мар. 19 2009

Из катакомбите на Колизеума

Published by at 9:05 under Венерчето,Тунис

Къде си помислихте, че отиваме? В Италия? Неее… Става дума за Тунис. Забелязвам, че тази страна предизвиква литературното вдъхновение на нашите авторки, което ме радва много. Мда, и още нещо: редакцията не препоръчва и се разграничава от „пушенето“, „дърпането“ и т. н., но четете до края, за да разберете за какво става дума. Приятно четене:

Из катакомбите на Колизеума

Тунис

Беше горещ априлски ден в Тунис, Североизточна Африка.

Триматa приятели от Европа се подрусваха в арабската маршрутка- която по нищо не се отличаваше от европейските маршрутки- и се носеха на юг към пустинята. Бяха преживели десет дена, които като нищо могат да се определят като „неочаквани“ и също „необикновени“.

За пръв път в арабска държава, и тримата бяха натрупали впечатления, които се различаваха от всичко, познато досега. Най- леко изглeждаше да ги понася най-млaдия, Филип, скоро абитуриент, избягал от училище, за да дойде на тази гореща и пустинна арабска ваканция.

Филип не казваше на двамата си нови приятели защо беше избягал от училище (а сигурно и от вкъщи), и въпреки любопитните погледи, младата двойка запазваше, засега, учтиво мълчание по въпроса. Вера и Антон бяха студенти пред завършване, случайно попаднали на някаква опияняващо евтина оферта за почивка в Тунис. С един поглед се бяха разбрали, че дори те могат да си я позволят, и с пламнали бузи, още преди да го обмислят, си бяха купили билетите на касата в евтиното магазинче. Съмненията и опасениятa, които последваха, не бяха достатъчни да затъмнят детската радост и треска, обзела и двамата. За пръв път извън Европа!!

И ето ги, след Вериния страх в малкия самолет и изтощителното пътуване с автобус до курортa, ето ги в едно прекрасно и чисто хотелче на брега на Средиземно море. Скоро, съвсем скоро щяха да открият, че хотелчето е като оазис в пустинята от мръсотия, мизерия и нещо, което за тях изглеждаше като цяло ново измерение в просенето на пари… Последваха мъчителни първи дни, в които суровата и непреклонна красота на Африка оставаше незабелязана заради тълпите хора, които ги обграждаха от момента, в който стъпеха на паважа. Млади и стари протягха към тях ръце, всеки уж нещо продаващ, дори току-що откъснати крайпътни цветя. Вера изтръпваше пред алчните погледи на мъжете, обземаше я почти ужас. „Не гледат като нашите, и не гледат като испанците“- зъзнеше тя наум и се гyшеше в Антон- „Не те гледат с възхищение или с желание, тези са като вълци. Ако ти се метнат, ще те ръфат къс по къс, но не за да е готино, а за да ти е гадно.“

Cyc- градът, в които се намираха,

се състоеше общо взето от стар град и нови, нацвъкани един до друг хотели. Най-хубавото в него беше несъмнено огромния пазар- цял малък град с миниатюрни кълдъръмени улички. Медина, кактo го наричаха арабите. В Медината истински се чувсташе омаята на приказните 1001 нощи, които Вера беше чела и препрочитала като дете. Огромните отворени чували, пълни догоре с подправки- жълти, червени, оранжеви, зелени, какви ли не- удряха в носа и гърдите още от далече. Човек вдъхваше опиянено, спираше, и после вдъхваше още и още- неописуемо блаженство се разливаше по тялото и в душата. Спирането за по-дълго от това беше опасно, защото продавачите, като лешояди надушили мърша, се вкупчваха с крясъци около Вера и Антон и той стисваше ръката и я повличаше напред. Вера се ядосваше, направо побеснявaше понякога- дори и да искаха да си купят нещо, как биха могли да го направят? Ходенето им из Медината по-скоро приличаше на подтичване, наслада и яд се редуваха в налудничав кръговрат. Защо трябваше тия хора да са толкова нахални, защо трябваше така да им отравят преживяването…и все пак, ех, колко чудно беше тука!

… Полутъмни дюкянчета с истински, правени по хилядолетна рецепта арабски парфюми, стъкленици, колби, стъкълца, шишенца, безбройни като ароматите им, обгръщащи туристите. Магазинчета за платове и дрехи в приказни цветове- тюркоазеното, цвета на Тунис, присъстващ неизменно навсякъде- украсени, изпипани до последна завъртулка тъкани. Източната любов към детайла, към перфекционизма, това разточително изобилие от време да изваеш нещо, което се усеща при всяка изработка, и което я прави толкова скъпа, толкова ценна за западния човек. Също и архитектурата, с изчистено красиви форми, а фреските и рисунките отгоре им, изписвани с най-тънки четчици, по-прости и по-сложни от самия живот, караха Вера и Антон да възклицават високо, предизвиквайки усмивки до ушите при местните.

Останалотo от Медината

беше също препълнено- оживен пазар за 1001 стоки, и от пиле мляко. M есо- главите на кравите често висяха до тезгяха като доказателство, че са прясно заклани. Планини от сочни, слънчеви плодове и зеленчуци. Кафененца, облепени с разноцветна слюда, прясна риба, посуда, тарамбуки, дрънкулки и обувки от естествена кожа. По-скоро рано, отколкото късно Вера и Антон се оставиха да ги издърпат към последните неща, и след много пазарене- нормалния арабски начин на покупко-продажба, дори в магазините нямаше твърди цени- и театралничене и от двете страни, станаха горди притежатели на средно голяма тарамбука, тюркоазен гердан, стъкълце ясминен парфюм и кокетни чехли от истинска червена кожа за Вера. Там, в магазина за обувки, се запознаха и с Филип.

-Ае, здрасти, какво правите, вие сте от тоя и тоя хотел нали, и аз съм там, виждал съм ви- пристъпи 18-годишния наперено към тях, а те се ококориха. Като нищо го бяха взели за местен- въпреки внушителния си ръст, Филип беше доста тъмен. Почти веднага забелязаха обаче и очите му- едва ли беше местен. С такива тюркоазени очи.

-Оаа, драсти, супер- еми малко на пазар- разбъбриха се те един през друг и заподаваха ръце.

-Вече сте готови, гледам. Аз още се пазаря тука за едни сандали- смигна младежът, показвайки два реда смайващо бели зъби. Около тях нетърпеливо се въртяха продавача, брат му и още двама-трима братовчеди.- Искам да ги зема за 10 евро, ама още се опъват. Ей сега ше ги оправя, и после ако искате, да ходим заедно на разходка?- изпъчи се той.

Антон се поусмихна, той си беше сдържан, особено с непознати, но Вера се ухили широко и кимна. Излязоха да го чакат навън, където слънцето вече безмилостно печеше. Обяд. Докато го чакаха, изпиха по едно вълшебно, ароматно арабско кафе отсреща в кафененцето. Филип изскочи от магазина и тръгна към тях.

-Не искаха да свалят на по-малко, мамка им, и не исках да ме чакате, иначее….утре идвам и ше се спазаря както аз си знам- самоуверено избълва той. И веднага след това- Кво, тръгваме ли? —
Тримата хукнаха нагоре по кълдъръма и скоро лабиринта от улички ги погълна. Всички къщи бяха в тюркизено и бяло, с плоски квадратни покриви. От минарето в центъра на града се разнесоха напевите на имама по високоговорител. Обяд. Имаше ветрец, листата на палмите шумоляха и глъчката по улиците ставаше все по-малка, колкото повече отиваха към покрайнините.

Шляха се цял ден. Филип ги води на разни хубави места, които беше открил. Вера и Антон се радваха, най-после приятелско лице всред гневната, измъчена тълпа… Прибраха се в хотела привечер и след душ и малко почивка, вечеряха заедно, като Филип каза на келнерите оттук-нататък да го броят на тяхната маса.

След вечеря се качиха в стаята на двойката- тяхната тераса гледаше към морето- и Антон отвoри няколко бутилки вино, а Филип измъкна и хашиш. Всред радостните възклицания на новите си приятели младокът обясни, че тук и без това всички само пафкали (голяма мъка беше да се намери алкохол, наистина, а с бирата положението си беше направо трагично) и че набързо се спазарил с някакви на улицата за грамаж.

Терасата гледаше към Средиземно море и оживената денем алея с парапет покрай плажа. Сега беше вече африканска нощ, хората бяха значително намалели, и освен долу от хотела и спокойния плисък на морето, шумове не се чуваха. Тримата пиеха виното си с наслада, а Филип свиваше масур. Имамът пак започна да припява. Нощ. Красивият младок запали джойнтa, дръпна няколко пъти и го подаде на Вера. И тя вдъхна с наслада, после още веднъж- и още веднъж. Пусна към Антон, и се изтегна назад в стола си.. Звездите в черното небе заблестяха с по-ярка, кристаловидна светлина. Врявата на хотелските гости престана да съществува, сякаш някои й беше изключил звука. Шума на морето се усили, палмите в двора сякаш се приближиха с листа към балкона. Светът въздъхна доволно и се уголеми.

-Ааа-ааа-аа!!!- пръв даде израз на чувствата си Антон с широко отворени, смеещи се очи, пълни със светлинки.
— Хахахахаахахахахаххааа!- избухнаха и другите двама- и след малко вече се заливаха от смях, тръшкаха се в столовете, крещяха, и започваха пак да се смеят…

Тая вечер по някое време решиха

да отидат до Ел Джем и да видят Колизеума.

И така- тръгнаха рано на следващата сутрин да видят Колизеума в Ел Джем. Няколко години след това Вера и Антон не посетиха ония в Рим, като бяха там на екскурзия. Бяха го виждали вече- в Африка.

Беше горещ априлски ден в Тунис.

Триматa приятели от Европа се подрусваха в арабската маршрутка- която по нищо не се отличаваше от европейските маршрутки — и се носеха на юг към пустинята. Пътуваха сгъчкани седем-осем човека без шофьора, на места за шест. Вера беше единствената жена. Арабите се държаха учудващо учтиво, правеха се че не я забелязват, или скришом плъзгаха погледи с крайчецата на окото си. Прозорците навсякъде бяха отворени до дъно. Жегата нахлуваше на талази, и мириса на бензин изчезна в момента, в които взеха да излизат от Cyc. Филип се протегна доволно, ухили се на Вера и се помъчи да свие дългите си крака на три. Антон я стискаше през рамената и гледаше навъсено останалите мъже. Един дядка на предната седалка псуваше пътното движение и чумосваше на арабски, предизвиквайки смях дори у тях, чужденците. Плъзнаха се на юг по новоасфалтиран, тесен път. Жегата беше невероятна- а те носеха само една двулитрова бутилка вода. Преди края на пътуването я бяха изпили всички задружно- арабите предлагайки в замяна сушени плодове, салфетки, и учтиво държане.

… Ел Джем е малък град

— купчина залепени плоскопокривни къщи в мръсно бяло. Няма растителност- палмите изчезват още някъде по пътя. Ниските пустинни храсти, които само един-два километра по-натък отстъпват място на пясъците, не допринасят за особена жизнерадостност в пейзажа. Въпреки това- Ел Джем кефи. Дали защото е пълен с хора и живот- хора по-весели и по-нахранени от тия в Cyc- дали заради огромния Колизеум, виден от всички страни в тая плоска вселена.. Третия най-голям света, в който катакомбите са по-запазени дори oт оригиналния в Рим…тримата приятели бързо преглътнаха десетте евро вход (несъмнено храната на арабин за цял месец по тия места), и след снимка пред него нахълтаха с викове и крясъци, както подобава на цивилизовани европейци бек ту да руутс.

Архитектурата ги грабна и замая още с първите стъпки. Огромни стени се извисяваха над главите им, коридорчета тръгваха във всяка посока. Туристите пъплеха и тичаха около тях, Филип грабна ръката на Вера и я стисна до болка.
— Ееее, кво ше кажеш, а? — смигна и той. Антон ги снимаше, правеше филмче.
-’A ми го дай! — грабна камерата от ръката му Вера. Света във филмчето се завъртя и показа едно тънко, каменно мостче над главите им- каквито имаше десетки в кръглия, каменен кръг- Колизеум.
— Аз съм бил тука и с друга жена- продължи самоуверено младока, докато изкачваха каменната алея към втория етаж- Миналата седмица бяхме с една лелка от хотела, от Берлин, много яки хора…
— Чаaй, чай, чай!- развика се Вера- не че искаше чай, беше забелязала прозорец в огромната стена, и насочваше камерата нататък. Гледката им показа Ел Джем, квадратите вместо покриви, мръсната белота и непознатата африканска жега през aприл още.
-Ааабе я идвайте тука, тва още нищо не е!- подбра ги Филип с две ръце изотзад и ги забута- Нaгоре трябва да ходим, нагоре!

Туристите се блъскаха шумно около тях, и филмчето скоро щеше да стане на нищо. Вера изключи камерата и тримата затичаха по широките каменни улици, съставляващи сградата отвътре. Отляво и от дясно имаше каменни мостчета и прозорчета, мамещи да тръгнеш по тях, да ги погледнеш. Вера тръгна по едно, и не стигна доникъде- то свърши просто пред стената. С възклицание тя се опита да се върне назад (имаше страх от височина), и добре че Антон беше на близо да сграбчи ръката й. Филип беше изчезнал някъде напред, хукнаха да го гонят. Нагоре, и нагоре, все в кръг, игнорирайки мнoгoто чудати проходи и мостчета от ляво и от дясно… в един момент изскочиха навън, на най-горния балкон на внушителния хилядолетен кръг от камъни. Намираха се на последния обръч на арената, над тях се извисяваха само остатъчните стени с малки прозорчета.

-Нееееее!- почти извика Вера, загубилa ума и дума при гледката, която се разкри. Там над тях, в една от миниатюрните цепки на стената, се беше настанил Филип- и им се хилеше. Изглеждаше така, сякаш всеки момент можеше да падне, защото завършеците на стените бяха направени да се събират към едно…

-Ммоля ти се, слизай!- крещеше тя, докато двамата млaди мъже й се хилеха. Антон снимаше Филип, едва сдържайки усмивката си.
-Еееееее, наиш колко е яяяко тука!- размаха ръце младока горе и се люшна заплашително навън. Сърцето на Вера спря да бие за момент.
— Молятемоляте- избъбли тя, не беше и сигурна, че я чува- Слез долу, ела си..

Филип пак се уxили и извика на Антон: -Снимай са т’ва, моля те!- Младока подви крака под себе си и се изправи в тясното прозорче, като се държеше с две ръце назад за камъните,и надвеси тяло над Колизеума, с огромната арена под него. Вера затвори очи, но веднага ги отвори. Антон щракаше като папараци.

— Я малко по-наляво се извий! — провикна се той.

— Абе ти..луд ли си, бе!- изсъска Вера, грабвайки другата му ръка и щипейки я злобно и отчаяно- Кажи му да слиза веднага- веднага…- свали поглед тя, и света отново се завъртя. Bрява от гласове, хилядолетни камъни и задушаваща мараня…

— Аре, ше ходиме ли в катакомбите!- сепна я младия глас като от сън. Филип седеше до нея, и я гледаше с жизнерадостност, предизвикателство- и c нотка на извинение. Много малкa.
-Оооо- аре!- излезе от нея с облекчение.
-Охххх!- изрева Антон с мъжкия си глас, съвсем подобаващо за металист- Ареее!- гърлено продължи той- Oтиваме! — Тримата запрепускаха надолу по виещите се каменни улици. Филип и Антон по-напред, Вера по-назад, провирайки се между тълпите всякакви хора, които попивахa векове история в този един миг. След главозамайващо и дългичко тичане, се отзоваха долу на Арената. Естествено, имаше модерни телени оградки, пречещи да излезеш на нея. Отляво и отдясно обаче се извисяваха внyшителните скалисти входове на проходите- катакомбите.
— Наляво за лъвовете, надясно за хората- отсече Филип, прочел въпроса в очите им

-Ape първо при лъвовете..- реши Антон. Скалата- защото това си бяха скали долу- ги погълна. Проход, висок два метра и повече, широк четири метра. Личеше си как е дълбан, едва ли не с лъжица… И въпреки това- внyшителен. Приветливи дупки в тавана осигуряваха светлинка и въздух..не бяха сами- ама нямаше и много желаещи, явно. Скалата водеше навътре и навътре, в кръг- самата основа на Колизеyма. Видяха веригите, с които са държали животните в дъното, заковани за последната стена, края на прохода.. Тогава Вера поиска да излезе.

-Аре, стига толкова, да.

Яркото слънце ги натисна още преди изхода. Пошляха се около Арената отвън, купиха си сладолед от модерна количка до телената огрaдка и го изядоха за секунди, преди да им се е разтекъл. Филип продължаваше добродушно да се задява с Вера, като всеки младок със симпатична какичка, а Антон продължаваше да ги снима, и да снима наоколо. Той си беше вече мъж- сигyрен в себе си, сигурен в жена си, в своето място под слънцето.

Входът на човешките катакомби — тези за гладиаторите- зееше тъмен и вееше с вековен хлад. Вера го беше погледнала вече десетки пъти, и нещо я свиваше отвътре- не искаше да влиза там. Долавяше и някаква миризма, нещо на гнило, но хилядолетно гнило, и- зло. Потръпна, въпреки изгарящото слънце, и се притисна до Антон.

— Аре, аре, влизаме- сякаш отговори на неизказаното й нежелание Филип, и я задърпа за ръката. Вера трябваше да тръгне и да го последва, против волята си, кажи-речи. Антон идваше след тях, и почти веднага изключи камерата- нямаше смисъл. Погълна ги вековен мрак. Този тунел беше толкова различен от тоя на лъвовете.. Нямаше дупки в тавана за светлина и въздух, всичко беше мрак, влага и…страдание. „Господи…“ мислеше си Вера объркано, а корема й се свиваше конвулсивно. — „Как може,бе“ помисли си тя възмутено след някое време- „как може за животните да е имало светлина и въздух, а за хората – не?“

Напредваха бавно, сякаш хиляди невидими ръце ги блъскаха назад. Тъмнината ги обгръщаше почти изцяло, дупк ата на изхода, светлината и живота останаха далече зад тях.
— Ееех, eee, и тоя път забравих да зема фенерче..- каза Филип някъде отпред, а Антон се засмя съучастнически. Двамата продължиха напред.

-Чакайте, моля ви се…- Миризмата беше станала непоносима- но не беше само тя. Тъмнината изпълваше вече всичко- не само външното пространство, а и отвътре. Всяка клетка в тялото на Вера се бореше за въздух..живот. Нещо страшно, нещо отчаяно и обречено беше стиснало цялото й същество, и й пречеше да върви напред.
— Айде,. още малко само… е там е крайната стена с оковите.- окуражи я Филип, и закрачи напред. Антон хвана ръката й и изтръпна. Беше като да държиш умряла студена риба.
-Айде, върви, върви..- прошепна Вера, после изтегли ръката си и блъсна Антон напред- Върви, аз ей сега.. Филип почти беше стигнал до оковите на последната стена. След като очите им свикнаха с тъмнината, и двамата можеха да ги различат заковани в скалата накрая. Антон я погледна, а тя пак го побутна- „Върви, щом можеш“- и той закрачи след Филип.

-Ееее, тука са ги държали заковани, ела да пипнеш!- прoзвуча в гъстия мрак напред гласа на младока. Тихия смях на Антон след това долетя все едно от дъното на кладенец. Вера, вече с зачестени конвулсии в корема, се опря на едната стена, но тутакси си дръпна ръката. Изпита неизказано чувство на тежест, сякаш за тая секунда, в която се подпря, скалата вля в нея хиляди години болка, и страдание.. Сега вече наистина се преви на две, стиснала корема си, бореща се да не повърне преди малко изядения слaдолед. Светът беше някъде далече зад нея, светлината, слънцето и цветовете на Африка вече не съществуваха. Хилядолетния мрак я притискаше, нaтискаше очите и стомаха й, и не само мрака, ако трябва да сме честни, мъка имаше тука, Боже, колко мъка… Тя се свлече на колене. Голата й кожa (беше с пола и сандалки) се заби в неравния под- и след това сякаш потъна. Гаденето вече беше едва удържимо. Някъде напред, в мрака, мъжете се провикваха доволно.

-Ааа, ето гиии!- звън и скърцане на окови. Тя затвори очи, изви се настрана и повърна.
— Ето, тука са ги държали…ела да видиш!- викаха я и двамата. Вера се изправи, подтисна следващия напън за повръщане и полу-сляпа, се запрепъва към изхода.
— Вера, Вера?- викаше я Антон, но нищо друго нямаше значение сега, само Боже Господи, да се измъкне. Очите й лудо се въртяха в орбитите си- „..няма светлина, няма дупки, няма въздух..“- мислеше си замаяно тя, и сякаш много отдалече. По-важната задача беше да се придвижва напред. Тъмнината я натискаше, корема й подскачаше при всяка крачка, а-хаа да се издрайфа пак-

„Ненененене“-мислеше си тя- „Eто там светлинката, ето, натам..“- и пак мисълта й се губеше всред хилядолетната смрад, звънa на окови сега- и тогава.. безмерното отчаяние в тоя позорен проход на човешката жестокост- на човешката история. После, като си мислеше, години след това (никога нямаше да го забрави, докато беше жива) не можеше да намери нищо величествено, нищо гордо и впечатляващо в това да си гладиатор. Хората забравят толкова бързо…и преиначават историята, и я пренаписват.. Мoже би, наистина трябваше да остават такива места, колкото и да бяха нечовешки- за да се усети, какво е било…

… На изхода повърна още веднъж. Беше обяд, почти всички туристи се бяха измъкнaли да ядат някъде. Смрадливия вход зад нея ехтеше от викове, и след секунди изхвърли първо Антон, а малко след него и Филип.
-Мило какво ти е?- награби я бъдещият й мъж и обгърна лицето й с ръце. Филип висеше над него угрижено, с разширени очи. Вера беше бледа, с посинели устни.
-Нищо, нищо.- промълви тя немощно- Само вода..и ме махнете оттук.- Мъжете се спогледаха недоумяващо, лека искрица в очите на Филип.
— Айде да се махаме оттука- каза тя с по-силен глас и почна да се надига. Двамата се спуснаха да й помагат. Входа на катакомбите зееше зад тях, обливайки ги с хлад, особен неприятен мирис, и непрогледен мрак.

… Същата вечер в хотела, на терасата при Вера и Антон, пребити от умора, запалиха пак джойнт. Бяха си опънали краката на парапета и по столовете. Спокойното, мъдро като вечността Средиземно Море, шумеше до ушите им. Беше късно, хотела беше угаснал и утихнал, само плажната алея светеше, без минувачи. Хашиша заблъска във вените и на тримата, отвори сетивата, устите и сърцата им
— Еми аз миналата седмица бях и с една друга жена там, нали ти разправям- подде бавно Филип, тръскайки масура в пепелника. Антон се изтегна още повече и сложи ръце зад гърба си, така че цялата му прекрасна мъжка фигура се очерта. Вера го гледаше унесено, но след малко зацепи какво й се казва, и вдигна поглед.
— Ехехее, емии- и тя не можa да стигне до края!- изрече важно Филип и я погледна в очите авторитарно. Тюркизеносиньото в африканската нощ изглеждаше черно..и познато мрачно.
— И тя се хвана за корема по средата, и си излезе. Такива сте вие жените, пъзли.- добави той, смеейки се и плъзгайки джойнтa към нея. — Или нещо усещате- добави той полу-неохотно, посвивайки се под втренчения и поглед. -Щото- и на нея й се случи, почти като при тебе..

— Аха- Вера се усмихна, и въпреки сарказма си изпита облекчение (не съм единствената). — Hие много други неща усещаме също.- дръпна си още веднъж, и погледна Антон, който я гледаше с премрежен поглед…
— Примерно като това, че утре ше ходиш наново да се пазариш с арабите на улицата. — посегна към остатъка от грамажа на Филип тя.

— Нали ти е ясно?- ухили се. Филип разтегна уста почти насмешливо, сякаш доловил шега в тона й. Като видя че нямаше, изведнъж се смути и поугрижи. Погледна я с разбиращи от хашиша очи. Ясно му беше.
Автор: Венерчето


Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

www.pdf24.org    Изпрати пътеписа като PDF   


3 коментара

3 коментара to “Из катакомбите на Колизеума”

  1. Ангел каза:

    Отдавна не бях попадал на само две изречения, които толкова точно да предават същността на исляма:
    `Вера изтръпваше пред алчните погледи на мъжете, обземаше я почти ужас. „Не гледат като нашите, и не гледат като испанците“ – зъзнеше тя наум и се гyшеше в Антон – „Не те гледат с възхищение или с желание, тези са като вълци. Ако ти се метнат, ще те ръфат къс по къс, но не за да е готино, а за да ти е гадно.“ `

  2. Биляна каза:

    Как е възможно, такъв коментар и то в сайт за пътешествия?!

  3. Стойчо каза:

    @Биляна, няма проблем – в сайта са допустими политически некоректни изказвания, по простата причина, че те са част от личните преживявания.
    Целта е авторите да не се притесняват да изразяват себе си. С удоволствие публикувам разкази в които има изказвания в обратна посока – на мнение съм, че свободата на словото е важна.

    Недопустими са обаче обидите към редакцията, авторите и коментиращите, както и между тях 🙂

Leave a Reply


Switch to mobile version