Днес продължаваме с�петъчната ни�рубрика Ретро, в�която ви�представям спомените на�haflinger за�негово пътуване до�Либия през Италия с�Ладата�му. За�тези, които не�помнят или не�искат да�си�спомнят, но�преди 10�ноември беше изключително трудно човек да�напуска страната�— още повече, че�пътешествието минава и�през няколко западни държави. Приятно четене:

Пътешествие до�Либия през�1989.

(с�Лада!)

Та навремето (1989!) реших, че�мога да�сключа директен договор с�Либийското правителство за�работа. Тогава се�минаваше през държавен посредник�— Медексим мисля, че�се�казваше, които обираха 80% от�месечния доход. Социализъм… При проучване от�колеги, работили в�Либия разбрах, че�там за�автомобил не�може и�да�се�мечтае. Иначе (ако го�има автомобила) било голям�кеф. И�реших: С�„колата“ (Лада), с�Жената и�Сина!

Търново-Белград-Загреб-Любляна-Триест-Венеция-Рим-Неапол-фериботче-Месина-Палермо-Трапани-ферибот-гр. Тунис-пясъчец-Триполи (Либия).

Имах пътна карта само до�Италия, без Сицилия, някъде от 70-те години. За�Тунис и�Либия�— пълна мъгла. Ама си�казах: Караме по�азимут и�толкова. Тогава GPS’а на�ТУ�154�трудно влизаше в�багажника на�ладата… и�такава идея имаше . Аз�се�отказах, щото не�знаех как се�работи с�него. Абе�— луди млади години.
Един приятел „ме�уреди“ с�феродо за�накладки (тогава нямаше леснодостъпни резервни части), та�из�планините на�Италия (избягвах магистралите, като разбрах, че�10�км. струват 1USD…, пък и е по-гот през селцата) разбрах, че�феродото хваща, дорде не�загрее… Нямаше щети, ама бели косми�— доста. Иначе, като оборудване�— де�що�събрах от�приятели. Жена ми�умря от�смях като видя, че�слагам и�веригите за�сняг в�багажника. После, в�Тунис, въобще�не ѝ беше до�подигравки, като видя път след гибла (пясъчна буря)…. Не, че�и�аз�съм очаквал, че�ще�ми�потрябват вериги, ама си�знам: Не�ги�ли взема�— закъсвам. Та�арабите доста пъти (и�след този случай) се�пулиха к’во е�това върху гумите, и�откъде съм го�купил. Казвам: Само в�България се�произвежда . Доста пясък изринах с�тези вериги.
И понеже, за�онова време, 500�USD си�бяха солидна сума, толкова можах да�събера. Та�това ми�бяха парите въобще! Като гориво�— последната туба с�български бензин налях в�Либия, като не�броим 1�резервоар от�Трапани. Как не�изгоряхме, и�до�сега не�мога да�си�обесня. Особено на�връщане�— същото количество бензин (около�220л.), в�пластмасови туби, през Сахара, при температура в�колата дето не�я�хващаше термометъра (беше разграфен до�50�градуса по�Целзий), ама дезодоранта в�чантата на�задното стъкло гръмна… Добре, че�има Господ на�този свят (надявам се�и�на�Онзи ). Гумите тогава бяха култовите Видинки (почти нови, на�има-няма 30—40 холяди ), за�други масла, освен М�10Д, ме�светнаха, чак в�Тунис (че�трябва да�е�„специално“ за�през пустинята…). Абе пътуване на�магия! Но�гота си�е�гот!

Из�Триполи�— емоции колкото�щеш.

Като например, още първата сутрин. Спя си�аз�в�хотела (Атлас май се�казваше), на�последния (най-евтиния) етаж, май�— 7-ми, без асансьор, и�шефа на�хотела�— тлъст либиец се�втурва с�предифарктна симптоматика: Мистър, Мистър, кибир (голям) проблем! Брей, викам�си, тоя за�мене няма да�се�засили така, нещо му�е�нарушен интереса… Слизам долу�— кво да�видя? Един стар приятел на�входа на�хотела (не�го�пускат вътре), и�един автобус паркиран напреко на�главната улица (Омар Мухтар). Все едно да�препречиш Цариградско, в�двете посоки сутрин в�9ч. Цирк! И�приятеля�ми (след тирада нецензурни, типично балкански поздрави), ми�казва: Бе, гледам�— българска лада. Аз�съм тук от�6�години�— такова чудо не�съм виждал. То�не�стига, че�е�българска, ами и�Търновска. Бе�не�стига, че�е�търновска, ами ми�е�и�позната . И�се�моли на�тлъстия да�ме�извика, ама оня�— не�знаел на�кого е�колата. Аде�бе?! Бързо се�сети, нашия като паркирал автобуса напреко

Из�Либия майтапи�— доста.

Например: винаги се�зарежда с�бензин следобяд�— бензинджията го�мързи да�стане от�стола в�кабинката и�маха с�ръка�— изчезвай. Не, че�бензина имаше някаква стойност.
На плаж ходехме на 100—120 км., щото иначе�— бой с�камъни. И�не�само по�„разголената ханъма“, а�основно по�мен… Те�и�там, на�скатания плаж, ни�намериха, че�едвам се�оттървахме. Иначе морето е�приказка. Намерихме един остров, и�там беше вече плажа. До�него стигахме с�надуваема лодка. Чак накрая разбрахме, че�бил пълен с�отровни змии . Бе�има Господ… Имаше и�„европейски“ плажове�— руския, чешкия, Гаргареш, ама голяма скука. Постове, бариери, пропуски… Пълно със сноби и�руски военни. Не, че�имам нещо ротив руските военни, ама постоянно задават въпроси. Пък и�сдобиването с�пропуск за�такива места си�беше одисея. Губеше се�екшъна!
Като оставим изблиците на�гняв пред разголени тела, арабите са�много свестни хора! Нямам неприятна среща или случка с�местните. А�приятните бяха ежедневие. Изключително гостоприемни и�отзивчиви хора. Дори и�либийците. За�тунизийците да�не�говорим! Невероятни впечатления имам от�тях! Краси не�се�смей . Като всички хора по�света оцелели в�трудни условия. А�в�пустинята си�е�трудничко, меко казано . Например: Напиваме се�с�един египтянин, пътен инженер в�Либия. Там сухия режим е�мит, или поне аз�с�такова впечатление останах . И�тръгваме около�02ч. на�гости у�негов познат. Никой не�се�учуди като звъннахме по�това време. Седим си�ние в�хола (има-няма 200�кв.�м.) и�египтянина и�либиеца-домакин си�говорят. Седим си�на�пода, пълно с�възглавнички по�ъглите�— реди си�ги�както ти�е�удобно. По�едно време започнаха да�идват тави с�прясно приготвени манджи. Ама тавите идват от�някаква странична врата, и�много опитна ръка ги�плъзга по�мрамора и�спират точно пред човека за�когото е�тавата. Оризи, баклави и�тем подобни. Ама много тава�бе! И�чак към 9—10ч. стана дума за�кво сме се�довлекли . Изключително любезни и�любознателни хора. Но�в�никакъв случай досадни! Невероятно чувство за�такт, спокойствие и�увереност. И�някак си�същото го�предават и�на�събеседника. Бе, не�случайно са�оцелели в�тези условия.

Помотахме се�из�Либия.

Уплаши ме�мизерията и по-голямата диктатура от�тази,от която идвах�— и�чао. На�връщане (вече старо куче медалист)�— пълен релакс. Разглеждане на�римски руини, вулкани, плажове, музеи и�т.�н.�Въоръжен с�бедуинския „хладилник“ (бутилка, увита в�нещо като дебел козяк, намокрен и�закачена на�огледалото) света придоби по-хладен вид .
Май досадих с�описания, ама като в�руския�виц, дето една баба викала: Изнасилиха�ме, изнасилиха�ме! Идва милиционера и�пита: Кой?�— Не�знам! Кога?�— Преди 60�години! Ми�що�сега викаш?�— Приятно вспомнить!
Така, че: И�Баба Лада върши работа, стига да�има малко�хъс, късмет, и�пълно отсъствие на�разум .
Сега: Ма�к’ъв бойлер да�сложа, ма�к’ъв климатик, ма�колко голям резервоар, багажник. Както казва жена�ми: Ти�май се�чудиш как да�не�тръгнеш?! И�си�е�права…
Автор: haflinger от�форума на�Офроуд България

Авторът е�обещал да�прати и�снимки. Като ги�прати�— ще�ги�кача

Related posts:

Едно незабравимо пътешествие – част трета Из Карпатите и Трансилвания

   Изпрати пътеписа като PDF   

Tags: екстремно, Лада, Либия, пътешествие, пътуване с Лада, спомени