апр. 09 2008

Хавайски прелести (3)

Последна част на разказа за Рая на Земята — Хаваите (предишната част: Хавайски прелести (2): Вулкани, острови и продавачки>>>, а началото — ето тук: Хавайски прелести (1): На път към Хаваите и първи впечатления>>>)

Приятно четене:

Хавайски прелести

част трета

В плановете ни за петък влизаше каране на каяк. Видяхме едно място близо до хотела където даваха каяци под наем. Скромно да вметна, че ние сме стари каякари, аз имам може би над 2000 километра на каяк, Албена сигурно над 1000.

mem34-molokini.jpg

Тия бяха такива — от пластмаса с кух обем вътре, така че никога не може да потъне, а отгоре почти няма бордове, така че и почти няма къде да се пълни с вода, ако подпличне. В най-смелите ни планове влизаше отиване до остров Молокини (не е моно-кини за съжаление) който виждахме всеки ден от брега, а дори успяхме да го снимаме и от самолетчето.

Островът има форма на полумесец и обща площ 93000 кв. м. което е колкото квадрат със страна 304 метра. Някои екскурзии предлагаха транспорт до него и шнорхелиране в непосредствена близост. Също така, там имало някакво стъпало, както е много плитка водата около самия остров, при малко влизане навътре — изведнъж ръб. Подводна пропаст дълбока само дявол знае колко, но брошурите твърдяха, че усещането било като да си стъпал „на ръба на света“. Това не ме заинтригува толкова, колкото дали бих могъл да стъпя на самия фамозен остров. Бях се обадил на една от тия агенции и оттам първо се учудиха на въпроса ми — от къв зор пък искам да стъпвам на острова, после ми обясниха, че не може. Е, викам, как не може, невъзможно ли е, много стръмно ли е, какво. Те викат — не, просто е забранено, защото е резерват за птици, защитен обект и не знам още какво и не може. Спазарихме каяка за един час (пък ако ни хареса, ще доплащаме).

Чак когато го спуснахме във вода, якия помощник на тоя дето ми взе парите рече: Сега да ви кажа правилата — не се отдалечавате много и не напускате пределите на това тука заливче, общо взето да мога да ви виждам оттука. Изобщо не го питах за Молокини, защото разбрах, че идеята е обречена. По-късно разбрахме, че било 3 мили и половина разстоянието, тоест нищо работа за нас, но определено щяхме да сме в нарушение и второ — имало сериозни течения които… не помня вече кой го каза „да не ви търсят после в Хаити“.

Почнахме да правим тегели из залива. Някъде близо до левия му край имаше лодка с шнорхелиращи около нея туристи. Запътихме се и ние, белким видим шарените риби в естествена среда. Нищо не видяхме.

mem33-turtle.jpg

Водата беше кристално бистра и дълбочината предполагам стигаше 10 метра. Успяхме да видим от доста близо и то не веднъж гигантските морски костенурки (към метър дължина). Общо взето един час тъкмо ни стигна да си начешем крастата за гребане и да отчетем, че и в Мауи сме карали каяк.

За да спестим усилия по ваденето на лодката, се засилихме към брега с яко гребане. Идиотът-помощник, който иначе беше як като бик, орелефен, бронзов загар и прочие, едва ли не Дейвид Хаселхоф, явно нямаше много акъл, щото се втурна право срещу нас с една детска радост, изписана на лицето. Видях как носа на лодката влезе между краката му, той явно чак тогава схвана, че сме на скорост, идиотът му, не можа ли да прецени по рано, скочи на една страна, увлече някак си лодката със себе си и ни обърна. До тоя момент ние си бяхме по сухи фанелки и къси гащи. Остави мокренето, ами нещо ми се натърти едно ребро а лакътя ми се удари зверски в някакъв ръб, после посиня и се поду.

После като размишлявах, този може би е имал коронен номер (и оттам усмивката) да обръща пристигащите хора и да им оставя мили спомени по тоя начин. Е, при нас не се получи много мило. Ние сме се обръщали при къде по драматични обстоятелства включително и при снеговалеж.

mem27-al-more.jpg

След каяка отново ходихме на плаж, а след плажа тръгнахме да видим някакъв парк, съвсем наблизо, 10—15 минути с кола от хотела. Виждаше се купища пемза километри бих казал тъмно кафява този път, пореста маса слизаща от планината та чак до брега. В миналото местните жители са си редили стените на къщите от тия камъни. Сигурно не е било много трудно като се има предвид, че са леки и в изобилие. Даже май някакви стени бяха останали.

Снимахме огромни вълни които се разбиваха в скалите. По моя преценка водата се отдръпваше и прииждаше минимум 2 метра по височина след всяка вълна. По едно време дойде толкова голяма, че почти стигна краката ми. Аз в това време гледах през визьора, та не можах веднага да видя какво става долу, само си помислих да се сниша и да стъпя по устойчиво, че да не ме отнесе.

mem47-priboi.jpg

След това тръгнахме към Лахайна, малко градче на 15-тина километра от хотела в посока Кахулуи. Лахайна се оказа много приятно място, приличащо на наш морски курорт в най-добрия смисъл на думата.

Малко бяхме притеснени с времето, защото трябваше да се връщаме за официална вечеря с програма, танци и музика, а още на отиване към Лахайна попаднахме в задръстване. За щастие бързо съобразихме да напуснем магистралата и, влизайки в малки улички, спестихме време.

Тук намерихме много хубав магазин за подаръци, малък, но много по-интересен от Хило Хати. Напазарувахме за децата типичните за Хаваи гердани от орехите на дървото кукуи. Те са толкова твърди, че се полират като камъни. Типичният цвят е черен или тъмно кафяв, но има и други разновидности.

Местната забележителност беше едно баняново дърво, забележете, не бананово, а баняново (Banyan tree). То било най-голямото в щата (Хаваи). Най-просто казано, баняновото дърво не е дърво като дърво, а нещо като колония от дървета. То отначало си е едно, но после клоните тръгват настрани, пускат корени надолу, корените стигат земята, забиват се в нея и започват да дебелят. Скоро изглежда, че имаме ново дърво. Клоните продължават настрани, където отново пускат корени и отново продължават настрани.

mem48-banyan.jpg

В крайна сметка, една малка градска градинка, с размерите на половин футболно игрище се състоеше изцяло от въпросното дърво. Щом това е най-голямото в щата, а не в Щатите, само можем да гадаем колко ли са големи по-големите.

Снимахме се набързо и се отправихме обратно за да смогнем за вечерята с народни танци. Бяха ни казали — „Официално почва в 6 ама вие гледайте да сте в 6 без 10 на входа, че който дойде последен трудно си намира хубаво място. Така и направихме и констатирахме, че явно на повечето хора им бяха казали да дойдат по-рано. Все пак намерихме хубаво място, на около 15 метра от сцената, до пътеката, така че да няма много глави пред мен като снимам с видеото. На масата Албена се заприказва с някаква жена от Пасадена, която била ходила в Чехия и поради тоя факт явно изпитваше някаква симпатия и към българите. Вечерята започна по следния начин. Водещата излезе на сцената и започна да обяснява какво ще има за ядене, а две млади хавайки се бяха качили на 2 постамента сред масите, високи към метър и държаха в ръце по една широка чиния пълна с малки мостри от всички специалитети на вечерта.

mem44-hawaika.jpg

Водещата (жена на средна възраст и леко обременена в килограмите) разказваше кое какво е с какви съставки и какъв вкус, а девойките забождаха въпросното на вилица, показваха го, хапваха го с кеф. След като ни обясниха всичко, дадоха старта на пълнене на чиниите. Завтекох се първо аз. На опашката някаква участничка от конференцията ме пита отде съм си взел ризата. А, тази е японска, гордо отговорих. Доста от другите участници си накупиха хавайски ризи, които между другото са доста еднообразни и от доста прости материали (памук). Преобладаваха едни такива с червени цветя на бял фон. Дори в студена Канада могат да се намерят по-шарени и по-красиви така наречени „Хавайски ризи“. На всичкото отгоре се оказа, че баш истинските традиционни хавайски ризи не са с ярки цветове, а някакви убити, кафяви такива.

mem39-hawaika.jpg

По време на вечерята ни изнесоха много интересна програма от народни танци, която аз усилено снимах и може
би съм натрупал около половин час материал. Имаше и един жонгльор на запалени факли, който явно е много известен защото същият човек го имаше по не една и две брошури. Имаше въздушна акробатика на нещо като два много дълги шала спускащи се от короната на дърво. Точно на самия залез оркестъра изпя някаква песен за залеза, чието начало е така сметнато, че края на песента идеално да съвпадне със скриването на последните слънчеви лъчи.

След края на вечерята се разходихме по брега (фенерчетата отново бяха по джобовете ни, така че можахме да влезем навътре по черните скали, където е съвсем тъмно, лампите от крайбрежната пътека не ги осветяват. Видяхме и лунен залез.

В събота рано отидох на полагаемата за участниците закуска, защото веднага след нея имаше интересни лекции. До 9:30 слушах лекции. Добре, че си бях взел и поларче, само по риза бих измръзнал в залата за лекции, добре охлаждана от климатици. След това имахме план да караме по един път криволичещ по отсамния склон на Халеакала. Оказа се, че директен начин за качване до там няма, въпреки че по права линия е много близо и затова трябваше да караме пак до Кахулуи и да го хванем откъм там.

mem45-kolata.jpg

Пътят беше много живописен и интересното е, че качвайки се нагоре по баира, човек може да види всякакви климатични пояси. Например долу е влажно и топло, джунгла. По нагоре имаше иглолистни и все едно, че си на Боровец примерно. Имаше и сух терен със сухи дървета и кактуси.

mem38-dylygpyt.jpg

На едно място видяхме къщи на пачи крака вдигнати един етаж над земята. На тоя баир, надали е против наводнения, но не разбрах истинската причина. На снимката се вижда пътят, криволичещ във вертикалното направление, а от двете му страни — някакви буйни непроходими храсталяци. Вляво през цялото време се виждаше океана и фамозният остров Молокини, на който е забранено да се стъпва. След зелените храсталяци изведнъж последва сух терен, въпреки че бяхме горе-долу на същата височина. Може би в този случай имаше значение от коя посока е склона, тъй като ние го обикаляхме от различни посоки.

На долната снимка се виджда и част от едно сухо дърво, което беше толкова сухо, че направо приличаше на умряло и само ярко жълтите цветове издаваха, че има живот в него. По-нататък пътя започна да слиза косо надолу по склона и в един момент асфалтът стана съвсем зле. Бяхме чели в брошурите, че има такъв момент, от който нататък ако продължиш рент-а-кар компаниите не носят никаква отговорност (застраховката е нищожна). За да няма недоразумения, това беше обяснено и на една голяма табела край пътя.

Ние все пак продължихме малко по него, но скоро решихме, че нищо по-интересно няма да се покаже, пък и кофти трасето, леко ни притесни. Решихме, че сме видяли доста за днес и по-добре да обръщаме назад. Пътьом спряхме в някаква винарна която била, май че най-великата в Мауи, но моментът не беше подходящ за дегустации — привечер щяхме да си хващаме самолета.

mem49-suhodarwo.jpg

В тая връзка… трябваше да върнем и колата, а имаше едно нещо което ме притесняваше относно връщането, още откак ходихме по пътя към Хана. Когато взех колата преди седмица, трябваше на едно листче да отбележа видимите по нея драскотини и други дефекти от тоя род. Аз отбелязах няколко и копие от листчето остана там. Добре, ама докато гледахме водопадите, при едно от прибиранията към колата, забелязах на задния и капак влъбнатина широка 7—8 см. Бре, ами сега? Затюхках се дали не съм я видял или пък да се е появила после. Албена ми каза, че к’вото станало станало, сега да си гледаме кефа, пък каквото ще става, ще видим после. Трябваше да върнем колата до 16:30, за да се включим абсолютно точно в седмичната тарифа.

Как да запълним времето дотогава, че и хем да сме сравнително наблизо и на лесно в случай, че колата реши да се развали в последния момент и да ни провали полета. При това куфарите вече бяха с нас. Оставихме тлъст бакшиш на чистачката в хотела и се разплатихме на рецепцията още преди да тръгнем по дългия живописен път по баира. Да напомня, че имахме един голям куфар — пластмасова черупка и две раници за фототехниката — ръчен багаж.

mem46-3-trees.jpg
Решихме да отидем за последно на плаж. Бяхме видели хубави местенца по пътя за Лахайна, където се отбиваш от пътя, в следващите 10-тина метра има горичка, сянка, там си оставяш колата и следващите десетина метра са пясъчната ивица. Отидохме. Както винаги досега плажът беше почти пуст. Интересно за този последен плаж беше, че само аз се къпах, а Албена която винаги седи повече и винаги държи повече на студ сега каза, че и е хладно и ще пропусне.

Колата не се развали и в уречения час бях пред офиса на Аламо, да я връщам. Преди това оставих Албена на летището. Наредих се на една опашка за връщащи и отново се сетих за вдлъбнатината. Напразни страхове. Една кака дойде, взе ключа, влезе вътре, погледна че съм напълнил бензин догоре, изпечата ми квитанция от една портативна машинка и рече — ами това е. Олекна ми. Никой нищо не гледа, нито драскотини нито нищо. Оборота е толкова голям и
непрекъснат, че веднага след връщането, колата влиза в тяхната си там мивка и после я паркират отново на мястото за вземане. Бяхме изминали над 650 мили или 1000 километра. Повечето райони на острова ги бяхме минавали по няколко пъти и вече спокойно се оправяхме без карта.

Качих се на автобусчето, което правеше совалки до летището. Там се оказа, че първо трябва да си пуснем куфара по една лента, пак нещо като ренген минава ама специално нещо агро — имаше в заглавието, имам чувството, че да проверят дали не си отмъкнал цветето сребърен меч или пък нещо друго растително. Не го отварят, просто му слагат една лепенка, вземаш го и продължаваш към чекването. Както казах в началото, това не е типична сграда, защото от едната страна въобще няма стена и си е отворено към външния свят.

На чекването се оказа, че поради подаръците куфара ни е натежал и е с 2 и половина паунда над разрешените 50. Казаха ми — отидете настрана, вадете каквото ще вадите, после пак минавате през агроконтрола и после пак тука. Отидохме, почнахме да вадим, натъпкахме още някои неща по раниците. Решихме да пожертваме хавлиите. Сложихме в един пакет излишните неща и аз отидох да го претегля, за да сме сигурни, че е поне два паунда и половина. Таман. Изхвърлихме го.

Впоследствие Албена ме осведоми, че там са ми били и любимите бански, както и малко сяра от кратера и предполагаемите конски косми. Минахме отново през агро-то, залепиха ни още една лепенка, след това имаше едно дълго чакане за повторното чекиране, тъй като едно многодетно семейство, имаше да минава по спешност. Като ми дойде реда — ново двайсе. Оказа се, че няма 2 места заедно и трябва да седим в различни краища на самолета. Отново поставих и въпроса за злополучния ваучер и се потвърди, че за нищо не става.

Тъй като имаше много време до излитането, отидохме навън, имаше паркинг наблизо, сравнително пуст, седнахме на тревата и гледахме излитащите самолети, светлините на Кахулуи и силуета на Халеакала в далечината. Като наближи време, се отправихме към гейта. В самолета се оказа, че не сме единствените разделени двойки. Около Албена имало още две жени, които повдигнали въпроса и в крайна сметка стюардесата успя да убеди разни хора да се преместят така, че всеки да се събере с половинката си. До мен имаше един младеж, който мърмореше, да не би да го преместят до някое бебе, че искал да спи, а поне тук бил сигурен, че е добре. Обещаха му, че няма бебета и склони да се премести.

По-нататък, няма нищо интересно за разказване, на Лос Анджелис бяхме посред нощ и тъй като не ни се чакаше автобусче за между терминалите, минахме пеш, прекосявайки някакви покрити паркинги. На самия наш гейт беше доста студено от климатиците, така че се наложи да се пооблека. Направи ми впечатление, че надписите по гейта бяха освен на английски и на японски. Явно японците много пътуват по това направление.

Пристигнахме благополучно. Албена имаше над 800 снимки, аз около 400 и около 2 часа филмов материал. Наскоро шефа ме пита — догодина ако има възможност, искаш ли да ходиш пак.

Декември 2007

Автор: Марио Иванов (оригиналът на този пътепис както и други пътеписи на автора са на http://eclipsemasters.com/personal/memoirs/)
Снимки: авторът

Кратък урок по хавайски:
„Е коно маи“ означава „Добре дошли“.
Хавайците са много гостоприемни.

PDF24    Изпрати пътеписа като PDF   


6 коментара

6 коментара to “Хавайски прелести (3)”

  1. […] След това отново отидохме на плаж. Продължението в част трета >>> Автор: Марио Иванов (оригиналът на този пътепис както […]

  2. zelengorova каза:

    Предлагам пътешествие в няколко измерения.
    ако ви интересува заповядайте!

  3. Алис Симонян каза:

    Благодаря за разказа! Беше невероятно завладяващ, сякаш съм била с вас там.

  4. vali4kata каза:

    Този разказ беше невероятен . Специално на мен страшно ми хареса все едно бях с вас.

  5. матеева каза:

    Благодаря! Много добре пишете!

  6. Diqnnn каза:

    На мен това ми е любимият пътепис.

Leave a Reply