мар. 10 2009

С мотоциклет в Турция (1)

Днес се качваме на моторите и тръгваме с Владимир Чорбаджийски за Турция. Приятно четене:

С мотоциклет в Турция

част първа

Мотори карам от 1973 година. Започнах от Балканче, после минах през разни соц марки, после Хонда, Ямаха ТДМ. Преди четири години реших, че вече съм стар за мотори, продадох последният, който имах, продадох екипировки, куфари всичко… Но старата любов ръжда не хваща! Около Коледа на 2007 год. пак пощурях и купих една Хонда Африка Туйн 750 куб см. Последен модел, почти нова на 50 000 км., оборудвана с куфари, ролбари, стегната, гледана като кукла и готова за пътешествия. Винаги много ме е кефело карането. Не сбирките, мохабетите, яденето и пиенето по съборите, а точно карането. Колкото повече, толкова по-добре. Правил съм разни пътешествия, но повече от 1000—1500 км. за седмица не съм минавал.

С Любо Иванов — Африката от Варна се познаваме отдавна. (Любо Африката е автор на разказа Оцеляване: Кавказ, 2007 — бел. Стойчо)

Карали сме заедно на времето, но само из България. Той после обиколи доста места и страни, сам и с други спътници. Когато разбрах за поредното му пътешествие, реших да карам с него известно време. Неговите планове са доста глобални, така че не можех да съм с него през цялото пътешествие. Той смята да мине Кавказ, Урал, част от Сибир над Монголия и да стигне Новосибирск до езерото Байкал. Това за повече от месец каране. Аз не бях сигурен, че мога да издържа толкова каране. Отдавна не съм в първа младост. Четири години, изобщо не съм докосвал мотор. Не съм карал до сега Африка Туйн. От Нова година до сега успях да и направя, само около 1200 км., което общо взето е нищо за половин година време. Уговорихме се с Любака, че евентуално ще го придружа из Турция. Трябваше да тръгнем на 9-ти юни.

Мотоциклетът ми в гаража вечерта преди тръгването.

9 юни 2008 понеделник

Тръгнах в 5.00 часа сутринта от Пазарджик. Още с изкарването на мотора от гаража заръмя дъжд. Докато изляза от града заваля здраво. Повече от 50 км./ч не можех да вдигна. За един час едва се добрах до Пловдив. Започнах да се притеснявам, че ако така се движа няма да успея да стигна до 11 часа в Бабаески на 70 км. от Истанбул, където щяхме да се съберем с Любо. Срещата ни беше там, защото аз минавах през Капитан Андреево, а Любака през Малко Търново… Здраво валеше. Малко преди Пловдив, когато усетих, че и бельото ми става мокро, спрях, извадих реген-комбито и го облякох. Това упражнение трябваше да го направя още в Пазарджик и сега щях да съм сух, но…

Дъждът валя до Поповица, а после след Садово стана абсолютно сухо. Дадох газ и започнах да влизам в график. В 8,30 бях на границата. Напълних резервоара до горе със 100 октана на Шел по 2,60 лева литъра. Това щеше да е последният „евтин“ български бензин за повече от седмица. За половин час минах и нашата и турската граница, качих се на магистралата за Истанбул и газ…

В центъра на Бабаески пристигнах в 11 без 20.

Любака с английска точност пристигна в 11 без 2 минути. Маршрута ни от тук нататък беше Бабаески, Хайрболу, Текирдак, Сяркьой и Гелиболу, където хванахме ферибота за Чардак.

В 16,30 вече бяхме в Азия. Дъждът ни гонеше от България и успя три пъти да ни стигне, и в Турция за по час, час и половина, така че карахме сравнително бавно, и здраво окаляхме моторите. Минахме 510 км. за този ден. Разпънахме палатките край Чардак, изкъпахме се в Мраморно море и пътуването ни за този ден приключи. Остана готвене, ядене и спане.

10 юни 2008 вторник

Към 8 часа сутринта бяхме събрали багажа и тръгнахме. Маршрута за този ден ни беше Бандирма, Бурса, Ескишехир, Сиврихисар. Минахме 450 км. по най-различни пътища. Тесни, широки, хубави и лоши. Неприятното беше, обаче много силният страничен вятър, който духаше от Мраморно и Черно море. Силата му беше от 8—10 м/сек, или 28—40 км./ч. Подмяташе ни като есенна шума по пътя. Два пъти ме избутва, почти до банкета… Неприятно и опасно е, и поради камионите, които се движат с голяма скорост, около нас. Два пъти ни валя и дъжд, но за кратко. Друга неприятна особеност на турските пътища е, че поради жегата през лятото асфалтът се размеква и камионите правят улеи с гумите си дълбоки на места по 5—10 см, и когато се наложи да сменяш платното за движение моторът се хлъзга, и клати странично много неприятно. Точно това странично хлъзгане, на мокър от дъжда асфалт и при силен страничен вятър правят карането на мотоциклет тука доста опасно и адреналиново. Може би за това в Турция карат толкова малко големи мотори.

Долината преди Бурса

Аз за първи път минавам през Бурса и Ескишехир. Бурса е 4 милионен град разположен в малка долина и по склоновете на една планина. Аз в същност минах по новата магистрала край Бурса, която много живописно обхожда града. Ескишехир е около 150 000 град като шосето минава почти през центъра му. Минахме поне 15 кръстовища със светофари, където калабалъка и юруша беше голям. Един камион мина на 10 см от лакътя и куфарите ми… Продължаваше да духа и силен страничен вятър. Ама и на вятъра му хванах цаката. Просто лягах върху резервоара и мотора ставаше малко по-стабилен. Поне вече не ме буташе в банкета.

Малко преди Сиврихисар се отбихме, на около километър в дясно от пътя в една борова гора, където направихме лагера си за тази нощ. Както вече писах този ден минахме 450 км. Утре щяхме да гоним Анкара, Кириккале и Йоскат.

11 юни 2008 сряда

Тази нощ, към 1 часа лагера ни бе посетен от жандармерията. Осветиха ни с прожектори от някаква военна машина и един войник и един полицай с автомати се въртяха, около палатките и моторите. Аз ги чух в просъница и станах. Поздравих и те взеха да ми говорят нещо на турски. Вдигнах Любака, който юнашки спеше в неговата палатка да превежда, но той сънен и не може да включи. Извадих си паспорта и им го дадох. Провериха го. Викам на Любака — Дай си паспорта — и той зацепи.

Лагер 2 в гора, около Сиврихисар — точно тука през нощта ни посети жандармерията

Обяснихме криво ляво, какви са ни плановете за пътуването, и защо сме точно тук. Разбра се, че не сме терористи и ни оставиха на мира. Сутринта към 7,30 тръгнахме. Този ден минахме през Сиврихисар, Полати, Анкара, Кириккале и Йоскат. Общо 470 км. Шосето тук е много хубаво като магистрала, така че карахме бързо. Известни проблеми ни създаваше само силният страничен вятър.

Решихме да вкараме свежа струя в пътуването като напуснем магистралата и минем през

Хаймана

Това е малко градче с 1400 жители кацнало на един баир. Пътят беше тесен с много завои, но пък панорамите бяха разкошни. Направих много снимки. Естествено не пропуснах да се снимам точно под табелата Хаймана!

Хайманата пред село Хаймана

От там тръгнахме право

към Анкара

Град с над 6 милиона население. Любака ме предупреди да не влизам в града, защото няма да се оправя и ще загубя много време. О,кей.

Тръгнахме и той бързо ме откъсна по завоите напред. Любо се хвърля като види завои точно като бик на червено. Така се дялка в завоите с такива наклони и скорости, все едно, че, ако ги вземе малко по-бавно ще му отрежат от заплатата… Аз съм по-предпазлив в завоите и естествено изостанах. Но пък на прави и дълги отсечки съм по-бърз от него. За това всеки си кара с неговото темпо.

Подминах табелата 13 км до Анкара и започнаха къщи и магазини. Шосето стана с много платна, пълно с коли и камиони. Започнаха светофари и големи кръстовища, и работата стана дебела. Всеки кара като на състезание за Формула 1 и настъпва газта до дупка. Коли, камиони, рейсове и аз по между тях с мотора… Пълна лудница. Викам си — Сигурно някъде съм изтървал околовръстната магистрала и влизам в града. Кофти работа! Табели много. За Коня, за Адана, за Истанбул, за Афион, за Кайзери, но никъде не виждам за Кириккале и Йоскат. На светофарите излитам първи и късам всички с 80—100 метра, и след това зад мен всички двигатели изревават, всички натискат газта до ламарината, и цялата глутница от коли, и камиони се втурва подир мен, и още преди следващият светофар ме надминава поне със 150 км/час… А отгоре на всичко, тук там през платното бягат и пресичат, и хора… Абсолютна лудница! На няколко пъти, аха- аха и да установя фул-контакт с някой камион, при което, нали се сещате, кой щеше да е победителят в схватката…

Квартали на Анкара

Взех да се препотявам. Спрях да питам, къде съм, пред един шоурум на Шкода като предположих, че някой от дилърите ще знае английски. Предположението ми се оказа правилно и едно момиче ми обясни, че това не е Анкара, а някакво предградие. Казах и, че нямам никакво намерение да влизам в този град, а отивам в Кириккале и Йоскат, и отговора за моя радост беше: Посоката ти е правилна. Карай само направо по тази магистрала. Благодарих и, и навинтих газта. След около 10—15 светофара лудницата започна да намалява. Появиха се и

табели за Кириккале

Измъкнах се! После видях на картата, че само съм „драснал“ по края на милионна Анкара. Направих няколко снимки и по едни шосета като магистрали се понесох нататък из Азия.

Някъде по бензиностанциите из Турция

През около 300 км спирах да зареждам. В България карам със 100 октанов бензин, но в Турция такъв няма. Има 97, но не навсякъде. Той мотора си върви много хубаво и с 95, и даже с 93, но малко по-тромаво, така че предпочитам високият октан. Но в Турция карах предимно с 95 октана. Цената е 3,50 лева за литър. „Вери експенсив“ и „Чок пара“, но това е положението. Аз карам обикновено със 100—110 км/час, а в населените места с 50, или 70, зависи от знака в началото. Изключения се правят само в много големите градове, през които шосетата са като магистрали и никой не спазва ограничения. Иначе в малките населени места почти винаги има трафик полиция и глобите са много солени. И се плаща веднага на място, а не като у нас с разни хартийки и точки ти губят времето и ти късат нервите, но парите не могат да ти вземат. Там ако нямаш пари да си платиш глобата на място могат веднага да те арестуват. Та затова си отварях очите. Не че не можех да карам със 130 км/час примерно. Можех, но… Освен това видят ли голям мотор за всички е ясно че това е чужденец. Турците карат мотопеди.

Пейзаж от Анадола

Чак днес на третият ден от пътуването ни, на около 100 км преди Анкара се разминахме с един моторджия. Въпреки, че беше магистрала свирнах и махнах с ръка. Махна ми и той понесъл се в посока противоположна на нашата. Май беше с голям чопър…

Събрахме се пак пред парка за почивка на Йоскат

И днес душата ми се препълни от пейзажи и гледки. Снимах доста. В Йоскат (малко над 120 000 жители) се събрахме с Любака. Бяхме навъртели 460 км. Решихме да направим още 50-тина км докато търсим място за лагер, но на 10 км след Йоскат открихме много хубава полянка до две реки и тополи на 200 м от пътя. Минахме през едната рекичка с моторите и спретнахме третият лагер. Утре продължаваме.

12 юни 2008 четвъртък

Тази нощ беше студено и влажно. Мръщи се през цялото време, но не валя. Станахме рано, но тръгнахме към 8 часа, докато се осеферим. Чакаха ни 210 км до Сивас, а после започваха

проходите към Ерзинчан

В началото пътя беше доста тесен. Само две платна и даже без банкет. Добре че нямаше голямо движение та карахме, почти по осовата линия. Пътя беше вдигнат на 2 м над терена и е с доста големи странични наклони, така че винаги имаш чувството, че караш по някаква много изкорубена дига. Чувството не е приятно. Най-вероятно пътя е направен така, за да се чисти по-лесно от снега. По средата на пътя между Йоскат и Сивас се отвориха още платна. Пътя доби вид на магистрала и подгонихме яко моторите. За нула време глътнахме километрите до Сивас, който е близо 300 000 град.

Проходите от Ерзинчан към Рефание

От тук започваха проходите към Рефание и Ерзинчан.

Пътят е много хубав с размерите на магистрала. 4 ленти за движение плюс аварийни платна с големи и плавни завои. Планините са над 2500 м високи и по върховете им има още сняг. Изкефих се максимално.

Високо в проходите към град Ерзинчан

Със 100 км/час взимах завои след завои и изпреварвах всички. Най-високият проход през който минахме е 2190 м и на най-високата му част има пост на жандармерията. Направих много снимки.

Пейзажи по пътя след Рефание

Към 15 часа бяхме вече в

Ерзинчан

Около 90 000 жители. Градът е в центъра на една равнина, малко над 1000 м надм. височина и от всякъде е заобиколен от планини с бели върхове. Чак тук ни огря и слънцето, защото целият ден беше мрачно и облачно, но не валя за наша радост. Напазарувахме в един голям магазин в града и поехме към Ерзурум.

Улица в Ерзинчан

На 20-тина километра по-нататък направихме четвъртият лагер до една планинска река. Днес минахме 507 км. От всички изминали дни днешният беше най-добрият за каране и с най-красивите гледки…

Та както си карах аз, някъде днес по шосетата из Турция със 100 км/час, след всеки завои попивах все повече и повече пейзажи, звуци, миризми, и впечатления, и по едно време усетих, че вече направо се препълвам… Отворих уста, поех си въздух и хей така, както си фучех със 100 км/час изревах юнашки — „Еееехххх, колко далече отидох, мамицата му!“

Почувствах как някаква буца се надигна в гърлото ми и очите ми се напълниха със сълзи, които потекоха по бузите ми… Това определено доста ме изненада… От години не съм имал подобен емоционален изблик. Отдавна не съм в първа младост и толкова силни емоции не са ми присъщи. Явно мотоциклетът и цялото това пътешествие ме караха да се чувствам по-млад. Ходил съм на много места по света, но обикновено със самолет. Бил съм например в Кейп Таун и Йоханесбург в Южна Африка, но и там съм се чувствал, примерно на 15 часа от България, а сега бях на четири дни път от дома! Много далече! И утре тръгвахме още по-нататък. Към Ерзурум. До там са 180 км (193 км от Ерзинчан) и след това започват проходите към границата с Грузия, или Армения.

Продължението:

С мотоциклет в Турция (2)>>>

Автор: Владимир Чорбаджийски

Снимки: авторът

PDF Converter    Изпрати пътеписа като PDF   


9 коментара

9 коментара to “С мотоциклет в Турция (1)”

  1. Златомир каза:

    Евала, Владо! Много увлекателно разказваш!
    А това лято и ние Анкара я минахме по периферията, нещо ни уплаши лудницата в града…
    П.п. Искам да използвам повода и за пореден път да заявя, че Турция е една прекрасна страна за туризъм (и то не само морски както повечето от нас си мислят) и при положение, че е „под носа ни“ е престъпление да не се възползваме!

  2. Стойчо каза:

    Златомире, има хора, които смятат, че не бива да се дават пари в страна, която ни е държала 500г под турско робство…

    😉

  3. Златомир каза:

    Прочетох го, но реших, че няма смисъл да си отварям устата…
    П.п. И по нашите форуми има подобни екземпляри, с които постоянно се дрънкаме на тема Турция, но истината е, че тя предлага едни незабравими изживявания пък, който не иска да си дава парите там, да не ги дава – само той губи:))) Мисля, че и пътеписа на Владо е само поредното доказателство за това!

  4. Стойчо каза:

    Забавното беше, че това беше коментар в статия за столицата на Грузия – Тбилиси http://patepis.com/?p=5083 – ама какво да се прави;-)

  5. Rositsa каза:

    Стойчо, според мен критикът е реагирал на голямото заглавие, без да си дава труд да чете подробностите. С две ръце гласувам Турция да се обикаля надлъж и нашир, сега сме се спрели на Караман – мястото, дето хората някога вярвали в ТАНГРА и християнските черкви били повече от Кападокийските. Кога ще го направим още не знам, но обещавам всички обиколки да опиша и да предложа за публикуване тук.

  6. Стойчо каза:

    Май някой беше казал, че няма по-слепи от тези, които не искат да виждат

  7. spodeli каза:

    екстремно 🙂

  8. […] Оставихме го заедно с Любо Африката в Ерзинчан (Анадола, на север от Диарбекир), а днес ще проследим пътя му до Ерзурум […]

  9. Алпер каза:

    Браво бате. Шапка ти свалям. Аз отскоро карам мотор, но винаги съм си мечтал за пътешествие с мотор.

Leave a Reply