тероризмът е навредил ужасно на страната

и вече нищо не е същото. По телевизията постоянно излъчват новини, свързани с талибанските групи и борбата с тях. В града е пълно с полиция и военни и, разбира, се никой не подкрепя тези движения, понеже никой не иска да го гръмнат – него или децата му.

Един от основните проблеми е

високата степен на необразованост,

особено извън градовете, където има цели села, контролирани от ислямски лидери, които промиват мозъците на по-простичките хора. Именно те са съществената подкрепа на фундаменталистите – такава поне е една от версиите.

Като цяло

обстановката обаче въобще не е напрегната,

всичко тече бавно, полицаите се замерят с кори от портокали и постоянно се хилят (даже ни изглежда под въпрос дали ще могат да проведат някоя сериозна акция) и главното занимание на всички е да си говорят и да пият чай, като в много от офисите няма компютри, да не говорим за интернет. Ако и терористите са така, то просто всичко изглежда като игра на деца, на които са раздали оръжия.

Вечерта опъваме палатка и си правим лагер в един от офисите.

Продължението:

Пакистан – град Мултан, Пенджаб (част 4 от През Азия на автостоп)

Автори: Маргарита Ценова и Георги Златев

Снимки: авторите

Други разкази свързани с Пакистан – на картата:

Пакистан