Бале в Централна Америка (7): Кариари и Сан Хосе (Коста Рика)
Завършваме приключенията на Бале из Централна Америка– започнахме с град Панама и Панамския канал, бяхме в селцето Санта Фе, за последно в Панама бяхме в Бокас дел Торо, после преминахме границата с Коста Рика и се озовахме в Парисмина, а оттам потеглихме към Тортугеро по реката с алигаторите, където отседнахме за няколко дена. Днес поемаме към световноизвестния и популярен Кариари, след което от Сан Хосе ще полетим към Маями.
Приятно четене:
Кариари и Сан Хосе (Коста Рика)
част шеста на
Бале в Централна Америка
В миналата глава хванахме лодка от Тортугеро
към селището Кариари
На лодката се качиха и новите ни приятелки от Бремен, които потегляха към Никарагуа, както и един откачен тип.
Откаченият тип непрекъснато приказваше нещо. По едно време започна да ни преподава урок по испански, за ужас на останалите пътници. Ние проявихме уважение и научихме по 3 – 4 нови думи, след което се престорихме, че гледаме към преминаващите отстрани лодки и лудият ни остави намира.
След известно време пристигнахме на едно разкаляно пристанище.
Преджапахме криво-ляво през калта, с
надеждата, че сме пристигнали до знаменития град Кариари
За съжаление обаче на разкаляното пристанище нямаше никакъв град, а само една автобусна спирка, на която чакаше раздрънкан рейс тип Чавдарка. Качихме се в Чавдарката и зачакахме да видим, какво ще има да става. Лудият също се качи и зачака да види, какво ще има да става.
Пътят беше в отвратително състояние
и рейсът подскачаше като делфин от дупка в дупка. По едно време нашият нов откачен приятел слезе и продължихме сравнително по-спокойно, докато не се натъкнахме на едно автопроизшествие.
Един камион, превозващ крави, беше се обърнал в канавката. В каросерията имаше няколко загинали крави, а една беше паднала навън. Невредима, но много уплашена. Няколко селянина се опитваха да я хванат с ласо, а на шосето се беше образувала колона от чакащи коли, рейсове и камиони.
Почакахме около половин час, а в рейса стана такава нетърпима жега, че щяхме да изпукаме. Накрая освободиха шосето и се добрахме без повече проблеми до прословутия град Кариари.
Прословутият град Кариари
не ни впечатли с абсолютно нищо и решихме, директно да хванем автобус до столицата Сан Хосе.
До автобуса имаше един час, който прекарахме на автогарата, хапвайки банички и наблюдавайки какво се случва в един ръждив тенекиен автосервиз от другата страна на шосето.
След малко се появи
рейсът за Сан Хосе,
който беше по-луксозен от Чавдарката, но не много. Докато пътувахме към
Сан Хосе,
едно момиченце си изхвърли боклуците през прозореца, а на мен ми хрумна знаменита идея. Идеята беше да отидем директно на летището и да хванем първия самолет за Маями. Там да поостанем няколко дена, на гости на нашия приятел и да пием бира в сенчестия му двор. Идеята се прие единодушно и отидохме на летището.
Оказа се, че сме изпуснали самолета за Маями за съвсем малко, а ако искаме да вземем утрешния, трябва да доплатим нещо като 800 долара. Отказахме се от знаменитата идея и леко омърлушени се качихме на претъпкания рейс към центъра.
В центъра успяхме лесно да открием хостела, в който работи дъщерята на бившия ми шеф Франк. Хостелът се помещаваше в симпатична колониална къща с двор. В двора имаше масички, на които хипари от цял свят пиеха бира и пушеха марихуана.
Хостелът беше много приятен, но доста скъп – по 30 долара на легло. Помотахме се в квартала, да видим дали няма нещо по-евтино, но не открихме и се настанихме в колониалния хостел за две нощи. Момчето на рецепцията ни даде карта на района, а аз го попитах дали кварталът е безопасен.
– В никакъв случай не се разхождайте на север от главната улица! – предупреди ни момчето
– Значи можем да се разхождаме на юг? – попитах аз
– Не – отговори момчето – на юг е опасно!
– Добре – съгласих се с момчето – ще се разхождаме само по главната
– Да, но ако стане тъмно, най-добре си вземете такси на връщане!
Така тръгнахме на унила
разходка по главната улица
На главната имаше “Пица хът”, където си взехме пица и наливно пиво. Цените обаче бяха много високи, така че не се застояхме, а си купихме студена бира от бакалията и се върнахме в двора на хостела.
В двора на хостела беше много весело
Изкарахме отлична вечер в компанията на мургав парижанин с брада, провинциално франсе, което много приличаше на Роберто Бенини, американска селянка от Тексас и дъщерята на бившия шеф Франк. Отвън непрекъснато фучаха милиционерски коли с включени сирени, а ние се наслаждавахме на сигурния хостелски двор. Поспорихме малко кой е селянин и кой – гражданин, поиграхме на билярд, а дъщерята на шефа помоли да не казваме на татко ѝ, че пуши коз.
Сан Хосе, Коста РикаНа следващия ден се
разходихме до идеалния център
В центъра разгледахме
- красивата сграда на пощата,
- управлението на ушев,
- местната “Витошка”,
- зеленчуковия пазар,
- паметници на велики испански завоеватели,
- както и разни други забележителности.
Следобед се отправихме към парка в нашия квартал.
По път към парка келеш на кокили и мургавата му колежка ни изкушиха с някаква промоция, но не разбрахме точно каква
Най-накрая стигнахме парка. На входа на парка имаше красива инсталация от варели, боядисани във весели цветове.
В парка пък имаше кончета, тракторист, руснаци, както и една Дачия с костарикански номера
Поразходихме се наляво – надясно, аз се изпиках до някакво зидче и накрая седнахме на една маса от дънер, за да се почерпм със студени бири. Не бяхме много сигурни дали в тази държава е разрешено да се пие на обществено място, така че пиехме с повишено внимание. Точно
пиехме с повишено внимание,
когато до нас изскърца със спирачки брониран полицейски джип, а отвътре наизскача ушев с шмайзерчета и бронежилетки, и ни обгради. Искахме да кажем, че се предаваме, но не успяхме, поради слабия ни испански. В крайна сметка разбрахме, че
ушев няма проблем с бирите, а ни претърсва за наркотици
Особено подозрително му се стори малко найлоново пакетче, в което си изхвърляхме боклуците. Бяхме го затъкнали в една цепка на масата_дънер и ушев попита какво има вътре. Аз казах: „Миерда“. Ушев дръпна пакетчето, подуши вътре и каза: “Хмм… наистина вътре има миерда!”. След това ушев ни пожела приятно прекарване в Коста Рика, метна се в джипа и даде газ, за да залови останалите наркотрафиканти в парка.
След парка се прибрахме в хостела и отново изкарахме отлична вечер с нашите нови приятели. Направихме си и снимки за спомен с дъщерята на шефа и брадатия парижанин, но те ни помолиха изрично да не ги качваме в Интернет.
След като се наспахме добре, стегнахме куфарчетата, закусихме вкусни пици със салам в бакалията и хванахме рейса към летището.
На летището
ни поискаха изходна такса от $29 на калпак. Като отговор на възмущението ни от този пладнешки обир (полетът ни беше от 12 без 10 на обяд), лелката ни посочи табелка с информация как ще бъдат оползотворени средствата.
$ 2.00 – MAG, scanning, X rays or luggage inspection
$ 12.15 – Goverment of Costa Rica
$ 7.44 – Board of Civil Aviation
$ 5.41 – Airport Administrator
$ 1.00 – Expansion and Modernisation of other Airports in Costa Rica
При едно повторно вглеждане в разбивката се вижда, че общата сума е 28, а не 29 долара, но явно е имало и един долар такса за будали. :)))
След като подпомогнахме финансово разширяването и модернизацията на костариканските летища, ни натовариха в самолет на поне 30 години, който беше оборудван със старовремски телевизорчета с кинескоп и интериорът приличаше на кораба на Блейк.
След като самолетът потегли, телевизорчетата започнаха да излъчват пращене, което лека-полека прерастна във филм за американски футбол и мажоретки. Записът беше тип „зората на видеомагнетофона„, а звук нямаше. След по-малко от три часа
пристигнахме в Маями
Там залата за проверка на документите беше претъпкана от народ и опашката преливаше в коридорите. Няколко полицаи правеха безуспешни опити да въведат ред. Аз щракнах една забранена снимка, в следствие на кето ушев дотича и ми се скара. Аз му казах, че ще я изтрия и той си тръгна.
Направи ни голямо впечатление, че минимум
половината от няколко хиляди чакащи бяха руснаци
Навсякъде се размахваха руски паспорти и гърмеше руска реч. Пред нас имаше три рускини – майка с дебели прасци и двете й дъщери. Точно им беше дошъл редът, когато от съседната опашка дотичаха дедушка и разревана бабушка. Бабушката каза, че не понимаела английски и не можели да минат проверката. Молеше дъщерите на тетката да ходели да й превеждат. Дойде американска милиционерка и задърпа разреваната бабушка обратно към нейната опашка. Бабушката наду още повече гайдата и се заобяснява на руски с американката. Какъв беше тоя зор да ходи в “империята на злото” тая разревана бабушка, както и всичките останали хиляди товарищи и товарищници, така и не ми стана ясно.
Заради огромната опашка от братушки, проверката ни отне близо 2 часа, при положение, че имахме точно два часа за прекачване. После трябваше да минем и обдушване със собаки, след което тичайки като луди по коридорите, стигнахме до някакво вътрешнолетищно метро. След метрото пак тичане по разни ескалатори и пристигнахме до самолета, точно когато
се канеха да ни вадят куфарите от багажното и да потеглят без нас
Поскараха ни се малко, но ни пуснаха на борда. Този самолет, за разлика от първия, беше много модерен и имаше диско-осветление.
На модерния самолет се возихме цяла нощ и рано сутринта
пристигнахме в Мадрид
Там пихме кафе в една красива сграда от ковано желязо и направихме няколко снимки на величествени постройки. После се натъкнахме на една демонстрация.
След като демонстрацията отмина, продължихме с разглеждането на града. Навсякъде имаше симпатични малки и по-големи площадчета, които бяха пълни с хора, защото времето беше слънчево.
Ние също седнахме да пием бира на едно площадче. Пийнахме по няколко чаши, но когато разбрахме, че са по 7 евро, решихме че е по-добре да си купим бутилки от бакалията и да се върнем на летището. Продавачката в бакалията се оказа българка и беше много радушна. Когато разбра, че живеем в Германия, се похвали, че щяла да ходи във Франкфурт по работа. Ние казахме, че това е жестоко и си купихме една пълна торба с бири.
Върнахме се на летището, седнахме на едни слънчеви пейчици, изухме си обущата и изкарахме целия следобед в сладки спомени от приключенията в Панама и Коста Рика. Вечерта хванахме самолет за Берлин и така приключи нашето славно пътешествие до Централна Америка.
Край
Автор: Бале
Снимки: авторът
Други разкази свързани с Коста Рика – на картата:
Коста Рика
Бале, защо в Маями е имало гранична проверка? Не си ли бил транзитен пътник? Трябва ли да имаш американска виза, за да стигнеш до Коста Рика (и изобщо – когато си транзитен пътник през Щатите?)
От 2001-ва няма вече транзитни визи за Щатите, както и транзитно преминаване. Трябва да се изпълни цялата нормална процедура по влизане в страната, след което веднага започва процедурата по напускането. На мен даже на отиване не благоволиха да ми пуснат багажа от Мадрид директно до Панама сити, а го разтоварвах в Маями, отваряха го, душиха го, изхвърлих всички хранителни продукти, семена и т.н., както си му е редът. :)))
Егати – това значи, че за Коста Рика, която май не иска визи за българи, трябва да си извадиш виза за Щатите? заради влизането и излизането… Донт лайк дис!
Има варианти за Централна и Южна Америка с директни полети от Испания, без прекачване в САЩ.
Бале, с глас съм се смяла, благодаря ти!