Днешният пътепис ще ни води до Мароко – ще придружим създателите на предаването „Без багаж“ из страната. Все пак съм длъжен да кажа, че пътеписът няма връзка със самото предаване и съм сигурен, че някой ден ще почерпят 😉

Приятно четене:

До Мароко със и „без багаж“

Да преживееш едно истинско приключение заедно с екипа на „Без багаж“ в Мароко е гаранция за всеки, който мечтае да се „гмурне“ в непознатото, да види неоткритото, красивото, да усети символичното… А кой не би искал да преживее една такова авантюра? Казвам се Мишо Иванов и работя, като екскурзовод в Андалусия-Испания и МАРОКО. Водя по-голямата част от Имперските турове в Ал Магреб. Имах възможността да съпровождам екипът на „Без багаж“ в Мароко – привилегия дадена ми от български агенции, за което ще съм им винаги благодарен. Бих искал да споделя и опиша впечатления и случки свързани с това пътешествие.
Когато ми казаха, че ще водя екскурзията с „Без багаж“ в Мароко, аз дори и не знаех коя е Биляна Траянова или Валери Белчински – не бях чувал за това предаване (живея в Испания от 1991 г. за това моля да бъда извинен за тази игноранция…) Както винаги посрещам групата на летището в Малага и виждам няколко отличаващи се високи туристи с видимо скъпа техника натоварени от горе до долу-екипът на „Без багаж“. До тук всичко добре, запознахме се, потеглихме към хотелът и се разбрахме да се чакаме на другият ден сутринта, заедно с останалите туристи, за да потеглим към Тарифа- най-южната точка на Европа и най-близка до континента Африка-14 км., а от там с ферибота да преминем протока, за да влезем в Танжер. Така и стана…

И ето ни на кораба… по средата на нищото – мястото, където се свързват Средиземно море с Атлантическият океан, пътувайки за Мароко. И както ще можете да видите от документалният филм, чийто линк ще Ви пусна в края на този разказ попадаме в много бурно море, въпреки, че от кадрите не си личи толкова много, аз който пътувам и минавам много често през протока се изплаших. Корабчето започна да се клатуши, по-голямата част от пътуващите повръщаха непрекъснато, а персоналът, който работи там беше видимо неспокоен, което ме накара да усетя тревогата. Разбира се това са ситуации с почти никакъв риск, но ние се притеснихме. Това е момент в който гледаш да избегнеш, някой да повърне(с извинение) върху теб и за това започваш да анализираш първо хората, които седят пред теб, т.е. блед ли е, гади ли му се, почва ли да се дави и ако е така на къде ще отскочиш в случай на инцидент …

Реших да се кача на палубата, за да не присъствам на тези ситуации, когато чух по мегафонията, че ще трябва да се отклоним от курса, защото има емигранти във водата, които се опитват да преминат протока на нещо, като лодка и да влезнат в Испания. Това е и моментът в който БЕЗ БАГАЖ насочиха камерите, за да запишат този трагичен момент и после да могат да ни представят на всички нас зрителите рискът, който хората поемат, за да постигнат по-добър и сигурен живот. Това и ме накара да се замисля колко привилегировани сме ние, които въпреки трудностите, които ни предоставя съдбата, не стигаме до такива крайности…Корабът започна да прави кръгове около емигрантите с цел да ги маркира и контолира в случай на бедствие, докато пристигна хеликоптерът, който пое операцията за спасяването им. Ние продължихме.
Ето че най-после след едночасово клатушкане

стигнахме в Африка,

Магреб, Ал Магреб, Тингис – с две думи –

Мароко, Танжер

Когато се качихме в автобуса започна нашата авантюра. Направихме една панорамна обиколка на града, видяхме международните квартали, минахме покрай скалата със стъпката на Херкулес, където митологията разказва, че се е опрял, за да раздели двата континента и от там потеглихме по бреговата ивица на Аталнтика- дива красота. Между другото, за да имате една идея Мароко притежава 3 500 км. брегова ивица, като по- голямата част от нея е обезлюдена. Това е и моментът в който камерата на „Без багаж“ започна да ме снима и точно тук си дадох сметка, че наистина ще бъда част та дори и минимална от тази експедиция с тях. Признавам си че първият ден бях доста притеснен от това снимане, защото операторът ми я „завираше“ почти под носа. Но спокойно аз му го върнах – на третият ден, вече приятелчета с повече доверие, той заспа по време на пътуването в автобусът.

От групата ни, която беше с нас имаше един човек, който не спираше да снима всичко видяно с неговата камера. Помолих го да дойде на първият ред, мястото където се намираше операторът и да започне да го снима, докато спи от близък кадър. И така едно пет минути, докато не се събуди и измърмори нещо…. Аз му отвърнах – да видиш какво е чувството, а сега ще търпиш… Разбира се всичко това бяха моменти на смях и едно прекрасно преживяване не само с „Без багаж“, но и с туристите, които бяха с нас. От тук и приключенията в Касабланка, разходките по площадът на Мохамед V и Обединените нации. Секретната полиция, която беше непрекъснато след нас с цел да ни предпази от настойчиви просяци или джебчии. Но разбира се всичко това се забравя имайки в напредвид посещението на известната джамия Хасан II, построена за 6 години и половина и място за молитви, което побира 20 000 мъже и 5 000 жени (те се молят отделно), с минаре от 200 метра, подвижни покриви и врати от титан и кедър, мрамор от Агадир и Италия, гипсови орнаменти създадени на място, полюлеите на майсторите от Фес, риадът в залата за молитви приличащ на Дворът на лъвовете в Алхамбра, хамамът и турската баня, които нямат нищо общо с джамията, но са направени за нас туристите, за да можем да ги посетим и опознаем. Една джамия, която сякаш се ражда и изниква от океанът, а всъщност това е и идеята.
Продължаваме за

Маракеш,

а и после за Фес. И в двата града бяхме по два дни. Невероятно. Точно това беше моментът в който аз видях наистина колко трудна, рискована и интересна е работата на екипът на Без Багаж воден от Биляна Траянова. В Мароко е забранено да се снимат военни, полицаи, стражи или секретна полиция. По голямата част от местното население живеят с убеждението, че снимката им взима душата. За това са и категорични, когато искаш да ги снимаш. Не и не…

С екипа на „Без багаж“ навлязохме по места, по които аз не съм влизал с групи- много на вътре в медината. Срещахме се с всякъкви хора – търговци, укротители на змии, дресьори на маймуни, улични зъболекари, танцьори, акробати, разказвачи на приказки, музиканти, продавачи на всякакъв вид подправки и мазила. Успях да усетя напрежението от това, че сме с журналисти и те снимат. Но успях и да усетя професионализмът на екипът. С усмивки, театър, закачки и мнооого философия и психология те успяваха да постигнат своето, рискувайки и получавайки от време на време някоя дума на арабски придружена с жестове, която по начина на произнасяне си личеше, че не беше от рода… как сте приятели? Та дори и станахме свидетели на снимки на един филм. Както се разхождахме една жена започна да крещи и падна на земята без да мърда повече… аз послих, че е някакъв инцидент. Хората се натрупаха и започна паника… После разбрахме, че сме попаднали в кадър на марокански филм.

Успяхме да събеседваме с местни продавачи на Арганово масло, Шафран, индиго, нежела, кардамон, рас ен ханут, лютив червен пипер и много други, които няма как да се изредят всички. Мароко е страна на ароматът, цветовете и вкусовете. Ние го усетихме. Вечерта посетихме известният площад и сърцето на Маракеш – Джемал Ефна, където ядохме охлюви. Там разбира се можете да опитате и тажин с агнешко сини сливи и ядки, пиле с лимон, опечени агнешки глави, камилско месо, шишчета…. и какво ли още не. Пихме и портокалов сок типичен за Мароко и много сладък. Стараехме се разбира се да не гледаме чашата в която го сипваха, а да смучем от сламката, която спасяваше положението… Но за нас това беше без значение. Магията на Мароко е част от всичко това и ние искахме да я усетим.

На сутринта посетихме градините на Менара пълни със засадени маслинови дръвчета, място, където цари спокойствие и тишина. После минахме по край джамията Котубия, дворецът на Бахия, където се насладихме на различни стилове от архитектурата/ мудехар, мокарабе…/, еврейският квартал. Вечерта посетихме един много интересн комплекс наричан Фантазия, където можехме да опитаме отново мароканската кухня, но този път седнали в берберски хайми, с ориенталски танцьори и танцьорки, с различни племена от Мароко облечени в традиционална носия от районът от който произлизат, спектакъл с конна акробация, магарета, камили, АЛАДИН……

Ето че и стигнахме във

Фес

Там вече медината (старият град) от 350 000 жители е нещо уникално. Транспортът – магарета у мулета натоварени със стока бяха една атракция за нас туристите, защото трябваше да се разминаваме по тесните улички залепвайки се до стената, утаили дъх. Единствено Валери и Биляна от Без Багаж използваха моментът да направят някой друг кадър…. а ние не дишахме. Посетихме бижутерски ателиета, магазини с платове изтъкани от вълна, памук и кактус, мястото, където се прави известната мароканска кожа започвайки от началният продукт до крайният. Бих искал само да отбележа, може би за да Ви заинтригувам, че отначало кожата обелена от животното се поставя в казан с птичи изпражнения, които се продават по пазарите, после във вар и накрая в естесвенни и натурални бои. Този процес, като цяло е от 4 седмици. Така се прави истинската и известна по цял свят Мароканска кожа. Посетихме и най-старият университет в света създаден от една тунизийка Фатима Ал Фихра през 859 /в днешно време е джамия, където немюсулмани не се допускат/, Медрастата на Боу Инания създадена от Бенимеринската династия през 1355 година, която е и джамия, където ако няма молитва може да се влезе. С това и опровергавам и много от хората, които пишат, че единственото място в Мароко, където могат да влязят немюсулманите е джамията на Хасан II в Касабланка. Не е така. Пример за това и тази за която по- горе коментирах, както и мавзолеят на Мулай Исмаил в Мекнес, който е и Джамия…

Посетихме и Клепсидрата – водният часовник на Фес създаден през 1357 г., както и мястото, където лежат тленните останки на създателят на Фес през 809 Мулай Идрис II – пра,пра,пра…дядо на днешният крал на Мароко МОХАМЕД VI, принадлежащ на династията Алауи. Виждам, че се унесох с писането, а имах и имам толкова за разказване. Исках просто да споделя с Вас това невероятно преживяване с екипът на БЕЗ БАГАЖ от което съм във възторг. Мароко е страна, която трябва да се посети, но задължително с човек, който го познава. Мароко е както казах и извинете, че се повтарям ЦВЯТ, АРОМАТ,ВКУС, ИСТОРИЯ И АРХИТЕКТУРА.
Ето линка на първи и втори епизод на Без Багаж в Мароко. Трети епизод излиза на 22 август.

„Без багаж“  в Мароко –

Автор: Мишо Иванов

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Мароко – на картата:

Мароко

Related posts:

С Форд до Западна Африка, 2017 (1): Резюме Африка пеша (1): Мароко: Танжер, Фес и Рабат Мароко – една сбъдната мечта Черните хора от племето гнауи (Мароко) Мароко (1): От Маракеш до нощта в Сахара Приказката Мароко (3): Водопадите Узуд и Маракеш Приказката Мароко (1): Към връх Тубкал Танжер, Мароко (С мерак към Андалузия) Гибралтар… и отвъд (4): Танжер, Мароко Меден месец в Мароко или сблъсъкът с африканската действителност Мароко през зимата (1): Казабланка и Маракеш С Голф до Мароко (3) – Шефшауен и Фес

   Изпрати пътеписа като PDF   

Tags: без багаж, Маракеш, Мароко, Медина, Фес