мар. 17 2009

С мотоциклет в Турция (2)

Продължаваме с обиколката на Владимир Чорбаджийски из Турция. Оставихме го заедно с Любо Африката в Ерзинчан (Анадола, на север от Диарбекир), а днес ще проследим пътя му до Ерзурум и ще се опитаме да се приберем в България. Приятно четене:

С мотоциклет в Турция

част втора

3 юни 2008 петък

Днес направих Ерзинчан — Ерзурум. Снимах се пред табелата на Ерзурум и се върнах обратно в Ерзинчан, за да пробвам и съседното платно на пътя… Направих само 350 км днес.

Проходи преди град Ерзурум

Всъщност не се върнах от табелата на Ерзурум (402 000 жители, и около 1800 м надм. височина), а от някаква бензиностанция в града.

След табелата му има 4 поделения. Две военни и две на жандармерията. Навсякъде е бъкано с войска и жандармерия.

а на въпросната бензиностанция

в Ерзурум пристигнах, в 12 часа, в петък 13-ти юни, на 5-ият ден от тръгването ми от България. До тук минах 2100 км!

Точно тук се разделихме с Любака. Той тръгна към Артави и Хопа, където е границата с Грузия. От Ерзурум на юг до границата с Иран са 150 км, а до Хопа на север, са около 200 км тесни планински пътища с лоша настилка. Аз понеже съм си шосеен плъх се отказах от тази екстремия, лошите планински пътища и реших да тръгна обратно. Аз между другото не съм имал намерение да влизам в Грузия, но ако имаше свестен път до там, сигурно щях да ида до границата, поне да видя какво представлява.

На 13-ти петък в 12 часа стигнах на една бензиностанция в Ерзурум. На 5 дни и 2100 км от България съм.

Та от Ерзурум аз тръгнах обратно. Към 16 часа вече бях пак в Ерзинчан и си взех стая в хотел, почти в центъра на града.

Реших, че имам право на малко по-прилична почивка. Защото предишната нощ ни валя. Спахме в мокри палатки и спални чували и общо взето мръзнахме… Добре че на сутринта изгря слънце та се стоплихме, освестихме и успяхме да изсушим екипировката.

Сега, обаче съм в хотела. Изкъпан и нахранен в ресторант, пиша в дневника, гледам телевизия и поркам турска биричка Ефес — Пилзен. Много е добра! Препоръчвам я!

Тук се хранех

Стаята тук струва 30 лири за една нощ, което е напълно нормално и даже евтино Това са 30 лева за две звезди. Цените на храната и другите стоки са същите, както в България, а има даже и по-евтини Само бензина е доста по-скъп. Както вече писах е 3.50 лева литъра 95 безоловен, (на турски безоловен е „коршумсуз“). А нафтата е около 3 лева.

С Любака, както вече споменах караме с различно темпо и скорост и за това имаме контролни точки по трасето, където се изчакваме и събираме. Това обикновено е първата голяма бензиностанция след табелата на голям град. Там, който е първи чака другия. Вечер сме заедно в лагера, заедно готвим и ядем, но през деня всеки се оправя самостоятелно.

Аз предпочитам закусвалните, или заведенията за бързо хранене към големите бензиностанции. Там готвят много добре и е евтино Хлябът, водата и турският чай са безплатни, а останалите порции с месо са 6—7 лири. Там се хранят и шофьорите на камиони. Турция е доста голяма държава и курсовете им от единият до другият и край са 5—7 дневни. Така че тези хора буквално живеят на пътя. Някои от тях возят и семействата си. Тоалетни също се ползват по бензиностанциите, даже и да не зареждаш там. Просто спираш и ползваш тоалетна и вода. Даже два пъти ми измиха мотора безплатно на големи бензиностанции, защото много го бях окалял по разни пътища в строеж.

Когато спра с мотора и седна да ям, шофьорите винаги ме заговарят и разпитват. Аз не знам турски, а те не знаят английски, български, или руски, но въпреки това се разбираме, защото сме от една общност. Тази, която в момента живее по пътищата и е на колела. Няма значение, че аз съм само на две колела, а те на много. Гледат на мен като на равен с тях. Усещат близкият по дух. Към тези с леките коли нямат отношение. Явно те не са от тази общност. После когато съм спрял някъде да снимам шофьорите на камиони ми свиркат, когато минават по край мен. После, когато ги надминавам аз им свиркам. Така се разбираме много добре. Е в големите градове, определено камионите ме притесняват, но там мястото е малко, няма време, а пък хората работят.

Човека ни покани и нахрани. Оказа се кюрд

Щях да забравя да напиша, че сутринта, след като събрахме лагера и тръгнахме към Ерзурум, още преди да излезем на главният път спряхме на една чешма. До нея имаше къща и човека ни покани. Жена му веднага сложи масата за закуска. Хляб, масло, мед сирене, кашкавал и турски чай. Човека се оказа кюрд. Десет години работил в Германия, а сега е фермер. Стояхме у тях, около час, ядохме и правихме мохабет. Защо спите на палатка? — Вика — Стаи има. Следващият път, когато дойдете непременно да се обадите. Подарих му едно джобно ножче за спомен. Любака, когато се връща сигурно ще му се обади.

Аз утре

тръгвам от Ерзинчан обратно,

но на Рефание мисля да хвана горният път към Амасия, Болу и Истанбул, а не от долу през Сивас, Йоскат, Анкара и Бурса, от където дойдохме. Горният път е малко по-кратък, но се минава през Истанбул, което компенсира нещата.

14 юни 2008 събота

И днес здраво покарах. Тръгнах в 7 часа сутринта от Ерзинчан и стигнах в 17 часа в Тосия. Минах през Рефание, Сюсери, Амасия, Османчит, Тосия. Минах 570 км днес. Общо 10 часа каране. Но като се има в предвид, че ядох на обяд, поне половин час и половин час се крих от дъжда на една бензиностанция, и още, че поне 20 пъти спирах за да снимам, то значи, че остават, може би чисти 8 часа непрекъснато каране. Яко а!

Някъде из Турция

На бензиностанцията, където се скрих от дъжда имаше още двама моторджии. Един германец и един турчин, който работел в Германия. И двамата с БМВ-та. Едното 1200 GL, а другото 1150 GS. И двата с куфари. Здрави мотори. Бензиностанцията се намираше някъде на 60 км след Амасия (за мен), защото бях минал отметката 500 км на брояча. Те отиваха в Амасия, много красив и живописен град, с около 86 000 жители. Аз им казах, че идвам от Ерзинчан и те се опулиха. Щели да минат на връщане за Германия през България, през Пловдив и щели да ми се обадят. Дадох им GSM-a си, ама как ще се разбираме не знам. Аз немски и турски не знам, а те не знаят български, руски, или английски. Ще му мислим когато се обадят. И днес снимах много пейзажи и интересни гледки. Снимах джамия цялата от стъкло и една стара къща като от филма „Козият рог“, но с модерна сателитна чиния отпред. Направо ми увисна ченето. Имаше и много невероятни пейзажи. Този път нищо не пропуснах за снимане. Когато караме с Любака той все бърза и все гони някакви планове и разчети, та не спираме много, много. Освен това той е минавал няколко пъти по този път и ги е виждал пейзажите. Е и аз имам намерение пак да мина по тези места, но снимам, защото има хора, които никога няма да минат от тука, та нека и те да оплакнат очите.

Пейзаж от Амасия

Миризмите, когато пътувам също са невероятни. Аз обикновено карам с леко отворен визьор на шлема. Никога не го затварям плътно, даже при дъжд, защото ме души и не ми е комфортно. Гот ми е, когато ме духа вятъра и ловя миризмите. Та големият процент миризми от Турция са много приятни. Е случва се и да ме удари някой неприятен фитил, когато минавам през някое село, но то и в България е така.

Тук в Тосия, (около 25 000 жители) съм на 480 км от Истанбул.

Утре рано тръгвам, но ще чакам някъде преди Истанбул, за да го мина през нощта, когато е по-слаб трафика.

Центърът на Тосия

В Тосия също съм на хотел в центъра. 2 звезди 35 лири стаята. Градчето е някаква очарователна смесица от старо и ново. Има много джамии.

Но най-интересното е, че тук страшно много карат ИЖ-та, Планета 3, Планета 5 и т. н. с кош. Само че оригиналният кош е махнат и на негово място е скован дървен сандък, (има и железни) широк, около 80 см и дълъг, колкото е мотора. С тези сандъци се прекарват всякакви стоки и зеленчуци, а понякога и цели семейства. Каски никой не слага. Толкова ИЖ-та има в това градче Тосия, че сигурно в целите Родопи, в България няма толкова. За първи път виждам такова нещо!

Та, ритат здраво манивелите на ИЖ-тата в Тосия, ауспусите пушат яко, сандъкът кош обикновено е пълен, а местните карат, и веят перчемите… Готино а! Къде се бутам и аз тука с някаква Хонда с три куфара?!?!

Напредвам към Истанбул

15 юни 2008 неделя

Тръгнах рано от Тосия, към 6 без 15 и подгоних Истанбул. Около Гереде, малко преди Болу се качих на магистралата.

Сериозни са турските магистрали.

По три платна в едната посока плюс аварийни. Или общо осем платна. Широка работа. Нашите магистрали изглеждат като горски пътеки в сравнение с турските. Но пък карането по тях е скучно. Залепих газта на 120 и така с часове… Преди това на тесният път, където се изпреварвахме с камионите ми беше по-интересно. Да ти замирише на утро, на свежо, на поле. Да се опъне пътят пред теб. Да се отворят едни пейзажи и гледки с километри. Под теб да бумти двигателя и само вятъра да ти свири в отвореното стъкло на шлема, и да караш, да караш, да караш… Е те на това, аз му викам щастие!!!

Места за почивка край пътя

Към 13 часа започнах да

влизам в Истанбул

Минах отбивките за Гебзе преди 15—20 минути, а това е последното самостоятелно населено място преди Истанбул, макар че те отдавна са свързани. Трафика доста нарасна, още сума ти километри преди Гебзе. За това спрях в един Парк Алани да почина. Тези Аланита са два вида и ги има само на магистрали. Сервиз Алани, това е с бензиностанция, магазини и места за почивка, а Парк Алани е само с кафе, маси и пейки за почивка.

Днес направих 450 км Тосия — Истанбул. По табелите го даваха 480 км, но това вероятно е някъде в центъра. Защото тук, където съм има табела — Истанбул 30 км, макар че навсякъде край мен е град. През нощта, когато спадне трафика ще тръгна, ще мина по някой от мостовете над Босфора, ще напусна Азия и ще вляза в Европа. До тогава ще дремя в Парк Аланито.

15 юни неделя — 16 юни 2008 понеделник

Чаках до 20 часа и на смрачаване викам — Ще тръгвам. Но като погледнах магистралата видях, че е пълна. И заведението на Парк Аланито беше пълно. Пак чакам. Към 22 часа калабалъка става още по-голям. Поглеждам магистралата към Истанбул и се ужасявам. Плътен поток от фарове и по трите платна, към града, а в обратна посока слаб трафик. Да ама и аз в града трябва да влизам. Към 22,30 пак калабалък. Абе тия хора -викам си — Няма ли да спят? Утре не са ли на работа? После започна някакъв мач. Шофьорите на камиони насядаха пред телевизора и аз видях шанса си.

В 23 часа запалих мотора и се вмъкнах в трафика. Газ в средната лента на магистралата със 100 км/час и само гледам табелите за — Е 80 Одрин — (на турски Едирне). Тук няма кръстовища и светофари Това си е магистрала със зелени табели. Няколко такива пресичат Истанбул в различни посоки. А защо карах в средата. Ами защото в най-лявата лента направо ще ме отнесат. Там карат като бесни с максималната скорост на колите си. Най в дясно се движат камионите, но има и друг проблем. От там се отделят платната за разни отбивки, а от време на време се включват две, или три платна от други магистрали в „нашата“ и бързаците те засичат. Та карам си аз със 100 км/час в средната лента и пресичам Истанбул. Трафикът и посред нощ е ужасен, а какво е през деня, изобщо не ми се мисли… Но сега и за мен имаше местенце.

В 23,30 изведнъж видях Босфора

и пред мен изскочи гърбицата на един от мостовете над него. След няколко минути вече влизах в Европа. Нямаше как да снимам посред нощ. Те тука и през деня не дават да се спира и снима, а иначе гледката е зашеметяваща. Аз съм минавал няколко пъти по мостовете с рейс и с бус като пътник, а сега за първи път минах над Босфора с мотоциклет, който сам карах. Усещането е невероятно. Изревах няколко пъти от възторг и продължих да насуквам газта.

Към 0,30 часа светлинките започнаха да се разреждат и трафикът също. Разбрах, че излизам от Истанбул. После, поне около час се точиха отбивки в дясно за по-далечни квартали. Продължавах да карам в средната лента със 100 км/час. Истанбул е дълъг 120—150 км.

След това до Одрин имах към 230 км път. Спрях към 2,00 часа през нощта в един Сервиз Алани. Заредих мотора, така че да ми стигне до границата бензина и изядох едно кисело мляко в заведението. Мачът беше свършил и всички бяха много развълнувани. И по телевизията даваха някакви коментари. Май бяха победили турците. Не знам. Аз от мачове и футбол не се интересувам.

Запалих мотора и потеглих към Одрин и Капитан Андреево. Към 4,00 часа сутринта, на около 50 км преди Одрин зверски ми се приспа. Въпреки че карах с напълно отворено стъкло на шлема, за да ме духа вятъра, очите ми взеха да се затварят и започнах да криволича по пътя. Появи се табела за Парк Алани и аз веднага отбих. Намерих една пейка и легнах със спалният чувал. Беше мъгливо и доста студено, но веднага съм заспал.

Рано сутринта край Одрин

Събудих се към 6,00 часа. Слънцето вече беше изгряло. Подгрях си малко старите кокали на слънце, запалих мотора и в 7,30 вече бях на границата. Минах за половин час и двете граници, заредих резервоара, вече в България до горе със 100 октана на Шел и поех към Пазарджик. Оставаха ми 205 км до дома. Спирах няколко пъти, защото започваше много да ме боли задника и гърбът. В 12,00 часа спрях пред къщи. За днешният ден ми се събраха 535 км.

Край! Свърши се! Приключението завърши!

За 4,5 дена минах 2100 км на отиване, а за 3,5 дена минах 1905 км на връщане. Или общо 4005 км за 8 дни. Здраво каране се оказа. На връщане скъсих пътя с 200 км, но минах през Истанбул.

Целият този път в дъжд, кал, жега, асфалт и на места черно, Африката се справи без никакви проблеми. Единствените „ремонти“ по мотора, които правих на пътя бяха два пъти опъване на веригата с обтегачите и два пъти доливане на масло по 100 грама в двигателя. Аз си носих си 1 литър Лики Моли за тази цел. Това е. Сега ще вадя снимките и ще почивам. Болят ме доста раменете, гърбът и задника, а като си затворя очите в главата ми още бучи двигателят на мотора… Физически се чувствам доста изморен, направо съм като разглобен, но психически и духовно се пукам по шевовете от впечатления и щастие. Много ми е кеф!

Пожелавам на всички подобно щастие, приключения и пътешествия!

17 юни 2008 г.
Владимир Чорбаджийски — ВладиЧ

Снимки: авторът


Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

www.pdf24.org    Изпрати пътеписа като PDF   


8 коментара

8 коментара to “С мотоциклет в Турция (2)”

  1. тото каза:

    Сещам се за един израз на Радой Ралин: пътеписна ми!

  2. Стойчо каза:

    Хм, че какво търсиш тука тогава? Не си ли видял урл-то на сайта?

  3. Златомир каза:

    Тото, както и Стойчо спомена, влизането и четенето в сайта нямат задължителен характер!
    Факт е, че пътуването обогатява невероятно, а за такива като мен, които не могат постоянно да пътешестват, дори и докосването до нечие чуждо пътешествие (във вид на пътеписи) е незабравимо удоволствие…
    Владо, за пореден път евала! Като се замисля колко са малко хората на твоята възраст (не се засягай, просто си на годините на родителите ми), които биха подкарали мотор изобщо, пък и на некомерсиални дестинации, пък и да катерят Хималаите! Сега остава да осъществиш на практика и идеята „с мотор в Хималаите“. Респект, човече!

  4. Марин каза:

    наистина евалла! е подходяща дума 🙂

  5. Stela каза:

    Всичките ти писания (и високопланинско-пешеходните) имат онзи неповторим „мирис на Бензин и Път“, който наадреналинва всъщност всички сетива; и не само сетивата

    Преживяването и удоволствието от споделянето му никой не може да отнеме… Дай Боже всекиму повече време за път и живеене, отколкото за писане!
    (… и за да не ме разстреля Стойчо) Който умее да си прави време и за двете- респект!

  6. batVasco каза:

    Поздрави ВладиЧ,може да сме набори с теб.Прекрасно написан пътепис,чрез теб и ние усетихме тая тръпка,да яхнеш мотора и да усетиш различните миризми,редуващи се с чудесни изгледи.

  7. KEMO каза:

    Владо възхищавам ти се и вътрешно ти завиждам но благородно. Когато бях около двадесетте си години се пребих за пореден път с мотор и се отказах. Но днес пътувам с моето семейство на четири гуми (и това е вариант) макар че го няма адреналина. И както каза момичето в горният коментар – Дай Боже всекиму повече време за път и живеене, отколкото за писане!

  8. Стойчо каза:

    Отделяйте време и за писане:
    1.Човек преживява отново докато пише
    2.Всички останали взимат пример от вас, като има разкажете

    Не се отнасяйте несериозно към писането:-)

Leave a Reply


Switch to mobile version