февр. 27 2009

„Слава“ на семейство Пешут (2) – Република Сръбска, Босна и Херцеговина

Днес ще продължим с пътуването на Симеон до Република Сръбска в Босна и Херцеговина. Вече видяхме как той се запознава с Емир Кустурица в Дървен град, а сега ще продължим из Херцеговина. Приятно четене:

В Босна при Брко

част втора

14. Спускаме се от баири, обрасли с келява растителност — драки и габър, в една низина. И виждам познатия от Гугъл надпис WELCOME to Лjubine. Европейска работа.

Малката низина на Општината е почти изцяло засадена с плодни дръвчета на година-две. Ще се произвеждат замразени плодове за тортите в ЕС. Минахме покрай няколко птицеферми, завод за фуражни смески, птицекланица. Това е всичкият поминък на на местните „Голфаджии“. Поголовно се карат Фолксваген Голф. И сервизът е за такива.
В Центъра на градчето има доста голям православен храм. Чисто нов. Плувен басейн, спортска зала, културен дом, супермаркет, магазини за всичко.

15. Зоран ми бе казал, че е от село Градац.

Ориентир бе и това, че съм минавал на около трийсет километра от него миналата година.

Села, отговарящи на тези изисквания, намерих в Гугъл и сръбски карти три-четири. И все не това, което ми е трябвало. Истинския Градац открих в Пътна карта на Европа. На 4—5 километра от Льюбине е село Градац. Село с шест! Къщи. И единайсет Голфа. Натам се запътваме.

16. Баща му Саво (запомнете това име, че няма да се повтори) ни посреща пред портата на бялата хасиенда. Кучето настървено ме лае и никакво помирисване за сдобряване не дава резултат. Зоран приветства тейка си
-Здраво, Брко! Дошао сам! Следва прегръдка с трикратно разцелуване, прието в тези краища.
После ръкуване с Европа в мое лице и долазимо до куче.
Брко по сръбски значи мустак. А на Саво мустакът е на повече от 50 години. Така го знае цяла Босна и само така се обръщат към него.

17. Влизаме в просторен хол с две големи маси като за сватба. Тя ще е утре на Ивановден — тяхната Слава. Симпатичната му (втора) жена Милиана изниква от съседното на хола помещение — разкошна кухня — с малките чашки и кристалната гарафа с „най-хубавата“ в този край ракия. Пием за добродошли и за семейния празник. Къщата е купена в 90-те години, с парите от апартамана в Сараево. Достроени са кухня, горен кат с три спални за девет души гости. Вътрешен двор с асма, колкото за ядене на грозде. Краварник, овчарник, кокошарник.
В две стаи на пристройката на акуратни рафтове са подредени в подходящи съдини бял боб, шарен боб, черен боб (бакла), нахут, леща и някои непознати за мен варива. Следват буркани със сладка, конфитюри, компоти. Не прекалено много, но от всичко достатъчно. Бутилки — 20—30 с ракии и коняци, подарени от гости и приятели.
На дървена поставка се е кротнал кожен мях със сирене. Едно 20—25 кила. Това е много „силно“ сирене, обяснява Брко. И ние сме имали на село в детството си сирене в мях. Като бръкнеш със запретнат ръкав да си извадиш, два дни ръката ти мирише на хубаво. Днешните, дет не разбирате, бихте рекли че мирише на партенки…

Следния ден ми разказаха истински случай (кой ще вземе да лъже тук!) за един прави србин (истински), който занесъл в Америка на приятели мях сирене. Граничната полиция на летището категорично отказва да пусне такава дивотия в САД (Саединени Америчкке Државе). Сърбинът получил разрешение да го изхвърли, или да го изяде в залата за пристигащи, но още не преминали. И започнал комшията да нагъва сиреньето. Изял що изял — поискал вода, зер е много силно това сирене. Не му дали вода и се наложило да се раздели с остатъка.

18. В следващата стая със зимнина си ударих меко в главата на нещо окачено на гредата. Свински бут. Веян, пушен, напиперчен, отлежал с лека благородна плесен. На стената пак окачени на омазнени връвки други бутове и плешки. Рибици и ребра (The near the Bone — the sweater the Meat. Ближе к кости — слаще мясо). На всяка връзка месо има бележка „Брко“. Той сам си приготвя знаменития спски ПРШУТ (оттам, казват, жабарите са взели думата за своето Прошуто), а го носи при приятели в планината на проветриво място да се овее.

19. Всички тези вкусотии не вървят без течности. Затуй в другата стая има 6—7 разноголеми дамаджани с ракия. Пред всяка има фунийка за разливане. С една фуния се смесвали вкусовете. Две бурета со чеп с бело и црно вино. И пак със собствени фунии всяка.

Суровина се купува от съседната котловина на Требинье, а производството си е на Брчко тук в собствен казан.

20. Вода тука се пие малко.

Първо защото разреждала хубавите ичкии и второ — вода няма! Геологията на района е такава, че всяка капка потъва в бездънните пясъци и скали. За градчето не питах, но в махалата всички къщи събират дъждовната вода в бетонови резервоари. Този на хазяина е 50 кубика. Пясъчни филтри и помпи осигуряват стопанството с мека дъждовна вода — най-полезната — за хора, добитък и домати. Лека паника настъпва, като пристигне софийската снаха, жената на Зоран. С вреден навик да си взема душ по няколко пъти дневно. Тогава идват цистерни и й купуват нужните количества. Част от покрива на хола е покрит с прозрачни керемиди „Брамак“, да се вижда как се стича водата…

21. Масата.

В големи плата се сервира в големи количества тънко нарязан тъмно червен с бели прослойки пршут. Върху него филийки кашкавал (предупредиха ме, че той е единственото нещо, произведено извън двора на Брко.)

Огромни чинии с ягнешко печиво — чеверме. От свое агне, на свой огън. Поднасят го студено. Ама печката ей я — сакаш го топло — сгрей си го. А подгряване на печка с дърва си е отделна тема. Да не ви губя времето — който не го е опитвал — няма да схване…

Първата супа, която ни поднесе Милиана в големия супник, беше телешко варено. Горещо, както се полага. Обясняват, че не е от крава, или вол телешкото, а от теле! И долових разлика. На супата казват „чорба“. Нещо, от което се е отказал още Бай Ганьо на гости на Иречека.

После имаше варено-печено месо от коза. Пак от двора. Туршия от камби и сиврия, руска салата и Снежанка и каймак. Бито масло от кравата с твърдостта на маргарин, но се топи в устата.

22. Гледам, маринованите пиперки нещо не вървят. Взех 5—6, нацепих ги на тънки ивици, и ги метнах в „Тефал„а на печката. (Tefal — знаете — е тефлон + алуминий). Добавих две глави бел лук (чесън) като го смачках с широкия нож, няколко лъжици доматено пюре и бяло вино. Оставям го да изври „до мазнина“. Викам нарочно Брко да излезем малко навън, че като се върнахме от свежия въздух да усети балканския аромат на това чудо, което като го приготвям в Бургас на лятната кухня — източния балкон, съседите отварят широко прозорци и дишат на аванта…

23. Понеже предстои пир до небето, Брко носи апарат да си измерим кръвното. 140×85 е на двама ни. Заключаваме, че може ида пийнем и похапнем без да броим залъци и чаши.
Но това, вечерта и вечерята в неделя е още Йордановден — увертюра към утрешната „Слава“.
Току се местим от масата на дивана да погледаме как сърбите падат от някакви датчани на рукомет, току се прехвърляме на масата.

24. Два дни не прекъсна потокът от гости. На масата не й се отрази видимо. Казах вече за запасите.
Имаше интересни гости.

-Докторът д-р Славко. Наперен вдовец, занимаващ се с нетрадиционна медицина на билкова основа. Живее в съседното Требинье. Голяма клиентела, няма проблеми и „гребенът му червенее“. Знае нашите билкари и лечители. Роднинските връзки не ги схванах и запомних. Все братовчеди.

-Архитект Зоран, братовчед на Малкия Зоран. Зове се просто Чале. Като влезе вкъщи ми заприлича по балтона си на Моуриньо. Хареса му. Чале е работил в Торонто и отгледал двама сина. Като му омръзнали Торонтото и жена му, се развел щастливо. Сега е „первый парень на селе“ Требинье. Най-желан жених. Ама парен каша духа!
Чале е участвал във войната и, понеже всички с по нещо се будалкаме, го питам от коя страна на барикадата е бил?
-Неправилен въпрос! Строго отговори Чале.
Предложих да опита бизнес с Казино в хотела си в Требинье. Като пресметна на колко места по колко трябва да даде, решихме че няма сметка. Гледам го, записва си някои мои приказки. Решавам да изясня накрая кога србите пишат чирилица, кога — латиница. И той не знае, не помни на каква азбука е писал току що. Поглежда. На английски език е писал.

-Студентът, абсолвент, практикуващ в Хайделберг паркова архитектура около 40-те Драган Янич, говореше умни неща, но бързо като картечница. Пълен с вицове. Разказваше неуморно, щото в Дойчланд няма кой да разбере виц!
Ето един:

По време на войната, в Сараево английски полковник от Айфор, Кейфор(Айсиктир!) се оплаквал:
-Има в Сърбия три вида кафе. Нес, еспресо и сръбско. Опитах ги всичките. Чай (TEA ти) има както и у нас. Блек ти, грийн ти, ърл грей ти и т. нататък. Обаче, имат някакъв чай йебем ти, за който чувах на всяка крачка, а не видях да се продава. Веднъж попитах за йебем ти и щях да отнеса боя…

От разговорите на гостите, които не се съобразяваха с моите познания на езика им, разбирах не повече от половината. По-ми беше интересно да ги слушам само.

25. Отидохме със Зоран в

близкия манастир Тврдост.

Там владиката Анастасие е зоранов приятел. Понеже околината е засадена почти само с лозя, на които им вее топло от Ядран море и градусът на ширата е висок, манастирът си е направил модерен винпром. А игумените и владиките открай време са разбирали този занаят. И от правене и от пиене (прости, Боже…)
Седнахме на широка дъбова маса и младши игумен чевръсто поднесе кафе с вода, ракия и вино. Владиката при ремонт на църквата е паднал и се контузил, та сега се занимава само с писане на книги. Връчи ни по литър и половина лозова ракия с много билки в шишето. Познах и дафинов лист, какъвто си расте край пътя. Като се изпие 1/3 от ракията, се добавя друга, обикновена. Другата обикновена ми я даде Брко. Ще допълвам

26. Следният ден — не питайте за дати — сме на гости на Чале

в Требинье.

След безплодни каменни баири навлизаме в дълга и широка равнина. Само овошки и лозя!

От високите каменни баири, които са граница между Херцеговина и Хърватска, при градчето Хутово извира рекичка, която в Требине е по-пълноводна от Марица. Изграден е, съответно, язовир и снабдяват с вода отсрещния 20—25 километра Дубровник. Кметът на Требине имал фирма за превоз с камиони. Ако хърватите се гаврели с неговите шофьори, веднага затварял крана на водопровода…

27. Зоран ме поведе към един баир да идем при Йован Чучич(така го чух). Викам си, пак ли ще се пие. Пък той Йован да бил техен поет,погребан в църквата на тепето. Църквата нова, наоколо всичко е правено съвсем скоро. Попът ни води в залата на иконописците и води дълги обяснения. Реших да му отмъстя (Моят,ако куче го залае, ще побеснее. (жена ми))

Соча една икона, на която е нарисувана маса с потреби. Масата е изографисана в обратна перспектива: отзад е по-широка, отколкото отпред. Питам попа защо е така? Знам, че не знае и даже не злорадствам. Отговорът: на обикновени картини, фотографии, виждаме предметите в правилна (за нас!) перспектива. А в иконите Бог гледа към нас от другата страна. И за Него тя е правилна. Оставяме попа в размисъл и слизаме в града.

28. Чале ни чака в един ресторант в центъра. Поръчва по една „чорба“ и кафе. Трябвало е да изчакаме неговата „Милица“. Тя работи в полицията. Издава пасоши. Следващата ГДестинация е рибният ресторант до язовира.

Келнерът ни посреща на вратата и се разполагаме в ъглово сепаре. Излязох навън в дъжда да поснимам каналите и садките с жива риба. Пъстървата я познах. Но едни едри сиво-сини парчета — не.
Като се върнах, имаше салатки и шише с ракия. Поръчахме пържена пъстърва и се заприказвахме. Като си кажем нещо умно, Чале превежда на „госпожицата“ на достъпен език…

Двете пъстърви с гарнитура от картофи и някакъв сварен зеленчук, подобен на лапад ме озориха доста. Бялото тънко вино някаква „Жила“, помогна, обаче.
Сметката беше 150 местни марки. Толкова и в лева. Чале плаща със сто евро и от върнатото ресто оставя на келнера 20 марки.
Разделяме се сърдечно (аз свикнах с целувките по брежневски) и решихме, че пак трябва да се видим някоя година, някъде.
Видимо се, Чале! Чао.

29. Следващият ден, четвъртък валя непрекъснато. Зоран пали Голфа на Брко и като взехме за водач от фабриката за фураж Никола Колибабич, технолог по фуражите, потеглихме по тесен асфалт в посока хърватската граница.

Вече на билото стана по-равно. Спряхме пред ограда от нахвърлени камъни на пасище с с овчар, стотина овце и две кучета. Като пропуск овчарят извади от вътрешния джоб на ямурлука шише ракия и трябваше да я опитаме. И да се възхитим, разбира се…
А целта беше Зеленият дъб. Наистина сред повехнали със спаружени кафяви листа дъбови дървета имаше доста голям дъб със сочно зелени листа. Разказаха ми някаква притча с религиозно обяснение на феномена, но не го разбрах, нито запомних. Моля, Гаддефф, като види снимките, да обясни.
Колибабич ни показа позициите, на които током рата е пуцал ТРИ години. Без подслон (некакви найлони). Отсреща хърватите пуцат, отсам сърбите.

30. Дъждът за два дни напълни резервоарите на Брко и нямаше какво повече да допринесем със Зоран. Утре в петък тръгваме за София. Багажникът е зареден от вечерта. Че може ли стар човек да изпие толкова алкохол? И бива ли?

31. Като стигнахме Неретва малко под Мостар, пътят ми беше вече напълно познат. Изпреварването на ТИРовете — невъзможно. Единственият начин да се избавиш от тях е да се отбиеш на некое одмориште и да тръгнаш след половин час. Няма ги. Проверено.

Последната ни спирка ще е в Сараево.

Там Зоран е живял по време на войната. Тъй като е бил във възраст за военна служба, бошняците се опитвали да му връчат повиквателна. Да се бие на тяхна страна срещу сърбите. Горан не е излизал от апартамента и мазето… три! години.

На входа от запад Сараево е съвсем нов и модерен град.

Модерни са и джамиите и минаретата. Сърбите са се отделили в квартал Източно Сараево, което е прочистено от бошняци. Границата е строго очертана, кактобеше в Берлин. Понякога разделяла жилищен блок!

32. Спираме на паркинг в центъра и тръгваме по красивата главна улица. Тук интересните сгради са толкова, че ако ги сравниш със съответните в София, не се знае накъде ще наклони. Австрийски архитекти са пипали тук. За благодарност сараевци им утрепали наследния принц и се почнало…
Кафе „Смайл“ с усмихнатата Милица е на открито и не работи. Загънато е със зелена материя. Много от тротоарите и улиците в центъра са боядисани в зелено. Или покрити с такъв мокет.

Площадката за уличен шах е празна. Не е много оживена и Баш Чарши, но Зоран ме води в дъното на улицата, докъдето не съм ходил. Показва ми целта на ходенето два малки ресторанта „Жельо 1.“ И „Жельо 2“
Отборът на „Железничар“ Сараево се е представял добре в Югофутболното първенство и има голям брой навиячи. За тях са открити тези два рестораната Кебабчилници. Влизаме в „Жельо 2.“ Менюто от няколко реда е на стената. Но никой, освен мен, не го поглежда. Влизащите вдигат знак с ръка: десятка, или петица. Келнерът предава гласово в кухнята, която е зад шубера. Зоран е поръчал две десятки. Носят ни ги преди да съм успял да огледам публиката. 20—30 души нагъват вкусните чебабчета и, като свършат, отиват на касата и се разплащат. Там не знаят какво си консумирал. Каквото кажеш. Тук не е прието да се лъже.
Десятката е нагушена в нещо като палачинка но по-дебеличка, шепа ситно накълцан лук, и лъжица сметана или каймак. Келнерът,като набере на шубера чиниите, набучва отгоре вилица и поръчката е пред теб. Не мога да си представя по-безупречен конвейер. Ставаме, масата моментално се забърсва и вече са седнали други гладни.

33. През Вишеград стигаме смешния граничен пункт със Сърбия.

Там са хора на Зоран. Нищо че е друга смяната. Още една спирка за по себе си на OMV в Чачак сякаш с нищо не ни изненадва. Хубаво кафе, бързо обслужване.
Но не бързайте! В мъжките писоари онова място е напълнено с лед. Дали българската урина трябва да се охлажда? Някой ми предложи обяснение, че това не е лед, а някакъв дезинфектант.
Много неясни неща остават в Югославия.
За 6—7 дни много научих, но колко още остава-а-а-а.

Иванчо се върнал след първия си учебен ден в първи клас.
-Е, как е Иване, какво научи?
— Слаба работа, тате. Утре, май, пак трябва да ходя…

И аз ли?
А вие?

Край

Автор: Симеон Тодоров

Снимки: авторът


Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

PDF24    Изпрати пътеписа като PDF   


6 коментара

6 коментара to “„Слава“ на семейство Пешут (2) – Република Сръбска, Босна и Херцеговина”

  1. Зока каза:

    Малко коментари по текста на чичо Симеон:

    Слава, Свети Йоан Кръстител е на 20.януари

    1. В гаражата е, разбира се, Юго а не Шкода.

    10. Манастира се казва Добрун

    12. Думата е Чемерно.И селцето на върха се казва така.

    14. Смешното е че на входа на градчето пише Welcome to Љубиње.
    Малко кирилица, малко латиница. 😉

    16. Кучето, Жучо, лаеше от радост, не идват всеки ден на гости от ЕС. 😉

    17. Къщата нее купена през 90-те години.Това е стара семейна къща от начало на миналия век, обновена преди няколко години.

    20. Прозрачни керемиди са сложени заради романтика 😉

    25. Ако те чуе Брко че за негова ракия казваш обикновена!!!, няма да е добре , а манастира се казва Тврдош. 😉

    27. Поетът е Йован Дучич. В София е дипломат през 1911-1912 г. Тук написва някои от своите значими поетични творби и засвидетелства хубавото си отношение към българите.Симеон Радев за една от срещите му със сръбския поет Йован Дучич, „патриот с всичката страст на душата“:

    ”Възторжеността му стигаше до най-високите върхове, когато заговореше за сръбската реч. Еднъж той се провикна: „Даем ти Македонию! Даем ти стару Сърбию! – и с един широк замах – Даем ти све! Само признай да е диван српски език!”

    К. Константинов, който акцентира върху изключително благоприятната за творчество и международно сътрудничество обстановка в България преди войните и не пропуска да открои интелектуалното присъствие на Дучич:
    Неговите „Песме“ и „Песме у прозе“ бяха вече дошли у нас и ние ги четяхме и превеждахме с възторг. Спомням си една среща, в която за пръв път го видях. Една лятна вечер, късно към полунощ, разхождахме се с Григор Василев […].
    – Здравей бе, Дучич!
    – Здраво, Глигоре!
    Аз наострих уши и се вгледах. Значи това беше авторът на „Дубровнишкият мадригал „, на „Епитафия „, на „В музея “ и др. Строен, тънък, елегантен в своята черна наметка и бял изрез на фрак, с пура в уста и с цилиндър, с остро, нервно лице, той приличаше на някаква странна нощна птица, съвсем в стила на пустия тъмен булевард, от който бе изникнал с нечути стъпки. Приятелите размениха няколко думи – Дучич каза, че бил на прием в някаква легация и се прибирал. Григор Василев ме запозна с него и добави:
    – Дучич бе, нямаш ли някой екземпляр от твоите книги за тоя млад човек? Той знае стиховете ти науст.
    Дучич се усмихна, разпери ръце извинително и любезно отвърна:
    – Немам, Глигоре, немам! Све са ги узели жене!… (Той имаше славата на неотразим любимец на жените) – сбогува се, продължи край паметника и потъна в сенките по левия тротоар.
    От спомените на Симеон Радев научаваме, че Дучич познава „френската литература така добре, както у нас например днес я познава Атанас Далчев“
    Когато сме се разхождали край бреговете на Женевското езеро, и двамата се упоявахме от стиховете на модерни френски поети. […] В годините преди Балканската война Дучич дойде в София като секретар на сръбската легация. Кирил Христов гледаше зле на него. Зловидеше се му, че той, хубав млад човек, духовит, умеещ, с добитата си опитност в Париж, да говори на жените – имаше големи успехи в София. Кирил беше много недоволен и от моето приятелство с един сърбин. Дразнеше го по-особено мисълта, че аз може би поставям Дучич като поет по-високо от него. Един ден, за да го успокоя, му казах: „Между двама ви има голяма разлика: Дучич цизелира своето дело. Той е като Бенвенуто Челини на стиха. „Кирил впери очи в мене. Погледът му ме питаше: „Ами аз? “ “ Ти си – продължих аз – за творения с висока звучност и широк размах. “ И не знам как се увлече езикът ми във веселото настроение, в което се намирах, та прибавих: „Талант, роден за циклопически сгради. “ Срещам се подир това с Дучич. Той ме пита „Какво е станало с Кирил Христов? Он, каже, да йе Киклоп. “ (Киклоп на сръбски значи Циклоп.)

    И една негова песен:

    СРЕЩА
    Жадуваният миг на срещата дойде,
    ти даде ми ръка и с мен пое
    по пътища сумрачни и неясни
    със блянове за слънце и мечти за щастие.
    И двамата надявахме се страстно
    да се намерим, без да ни е ясно,
    че сме съсипани и покосени
    от мъките отдавна преживени.
    Така завинаги се разделихме,
    остана само болка стягаща в гърдите.
    А ти – безмълвна, просълзена, зъзнеща,
    си тръгна, както бе дошла – за никъде не
    бързаща.

    29. Свети Сава е сладко заспал под този дъб, и е казал да буде вечно зелен.
    Брат`чеда Никола ни каза още, че за трите години война, на това място са изяли около 300 агнета 😉

    31. Не три а една година Зоран беше в мюслиманската част на Сараево…

    32. Има и петнаеска 😉

  2. Стойчо каза:

    Зока, нали ще помогнеш, ако объркам подредбата на снимките?

  3. Зока каза:

    Стойчо, нямаш грешка !

  4. Стойчо каза:

    Уцелил ли съм верно? 🙂 Много се радвам, защото освен текста ми помагаше само беглия спомен от Требине (и аз съм бил там веднъж – но наистина много бегъл ми е спомена, защото бях на бизнес – среща за няколко часа и от града видях само това, което се виждаше от колата на идване и отиване). Иначе и аз като бях там валеше като из ведро:-)

  5. Зока каза:

    Значи пак трябва да ходиш.
    Аз ще съм по Великден там с поголямата ми дъщеря, така че…Добре дошли ! 🙂

  6. Бобо каза:

    Свака чаас’ на Симеон за поредния блестящ пътепис… А иначе за пръв път като бях в Сараево през далечната 2006 г. ядох най-вкусните чевапчичи в живота си именно при Жельо (не знаех, че ги има два броя – бях в една улица вдясно от Башчаршия ако идваш от католическата катедрала). Бях забравил за името на кръчмата и две години се опитвах да се сетя и сега като го спомена Симеон ми просветна. А иначе не знаех, че е свързано със Железничар, мислех, че е просто сръбско име и доста се учудих, че сърбин държи ресторант на Башчаршия… Явно учудването ми е било основателно.

Leave a Reply


Switch to mobile version