апр. 11 2008

Пътешествие до Либия през 1989. (с Лада!)

Днес продължаваме с петъчната ни рубрика Ретро, в която ви представям спомените на haflinger за негово пътуване до Либия през Италия с Ладата му. За тези, които не помнят или не искат да си спомнят, но преди 10 ноември беше изключително трудно човек да напуска страната — още повече, че пътешествието минава и през няколко западни държави. Приятно четене:

Пътешествие до Либия през 1989.

(с Лада!)

Та навремето (1989!) реших, че мога да сключа директен договор с Либийското правителство за работа. Тогава се минаваше през държавен посредник — Медексим мисля, че се казваше, които обираха 80% от месечния доход. Социализъм… При проучване от колеги, работили в Либия разбрах, че там за автомобил не може и да се мечтае. Иначе (ако го има автомобила) било голям кеф. И реших: С „колата“ (Лада), с Жената и Сина!


Шоуто с Изходните български визи (някои го помнят…), Италианската — банална работа. Виж либийците 3 пъти ми издаваха виза: Аз пиша by car, те ми издават виза — by plane . Хеле накрая се разбрахме. Взех и Либийската виза „by car“, поисках 6 (шест) месеца отпуск, и естествено отговора беше: Като изтрезнееш се обади! Аз си написах Заявление за напускане, с: по-здрав:… И тръгнах същия ден с маршрут:

Търново-Белград-Загреб-Любляна-Триест-Венеция-Рим-Неапол-фериботче-Месина-Палермо-Трапани-ферибот-гр. Тунис-пясъчец-Триполи (Либия).

Имах пътна карта само до Италия, без Сицилия, някъде от 70-те години. За Тунис и Либия — пълна мъгла. Ама си казах: Караме по азимут и толкова. Тогава GPS’а на ТУ 154 трудно влизаше в багажника на ладата… и такава идея имаше . Аз се отказах, щото не знаех как се работи с него. Абе — луди млади години.
Един приятел „ме уреди“ с феродо за накладки (тогава нямаше леснодостъпни резервни части), та из планините на Италия (избягвах магистралите, като разбрах, че 10 км. струват 1USD…, пък и е по-гот през селцата) разбрах, че феродото хваща, дорде не загрее… Нямаше щети, ама бели косми — доста. Иначе, като оборудване — де що събрах от приятели. Жена ми умря от смях като видя, че слагам и веригите за сняг в багажника. После, в Тунис, въобще не ѝ беше до подигравки, като видя път след гибла (пясъчна буря)…. Не, че и аз съм очаквал, че ще ми потрябват вериги, ама си знам: Не ги ли взема — закъсвам. Та арабите доста пъти (и след този случай) се пулиха к’во е това върху гумите, и откъде съм го купил. Казвам: Само в България се произвежда . Доста пясък изринах с тези вериги.
И понеже, за онова време, 500 USD си бяха солидна сума, толкова можах да събера. Та това ми бяха парите въобще! Като гориво — последната туба с български бензин налях в Либия, като не броим 1 резервоар от Трапани. Как не изгоряхме, и до сега не мога да си обесня. Особено на връщане — същото количество бензин (около 220л.), в пластмасови туби, през Сахара, при температура в колата дето не я хващаше термометъра (беше разграфен до 50 градуса по Целзий), ама дезодоранта в чантата на задното стъкло гръмна… Добре, че има Господ на този свят (надявам се и на Онзи ). Гумите тогава бяха култовите Видинки (почти нови, на има-няма 30—40 холяди ), за други масла, освен М 10Д, ме светнаха, чак в Тунис (че трябва да е „специално“ за през пустинята…). Абе пътуване на магия! Но гота си е гот!

Из Триполи — емоции колкото щеш.

Като например, още първата сутрин. Спя си аз в хотела (Атлас май се казваше), на последния (най-евтиния) етаж, май — 7-ми, без асансьор, и шефа на хотела — тлъст либиец се втурва с предифарктна симптоматика: Мистър, Мистър, кибир (голям) проблем! Брей, викам си, тоя за мене няма да се засили така, нещо му е нарушен интереса… Слизам долу — кво да видя? Един стар приятел на входа на хотела (не го пускат вътре), и един автобус паркиран напреко на главната улица (Омар Мухтар). Все едно да препречиш Цариградско, в двете посоки сутрин в 9ч. Цирк! И приятеля ми (след тирада нецензурни, типично балкански поздрави), ми казва: Бе, гледам — българска лада. Аз съм тук от 6 години — такова чудо не съм виждал. То не стига, че е българска, ами и Търновска. Бе не стига, че е търновска, ами ми е и позната . И се моли на тлъстия да ме извика, ама оня — не знаел на кого е колата. Аде бе?! Бързо се сети, нашия като паркирал автобуса напреко

Из Либия майтапи — доста.

Например: винаги се зарежда с бензин следобяд — бензинджията го мързи да стане от стола в кабинката и маха с ръка — изчезвай. Не, че бензина имаше някаква стойност.
На плаж ходехме на 100—120 км., щото иначе — бой с камъни. И не само по „разголената ханъма“, а основно по мен… Те и там, на скатания плаж, ни намериха, че едвам се оттървахме. Иначе морето е приказка. Намерихме един остров, и там беше вече плажа. До него стигахме с надуваема лодка. Чак накрая разбрахме, че бил пълен с отровни змии . Бе има Господ… Имаше и „европейски“ плажове — руския, чешкия, Гаргареш, ама голяма скука. Постове, бариери, пропуски… Пълно със сноби и руски военни. Не, че имам нещо ротив руските военни, ама постоянно задават въпроси. Пък и сдобиването с пропуск за такива места си беше одисея. Губеше се екшъна!
Като оставим изблиците на гняв пред разголени тела, арабите са много свестни хора! Нямам неприятна среща или случка с местните. А приятните бяха ежедневие. Изключително гостоприемни и отзивчиви хора. Дори и либийците. За тунизийците да не говорим! Невероятни впечатления имам от тях! Краси не се смей . Като всички хора по света оцелели в трудни условия. А в пустинята си е трудничко, меко казано . Например: Напиваме се с един египтянин, пътен инженер в Либия. Там сухия режим е мит, или поне аз с такова впечатление останах . И тръгваме около 02ч. на гости у негов познат. Никой не се учуди като звъннахме по това време. Седим си ние в хола (има-няма 200 кв. м.) и египтянина и либиеца-домакин си говорят. Седим си на пода, пълно с възглавнички по ъглите — реди си ги както ти е удобно. По едно време започнаха да идват тави с прясно приготвени манджи. Ама тавите идват от някаква странична врата, и много опитна ръка ги плъзга по мрамора и спират точно пред човека за когото е тавата. Оризи, баклави и тем подобни. Ама много тава бе! И чак към 9—10ч. стана дума за кво сме се довлекли . Изключително любезни и любознателни хора. Но в никакъв случай досадни! Невероятно чувство за такт, спокойствие и увереност. И някак си същото го предават и на събеседника. Бе, не случайно са оцелели в тези условия.

Помотахме се из Либия.

Уплаши ме мизерията и по-голямата диктатура от тази,от която идвах — и чао. На връщане (вече старо куче медалист) — пълен релакс. Разглеждане на римски руини, вулкани, плажове, музеи и т. н. Въоръжен с бедуинския „хладилник“ (бутилка, увита в нещо като дебел козяк, намокрен и закачена на огледалото) света придоби по-хладен вид .
Май досадих с описания, ама като в руския виц, дето една баба викала: Изнасилиха ме, изнасилиха ме! Идва милиционера и пита: Кой? — Не знам! Кога? — Преди 60 години! Ми що сега викаш? — Приятно вспомнить!
Така, че: И Баба Лада върши работа, стига да има малко хъс, късмет, и пълно отсъствие на разум .
Сега: Ма к’ъв бойлер да сложа, ма к’ъв климатик, ма колко голям резервоар, багажник. Както казва жена ми: Ти май се чудиш как да не тръгнеш?! И си е права…
Автор: haflinger от форума на Офроуд България

Авторът е обещал да прати и снимки. Като ги прати — ще ги кача

   Изпрати пътеписа като PDF   


3 коментара

3 коментара to “Пътешествие до Либия през 1989. (с Лада!)”

  1. MARFI каза:

    Страхотно описание 😉

  2. sas каза:

    i az mi haresa-bravo na avtora

  3. sav каза:

    Хаха, сега да видите Триполи, едни билдинги са извисили, по 35 етажа, да ги питаш за какво ! Заля ги и тях грандоманщината. А старите римски градове са страхотни, реставрирани, обезопасени ! Красота !

Leave a Reply