Днес ще идем до Истанбул. Милена ще ни разкаже за едно самостоятелно автомобилно пътешествие до най-имперския, според редкацията, град в света. Приятно четене:

Истанбул с кола и дете

септември 2014

Този разказ е за шестдневното ни пътуване до Истанбул, с кола, дете и без предварителното ми участие в организацията (нещо изключително нетипично за мен).

Защо Истанбул?

Идеята за екскурзията се зароди още през юни, когато Александър реши, че му се ходи в динозавърски музеи. По времето на динозаврите, Европа е била на дъното на океана, така че тук е трудно да намериш динозавърски музей, особено пък откликващ на представите на четиригодишно дете, в чиято глава са силно примесени фантазми и реалности. Прочетох за палеонтологичните музеи в Европа, даже отидохме до този в София (намира се на последния етаж в Софийския университет), но някак си скелетите не го вдъхновиха достатъчно. Намерих една класация за най-добрите детски музеи за динозаври в света и там от 10 посочени, осем бяха в Щатите, а пък Щатите са си едно скъпо и далечно начинание, което не ми се оправдава с една тримесечна мечта. Не, че подценявам детските мечти, но те са толкова много, така че ми се налага да избирам тези, в които да участвам. Другите ги оставям на него да си ги сбъдва. Някъде към края на класацията бяха посочени Природонаучният музей в Лондон и Джурасик ленд в Истанбул. Ето от тук дойде идеята за това пътуване. Нито аз, нито Ивайло сме ходили преди в този град на градовете и още преди да тръгнем си знаехме, че ще е трудно съчетаването на различните ни интереси в едно, но тръгнахме с идеята за сбъдване на детска мечта, пък историческите обекти да са ни нещо, като бонус.

Организация.

В общия случай, преди тръгване на път, винаги правя личен пътеводител за дестинацията, който обикновено наброява около 50-100 страници и съдържа копия на билетите, резервациите, карти на пристигането и основните маршрути, общи данни за дестинациите, после подробности за местата за посещения, личностите и събитията. Много често, накрая на пътеводителите ми, има пътеписи, за разтуха, сравнение или уплътняване на времето за пътуване. Досега не съм се доверявала на купен пътеводител, нито съм търсила, нито смятам, че ще намеря по-подходящ от собственото ми производство.

Този път беше различно. Нито четох за Истанбул, нито правих пътеводител, нито резервирах, нито имах най-бегла представа какво ме очаква. Знаех, че ще е най-големият град, който съм посещавала, а той се оказа от най-големите в световен мащаб, ако не броим китайските и индийски села. Знаех също, че това е един от най-старите градове в света, който през цялото си съществуване винаги е бил с определящо значение. Представях си го, като град, който не зависи от владетелите си, сам живее, заради мястото, на което се е родил. Разбира се, като повечето българи и аз нося в себе си историята на османското робство, натоварената с негативизъм дума „еничар” (специално там еничарите са на особена почит), смесените чувства към песните от джамиите, любопитството към бурките и изобщо средностатистически, умствен багаж. Тук, може би, трябва да вметна, че термини, като „османско присъствие” или избягване на темата за баташкото клане, не са ми присъщи, но същевременно вярвам, че религиите повече ни разделят, отколкото сближават, вярвам също, че Господ е един, независимо как го наричаме и, че всички сме равно родени, равно можещи, равно умиращи. Османската империя е дошла в точното време и на точното място, кой, защо и как го е позволил го оставям на геополитическите експерти и историци, аз не съм от тях.

Моите лични преживявания, преди да тръгнем, бяха да изслушам мненията на приятелите си по отношение на това, дали да пътуваме с кола или с автобус. Мненията им се разделиха в двете крайности, от „Вие сте луди”, до „Няма никакъв проблем” и понеже люшкане с автобус и четиригодишно дете, около десет часа, не ни се струваше добра идея, решихме, че ще се пробваме с колата, пък „каквото сабя покаже”. За улеснение решихме да пътуваме в петък след работа до Хасково, да спим там и сутринта рано да потеглим за Истанбул. Плановете са чудесно нещо, стига и Господ да е съгласен с тях. Този, обаче, явно не му е бил по вкуса (за наше улеснение, се оказа, в последствие).

Пътуване към Истанбул.

Съвсем по план, в петък следобед

стигнахме в Хасково,

обиколихме порядъчен брой пъти центъра, чух 50 пъти „направете обратен завой” от навигацията и точно преди да се предадем окончателно, се забихме в улицата, която търсехме „Васил Друмев”. 70 лв е нощувката в едноименния хотел и по мое усмотрение е леко надценена (включва и закуска със сервиране). Вън не спря да вали, но ние взехме по един чадър, гумени ботуши за Александър, ведро настроение, като начало на пътешествие и се разходихме из центъра. В момента завършваше ремонтът на централната градска част, приятно място за разходка, широки, открити пространства, нови настилки, фонтани. За около час си изяснихме основните посоки, поразгледахме, включително, неоткрития все още паметник и се върнахме в хотела. Имаше вана, устроихме гмуркане с шнорхел и маска (във вана) на Александър и после сме заспали.

На сутринта имаше закуска, както споменах, хапнахме, пийнахме кафе и весели, и щастливи потеглихме. Пак объркахме пътя, пак нямаше табели, минахме покрай някакъв парк, питахме един човек, който ни каза, че сме в противоположната посока, но и от тук можем да излезем от града, и изобщо мила, родна картинка. Качихме се най-накрая на пътя, но не бяхме наясно на ляво или на дясно да подхванем. Аз мислех дясно, с моя вроден компас, според Ивайло – наляво, по потока от тирове. За мен е тайна мъжката логика и усещането тези тирове от или за Турция са, но завихме по неговото усещане и силата на волана в ръцете му, което много скоро ни накара да направим обратен завой. На картата участъкът между Чирпан и Свиленград е отбелязах с пунктиран маркер за магистрала, което лично аз никак не разбрах какво значи. Определено магистрала няма, а някак си (от опит) не вярвам и скоро да има.

Всичко беше чудесно, докато

стигнахме входа на Харманли

Полицаите ни отклониха към Симеоновград, пътят надолу бил залят. Симеоновград звучи много градски, но по отношение на градоустройство изглежда, като смесица между Айдемир и Трън. В най-ниската част на излизане от града, посока Свиленград, пред нас се изправиха 4-5 тира и 2-3 леки коли, които ги заобикаляха. Заобиколихме ги и ние, но само до огромната вода, която се изправи пред нас. Прииждаше с около 2-3 сантиметра за 2-3 минути. Бавно и доста осезаемо заливаше платното. Тировете бавно пореха водата и се редуваха по един в посока. Отбихме на тротоара. Аз, много наперено, слязох да разгледам обстановката. Убеждението ми, че ей сега ще я минем тази локва, се изпари със следващата двойка тирове, който докараха водата до прасците ми. Не се шегувам – кал, вода и тиня ме плиснаха съвсем небрежно, като сякаш съм на плажа в Никити. Добре, че бях с къси гащи; белите обувки лесно се мият.
Трима местни регулираха международния поток от автомобили, бусове, автобуси, тирове, транзитни камиони, семейства гастербайтери и заблудени туристи, като нас.
Трима! Цивилни. Нормални. Местни.
Полиция? Гражданска защита? Мерки при бедствия?
Не.
Ужасени очи на хората от първите къщи откъм реката. Стреснати очи на хората от улицата. И смели мъже, нагазили до кръста във вода, които мирно ни казаха „Не можем да ви спрем, ако искате да минете, но, ако останете в средата ще спрете целия поток, дори на тези, които могат да преминат”. Тогава моята напереност изчезна, качихме се в колата, направихме обратен завой и решихме да минем по друг път. Всичкото действие се разви за около десетина минути, в които водата вече леко и уверено се плискаше в гумите ни. През тези десетина минути се оказа, че редицата мпс-та е стигнала до другия изход на града и още по интересно се оказа, че полицаите са запречили всички изходи, защото в околните села е обявено бедствено положение – Опан и Гълъбово. Тоест изход няма, оправяйте се тук. Действието се развива около 10 сутринта, не искам да мисля какво е било един-два часа по-късно.

Решихме, че ще направим най-голямата, но най-безопасната по нашите виждания, обиколка – от Симеоновград, нагоре до Стара Загора, през магистралата до Ямбол и надолу през Елхово, за да влезем от там в Турция. Тръгнахме по напълно празно шосе. Накрая на града ни спря патрулка и каза, че следващото село е залято и не може да се мине.
„Какво предлагате?” Мълчание.
„Какво предлагате?” Мълчание.
„Ще се пробваме.” „Ми, добре, ако не става се върнете.”
??? Не, бе, ще плуваме. С шнорхел и маска, без тва ги носим за Александър.
Тръгнехме сами по пътя. Всичко супер. Изкачване, хълмче, горичка, аз щастлива, Александър бръщолеви, Ивайло яко не е на кеф. Минахме първото село Васил Левски, няма никаква вода. Аз веднага искам да звъня на 112, Ивайло ме спира. После се съгласява. Звъня, тъкмо да кажа нещо, губи обхват. Влизаме във второто село Бяло поле. Нивите са залети. Плуващи слънчогледи, коли с гуми под водата, хора с гумени ботуши и никакви власти. Държава на самотек и дъждът, като стихия. Гледам на картата има отбелязан язовир, виждам, че сме го подминали, значи всичко е наред. Ивайло никак не мисли така. Продължаваме. Стигаме да пресичаме някаква рекичка. Има някаква локва, според мен незначителна, но шофьорът е в стрес.
Абе, айде бе, дай аз да карам.
Влизаме във водата и излизаме.
Ето, казах ти, няма проблем. Давай напред. Най-страшното мина.
Продължихме напред убедени (поне аз), че тва е локвата на локвите и най-страшното е минало. Пред нас се появи някаква „Микра”, ние я оставихме да води, чувствахме се доста единствени през всичкото време, особено на фона, на лудницата, която оставихме.

Влязохме в Опан.

Докато обсъждахме, това Опак ли е и какво точно значи, Микрата взе да се изживява на лодка. Ивайло спря, а отпред водата първо се оттегли симетрично от двете страни на колата пред нас, после се върна с двойна сила и се разплиска в цялата си пищност в предната ни броня. Ивката включи на първа и мина през нея. Тук вече се разколебах кога е точния момент да звънна на 112 отново, защото очевидно наводненията не бяха там, където полицаите ни казаха и още по-очевидно, изненадите следваха една през друга. Дружно решихме, че ще звъня да информирам за обстановката, след като стигнем магистралата.
Слушаме Дарик, не ме кефят, но в случая бяха актуални –

затворен Харманли, затворен Свиленград, затворен Гълъбово

Съобщиха всичко, както си е за пътната обстановка, освен това къде е отворено; какво, по дяволите да правиш, ако си решил да ходиш в Турция; лудницата в Симеоновград; това, че държавата беше по изходите, а цивилни регулираха международния трафик. Опс, по Дарик казаха, че община Опан е обявила бедствено положение. Това леко нагнети обстановката в колата, но не и настроението. Тръгнали сме на екскурзия, 12 часа все някак трябва да стигнат от Хасково до Истанбул.
Табела за Опан. Всичко е нормално – няма жив човек наоколо, полу-срутени къщи, разнебитени огради, дворове с нахвърляни ламарини и каруци с липсващи колела. Двама здрави мъже гледат трактор потънал до половината във вода. Отсреща табела „Образцов стопански двор”. Ивката спира и ги пита как е положението. Егати реторичният въпрос. „Ми, как да е, къщите ни са във водата, техниката, посевите, улиците, всичко е в мръсотия, кал и тиня. Как да е положението?” Екстра.
Полиция? Гражданска защита? Мерки при бедствия?
Все реторични въпроси.
Стигаме някакъв разлив, но този път караме плътно зад червената Микра и с пълна сила се възползваме от порещата водата и сила. Не смея да звъня на 112. Не, и преди да се качим на магистралата.

Стигаме Средец, после Ястребово

Водата е заляла всичко, но не и пътя. Той става широк и аз съвсем уверено си мисля, че напред е само ясното, светло, прекрасно… когато стигаме село Бъдеще. Ето това е поличба.
Набирам 112.
Обяснявам – в Симеоновград е хаос, всички изходи са затворени, международният поток е затворен в едно мостче, което отдавна не е мостче, предайте на хората да минават по този път, защото тук няма никой, а водата не е толкова висока и се минава лесно.
Мълчание.
Аз продължавам – в Опан е обявено бедствено положение и пътят е затворен, но всъщност е проходим; кажете на хората да минават от тук, празно е, може да се мине.
„Госпожо, откъде се обаждате”
???
Пак обяснявам. И пак, и пак. Поне не ме питаха, както обикновено, „Ами, какво очаквате да направим?”, въпреки че с всичка сила усещах, че този въпрос трепти на устните на госпожицата отсреща. Може би затворих пред да го чуя, не знам. Разговорът завърши, като видях полицаи пред нас. Отбихме колата и отидох да им кажа да насочат потока през този път.

Сякаш нищо не им казах.

Тук вече, дори аз, се изчерпах. Сори, но държава няма. Има готини, разбрани, смели, организирани, помагащи, прекрасни хора (дори полицаи) в нашата родина, но държава няма.

Качихме се на магистралата и при Ямбол, хванахме отбивката за Елхово. Беше вече към обед.

Спряхме в Елхово

да ядем, там има една страхотна кръчма в центъра, по един коридор, която така и не запомних как се казва. Хапнали, доволни, потеглихме към границата.

На митница,

осем коли пред нас. Цифром и словом един час от българска страна и пет минути от турска. В момента, в който влязохме в Турция шосето стана трилентово, с нов асфалт и аварийни платна от двете страни. И на непрекъсната да изпревариш, няма особен шанс да катастрофираш. 90 км/час ограничение за главен път и 120 за магистрала. Това се водеше главен път, нищо, че на моменти беше по-широко от Тракия. За качеството на асфалта няма да коментирам, само ще кажа, че подрусването, за което си мислите, че рамата е дефектирала, изчезва яко дим.
Табели, табели, табели. Одрин се оказа Едирне. Разбрахме се, някак си, с табелите. Прочетох, че „с”, при всички положения се чете „дж”, а „g” омекотява и не се чете. Това много улесни прочита и превода. Чавките отдолу правят „s” – „ш”, a „с” – „ч”. Друго, така и не можах да науча. Знам, че „ики” е две, а „бин” – хиляда (да си знаете, откъде идва „бинки”).

След Одрин пътят става магистрала.

Под магистрала, разбирай, три ленти плюс аварийно във всяка посока. Мостовете са с бетонни огради, та нито една река не можах да съзра, освен Марица, която е наистина огромна. Одрин е на петдесетина км от границата, ако влезеш откъм Елхово и на трийсетина, ако влезеш през Свиленград. Видях на българската ни карта, че преди Одрин ще минем през някакво градче Лалапаша, но градчето се оказа с околовръстно. И изобщо през цялото време си карахме по главното шосе, и проблем не е имало.
За разточителната ширина на магистралата вече казах, количеството на колите беше по-скоро символично, спрямо обясненията на повечето ни приятели. Разстоянието между Одрин и Истанбул е малко над 200 км и при спазване на горната граница на ограничението, се взима за по-малко от два часа.
След като подминахме Одрин, решихме да спрем за почивка. Беше вече късен следобед и определено времето напредваше с темп, който да ни усъмни, ще пристигнем ли по светло. В крайна сметка, светло, тъмно, каквото-такова. Имаме навигация, малко разпечатки, една карта на града, по която аз трудно се ориентирах, но ако се наложеше и по звездите щях да чета, така че не сме се притеснявали. Две кафета и сок ни излязоха 7 лири и двамата не можахме да включим много добре, това много ли е, малко ли. После го сметнахме по-прецизно и се оказа, че си е съвсем нормална цена, дори за българския стандарт – около 5 лева.

Между другото, Истанбул беше единственото място, в което до последно не можах да се оправя в цените. Пихме кафета с цени от 2 до 10 лири, броя. Тримата ядохме в диапазона 20-100 лири, 100 грама шам-фъстък струваше от 2 до 15 лири. Тъкани килимчета струваха от 15 лири до 100 долара (150 лири) за еднакъв размер. Изобщо някаква пълна дисхармония. На едни места цените са в лири, на други в долари, на трети в евро и всичките числа накрая ми се струваха като бинго игра. Мен лично ме обременява непрекъсната мисъл за бюджета, което доведе до голямо разточителство, но пък се чувствахме комфортно. В едни дни харчехме под 50 евро, в други над 150. Цялата екскурзия без включени цени за бензин и спане, за шест дни ни излезе около 700 евро. Но може би около 200 евро са за динозаври, летящо килимче, подаръци.

След кратката почивка продължихме към

Истанбул

Хотелът ни се намираше в квартал Лалели, между Университета и Джамията в квартала, близо до улица Орду. Всички тези имена, на мен ми говореха точно толкова, колкото на един не ходил в Истанбул човек, тоест – нищо. На около сто километра преди Истанбул сградите наоколо взеха да зачестяват и започнаха да се появяват табели за предградия, летище, потокът коли леко се увеличи. Магистрални такси до този момент не бяхме плащали и разчитахме, че ще има нещо като гише, бариера, табела и изобщо една наивна европейска представа за добра организация, че няма да ни пропуснат, да ни вземат парите.
На около 50 километра преди Истанбул решихме да пуснем навигацията. Чудесно решение, само дето Данчо (така му казваме на навигатора) отказа да се включи. Ивайло няколко пъти включва, изключва телефона, нещо търси с една ръка, настройва, гледа. Не и не. Отбихме в аварийното, тъкмо Александър да се пораздвижи. Слънцето отиваше на заник, колите все по-скоростно се множаха и летяха край нас, Александър намери някаква кост, която веднага се оказа от трицератопс, а Ивайло едва се сдържаше да не прати телефона в полет към отсрещния камънак.

Е, какво пък толкова.

За пръв път в Истанбул, с кола, дете, без навигация, разпечатка от гугъл едно към 100 (нищо не се чете),

непонятна карта-книжка и един романтичен залез. За такива моменти си заслужава човек да живее, нали така казват „моментите, които спират дъха ти”.

Основната карта, която решихме да следваме беше разпечатката от гугъл, защото там, нали има и упътване. Само че и тук имаше малка особеност. Маршрутът ни беше зададен Хасково-Джурасик ленд-Лалели, защото нали все пак тръгнахме толкова рано и се надявахме да стигнем по обед в музея и после да търсим хотела, щото музеят без това ни се явява на влизане в Истанбул. Ивката сериозно смяташе, че аз мога да разчета тази карта, а аз само мигах и гледах някакви имена, напълно непонятни. През цялото време ми се набиваше е-80 и си викам, ще караме само по него, пък накрая, ако толкова се закучи, ще хванем едно такси да ни закара. Караме си ние в средната лента, по едно време гледаме бариери, забавяне на потока и очевидно нещо ще плащаме. Отгоре табели над едните ленти – HGS, над другите OGS. А сега де? Наредихме се там, където изглеждаше да има по-малко камиони, съвсем практично. Оказа се, че няма гише, бариерата е вдигната и… нищо не разбрах. В момента, в който минахме взе да свири аларма. Ама много яко. Веднага отбихме вдясно, доста стресиращо беше. Няма табели, няма пункт, абе нищо. Ивката слезе от колата и взе да се оглежда, навън почти сумрак. Оказа се, че сме пред някакво полицейско управление. Питахме полицаите и те казаха, че трябва да се върнем 300 метра назад, за да си платим за стикер. Разбира се, пеша. Ивайло тръгна. През това време и аз слязох от колата, викам си, тук пред полицаите няма какво да ни се случи. Сега вече спокойно забелязах, че алармите при бариерите непрекъснато пищят, никой не си прави труд да отбива, нито преди, нито след тях и изобщо системата им на таксуване се оказа някаква огромна загадка за мен. Ивката се върна, искали му талона на колата. Пак отиде и аз за уплътняване на времето реших да питам полицаите как да стигнем до тази заветна за нас цел улица „Орду”. Момчето, не знам колко разбираше английски, но ми нарисува табела „Aksaray” и „Topkapi”. Честито, за пръв път ги чувам и виждам, а на нашата „карта” няма и помен от подобни названия. Питах след колко метра и той каза, че след 300 метра ще видим първата такава табела, а до квартала ще стигнем след 20 километра, само направо по тези табели. Егати разстоянията.
Ивката още го нямаше, та аз реших да се впусна в разучаване на картата-книжка. Мммм, най-много мразя карти-книжки. Отваряш едно, отваряш друго, прелистваш, премяташ, ама като нямам друг избор. Как се търси улица в карта на Истанбул по-добре да не научавате. Ама я намерих. И „Орду” намерих, и джамията намерих, и университета. Викам си, стигнем ли дотам, все ще се оправим после.

Ивайло дойде, натоварихме Александър, качих се и аз, със стикер на стъклото и с бодра газ, съвсем по тъмно, влязохме в Истанбул. Не мога да кажа, че колите бяха много, бяха си съвсем умерено. В София по Цариградско има повече през деня. Сигурно беше минал пикът, не знам. След триста метра се появи табела за Аксарай и подкарахме по нея. По едно време се появи и Топкапи (това е друго от ТопкапЪ – двореца), и животът взе да ни се струва толкова прекрасен, колкото по принцип си е. Наистина карахме около 18 километра, докато се видя, че сме вече някъде из центъра – започнаха светофари, пешеходни, платната се стесниха. По едно време Топкапи се оказа на ляво, а Аксарай на дясно. За радост в същия момент под табелата за Аксарай, Ивайло забеляза табела за Лалели. Табели има много, ама много, много. Всичките са на турски, но са на всяка пряка и няма начин да не уцелиш пътят, дори и ако много се стараеш (като нас на връщане). Имената на улиците са написани на червени табели. По-ситни са от Прага, но се четат от колата. Абе изобщо, проблем с транспорта няма, според мен. Впечатлението ми от инфраструктурата на Истанбул е изключително положително.
По едно време се озовахме на сравнително тясна, но еднопосочна улица с две ленти, по средата трамвай, а от другата страна, обратната посока. Решихме да спрем да питаме някой, накъде е за „Орду”. Ивайло отби, аз слязох и питах някакъв възрастен човек на английски. „Това е Орду”. Това??! Честно, не очаквах да е толкова лесно и бързо. „А университетът?” – „На триста метра в ляво”. „Тенкю, тенкю”, идеше ми да го разцелувам. Вестоносците винаги печелят цялата енергия. Качих се в колата с добрите новини, Ивайло я подкара и взехме да търсим място за обратен завой, защото се разбра, че сме от другата страна, някъде около университета. В девет без нещо бяхме в хотела.

Хотелът ни се казваше Sureyya Hotel Istanbul,

55 евро за двойна стая, със закуска. Три звезди, но много приличен. Всеки ден чистеха, сменяха кърпи и зареждаха консумативи – сапун, хартия. Имаше прозорец, който гледаше към стена (на около два метра беше стената), но в Лалели не виждам кой прозорец може да гледа към нещо различно. Може би към булевард „Орду”, ама аз не предпочитам. В стаята имаше пепелник, тоест може да се пуши, а на покрива има панорамна тераса, която е свободна за ползване и много приятна, с гледка към морето. Закуската е на блок маса, много неща и никога не свършваха. Лично ние всяка сутрин взимахме половината голяма тава какаов кекс и винаги имаше още. Може да се наядеш, като прасе, само дето аз не обичам да закусвам. Има и напитки.
Излязохме да се поразходим, като за добре дошли. Александър твърдо настояваше да отиваме незабавно към музея, добре че беше вече тъмно, иначе не знам как щях да го убеждавам, че вече е късно. Определено бяхме изморени, но имахме нужда от раздвижване, след всичкото седене в колата цял ден. Пообиколихме наоколо. Много, много надписи и витрини и много, много сгради. На булеварда имаше хора, иначе в страничните улички съвсем спокойно. Но някак си не е страшно, даже си е съвсем добре. Има забрадени, има и с бурки, има и по потници. Мисля, че в нашия квартал имаше само туристи. Очите ми станаха на понички, то бива надписи, стоки и светлини, но тва си е направо една Витошка умножена по 100 в дължина и поне по четири на височина. Докъдето ми стигаше погледа все имаше реклами по сградите. Хапнахме на едно улично заведение, с готвена храна и на самообслужване, и се прибрахме. В общия случай в заведенията няма алкохол. Да не пийнеш бира с кебапа или кюфтето, очевидно е възможно за тях, колкото и да е странно за нас. Прибрахме се към десет и това ни беше денят с дванайсет часово пристигане в Истанбул. Колата я оставихме на паркинг – 50 лири за 24 часа. Това е ужасно, ужасно скъпо на фона на паркингите в другите квартали.

Транспорт.

Транспортът в Истанбул е изключително добре уреден, достъпен, бърз, надежден, лесноразбираем и няма нито един надпис на английски език, но всичко се разбира. Мотрисите са нови и климатизирани. Станциите на метрото са по-добри от повечето европейски, в които съм била. В Истанбул има трамвай, метро, автобуси и морски транспорт. Щото, ако решиш да ходиш до азиатската част с автобус, трябва да заобиколиш чак отгоре, през някой от мостовете над Босфора, което ще отнеме много повече от 15-те минути, за които корабчето преплава морето.

Плащането става на спирките. Всички спирки са затворени с устройства за таксуване и нетаксуван няма как да се возиш. От друга страна, влезеш ли веднъж можеш цял ден да се возиш без проблем. Можеш да платиш с жетони или карта. Картата си е някаква тяхна, продава се на бутките за вестници, там се и зарежда. Има и автомати за зареждане. В нея си зареждаш пари по желание. На всяко таксуване изписва колко ти взима и колко още ти остават. Не е поименна картата, може един да мине, да я подаде на втори и т.н. Около 1-2 лири излиза едно таксуване на човек, имат различни отстъпки и така и не разбрах точно колко ми взима.

Като казвам добре уреден това наистина значи добре уреден. През историческата (туристическа) част върви един, единствен трамвай Т1. Ако тръгнем от Аксарай, което е нещо, като гара разпределителна, на първата и втората спирка са Лалели, университета, джамията на Лалели и Сюлеймановата джамия; на третата е Капълъ чарши, после има една-две спирки и на петата са Синята джамия, Света София, Водохранилището, Музеят на музайките, Топкапъ. Всички те са на пешеходно разстояние един от друг. Същият Т1, стига и до Египетския пазар и минава по моста Галата, над залива Златния рог, покрай Кулата и на около половин километър от Тексим, и продължава към двореца Долма Бахче. До там се возихме с него. Този Т1 минава през 5 минути и непрекъснато е пълен. Само една вечер по тъмно беше нормално вътре. Обикновено на туристическите спирки се изпразва, но качващата се доза пътници е не по-малка.

Хората са много нахални по моите стандарти. Бутат се да се качат преди нас, хем виждат детето. Обикновено жените нахалстваха и никак не се извиняваха. Никой не ни правеше място да седнем, което позволяваше на Александър да се разхожда по лъснати мъжки обувки. Вътре в транспорта, климатизирано, претъпкано, но никой не те натиска с лакти, казват следващата спирка на английски и турски, над всяка врата има закачена схема на градския транспорт и спирките на съответния, в който се возиш. Даже веднъж се извиниха, че сме попаднали в задръстване.

Метрото също е много лесно, там има по-малко хора. Пътува се и под и над земята. Ние ползвахме метро до Джурасик ленд и обратно. Процедурата с таксуването е същата.

Храна.

Ние не сме претенциозни за храната и нямаше вкусове, които да не ми допаднат. Освен един агнешки дюнер, който според нас, беше овнешки и цял ден ни подсещаше за себе си. Готвят вкусно и много подправено, но подправките са близки до нашата кухня и са приемливи. Разбира се сладкиши – баклава, кадаиф, локуми и изобщо няма какво да се чудите, че туркините са закръглени. Ако обичате сладко, там е вашето място. На един кадаиф имах чувството, че ще припадна от сладост, на всяка хапка по половин шише вода. Носят винаги хляб с храната, така че не си поръчвайте предварително от него.
Закусвахме в хотела, но закуски има навсякъде, а гевреци още повече. Стандартни тестени закуски, от които не ти излизат киселини, обаче. За основно хранене ядохме в най-различни ресторанти, ресторантчета и ресторантища. Сметката ни варираше от 20 до 100 лири. Най-голяма сметка платихме в един ресторант на моста Галата, ядохме риба и пихме бири, и за това. По малките улички има ресторантчета, но повечето от тях ми изглеждаха малко неугледно, въпреки че един път попаднахме на много готино задно дворче и останахме много доволни. Отпред изглеждаше, като смотана дюнерджийница, а после какво се оказа.
Има готини вериги сладкарници, в които има кремове, торти, еклери и изобщо сладкиши, като излезли от списание. Цените са прилични, а обслужването и храната прекрасни. Сладоледът също е много добър. Мисля, че ако си направим екскурзия само за кулинарен туризъм около една седмица ще иде само за сладкишите.
По улиците продават царевица и кестени, ама май царевицата не беше така млечна, както я харесвам в България. Видя ми се суха и твърда. Кестени не ям. Също видях и резени диня и много, много плодове.

Напитки.

Водата от чешмата става за пиене, за разлика от Китен. Аз редовно си пълнех в шишето и си пиех из улиците. Иначе вода се продава много и на всяка крачка. Продава се и портокалов фреш за 1 лира, а някъде видях и за по-малко. Айрян, сокове, сода и като стигнем до бира… нямааааа. По заведенията твърде рядко има бира и е на много висока цена. Като цяло алкохолът и цигарите са поне двойно по-скъпи от българските. Разбира се, след като търсенето определя предлагането, а търсене на алкохол от руснаците не е за подценяване, има и предлагане. По туристическите места и в по-скъпите заведения, има алкохол, но една чаша вино е 17 лири (към 14 лева), да речем, а една бира около 10 лири (7 лева). Ние веднъж си купихме кенчета и си ги изпихме в парка.
Кафето. Ех, кафето. В Истанбул правят всякакви видове кафе и от всеки вид, точно по мой вкус. Силно, ароматно, около 60 мл. Пиехме обикновено турско кафе, което по-скоро се явява късо, защото в стандартна чашка за кафе, половината е утайка. Всеки път ме питаха за захарта, единственият път, в който пропуснаха, ми го донесоха подсладено, но не беше натрапчиво. С турското кафе носят винаги вода и бонбон, с еспресото – не. Цената на кафето варира от 2 до 10 лири, най-висока цена на площада пред Света София.
Да не забравя за чая – черен, умерено силен, неподсладен и го пият в стъклени чашенца, много и навсякъде. Ние пихме един-два пъти, нищо особено. Все пак е за предпочитане пред всички оцветени и газирани напитки, с които ние се наливаме по кафенетата.

Хората.

Хората са много, всякакви и разнообразни. И към всяко от тези определения може да се прикачи „безобразно”. Както споменах и преди това, много нахални, но някак си добронамерено нахални. Няма злоба, няма жлъч и ненавист. Просто искат да се качат в транспорта, искат да се снимат с водолаза, искат да минат по-бързо през касите. Ако и ти си напорист не ти се сърдят, даже може да те пуснат да минеш, като те видят с дете. Но, определено, толеранс, изчакване и джентълменско поведение са неприложими термини в този град.

Жените в Истанбул

по отношение на забраждането се деляха на няколко вида.
Без никакви забрадки, така, както си ходим ние, с потници, рокли, къси панталони, предполагам все туристки.
Другите са забрадени с шарени забрадки, колкото да си покрият косата и носят дрехи, които да им покриват тялото – няма къси ръкави, няма къси гащи.
Следващите са с двойна забрадка, но пак в различни цветове. Едната забрадка покрива половината чело отгоре, а другата припокрива първата и косата назад с омотаване, така че нищо да не се вижда от коса и чело. Същите тези носят шлифери или наметки до прасците, тоест някакъв междинен вариант. Малко в главите изглеждат, като извънземни, защото косите им (явно на кок) издуват забрадките отзад и изглеждат, като с удължени глави.
Следващият вариант се покрива с предишния, само дето цветът е черен и наметалата са до земята. Отдолу се виждат маратонки, обувки, понякога дори и чехли. Ей, тези, не ги разбрах. Коя е тази сила, която ще те накара, при температури около 40 градуса, да се завиеш в черно от глава до пети?
Градацията завършва с напълно забрадените, с процеп само за очите, който е прихванат в горната част на носа и си изглеждат тамън, като Батман. Наметките им се влачат по земята, никакви обувки, никога не се виждат, никакви форми, никаква плът, коса, нищо. Някои носеха и слънчеви очила върху бурките, а някои бяха гримирани под тях. Тук вече си задавах много въпроси. Как децата им разбират мимиките? Как си целуват децата? Как се хранят? Как оцеляват при тези температури?
Много честа гледка беше мъж по къси гащи и къс ръкав, малко детенце в ръцете му и то така облечено, а мацката увита в черно бута количката. Странно е много, но избор. Дано да е свободен. Между другото, дори при най-тежко облечените и обгърнати от плат жени може да се забележи мода и статус – има наметки с къдрици, пайети (черни, не други), букли на ръкавите, скъпи материи, фини платове.
За да затворя темата с жените и тяхното облекло, само ще кажа, че най-тежките варианти на одежди по-скоро са характерни за чужденките – сирийки, туркменистанки, араби и пр. В азиатската част бяха забрадени по-скоро проформа, със светли цветове и шарени мотиви.

Мъжете са изключително толерантни, позитивни и говорят английски. Все се радваха на Александър, все го пощипваха, галеха, говореха му, правеха подаръци. Даже няколко пъти ни отстъпиха място за сядане в транспорта. От друга страна погледите им са нахални, настоятелни и някак си вулгарни. Роклите и потниците не са за предпочитане, ако искате да се опазите от нагона на мъжете там.

Движението.

Клаксоните са ясни. Много, навсякъде, за всяко нещо. Разговори с клаксони и никакви мигачи. В интерес на истината са изключителни шофьори – назад-напред, наляво на дясно, обръщат движението за пет минути (движат се, като в Британия) и после айде нормално, няма напрежение, даже не видях нито една катастрофа. Броните им са всичките ожулени, ама в тази теснотия, как да е другояче. Нахални, без да са груби. Ако си стоиш и чакаш някой да ти направи път, ще си чакаш и до утре, но ако тръгнеш, ще минеш. Този отзад ще ти свирне 2-3 пъти, ама без да ти скача на бой и да те псува до девето коляно.
Пешеходците са същата бира. Пресичат на зелено, червено и изобщо на каквото си искат. По едно време разбрах защо. В пика, когато светофарът светне зелено за пешеходци, отпред винаги има два автобуса, които така са запречили, че няма начин да минеш. Една вечер чакахме три светофара и накрая пак минавахме между колите. Там правилото, да не навлизаш на светофар на жълто, не важи.
Все пак общото ми впечатление е, че няма проблем. Трябва да си напорист, без да се ядосваш и всичко е наред. Определено те изчакват, ако видят, че ще се престрояваш. Но престрояване значи да им навлезеш в платното, не да пуснеш мигач. И това е логично, щото ние поне пет пъти пускахме мигач и после осъзнавахме, че сме се объркали, тоест излишно. За табелите, мисля, казах достатъчно. Много, ясни и безпогрешни.

Джамиите.

Още преди да тръгнем, някъде ми се беше мернало, че джамиите в Истанбул се чували, като хор. Много приятно звучене, не пеели един върху друг, изчаквали се и било много хармонично. Първия път, когато чух тази симфония, направо ме побиха тръпки. Много неприятно усещане, бях на терасата в хотела, сама и имах чувството, че на физическо ниво усещам трептене на неприязън. Най-осезателно чувах джамиите в Лалели, на другите места беше поносимо, даже повечето време изобщо не ги забелязвах.
Единствената Джамия, в която влязохме беше Синята джамия. Нито имам интерес, нито ищах да виждам други. Не разбирам кое са какво служи, не мога да ги допусна до сърцето си, нямам нужда да се насилвам, а и не виждам смисъл.

Организация на града.

Истанбул е перфектно организиран град. Доброто управление на този мегаполис си личи във всяка крачка, която правиш. Това е 15 милионен град, в който турист, без да знае турски, се ориентира от раз. Да се направи нещо лесно е най-трудно. А там са се справили успешно. Средата е абсолютно достъпна, навсякъде има снишения, рампи, асансьори. Не ти се налага да чакаш излишно, бързо разбираш всяко нещо защо се случва.
По отношение на музеите, мисля че са си създали организация на касите, която да гарантира повече чакане на опашка, но и повече простор вътре. Например на Водохранилището имаше една работеща каса, но според мен, влизащите бяха с темпа на излизащите и вътре беше доста просторно. Подобно беше и на другите места. Нямаше такова натискане, като във Ватикана или Боргезе. Във всичките им музеи беше така.

Места.

В Истанбул е толкова пълно с популярни и непопулярни места, че колкото и време да останете, ще има доста още за следващия път. Не знам дали Рим е „вечен”, но Истанбул определено ги задминава по вечност и история. Дори след вероломствата на кръстоносците, назадничавостта на османците и туристическият поток, този град живее пълнокръвно, управляван е професионално и му личи.

Ще разкажа за местата, които ние посетихме и нашите лични впечатления, без да си даваме много зор, все пак Александър все още няма пет и с тези малки крачета, даже мисля че се справи повече от превъзходно.

Първи ден.

Джурасик ленд.

Е, мечтите се сбъдват. След тримесечно очакване най-сетне в музея на мечтите.
Джурасик ленд се намира във „Форум Истанбул”, това е някакво огромно търговско пространство, в което са също Икеа, Декатлон, аквариумът „Тюркуазоо” (компилация на думите турция-тюркуаз-зоопарк), много магазини и гейм зона на последния етаж, в която имаше паратропер по-голям отколкото, който и да е в София (не че се сещам в София да има работещ паратропер в момента).

Kocatepe Mah., Jurassic Land, Şehir Parkı Cad./12. Sok. Forum İstanbul, 34200 Yıldırım/Istanbul - Europe, Турция
Като го гледах на картата този „Форум Истанбул” ми се видя едно каре доста голямо по размер, дори за мащаба на Истанбул и изобщо не съм очаквала цялото това пространство да е закрито. А то е. Огромен, просторен мол, със стотици магазини в него, тераси, асансьори, ескалатори, но най-важното с естествено осветление, с много места за излизане на свеж въздух и без гърмяща музика отвсякъде. В софийските молове аз имам голям проблем, защото всички сетива са ми толкова ангажирани в оцеляване, че обикновено излизам изстискана, като лимон, връщам се по 20 пъти, я за паркинг талона, я за забравена чанта, я за изгубена играчка.
От Лалели до там отидохме с метрото, разстоянието от Аксарай до там е 5 спирки, около 15 минути. Молът отваря в 10 сутрин и ние се явихме в неделя, в десет сутринта. Ако влизате през входа откъм метрото, динозавърската зона е направо около 20 метра и после с ескалатора до последния етаж. Има един летящ птеродактил и лесно се разпознава. Молът е много добре отабелен, както и целият Истанбул и няма никакъв проблем с намирането на каквото търсиш.
Билетите струваха по 32 лири за възрастен и 25 за деца. На мен ми се видя много, но като казаха, че е за цял ден и се съгласих. На следващия ден се оказа, че не били за цял ден, но явно в неделя ни харесаха момичетата, а в понеделника – не, та за това. Момичетата не говореха английски, което направо ме влуди. Добре, че имаше някакъв мениджър, та се разбрахме, иначе бях намислила да им превеждам в гугъл транслатор, та да им кажа нещо.
Първо се влиза в зала като музей, където има макет на скелет, макети на фосили и всякакви други макети на останки от динозаври. Истински фосили няма никакви, но това за Александър нямаше никакво значение. Имаше хубави описания по видове, добри надписи, при всеки макет и изобщо добре направено начинание, защото музей не е най-точната дума, при излагане на динозавърски макети. Имаше едно място с пясък, в което раздаваха на децата инструменти, те изравяха някакви яйца и накрая получаваха сертификат за младши-палеонтолози. Голяма радост. След това следваше обиколка на музея, първото е 4D кинозала, с филм, в който един брахиозавър 20 пъти ни тресна с опашката, а после тиранозавър се опита да ни изяде (даже ни наплю, по думите на Александър), но нашата машина на времето беше доста устойчива, и така и не успяха да ни размажат.

След това имаше много зали с много динозаври, които аз така и не запомних, но за детето беше истинско удоволствие, защото бяха в реален размер и издаваха звуци, движеха се и изобщо истинско приключение. Три пъти обиколихме музея, на следващия ден още един път и като си тръгвахме още един. Мисля, че го разучихме из основи. Разбира се, запознахме се с всички, по-точно те ни опознаха чудесно, изкупихме половината магазин, събрахме една чанта различни видове, колекционерски серии и надявам се, че поне до следващата година няма да ни се налага да ходим отново.
Единствените хора, които говореха приличен английски бяха мениджърът и продавачът във вътрешния магазин, който всеки път ни изпращаше с подарък. Ако имате дете фен на динозаврите или вие сте такъв, определено това е добро място за наслада. Лично аз съм много доволна. Цял ден изкарахме там, вечерта се разхождахме в Лалели.
В мола обядвахме в зоната за хранене на последния етаж, точно до гейм зоната, на един павилион, на който продаваха много големи блюда за 14-15 лири всяко. Прилична цена, за количеството, което сервираха. Кафето, в кафенето срещу Джурасик ленд, беше 7 лири.

Втори ден.

Сутринта започна интересно, след като Ивайло си беше наумил, че ще ходим в Топкапъ, а Александър със събуждането си отсече Джурасик ленд, отново. Аз по средата на двамата ми любимци се опитах да съм парламентьор, съвсем безуспешно. Тръгнахме на никъде, щото не знаехме накъде да подхванем, а те двамата, от двете ми страни, се запънали и… нищо. Добре, че Ивката склони и каза, „нека идем първо до Джурасик ленд и после да се спуснем към Топкапъ”. Йеее, голяма радост за детето, подскача, целува, гушка. Тук ще разказвам следобеда, щото сутринта беше като горните редове.
Хванахме метрото до Аксарай и от там Т1 (прословутият) до спирка Султан Ахмед. Като слязохме, набързо успяха да ни продадат един пътеводител, но момчето беше толкова любезно, че чак ми стана кеф да си го купя. Пък и пътеводителят не е лош, на някакво турско издателство ARD и вътре сбито и полезно е предадено най-важното. Картата в него за нищо не става, доколкото я погледнах.

Синята джамия.

Това беше първото място, което посетихме, беше понеделник и останалите обекти наоколо не работеха – Музеят на мозайките, Света София и Водохранилището. Синята джамия е наистина огромна и впечатляваща. Построена е от някакъв ученик на един от най-големите архитекти Синан. Съжалявам, но не запомних, нито името на ученика, нито името на султана. За султана запомних, че се е възкачил на престола 14-годишен и е умрял на 28, една седмица след отварянето на джамията. На мен това ми се струва несериозно, 14-годишен хлапак да управлява империя, но ето, че е останал в историята с тази постройка от негово време.
Огромно чудовище, съвсем изпълнило предназначението си да се представи в целия си блясък срещу Света София. На входа ти раздават забрадки и завивки, аз някак си бях облякла блуза с качулка, та не ми се наложи да ползвам забрадки. На мъжете с къси гащи им дават някакви завивки, да си увият краката. Всички се събуват, даже и децата. Има торбички на ролка, като в супермаркетите, да си сложиш обувките и да си ги носиш в ръка. Вътре няма много украси, но има страхотни витражи. Заслужават си да се видят. Всичко останало не ме впечатли – молещи се мъже на три-четвърти от площта, коридор за преминаване на туристите и от другата страна пространство за молещи се жени – тясно, дълго и много неуютно. Стори ми се прекалено демонстративно подтисничеството на моя пол. Вътре има доста пропагандни материали и призиви да се присъединим към исляма. Не е натрапчиво, но ги има. Мисля, че религията ни дели, не изпитах никакво вълнение вътре. По-скоро досада.

Топкапъ.

Веднага след като излязохме от Синята джамия се озовахме пред Токапъ. Има-няма 50-100 метра. Харем, мъжка част, представителна част, градини, дворец на стотици години, подслонявал доста управляващи. Не си спомням колко беше таксата за входа, някъде около 30 лири, само за мъжката част. Чакахме на някакви опашки, за да влезем в залите, където бяха изложени косми от брадата на Мохамед (не се шегувам), мечът на Мохамед и разни други неща на Мохамед. В самоковския музей съм се чувствала далеч по-приятно. После бяхме в друга зала с изложени ръчни преписи от Корана и накрая в някакво помещение с ювелирни предмети. Съжалявам, ако ще разочаровам някой, но тук нищо не ме впечатли. Нито архитектура, нито съдържание. Сигурно, ако съм мюсюлманка много щях да се вълнувам, но не съм. Гледката в последната градина към Златния рог и Босфора беше добра и сякаш почивката там е най-добрият ми спомен от това място.

Синята джамия и Топкапъ ни отнеха един следобед без никакво бързане. Все пак бяхме доста изморени, спуснахме се надолу до едно ресторантче да хапнем и се върнахме към хотела.
Следващите изброени ни отнеха един ден, пак без бързане и с редовни почивки за ядене, пиене и тичане на Александър.

Трети ден.

Докато се натутаме сутринта, то стана обед. Слязохме на Света София, но опашката беше толкова умопомрачителна, а слънцето така жарко, че пак се качихме на трамвая и отидохме на Долмабахче.

Долмабахче.

Входът там е 40 лири на човек, за всичко. Има разделение за представителната част и за харема, но ние взехме билети за всичко. Дворецът не работи в понеделник и четвъртък, работи от 9 до 16 и когато си искат могат да преустановят продажбата на билети. Така че е добре да се посещава преди обед. В цената е включен гид на английски.
Това е по-новият, но не най-новият дворец и определено му личи. Изключително разточителен откъм материали, пространство, гледки и красиви детайли. Особено на фона на вчерашния Топкапъ няма място за сравнение. Не съм ходила в други дворци, така че този ми се видя чудесен. Тежки кристални полилей и завеси, удивителни килими, четири тона злато за облицовка на таваните, фонтани, градини, гледка към Босфора. Много красиво. Един от полилеите тежи 5 тона, кристал и е подарък от Англия. Даже има стълбище с кристални парапети. Вътре пак имаше опашки, направо ги ожалих мюсюлманките увити в черно, на 35 градуса и пек. Ама те си знаят защо го правят и колко им харесва. Накрая на обиколката поседнахме в тревата с гледка към морето и о, чудо, никой не ни изгони, за разлика от псевдо-градинките на The Mall на Цариградско шосе.

Мостът Галата.

Гладни прегладнели на връщане от Долмабахче решихме да слезем на моста Галата, защото знаехме, че там има рибни ресторанти. Мостът е на две нива в едната си половина и отгоре минават превозните средства, включително трамваи, а отдолу е пешеходна зона с много заведения. 90+ лири ни беше сметка и според мен доста надценено. Все пак, като за първи и последен път, не беше чак толкова зле.
Мостът се отваря, макар да не ми стана ясно как точно, той е над Златния рог, това е залив, който разделя европейската част на две. Голяма е цигания, нещо като централна гара, а от страната на заведенията никой нормален не минава, а не дай си Боже да мине, веднага го дърпат сервитьорите, да отива да яде. Не си струва, евентуално пешеходно, набързо.

Тук да кажа, че в този район няма обменни бюра. Падна голяма обиколка, докато намерим и тази чест се падна на мен. Питах в една банка, те ми оказаха посока Тексим и аз, като тръгнах, вървях, вървях, подминах кулата, срещнах Трамвая на романтиката и изобщо почти си стигнах до площада. Е, накрая намерих и се забързах на обратно. После разбрах, че това е било известният булевард Истиклял, който прилича на една Пиротска, само че вместо обувки и дрехи продават предимно музикални инструменти и компютърна техника.
На връщане в трамвая някак си уцелихме място за сядане и Александър моментално заспа. Ние се прибрахме и си организираме почивка на терасата на последния етаж.

Четвърти ден.

Ранното заспиване на момчето ни, доведе до още по-ранното ставане, което пък ни осигури ранно пристигане пак при Света София. Пак имаше опашка. Ммм. Нямахме много възможности за избор, пък и още беше рано и слънцето не беше препекло, така че се наредихме. За двайсетина минути мина опашката.

 

Света София.

Входът е 30 лири. Тук истински се развълнувах. Огромна църква на над 1500 години. Първо Константин е построил дървена църква там, която изгоряла. После следващият построил пак дървена, която оцеляла 200 години, но пак изгоряла. И през 500 и някоя година, по времето на Теодосий е построена настоящата постройка. Малко като в приказката за трите прасенца, най-сетне от камък. Наистина е огромна и на мен ми се стори по внушителна от „Св. Петър” в Рим, въпреки че навсякъде пише, че е по-малка. Може би, защото отвътре е празно и има широки пространства, които дават усещане за голям простор и обем, докато в Св. Петър, всичките статуи, мозайки и интериорни елементи, стесняват пространството. Все пак Света София е в първата десетка по големина в света, макар и след 1500 години. Не мога да си представя какво е било с всички стенописи и инвентар, сигурно е било зашеметяваща гледка. Най-големи поражения е претърпяла по време на кръстоносните походи, когато рицарите са изчовърквали мозайките, защото са мислели, че има злато по тях. Че са изнесли де що има инвентар е ясно, щом са стигнали до мозайките.
След като решават да я правят джамия, всички стени са замазани с гипс и изрисувани отгоре, както и са добавени необходими за исляма елементи – минарета и другите не ги разбирам. Гипсът е изиграл роля на консервант и е запазил остатъците от мозайки. При един от освежителните ремонти, някой султан наредил да се направи опис на това, което се замазва и двама италианци правят карта на мозайките. Света София работи като джамия до 1930 година (около 400 години), когато лично Ататюрк разпорежда превръщането и в музей. Американски архитекти започват демонтаж на гипса, който продължава и до днес.
Красиво е вътре и е много вълнуващо. Това е най-посещаваният музей в Истанбул.

Водохранилището.

Водохранилището е едно подземно съоръжение, нещо като вододайна зона, при бедствия или войни, от времето на Римската империя. Огромен подземен басейн, в който има 400 колони.
В древността понеже не са имали тръби, да си докарат водата, където им трябва, са строили аквадукти. Тва е като виадуктите, само че не минава път, а вода. Аквадуктите са сложно нещо, защото трябва да следват един постоянен наклон, който хем да е равномерен, хем да не е прекалено голям, за да не се разплисква водата. Даже отначало са били изцяло без завои. Да проектират и построят аквадукт са се наемали само големи архитекти.
Водата за водохранилището в Истанбул идва от 19 км извън града, по аквадукт, от който в града все още се виждат останките на последните 800 метра от него. Събирали са я в този огромен басейн. В сегашни дни колоните са осветени в приглушена жълта светлина и усещането наистина е вълшебно. Над водата са изградени рампи за преминаване на потока от хора, а във водата плуват охранени сомове, шарани и други риби. В дъното има два постамента за колони с изображение на Горгона Медуза едната надолу с главата, другата наляво, за които учените смятат, че няма скрит символизъм. Предполагам, че Дан Браун скоро ще се заеме да ни обясни, дълбоко скритото послание на този тайнствен знак.
Разглеждането отнема около един час и определено накрая почва да не ти стига въздух, въпреки че на излизане видях някакви хора да си купуват ядене и да сядат да обядват там. Цената за вход беше 20 лири.

Египетски пазар.

Аз пазари не обичам, но все пак отидохме в търсене на летящо килимче. Там килимчета не видях, но от подправки, през тоалетна хартия, та до фасунги, всичко има. Нито ми се занимаваше да им гледам цените, нито да си купувам подправки. Имаше един комплекти с по десетина видове подправки, но като се загледах аз повече така и така ги имам и ползвам, та не видях смисъл да си купувам – кимион, червен сладък/лют пипер, босилек, сминдух и пр. Не сме се бавили много, защото щеше да ми прилошее. Прилича на Женския пазар, само че закрит. Прочетох че имал 80 улички вътре, мерси. Излязохме набързо от там и даже реших, че Капълъ чарши ще го финтирам, нищо че е съвсем близо до хотела.

Босфора.

Денят беше във втората си половина, намирахме се в подножието на моста Галата и съзряхме входа за морския градски транспорт. Веднага се вмъкнахме с картата за градски транспорт и се качихме на спрелия кораб. Тъкмо като тръгна осъзнахме, че нито знаем накъде отиваме, нито как ще се връщаме, само някакво разписание бяхме взели пътьом и се опитвахме да го четем, но не ни се получаваше. Питах някаква бременна мацка срещу мен, която не си даде труд да ми отговори. Тук да кажа, че навсякъде, около музеите, предлагат туристически разходки по Босфора, но предполагам едва ли са на цената на едно билетче за градски транспорт, така че, според мен, това е доста удачен вариант.
Босфора свързва Черно с Мраморно море и там откъдето минахме ние Черно море не се вижда, защото протокът е дълъг и сравнително тесен. Застроен е доста и от двете страни, и има два моста над него. Някъде по-нагоре споменах, че преминаването му със сухопътен транспорт си е едно обиколно начинание, така че водният транспорт е бърз, лесен и удобен начин да минете в азиатската част на града. Красиво е, корабчетата са големи, не люшкат, стигат за 15 минути и тръгват през четвърт час. Видяхме Долмабахче откъм морето и няколко туристически кораба, които си изглеждаха, като осем етажни блокове, с по няколко входа, в морето.

Азиатска част.

Веднага, като слязохме от кораба имаше информационно бюро, с нацупена мацка, но ведра колежка непосредствено до нея. Долу-горе говореха английски, но моята мацка, не беше много разговорлива. Оказа се, че е могло да пристигнем на Кадъкьой или на Юскюдар. Ние сме пристигнали на второто. Може да се върнем на всеки 15 минути наобратно до късна вечер. Ех, какви добри новини. Спирките са единствени за определен маршрут. Тоест Еминюню-Юскюдар тръгва от едно единствено място. Запомнихме го и се гмурнахме а квартала.
Най-отпред пазар. Летящо килимче 120 на 40 за 15 лири, а в Лалели беше за 100 долара. Купихме го моментално. Ако ще ходите на пазар, това е вашето място, освен, ако не сте фенове на тъпканица, лудница и задух. Доколкото разбрах и на Кадъкьой има пазар. Цените са много пъти по-ниски, отколкото от другата страна на протока, което е нормално.
Не се застояхме много в пазара, отидохме да пием кафе в някаква уличка отзад. Кафенета с детски столчета и едри, възрастни мъже, седнали на чай. Не ме питайте как се седи с пола на такова столче, ама седнах някак си и даже кафето ми хареса. Имаше предимно мъже, но жените не бяха толкова много забрадени, колкото в Лалели. После се разходихме по един булевард, върнахме се по друг, накрая в търсене на сладкарница се озовахме на трети. Ама намерихме много яка сладкарница, на която и забравих името, дори за мое голямо съжаление, нещо като Махдиб или Мехтеп, не помня. Много сладкиши, шоколадови бонбони, еклери, кремове, локуми, всичко, всичко. Ядохме на корем и пихме еспресо с голямо удоволствие.
Към 5-6 часа поехме обратно, пак с корабчето, този път седнахме отвън и Александър беше много щастлив да гледа как порим вълните, а от време на време водата се ни плисва по сандалите. От Еминюню, пак Т1 и айде в Лалели.

Последен шести ден.

Бяхме решили да ходим до „Форум Истанбул”, да видим за последно динозавърския музей, да минем през аквариума, да напазаруваме и да тръгваме към София. Така и ни се получи, ама не точно. Вече с колата, сутринта, на рецепцията на хотела, мацката ни каза, че сме в посока Коджатепе. Няколко пъти питах за табели, тя си пееше за Коджатепе. Натоварихме се с багажа и потеглихме.
Карахме направо, направо, ама какво значи право, като те са едни 10 градусови разклонения и как да разбереш кое е право. Карахме по усет и по табели, само дето такова нещо като Коджатепе на табели нямаше, а всичко останало нищо не ни говореше. Тоест, само по усет. Попаднахме в задръстване, ама по едно време се появи табела Едирне (Одрин), така че си бяхме спокойни и се оглеждахме за Форума, табели Икеа или Декатлон или нещо свързано. Около един час отиде в задръстването и то при три лентово шосе, докато накрая се озовахме на околовръстното и стана ясно, че все по-уверено напускаме Истанбул.
Аааа, не. Ние имаме план и той е, дино-музеят и подаръци за България. На една от табелите, указваща посока Одрин, свихме противоположно на нея, обратно към града и се озовахме на път за Байрампаша. Аз, това още от България си го бях запомнила, че е кварталът на Форума.
Между другото думата „форум” идва от Рим и значи точно нещо подобно на мол – магазини, площадче за почивка и всякакви дюкяни за услуги. Особено във Форума на Траян, ясно може да се види разпределението, колко много прилича на сегашното устройство на моловете.
Та, завихме ние към Байрампаша, Ивайло не особено щастлив, пита „На къде сега?” през десетина секунди, а аз гледам и се опитвам да хвана някое космическо усещане, което да ни заведе на правилното място.
По едно време Ивката видя табела Икеа и айде след нея. Опс, още една, айде пак след нея. Чудесно, ама табелите приключиха а шосето огромно и върви към Аксарай (центъра). На ум си викам, ми какво ще идем до Аксарай и от там ще хванем верния път. По едно време видяхме самата Икеа, тоест мола и бавно осъзнахме, че се движим в еднопосочно, в обратна посока. Е, пак е нещо, знаехме, че търсим някъде да правим обратен завой. След десетина минути го направихме и след още двайсетина паркирахме във Форум Истанбул. Безплатен паркинг, няма карти, бариери и усложнения.
Аз и Александър отидохме в Джурасик ленд, на Ивайло вече му се повръщаше от него, така че отиде да пие кафе. Аз се уговорих с детето, да си избере дали да купим всички липсващи му динозаври или да платим билети за вход. За радост взе по-удачното решение да накупим една чанта динозаври, което обаче частично доведе и до посещение на две част от музея. Подозирам, че не искаше да влизаме, защото се страхуваше от това, че четири пъти сме се разминали с т-рекс и сега вече е ред да ни изяде (от филма). Още е малък да осъзнае, че филмът си е филм и все си е един и същ, колкото и пъти да го гледаме. В неговата глава, тази машина на времето не е много сигурно нещо и аха, не се знае кога ще се скапе.
Имахме разни перипетии с цените, викахме мениджъра (това е вълшебна дума, да знаете), накрая пак подаръци, снимки за спомен, добри чувства, разглеждане, оглеждане, пак разглеждане, пак оглеждане и тръгнахме с пълна чанта.
Ивката доволно се беше изнервил, ама ние си бяхме щастливи и дружно отидохме да ядем.
После се разделихме – Ивайло отиде да купува локум Коска от Real (хипермаркет), а ние до Waikiki за някакви парцалки за децата. Уж бързахме, бързахме, а накрая пак се оказа, че един час сме се мотали.

Аквариума Тюркуазу

Входът е 40 лири за голям и 20 за деца над 4 години. Има 25% отстъпка, ако имаш билет от Джурасик ленд. За тримата ни излезе 70 лири. Аквариумът е много по-малък от този в Барселона, но не е лош. Приятно подреден и обзаведен, с много видове риби и огроооомни акули. Даже може да поплуваш при тях. Атракцията е водолаз, който чисти стъклата и с който може да се снимаш. Иначе, имаше огромни морски лисици, можеше да им дадеш храна и да ги погалиш. Те нямаха зъби, ама аз не посмях. Също вадеха раци, костенурки, забавно изживяване.

Прибиране към България.

Тръгнахме от Форум Истанбул точно в три следобед и се забихме право в Байрампаша отново, без никаква идея как да излезем към по-главно шосе. На всяко кръстовище пак имаше табели, но те си бяха за някакви местни улици, така че хич не беше ясно накъде сме. Около 15 минути Ивайло караше само по усет, докато изведнъж съзряхме табела Едирне. Подхванахме я и в 5 и нещо бяхме на митницата при Свиленград.

От турска страна никакъв проблем, обаче от българска, охоооо.

8 ленти с по 20 коли всяка. Отвори багажник, покажи лична карта, плати такса „хигиена”, отбий някъде и иди на десето гише, дай талон, детето ваше ли е, час и нещо. Влязохме в България на сумрак и още след стотина метра се почна 40, 60, 40, 30, 60. Колкото по-мрачно ставаше, толкова повече зачестиха полицаите зад храстите. В тъмно вече бяхме в Първомай и кой да ти сложи табела за магистралата към Чирпан. Аз по темата „Мими и табелите” имам отделно приключение, за което няма да разказвам сега. Както и да е, стигнахме по стария път до Пловдив и добре, че в тъмното съзряхме „АМ Тракия”, та свихме по по-краткия път. Защото иначе, айде в Пазарджик и чак тогава магистрала. Прибрахме се в София в 11 вечерта. На околовръстното не знам какво изпитвах, дали жал, дали ярост, дали безнадеждност. По-скоро имах усещане, че съм в нищото.

Изводи и препоръки.

Истанбул е добре организиран град и напълно достъпен за семейства с деца и кола. Изненадите са по-скоро от българска страна, както по пътищата и табелите, така и по таксите, документите и време-губенето. Ако ще пътувате от София, най-добре да карате по магистралата до Ямбол и после да слезете през Елхово, и на Лесово да влезете в Турция. Заобикаляте с около 80 км, но си спестявате десетки километри друпосочно шосе, намалявате значително чакането на митница и не се чудите как точно да го изпреварите този тир, и дали някой полицай няма да изскочи от храстите. Веднага след като влезете в Турция пътищата стават широки и лесни.
Ако мога да избирам с какво да пътувам, пак бих избрала кола. Пътниците на автобусите ги сваляха на митница, гледаха им един по един багажа и изобщо мисля, че чакаха по над два часа, за да минат.
За спането. Лалели и кварталите около туристическите обекти са вашето място за спане, ако обичате шум, хора, светещи надписи и задръствания от сутрин рано до вечер късно. Също, ако сте склонни да платите три пъти по-висока цена, от храна, през паркинг до спане. Когато ние си избирахме хотел, се бяхме спрели на апартаменти под наем, но с всичките приказки за страшни, тъмни улички, мустакати турци и не-знам-си-какви страхотии, се отказахме. Всъщност не забелязах нищо подобно. Специално ние, следващия път ще спим в азиатската част, която е напълно прилична, евтина и достъпна. Е, не, в покрайнините, но и не в топ център. Лалели е затворена страница за нашето семейство.
За пътищата. Широки, отабелени, подредени и с много коли по светло. Трафикът е голям, но не невъзможен, изглежда хаос, но всъщност е доста лесно за шофиране.

Лични впечатления, усещания и размисли.

Истанбул, като град, съществува от 660 г.пр.хр. и е основан от Бизан, за това първото му име е Б(В)изантион, което води до това после ние да си измислим Византийска империя, която в света е известна като Източна римска империя. Византион е съществувал, докато попада в пределите на Римската империя, но най-големият си разцвет изживява по времето на Константин Велики и в знак на признателност е преименуван на Константинопол. Дори след завземането му от османците градът продължава да живее с това име, около 1700 години (какъв мащаб, а?). Прекръстен е на Истанбул чак 1932 година и това значи „отивам в града”. Малко тъпо ми изглежда за име на този град, но това са фактите. Цариград сме си го измислили ние.

Истанбул е от тези градове, които са над хората, над управлението, над владетелите и изобщо над. Съдбата му е да е град преливащ от вечност във вечност, събиращ в себе си, всичко на света и отворен за още, пък макар и заграбван до основи. Истанбул е нещо, като всичко. В него има наистина буквално от всичко и по много. За всеки, каквото търси. Ако искаш древност има, ако искаш история, религии, шарения, цигания, голяма архитектура, шопинг, забавления и кафе на ниски столчета, всичко има. Фотоклетки редом до фенери; десетлентови шосета, редом до широки три метра сокаци; първокласен алкохол, редом до чая; шведи и немци, редом до сирийци. Всичко е смесено в някакъв абсолютен микс и все пак пази своята индивидуалност.

Всеки човек, който е ходил, харесва Истанбул. И това, според мен, е защото този град няма единен дух, а е събрал всякакви духове и те си съжителстват хармонично. Това не е Барселона – свободолюбива, шарена, безметежна. Не е Прага – уютна, спретната, близка. Не е Виена – изискана, студена, подредена. Това е град, в който повечето си хвърлят фасовете по улиците, а улиците са по-чисти от Рим; виждаш жени увити от главата до петите в черни одежди и веднага отзад жена по потник; чуваш плетеница от гласовете от джамийте и потъваш в тишината и водокапенето на водохранилището; виждаш магазин на световните марки и малко след това платнище на улицата със слънчеви очила. Всички е вплетено здраво и единно, в прекрасен килим.
Истанбул е точно, като живота – шарен, неподправен, истински, искрен, влудяващ, различен всеки миг. Град, който живее пълнокръвно и прилича на дете със зачервени от тичане бузи, със светнали от радост очи и усмихнато до уши.
И е готов да приеме и теб, без да те пита кой си, какъв си и защо си там. Ще те почерпи с локум, ще те възхити с леснота, ще те стресне с клаксон, ще те вбеси с трафик и ще те остави да намериш, това за което си отишъл. А много хора не си тръгват от там, на всеки 12 години Истанбул увеличава населението си двойно.

Едно е сигурно, ще ви хареса много и ще поискате да се върнете пак.

Автор: Милена Крумова

Други разкази свързани с Истанбул – на картата:

Истанбул