Много рядко публикувам пътепис, който не знам къде завършва – но как да се сдържа, след като Георги и Маргарита хващат пътя (буквално) и тръгват на автостоп, с автобус и с каквото още им падне, към Азия? Наистина не знам къде ще свърши пътуването им – затова, нека да ги придружим. Като за начало ще минем през Турция, за да отседнем на един ТИР-паркинг някъде в Иран (мястото го търсих в продължение на един час на гугъл-мапс!).
Приятно четене, започваме!

През Турция към Иран

част първа от

През Азия на автостоп

Днес започна пътуването към Азия!

Първи ден от пътешествието. Тръгваме сутринта с колата на един приятел от с. Виден към Бургас. Намери се човек, който да ни закара до границата на Малко Търново с Турция и да я върне обратно. В Бургас пийваме последно кафенце със и потегляме.

Пътят през Странджа е пуст, дъждовен и мъглив

Минаваме само през една проверка за сирийски бежанци, взимаме един дядо на стоп до близко село. В Малко Търново времето сякаш е спряло, порутени къщи и безлюдни улици. Най сетне стигаме границата – състои се от малка сграда и незаинтересувани митничари.

Минаваме бързо и ето ни на турска земя. Втората кола, която минава ни взима

до Чорлу –

100 км преди Истанбул. В колата са много симпатични момче и момиче български турци. Говорят си на турски, но усещането, че сме с българи е много силно. Момчето е леко намръщено през цялото време, ругае другите шофьори и пуска някоя недоволна забележка.

Оставят ни на Чорлу и си правим малка почивка на едни пейки. Най сетне сме на свобода! Можем да ядем, спим и дори да летим под небето! Наоколо има доста рижи и руси хора, повечето дори не забелязват, че сме чужденци. Започваме да стопираме, не минават и 5 мин. и ни спират двама засмени типа

с бусче до Истанбул

Вътре е надуто арабско етно, кипи оживен и весел разговор.

Върнахме се в родния Ориент.

Истанбул

е потресаващо развит, инфраструктура, пътища, милиони автомобили, молове и високи сгради. Страхотно задръстване, караме един час по магистралата, за да стигнем от периферията на града до центъра. Хората ни оставят на спирка на метрото и със слизането се озоваваме сред пъстра тълпа от хора от целия Близък Изток.

Усещането е силно екзотично – все едно никога не сме били тук (а все пак бяхме преди няколко години). Решаваме първо да се разходим в центъра и там ни залива вече

същинската екзотика на този град

Докато вървим към Синята джамия Султан Ахмед, се сблъскваме с какво ли не – шукаритетни ресторантчета с чаровни викачи пред тях, хиляди магазинчета за ориенталски лампи, килими, хиляди видове сладки, странни бутици за арабски, шикозни рокли, джамии и всичко това в атмосферата на старинна архитектура.

Случайно се набутваме в

кафене за пушене на наргилета

Сладникав аромат те блъска още на влизане, десетки мъже стоят на ниски миндери и всичко е в сладникавия пушек.

Истанбул крие хиляди тайни. По улиците забелязваме десетки просещи жени и деца, по облеклото предполагаме че са сирийски бежанци. Разхождаме се до 11 вечерта, връщаме се с метрото на автогарата в несвяст от умора и впечатления. Намираме си притъмнено място по горните етажи и

разпъваме лагера

По някое време се появява един човек, който твърди, че това си било неговото място, защото си бил оставил една торба с кърпи преди нас, на същото място, но бързо се спогаждаме и той се настанява на терасата под нас. (И все пак, за останалите читатели – ето малко хотели в района на автогарата – Байрампаша, Истанбул – бел.Ст.)

08.04

Събуждаме се от не много добър сън, но супер щастливи, че отново сме у дома – на Пътя. Поздравяваме се със съседа бездомник и се отправяме да намерим

автобусни билети до границата с Иран

Започва се (както винаги в Турция) безкрайно пиене на черен чай в малки „филджанчета” (тая дума я знам от Мамето). Всички са много учтиви и тече много приятна енергия между хората. След вкусен бюрек и 5-и или 6-и чай за закуска сме готови да се качваме на автобуса до Догубаязид.

Пътуването е дълго (над 20 часа)

и целите се сковаваме. Постоянно минава стюард, който сипва кафе, чай и сок, както и дезинфекцира ръцете на пътниците с лимонов одеколон. В допълнение през нощта инспектира с фенерче дали някой не си е свалил обувките. На мен незнайно защо не ми прави забележка, че съм без обувки 🙂

След Анкара

пейзажът става по-гол и суров. Всички жени ходят забулени. На една бензиностанция автобусът спира да зарежда и от него се изсипва група мъже. Започват да бъбрят, смеейки се и небрежно си запалват цигари точно до колонката на бензиностанцията.

09.04

Събуждаме се тотално схванати от сгърченото спане на седалката – но ни заварва азиатски пейзаж. Дърветата са малко и нарядко, а в далечината се виждат покрити със сняг планини. Съседите ни по седалка се оказват афганистанци. След 24 часа пътуване най-сетне стигаме

Догубаязид,

който е се оказва прашен граничен град . Само странни пътници, пътуващи през границата се навъртат наоколо.

Опитваме се да стопираме до границата,

но накрая един чичко ни изиграва и ни взима десет турски лири (около 7 лв.), за да ни закара на границата, а пък всъщност ни кара 2 мин. до центъра на града. Даваме му 6 лири след кратка препирня и продължаваме пеша към края на града.

След 30 мин. вървене стигаме облени в пот – свалихме вече пуловерите и другите зимни дрехи. През нощта в Анкара беше 3 – 4 градуса, а в Догубазяд е вече 20. Това ни свари неподготвени. Добре, че спря един турски тир и ни взе до границата. Тировете обаче чакат на огромна опашка и ние слязохме и продължихме отново пеша.

Влизаме на родна земя (сиреч Иран – бяхме там през 2007г.).

Иран

Извървяваме разстоянието до граничния

град Базарган

пеша. Има километрична опашка с тирове на границата – изглежда ни, че чакат с дни. Обменяме 10 долара на границата и после в Базарган много уморени си почиваме на една пейка и не можем да повярваме колко големи промени са настъпили от последния път като бяхме тук.

Младите жени не носят „чадор” (типичните за Иран черни рокли с покривала за косите, които носят жените). Сега носят цветни забрадки, които закриват косите им само наполовина – нещо немислимо по улиците на този малък град преди 8 години. В допълнение колите и камионите не пускат черни вонливи газове както преди, кирпичените къщи почти са изчезнали и има много нови сгради.

Миналият път като бяхме в Иран ходихме 4 човека с Голф двойка – бял. Колата се казваше Бялата лястовица. Когато пристигнахме на границата в Базрган стояхме в този граничен град тъй като трябваше да изчакаме едни документи за колата. Тогава се запознахме с Расул – великолепен човек, който тогава си изкарваше парите като местен гид – заплащането, което искаше беше – „колкото решите да дадете” – като наистина го имаше предвид. За времето изкарано с него се сприятелихме – той ни чете негова поезия и ни разказа за Иран и Азербайджан 🙂

Естествено решихме да потърсим Расул и той полудя от радост като ни видя. Помнеше имената на всички четирима, които идвахме преди 8 г. Прави ни разходка из съседния

град Маку

и ни черпи сладолед. После ни оставя на пътя и първият тир, който минава спира и ни взима на стоп.

Шофьорът е турчин, казва се Абдуллах и по комшийски си отваряме страшен лаф. Явно леко му миришем, тъй като ни кара да се облеем в лимонов одеколон. Тирът кара изключително бавно, а пейзажите са удивителни – странни образувания в пясъчните скали и никакви дървета.

Evogli, West Azerbaijan, Иран

Вечерта стигаме до един паркинг за камиони до

Еволи,

(Евогли) което е на 100 км. от Табриз. Таман си опъваме палатката и Абдуллах, шофьорът, уговаря единия от шефовете на паркинга да ни намери помещение за спане и ни дават огромен необзаведен апартамент с персийски килими и ключ – да се заключим – ех, колко са грижливи турците и иранците.

По някое време шефът на паркинга ни донесе огромен поднос хляб, кисело мляко, храна и чай. Не знаем как да му се отблагодарим, тъй като за всичко това не иска пари.

Преди лягане се изкъпваме на душовете на паркинга и Абдуллах навсякъде ни охранява – всичките тези паранои около сигурността ни страшно ни забавляват, тъй като Иран е страната с може би най-малко престъпност в света – поне със сигурност беше на първо място по този показател през 2007г.

Продължението:

През Азия на автостоп (2): Иран

Автори: Маргарита Ценова и Георги Златев

Снимки: авторите

Други разкази свързани с Иран – на картата:

Иран