апр. 10 2008

До Ташкент и назад

„Дядо, Ташкент по-далеч ли е от Поморие?“

Днес ви представям поредната авантюра на нашия бургаски пътешественик Симеон. Изпитвам респект пред младостта на възгледите и възприятията му! Все още няма директни полети между България и Узбекистан, за това пътуването е осъществено с кола от Бургас до Истанбул, а до Ташкент — със самолет.
Приятно четене:

До Ташкент и назад.

Бургас — Одрин — Истанбул — Ташкент — Бургас

Преди две години един приятел, който има строителен бизнес в Узбекистан, Казахстан и… Афганистан ме покани за консултант.
Пътува се с кола до Истанбул.
Близоста на Къркларели и Одрин, усещането да си в чужбина, шареният пазар са повод да ходя там често. В Одрин в самия център има кафе“Тунджа“ (Tunca), кръстено от мен и с прието от турците име „Юрдек кафе“ заради плуващите в малките басейнчета патета. Аз на път никога не дремя. Прилошава ми. Майка ми не повръщаше само в каруца. Още повече, както сега — друг да ме вози.

На границата Малко Търново-Дерекьой

ме познава мустакат турски полицай и ми се хили. Преди няколко месеца влизам при комшиите с Форд. Гледат ми документите. -Комшу, чок проблем! Черен печат и прочее… Бил съм влязъл последния път с Мазда и не съм я извел обратно. Не ще да слуша обяснения!
Отивам до колата и нося лаптопа. Там имам снимка на двете коли една до друга. Вижда се датата на снимката — преди седмица. Жандарът се опули, а аз настъпвам:
-Като влизах предния път имаше мач Фенербахче — Бешикташ. Показвах ви документите, но вие все телевизора гледахте. Така си и заминах без печати! Виждам, впечатляват го познанията ми в турското първенство…
Събралата се публика се смее. Спечелил съм ги на моя страна. Великодушно отронва: „Евала, комшу!“ и бие печата.
Отдясно е Фрийшопът. Като чета пътеписите, всички приемат тези будки с 5—6 процента отстъпки за нещо (пиене, козметика), което непременно трябва да се изаванти. Не ме влече.
А при пътуване с голяма компания с автобус преди 7—8 години, като минах първи, или втори пасконтрола, си купих две бутилки някакво уиски. Връщам се при опашката. Питат откъде тия шишета? Лъжа, че на първите десет, преминали паспортна проверка, в отсрещния магазин подаряват по бутилка на човек… Като се юрнаха доценти, доктори и архитекти да се редят… А фрийшоперът в чудо! Нашенци ме сочат: -За едни има. За нас -не!
Крия се в дъното на автобуса. После в Истанбул, кажа ли нещо — никаква вяра ми нямат! „Синята джамия има шест минарета!“ Обръщат се и ги броят. „Има два моста над Босфора“. -Ще видим….
Ако името на Истанбул на руски, примерно е Стамбул, обяснението е такова: турският език не търпи в началото на думата две съгласни. И прибавя едно „И„отпред. Истанбул, Истоян, Истефан, истръмно…истрашно!
На село дядо ми говореше сносен турски. Баща ми се оправяше горе-долу. Аз, трето поколение, изчислих от страниците на един речник, че знам около 3—4000 турски думи. Повечето българи знаят поне наполовина от това (възрастните, де), но не подозират. „Бурек ве айран“ — ферщейн?

Паркирам в Одрин

успоредно на тротоара, а момчето, което събира парсата с касов апарат ми казва: -Комшу ефенди, чапраз, чапраз! Тоест да застана косо, под ъгъл към бордюра. Пак в Одрин искам да отида на отсрещния бряг на Марица. Там има ресторанти, където дават бира, йени ракъ. Напрягам си речника и съчинявам: Ефендилер, Мерич ески кюпрю йолу нередей? Къде е пътят за стария мост на Марица? Граматика — никаква. Но ме разбраха. Аз от техните обяснения — нищо. Но следя внимателно къде сочат с ръцете…
Но да не се разсейвам.
В първото селце след границата Дерекьой спирам винаги за едно аванта кафе (то едно кафе, ама…) Там един набор с двойни килограми знае български. Продава винетки, застраховки. Кеф му е да показва стотина визитки на бургазлии. По няколко мандаринки на изпроводяк.
Следва прекрасна букова гора наколко километра от двете страни на пътя. Пустеещи сгради на гранични войски, празни както и у нас. Училища с непременния кармъзъ байряк с месеечината.
Сенчестата гора свършва и се зареждат огромни конуси от пясък и ситен кварцов чакъл. Надписи: „Шише-Джам“. Няма да ви обиждам с преводи. Суровина за стъкларските фабрики край Истанбул.
Малко преди това сме минали покрай горното течение на Резовска река.
Следват, ужким, сухи дерета от голи баири, а току преминаваме през опашката на доста голям язовир. По-нататък и по пътя за Истанбул, и надясно — към Одрин — хиляди декари съвременни напоителни полета. Мост-канали, бетонови корита, дюкери… И се полива много!
За Одрин ще разкажа друг път.
Още в началото на Къркларели (Лозенград) свиваме наляво да гоним магистралата. Преди всеки турски що годе град има табела с името, броя на жителите, надморската височина (ако не се лъжа). На 3—4 километра пред града вдясно има хилава борова горичка. Любимо място за излет. Спрях веднъж и се запътих към весела компания от две-три семейства. Поздравявам. Курбан байрям ли е? Клатят съгласно глави. А какво пиете? -Лимонада, айрян, боза…всякаква гнус! Нося стек „Каменица“ и раздавам. Поогледаха се, но и ме поканиха на чергата. -Къде е, питам, куйрукът на това шиле? Уважението към печена опашка на агне, яре, коч е признак, че човек разбира от ядене и от живот, също! Бяха ги изяли опашките. Но ме канят друг път да дойда…
Шосето непрекъснато се разширява. Прави се второ двулентово платно. Асфалтът в Турция е без дупки, но груб като фактура. В дъжд не се хлъзга.
Отляво по пътя в една горичка във явно бивши военни бараки, предполагам, като си припомних писанията при „покръстването“, е бил преселнически лагер. Наистина, оказва се. Първата спирка на нашите турци-изселници по пътя за Измир, Адана.
На магистралата се качваме, като се гмуркаме под нея, за да стигнем до Толл-пункта.
Още при първото ми пътуване забелязвам някои технически новости по сравниние със старите европейски аутобани. Крайпътните телефони се захранват с ток от малка слънчева батерия, а дипол-антенката горе подсказва, че и жици няма между стълбовете. Сега с мобилните телефони и това отпада.
По-рано край аутобана имаше магазини и ресторанти. Най-големият „Шапките“ заради „логото“ — бели матроски фуражки на билбордовете. Сега — от Одрин до Истанбул — нито една бензиностанция! Нито един кенеф! За какво ти е, като са закрили крайпътните заведения! Носете си вода и накълцан суджук в джоба, както съветва николай Хайтов.
На пътуващите сефте правят впечатление турските (също сирийски, ирански…) камиони с високите да два-три метра каросерии. Тъй, де: ако товариш слама, или вълна…
С наближаване на грамадния град четеш отклоненията Чаталджа, Сан-Стефано… Ето докъде сме ги гонили, фесовете! До Босфора има-няма 20 километра.
И започват нови, ама съвсем нови, градчета-спътници. Казват, повечето били на големите заводи, които ги строят за своите работници.
По-нататък са отдалечените, но най-сносни за живот квартали Буюк- и Кючук чекмедже, Бакъркьой и други, но гледаме повече в картата да не пропуснем вдясно летището (как познахте?) „Ататюрк“! Този вечно сърдит (с жестока язва в корема, и след отказ на видна софийска мома да му пристане, какъв да си???) мъж, надничащ от портрети и яхнал на бронзови коне из цяла Турция, е вкарал комшиите в пътя. Вървят си те по него без особени отклонения, войни, съюзи вече 80 години и това си личи! Германци и англичани се дивят на модерните пътни развръзки, мостове. С понятна маркировка навсякъде.
Ето и летището. Не виждам някой да идва пеша или с автобус. Леките коли си избират етаж за паркиране, оставят автомобила, записвайки си каре, пътека и прочее, че като се върнеш след 20 дни от Лондон или Чепеларе, да не се мотаеш. Същото прави и нашият шофьор. А чекингът е отсреща.
Там на определено гише се носи пакет с овче сирене, две петали телешки суджук и две бутилки гроздова на наш изселник от силистренско. С това, без всякакви предварителни заявки ти се дава (продава) билет за където искаш, и ти се аташира турско циганче да ти носи куфарите.
Летището „Ататюрк“ в Истанбул е грандиозно. Трафикът — невероятен.
Спътникът ми, студент четвърти курс във ВИАС, радостен че е „избутал“ с четворка изпита по съпромат, обикаля с пачка долари марковите магазини и пълни торбата с парфюми, дребни бижута. После ще разбера защо. Той е технически ръководител на обекта в Ташкент, и близък на шефа. Лепят му се местните моми! Ччерррна коссса! Хубббаво ЕГеНе! -колко му е?

Полетът от Истанбул до Ташкент

продължава четири часа и четиридесет минути. Обратният полет — пет часа и половина. Стюардесата ми обясни: на връщане цепим движещия се със земята въздух от запад на изток. Возим се с голям Боинг на „Узбекистон Хаво Йоларъ“. Знаете, че хава и по турски е въздух, йолу — път. Да си обясняваме ли?
Нашето „Как е хавата?“ идва от хава — въздух, но също и по-точно, време (метео, Weather, погода…) В Централна Азия (не обичат да им казват Средна…) повечето им езици са тюркски. Останалите близки до фарси.
Изучих Ташкент от Гугъл и знаех къде е офисът на фирмата, в която отивам. От фотофорума им се бях свързал с първата попаднала „форумка“, като реших, че ще е стара мома без външен чар. Да ви обяснявам ли че познах. Виждам, телефонът й близък по цифри с този на фирмата и споделям.
-Че те, казва, са в нашия двор!
То бива съвпадения, ама чак толкова…
На летището ме посреща с — познахте — „Деу“ — те там си ги произвеждат — местен шофьор на нашите хора, Халил, и много се шашна, като му показвам по кой път да минем. Узнавам, че се е оженил неотдавна (не понасям за минало време „скоро“. То е за нещо предстояще!). Питам построил ли си е вече къща.
-А, не! Аз още оградата не съм завършил!
Там оградите са 2—3 метрови. Във вътрешния двор тече всичкият семеен живот, скрит от чужди очи…
Бил съм в Узбекистан като студент преди (спокойно!)… петдесет!! години и основен интерес за младите дипломанти представляваха „фустите“, както казва Иван — мой приятел и наставник в живота. За други впечатления не стигаше времето.
А за любителите ще кажа: кръстоската между местни хора и европейци дава страхотни красавици! Тука те са една трета от населението. („Великият“ агроном Мичурин все кръстосвал сортове, че да получи ябълки като нашите. Не е известно дали е успял, обаче: вечер по навик все кръстосвал на жена си краката и…останал без деца!)
Узбекският е един от тюркските езици с много понятни думи за тези, които знаят стотина турски. Возят ме край Парламента с националното им развято знаме. Ловя се на бас, че ще кажа как е по тяхному знаме.
-Байряк! Казвам и ставам силно техен човек.

На 80 километра източно от Ташкент в планината Тян-шан, на река Чирчик

има построен голям язовир, където в жегите лятос си почиват тези, които могат да си го позволят. Недалеч е прочутият зимен курорт Чимган. (Етимологията на думите, наши,чужди, ми е хоби. Нивото ми е любителско, но с приятеля ми Иван често правим „открития“. Курорт иде от немското Kur — лечение и Ort — място. Иван, с долното си, мръсно подсъзнание и известен опит на гларус по плажовете на Слънчев Бряг ми го обяснява по своему. За него не отговараям!)
Турците са построили четири-пет внушителни хотела за по около три, три и половина звезди. Но освен плуване и риболов, няма какво да се прави.
Моят човек строи „Развлекательный комплеск“ с боулинг зали, спортни арени, фитнеси, сауни и други СПА неща.
(Изрових в Мрежата етимологията на СПА“ SPA — Sanus Per Aquam — здраве чрез вода и споделям, да си спестите усилията.)
Стая в хотела, храна с нашите бачкери, от които са пропищяли местните булки и мъжете им. Страхотни пържоли, туршия и десетки бутилки айрян в хладилника.
Правя проекта, за който бях поканен. Преимуществено в резиденцията на моя хазаин — Киро, който строи тук, както казах. Живеем в хасиендата му. Сграда на два етажа в двор от три декара, с поливана и стригана ливада, цветя и… бананови…не, не дървета, нещо зелено като фикус с големи листа. Градинарят ги очисти — все едно не издържат жестоката зима, а по тях имаше бананчета, като фъстък големина.
На първия етаж два хола по стотина квадрата. За пушачи и за не-. Прекрасно обзаведена с всичко кухня и баня, тоалетни. На втория — апартаменти и стаи за гости. Газовото отопление бичи ден и нощ. Районът е лете в жегите продухваем от планинско течение и затова президентът живее на няколкостотин метра от нас. Местните мутри — също. Като питаш за стопанина на някоя хубава къща-гимназия, казват: А, този беше на работа в Москва! Работа в Москва е мечта за местните. Също, макар и по-достъпен е Казахстан. Отива се трудно. Нещо като „зелена“ карта трябва.

Ташкент е голям град. Поне три Софии.

През шейсетте години силно земетресение го срива до земята. Загиват хиляди хора. Москва съобщава за…девет! жертви.
После домостроителните предприятия от големите съветски градове изграждат града отново. Новопостроените квартали така се и наричат: харковски, московски, ленинградски. Ши-и-ироки булеварди, опасани с върби и и каваци, не се вижда често отсрещното платно, със задължителните аръци — канавки покрай тротоара. Да напояват дърветата и да носят прохлада лете.
Като гледате в Мрежата жилищни квартали, с потънали в зеленина- тополи, платани — жилищни блокове — руснаци живеят в тях. На тези, на които им се виждат покривите — дворовете се засадени с мушмули, ябълки, смокини, асми. Там живеят узбеки.
Отделно на р. Чирчик, която минава през града има монтирани вертикални тръби под нивото на водата, които изхвърлят периодично високи струи вода — пак за прохладата. И за кеф, също! Не им разбрах принципа. Местната мома — гид — пък си нямаше понятие от техника.
През войната в Ташкент е евакуиран Мосфилм, много заводи, между които и самолетостроителен. Руснаците вече са се поизселили, но местните старателно говорят чудесен чист руски. Позвънят някому по мобилника и след задължителното „Селям алейкум“ следва тирада на руски, примесен с узбекски.
Страхотно количество нови хубави сгради, които, ако не са така разпръснати, ще направят един приличен Манхатън. Все от турци построени.
Правя си среща с моята „позната“. До колелото на Мелницата. Отдалеч се познахме. Полезна разходка из града, да видя най-значимото. В центъра — резиденцията на някакъв руски княз, дошъл в края на 19-ти век да фиксира руското влияние тук. Разболял се, поради липса на СПИН, от сифилис от многобройните контакти за опознаване…(Спин по руски е СПИД. А за да се предпазиш от него — Спи Один. Спи Дома!)
Следва ташкентският Бродуей — сенчеста търговска улица с улична търговия. Стъргалото.

Отиваме в битов ресторант. Манджите им ми допадат.

Шашкам ги с поръчката на печен куйрук. По турски — опашка. Овча. Най-добре — от коч!. Не се изненадвам, че ме разбират. Руснаците са изпортили този народ като го научили да пие водка. Иначе имат чудесни вина, но не ги пият. Преди — заради Корана. Сега — заради водката.
На масата веднага (не питат) носят голям чайник и дребни сладки, влажни ленени кърпи. Яж — пий, не влиза в сметката. После питат за поръчката. Ядохме и нещо фирмено — като киевски котлет. Месо навито на кост, с вкусен сок вътре. Опръсках си сакото. Масите — дебело стъкло върху рамките на крачни машини Сингер.
Интересувам се дали кокалчето за котлетите е с многократна употреба…
(Японците, казват, измислили изкуствено месо, но не могат да синтезират кокали, че да става котлет. Ще изнасяме кости за Япония, май. Също фармацевтите им произвели лекарства, за които няма болести. Лекарствата залежават. Пак наши лекари трябва да им измислят болести…)
Вози ме местен шофьор на служба във фирмата. Интересувам се какво е работил по-рано. Бил е пак шофьор- дальнобойщик. Т. е. — ТИР-аджия. С КАМАЗ-а през казахстанските степи — две-три хиляди километра през къра. То ест — степта. През зимата пътуваме, казва, с два камиона и насред степта на приятеля му се чупи биела! Навън — виелица, петнайстина градуса студ.
Онзи готов да за..бе камиона и да се връща. Моят човек, обаче, има биели. Подбират нужния размер, загръщат предницата с брезент и за…два дни сложили биелата. Тръгнали. Вторият здрав КАМАЗ въобще не се гаси. Обяснява ми Халил как, като занощуват на открито, подреждат камионите за да няма изгорели газове за дишане от колегите. При смяна на вятъра — пренареждане. Оффроудът — пълен!
Друго необичайно за нас са тамошните пазари. Народът е доста подозрителен към нароилите се супермаркети. А на пазара има всичко! На влизане, като на новото софийско летище, вземаш количка, която оставяш после на изхода. Ако видите стара жена да проси, значи е рускиня. В узбекските семейства е недопустимо да изоставят старите хора.
Долините на Аму- и Сърдаря от хилядолетия са били земеделски центрове с добро напояване. Сортовете грозде, праскови, зеленчуци са в голяма степен опазени от нашествието на нови транспортабелни сортове. Сушени плодове — от стафиди, през праскови и кайсии до пъпеш. Сушена диня не видях. Най-вкусни — черните стафиди! Един сорт зелена ряпа ти я издълбават на място, пълнят дупката с мед и пиеш нещо наистина вкусно. И полезно, казват. Един търговец, като „изчисли“ че съм чужденец, ми продаде резен пъпеш за два долара. После с приятели за същите пари купихме два цели…
На път за хасиендата купуваме знаменитите им лепьошки. Вкусни питки, които всички пекат и продават край пътя. В средата са сплескани от щемпел. Фирмен за всяка къща дървен печат. Вадя фотоапарата да снимам високата купчина чепьошки, а бабката, като разбра че съм чужденец се нахвърли:
-Гадове американски! Не стига, че ни взехте газа! Жените ни лъжете! Лепешки за такива? На тебе, гад! И ми показа срамен жест от три пръста. Работата отиваше на бой. Добре че синът й се намеси…
То, американци имало в района близо до Афганистан. Пътят на дрогата е по-важен от Пътя на коприната.
А в съседна република, където златна скулптура на несменяемия Туркмен-баши се върти около себе си като слънчоглед, водата, токът, газът и солта — абсолютно безплатни!!! Хлябът — на минимална цена, да не е без хич… Как да не го преизбират навеки!
„Избра“ си го Св. Петър, миналата година…
Като посвърших работата, Шефът ми купува билет за Ургенч. На около 1500 км. на изток. Този мъж е построил там преди две години хотел, знаят го и уважават всички. Позвънил той на нужните хора и ме представил като свой „уста“. Уста и на тюркски ще рече — майстор, учител. А такава препоръка е много уважавана там. Бях му помагал на шефа в дипломната работа и затуй съм бил уста.
Час и половина с Боинга над пустинята. Кацаме на прилично летище в областния Ургенч с доста самолети наоколо.
Посреща ме мустакат авер с Деу-то и ме води в съседния исторически град Хива.(Ударението на последната буква)
Трийсет километра гладък асфалт. Задминаваме и срещаме…тролейбуси. Местен феодал, за да го изберат за кмет, обещал тролей до окръжния град и си удържал на думата. Нищо че не им трябва, тролеят им се движи почти празен на всеки час…
Земята наоколо, сиво-жълт пясък, направена на големи лехи — като оризище. Два пъти в годината през януари и февруари се пълнят тези „оризища“ с прясна вода, за да се отмие солта от почвата. Инак — няма реколта!
По съветско време тук се е сеел предимно памук. За да се прибира с комбайн, в определено време се пръска с дефолианти. Да окапят листата и се всмукват само памучните влакна. При последващото дообиране на ръка (баберки) дефолиантите са предизвиквали болести у населението. Но — планът! Планът!

Пътят Ташкент, Самарканд, Ургенч преминава сега частично по територията на съседен Казахстан.

Граници, проверки на документи…глупотия!
А при развития социализъм, местна милиция е спирала туристическите автобуси край Самарканд, връчва им по един чувал и — хайде — който иска да мине нататък — един чувал памук!
През неколкостотин метра край шосето — чайхани, в които пият предимно… водка.
Тук не винаги е било пустиня. В средните векове са изсичали горите за да добиват чрез претопяване големи количества злато.
В Хива в едно каре 800×800 метра, ограден с крепостни стени се е живеело, но е бил и университетски център. Стените — от камък и глина, като през метър-два — прослойка от накиснат в солена вода камъш. Да „танцуват“ слоевете при земетресение…
В самата крепост — опорен научен център отпреди 1000 години — многобройни медресета — факултети да ги наречем. Ето факултетът по математика. Тук е преподавал ученият Ал Джебраи. Оттам — алгебрата! И Ал Хорезма, от когото е тръгнал…алгоритъмът. Следва медресето по астрономия. В Самарканд е по-величествено: в скален скат издълбана вертикална четвърт окръжност с радиус 40 метра, разделена на градуси. Един мраморен градус е равен на 70 линейни сантиметра!! Тук наклонът на Еклиптиката (23 градуса, 26 минути) е изчислен с точност до…минута! Преди 1000 години!
Идват ми на ум думите на стария професор от Ягелонския Университет, които чул Боян Биолчев на първата им лекция по древна история и култура в града Краков:
— Не мислете, че като са нямали телефони, са си говорели глупости…
В града — статуя на Великия Омар Хайям! И неговото медресе, както и останалите е превърнато в хотел, за който американци дават луди пари да преспят и завъдят по някоя бълха.
Приятелят ми Иван, служил в Строителни войски, където няколко софийски суинги са били въдворени за възпитание. Те му подарили книга с Рубаите на Хайям. И ми рецитира Иван дълги откъси. Аз ги вадя от И-нет на руски, прерисувам от там пак хубави илюстрации и ще издаваме книга в…два екземпляра.
Водят ме обратно в Ургенч. На мое разположение — целият хотел. Цялата кухня! Късна есен е и няма туристи. Персоналът е вдигнат заради Уста-Симон. На голямата маса — познати на шефа, местен истеблишмънт…(мра да употребявам думи, които не са ми много ясни, но звучат силно!) Дават ми менюто и, като виждат, че се бавя, келнерът откъсна всички страници и ги отнесе в кухнята! Поръчва ВСИЧКО! Едва ги озаптявам.
На път за летището видях техния ВИФ. Огромна площ с абсолютно нови съвременни сгради, стадиони, плувни басейни — всичкото обучение безплатно! По тъмно минах покрай няколко нови, хубави училища. Виждах само първия етаж. Но нямаше стая без компютри на всеки чин!

Ташкент, Узбекистан

Да кажа, че ми се живее в тези места — ще излъжа. Но хубавите неща, за които споменавам, не са измислица!
Учениците — в униформи и не пуши никой.

В Ташкент отиваме с Халил към пазара.

Гледам нещо като училище зад висо-о-о-ока стена. На портите — камуфлажни мъжаги с автомати. Детска градина за децата на Отговорните Другари. Откъде ли са се научили на мурафети?
Президентът им Каримов преди година-две с войска жестоко е потушил противоправителствена демонстрация в един окръжен град на юг. Жертви. Ранени.
От тогава — на работа и обратно — спиране на движението, полицаи в храстите! Сякаш Джордж Буш минава…
Такъв ми ти един Среден Изток. Пардон, Централен.
Ники Кънчев в едно предаване обяснява че филмът „Бялото слънце на пустинята“ е сниман в… Далечния Изток. Разбирай — Хабаровск, Камчатка… Такива „корифеи“, колчем се отклонят от писания текст, попадат в зоната на „отсебятината“, с което руснаците означават реплики, вън от сценария. Като правило — пълни глупости! Също и на въпроса: какво е фортран… Формула транспортейшън!? (Ако ме затирят на необитаем остров с киномашина, обаче, ще си взема „Бялото слънце на пустинята“, „Преброяване на дивите зайци“ и — да не обидя американците — „Бар наздраве“. От „необитаем остров“ се сетих за студентката от БСУ, катедра география. Понеже не пуши, в междучасието си разглеждала глобуса с лупа и открила неизвестен досега остров. Ония патки нека си тровят организмите! И Америко Веспучи не е пушел. Цял континет открил!)
Обратният полет, както казахме, е доста по-дълъг. Но съседката по кресло се оказа от онези неземни кръстоски, че ми се видя кратък. Напълних й главата с „умни“ приказки, за което получих от младата вдовица едно:
-Господин Тодоров, Вы потрясающий мужчина!
Завалията, не вижда ли, че съм женен. Отдавна.
Бургас -Ташкент — Бургас. Януари 2007
П. П. Преди две седмици бях на хотел в Обзор. На рецепцията невръстно 14—15 годишно момиче. Азиатска вънкашност. Да не си корейка?
-Не — казва — узбечка.
— А сега да предположа смело: Да си от Ургенч?
-Как позна? Татко е строил там с други българи хотел „Хорезм палас“, взели се с майка ми. Имам и братче…
Вадя лаптопа, показвам снимки.
-Ето го на мама училището, паметникът, пощата…
То, бива съвпадения, ама чак толкоз…
Съвпадения няма, ако си седите в хола, зяпате Слави Трифонов и Ники Кънчев, Гала и Лафазанов. Правите „маршрути“ до супера…и казаните за разделно събиране…
Затуй — на път!
Автор: Симеон Тодоров

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Узбекистан – на картата:

Узбекистан
PDF24    Изпрати пътеписа като PDF   


7 коментара

7 коментара to “До Ташкент и назад”

  1. Ross каза:

    Mного хубав пътепис. Напишете за Одрин.

  2. laks каза:

    супер пътепис, кефи ме

  3. Светлана каза:

    И аз съм от Ургенч и след като прочетох вашия пътепис направо се расплаках ,така ми се прииска да се вырна в родния ми край че от тук нататок друга цел нямам,благодаря ви за този разказ и искрено ви пожелавам всичко най добро.

  4. temp1e каза:

    chudesen pytepis! Drugata godina Uzbekistan mi e w planovete.

  5. Галина каза:

    Звучи невероятно. Съжалявам, че толкова късно открих този прекрасен, изпълнен с чувство за хумор, пътепис.
    Утре, 28 март 2012 г. заминавам за тази прекрасна страна, наречена Узбекистан и с любопитство очаквам срещи с описани тук места – Ташкент, Хива (с ударение на последната сричка), Самарканд.
    Моля, помогнете ми да се свържа с автора на невероятната статия Симеон Тодоров.

  6. Стойчо каза:

    Ще препратя мейла ти до него и ако той реши, ще се свърже с теб, става ли?

  7. Галина каза:

    Става. По програма се връщаме на 9 април. Групата е от 12 човека на достолепна възнраст. Предполагам, че скоро българска група с цел туризъм не е посещавала Узбекистан. Не споменах Шахрисабз, Донгелек и Нурота. Има и авантюристичен елемент – една нощ в юртен лагер.
    Надявам се на „До Ташкент и назад“ – нов сезон

Leave a Reply