юни 26 2014

В Юдея, край соленото море (Израел) (5): Вода и пустиня заедно (Нахал Давид)

Продължаваме обиколката край Мъртво море в Израел. Започнахме с едно дълго слизане към него, разходихме се наоколо и даже ходихме на на плаж и спа, за последно бяхме в Кумран заради кумранските ръкописи. А днес – в Юдейската пустиня ще се отправим към потока на Давид (Нахал Давид)

Приятно четене:

В Юдея край соленото море

пета част

Нахал Давид

Вода и пустиня заедно – Юдейската пустиня

Ех, волно, щастливо и безгрижно време на заслужена почивка! Почти всеки ден, администрацията на хотела урежда за курортистите няколкочасови автобусни екскурзии из околностите. Те не пречат на дошлите да се лекуват в топлите минерални извори на „Хамей Ейн Геди СПА”. Псориазисът, кожните и ставните заболявания могат малко да почакат, щом се касае за

пътешествие до Нахал Давид (потока на Давид)

Декемврийският ден, последен от остарялата вече година, е летен – с блестящо слънце, кристалносиньо небе и лек, топъл ветрец. Автобусът е пълен с плажни широкополи шапки, задължителни слънчеви очила, чаровни презрамки, умопомрачителни деколтета и ведро, приповдигнато настроение. Компанията е интернационална, но преобладава немската група, избягала от студена и снежна Германия, за да посрещне в този екзотичен рай новата година. Екскурзоводът е англоговорящ, но това не затруднява жадуващите за свежа зеленина и топлина нетърпеливи и темпераментни летовници.

Nahal David

Походът започва в обширна

финикова гора

Палмите са високи над осем метра и скриват слънцето. Далеч, някъде горе са гроздовете фурми, още неузрели достатъчно. Встрани ни съпровожда любопитно стадо козирози. Грациозните им тела и могъщо извитите рогове са толкова прекрасни! Те тук са у дома си, в резервата си, и не се плашат от човека – той е техен приятел. Много жизнерадост и наивност струи от малките козленца – „геди”, от векове дали името на местността наоколо – Ейн Геди.

Светлата гора свършва и продължаваме нагоре по тясна живописна пътечка. Вдясно е осеяното с шипове дърво „шейзаф”. Твърди се, че точно от такова дърво е бил направен тръненият венец на Иисус Христос, връчен Му още в началото на стръмния път към Голгота. Следва не по-малко бодливото, но с малки кръгли листенца дърво „шита”. Всички опитваме вкуса им, защото се оказва, че са солени и за щастие не са отровни. Да се чуди човек, що за фотосинтеза извършва тук майката природа! И отново среща с великите вариации на ботаниката – дървото от саваната „моринга”, аклиматизирало се тук много добре. Листата му, които се появяват през дъждовния зимен период, опадват през лятото и остава гола, но зелена вейка, която извършва фотосинтезата сама – без листа.

Малката ни любознателна група се движи по дъното на дълбок дол с височина на скалите над 150 м. Преди хиляди години морето е било до там. После на върха ще видим самозаконсервирали се порести скали с явни остатъци от морски живот. Вероятно тогава Мъртво море съвсем не е било толкова гъстосолено и е имало форми на живот. Зоркото око забелязва високо горе пещери, в които разбрах, че са намерени добре запазени скелети на древни хора от халколитната епоха със зачатъци на погребални ритуали. Стръмната пешеходна пътека е добре обезопасена с перила и отличителни знаци, но е толкова тясна, че двама туристи трудно биха се разминали. Изкачвайки се нагоре, растителността е все по-буйна и свежа – в царството сме на бамбуковите островчета, високите треви, разперените широколистни дървета и папратите. Кози пътеки се вият нагоре и откриват потайни кътчетаоазиси. Движим се срещу течението на тесен планински ручей и водопадът е горе. Невероятно е как тази приказна свежест на каньона изобщо не се вписва в общия пустинно – солен пейзаж на Юдейската пустиня!

Опирам се на Библията – Царства І. Там чета, че в диплите на точно този живописен каньон се е крил бъдещият цар Давид от гнева на своя предшественик Саул. Царските гадатели информирали, че звездите показват падане на властта на Саул и възкачване на престола на Давид. Затова властелинът начело на неголяма войска, тръгнал да преследва младежа. Давид, обаче, известен със смирената си богоугодност и чувство за хумор, решил да му покаже, че не му е враг. Верните приятели му посочили в коя от скалните пещери е спрял да нощува Саул. Давид се промъкнал безшумно и отрязал парченце от мантията на царя, а после забил с нож дрехата му за пода. На сутринта Саул разбрал правилно шегата и засрамено се върнал в покоите си.

Най-после стигаме до дъното на пътя и ето го него – чаровният

водопад Давид,

падащ от 50–метрова височина в закътана голяма пещерна зала, завършваща долу с езеро. През лятото е неизбежно изкъпването и играта под падащите струи. Истински рай!

Картината е величествено идилична с тропическа разточителност. Встрани от основната струя на водопада се стичат по-малки ручейчета, процеждайки се по нежнокъдрави зелени водорасли, слизащи до самата вода. Капките блестят като малки бисерчета и сега разбирам защо тази част от водопада, встрани от основната, поетично се нарича „Косите на Суламит” – любимата на Давид.

Не преставам да се възхищавам на изобретателността на природата! Като че ли тук е работил неизвестен гениален скулптор монументалист и в момент на творческо озарение е вмъкнал това нежно късче от рая само в една дълбока гънка на каменната и обезлесена Юдейска планина край мъртвото горчиво – солено море. Усещането е удивително! Въздухът е умерено влажен, с температура около 25 градуса. Израелците се гордеят с „Нахал Давид” и с кристално чистата природа, наситена с толкова кислород, че на шега казват: „Тук може да се диша само с един бял дроб”. Главата е ясна, мисълта остра и свежа, сетивата – с усещане за прероденост и ангелска лекота.

(((((((((())))))))))

Втората част от пътя е по-дълга и стръмна – още по-нагоре и нагоре към върха на платото. Вече липсват парапети и редките отличителни знаци маркират едва забележимата пътека. Пейзажът е грандиозен – вече сме на върха. От птичи поглед се открива широката панорама на планинските дипли, а долу са равните прави редове на финиковата плантация. Вдясно синеят покривите на фабриката за бутилиране на минералната вода „Ейн Геди”, а вляво, с форма на разпъната шатра, са археологическите разкопки. Погледът полита напред и потъва във водите на морето, обвито в леката бяла мъгла на изпаренията, а оттатък са вече границата и Йорданските планини.

Отразяващите се в спокойната вода безформени солени грамади много приличат на ледени канари, на айсберги с чудовищни размери и стени с най-причудливи форми. Имах чувството, че в тези гротескни фигури виждам жителите на Содом и Гомор, застигнати от внезапната катастрофа по време на ежедневните им греховни забавления. Но вместо това дълго и с любопитство наблюдавах как на високата ветровита площадка спортисти приготвят делтапланерите си за полет над примамливата бездна.

Всъщност само на пръв поглед тази висока дива каменна пустош изглежда необитаема. Спускаме се вече надолу и отново попадаме по следите на водата.

„Изворчето на Суламит”

е каптирано и вмъкнато в дебела тръба. А край малко езерце, под чадъра на плътната сянка на голямо дърво притичват хибакси . Това са малки, тромави, 5-6 килограмови животинчета с къса козина с пясъчен цвят – образец на мимикрията. Приличат на язовец. Под грамадните туфи от храсти те са си направили леговища и колонията им в момента обхваща стотина двойки. Свикнали са с хората и не се плашат от фотоапаратите.

Поласкана съм да опитам директно от извора минералната вода „Ейн Геди”, преди тя да бъде впримчена в синкавите половинлитрови бутилчици. Не е солена, но не е и вкусна. Успокоява ме само подробното описание на соли и минерали, които биха ме обогатили с ценни животоподдържащи елементи, ако стана неин почитател.

Продължаваме спускането по острите ръбести камъни, като че ли разтрошени от каменоломна. Едва личи пътеката с обозначенията, която ни води до отдавна разрушена вятърна мелница. В този сух, солен, ветровит регион, при отсъствието на влага, столетията могат да изтекат неусетно, без нещо да се промени в природата. Само пясъците, носени от вечния вятър, затрупват човешките следи и ние, дошлите последни на тази земя, си въобразяваме, че знаем всичко и преоткриваме древните истини с такова велико удивление на новоизлюпени, като че ли генетичната памет е непознато явление за нас. Но достатъчно е да обърнем поглед навътре в себе си, да изострим паметта си, да си припомним, че няма нищо ново под слънцето, и въображението ни само потича в желаната посока. Процесът на магнетично сливане с времето е пълен!

Вместо това ние сме щастливи, че ни има и че остаряваме с още една година…

(((((((((())))))))))

Тези и рой други мисли вълнуват човек при вида на

древната синагога долу,

в подножието. Части от нейната умело реставрирана мозайка украсяват всички туристически диплянки и справочници, рекламиращи крайбрежието на Мъртво море.

Местността се нарича Тел Горен.

Археолозите отнасят културния слой от разкопките към VІІ век преди новата ера – по времето на юдейския цар Ишаяху. Селището очевидно е разрушено през 586 година преди новата ера при вавилонското нашествие на цар Навуходоносор, когато е разрушен и Първият Храм – Соломоновият. При завръщането на евреите от вавилонски плен през V век преди новата ера селището отново е построено. По време на управлението на династията на хасмонеите през ІІ век преди новата ера тук се заселват есеи от секта, аналогична на сектата от Кумран. Йосиф Флавий описва трагично края им заедно със сикариите на Масада, по време на Юдейската война. При продължилата три години обсада на крепостта римляните унищожават селището и разполагат тук военната база на Първа кохорта.

Сега тази сгушена между каньона на Давид, минералните извори Ейн Геди и морето предпланинска местност е обект на усилени археологически разкопки. В момента, през зимата, когато не е толкова горещо, цяла армия от студенти и общи работници, живеещи във фургонен лагер, и на бригадирски начала, работят усилено.

В тази прекрасна синагога е открито едно от първите изображения на шестолъчната звезда, присъстваща днес на държавното знаме като герб и дала името на линейките и отделенията за спешна медицинска помощ „Маген Давид”. На мозаечния под има надпис на старинен иврит с цитат от Тора, геометрични фигури и дивни орнаменти на птици и цветя. Намереният богат ритуален инвентар днес е експонат на националния музей в Ерусалим.

Макар че това не е действаща синагога, мястото е много свято и се почита от уважаващите историята на страната си хора. Често евреи, дошли от чужбина макар и за кратък престой в Израел, не пропускат случая да дойдат и да се заредят духовно. Понякога тук се извършва и традиционният обряд „бармицва”. В християнството той се нарича „кръщение”*. В юдаизма, при навършване на 13 години на момчетата и 12 години на момичетата, символично се прави „въвеждане във вярата”. Целта и в двете вероизповедания е една и съща – младият човек да получи духовно покровителство и помощ от Всевишния.

О, времена, о, нрави! Тук, както и навсякъде по тази библейска земя, времето е оставило загадъчни следи от минали епохи, религии и хора, а ние днешното най-ново поколение, трябва само старателно да разшифроваме древните послания преди да продължим напред в неизвестното бъдеще.

((((((((((()))))))))))

Неусетно екскурзията ми приближава своята втора част и гвоздеят на програмата е екстремално

сафари с джип в пустинята

Наистина, преживяване не за хора със слаби сърца, а за романтици и търсачи на силни усещания.

Днес трудно ще се намери опитен турист, решен на поход в Юдейската пустиня. За болшинството израелци тези хълмове и оврази са просто екзотичен пейзаж, на който могат да се любуват от шосето на път за луксозните курорти по крайбрежието на соленото море. А тук има много удивителни библейски места. Например, далеч пред нас, в самото сърце на пустинята се издига високият хълм Мунтар. Именно от него в древността, на Съдния ден (Деня на прошката), пускали в пустинята козела за опрощаване. На него били натоварени всички грехове на народа. Впрочем според обичая на този ден богомолците донасяли в Ерусалимския храм два козела за жертвоприношение и избирали по жребий кой от тях да пратят на жертвеника и кой да изгонят в пустинята. Явно още тогава те усещали в тези безжизнени скали божественото присъствие, иначе защо трябвало под палещите лъчи на слънцето да водят именно тук козела, вместо да го пуснат на свобода в което и да е друго удобно място.

В наши дни наистина най-добрият начин

да се запознаем с Юдейската пустиня

е да я покорим на джип с придавка 4Х4. Пеша е невъзможно да се преброди – разстоянията са големи и съвсем не безопасни. Редките грунтови пътища са максималният лукс за автомобилиста. Затова и истинска награда за смелчаците са откриващите се удивително красиви пейзажи, непосредственото наблюдение на живота на обитателите на пустинята и преди всичко усещането за съприкосновение с божествеността.

Що е то каменна пустиня? Едва ли някой е в състояние да даде еднозначен отговор. Само безжизнено необитаемо пространство ли е тя или огромен свят, живеещ свой, само нему понятен живот.

Квадратният стабилен джип Nisan Pathfinder свърна от магистралата. Тясното шосе скоро свърши и от страничен наблюдател на това природно чудо, аз се превърнах в жив участник в най-авантюристичната четиричасова екстремност.

Проточиха се кози пътеки, пресъхнали русла на ручеи, стръмни оврази и камъни, камъни, камъни… Няколко пъти на далечния хълм като на филмова лента се отпечатваше идилична картина: скали, стадо камили и самотен бедуин. Той седи и замислено гледа в далечината, Не бърза като нас, не закъснява за никъде, напротив – седи, медитира и се слива с вечността.

„Тежко ли е да се пътува из пустинята?” – попитахме водача в началото и не получихме отговор, а само многозначителната усмивка на човек, умеещ да разбира езика и, да чува свойствените само за нея звуци и да и предава флуиди мисли, като ехо от своето сърце. Но аз имам отговор на въпроса, получен от няколкото пътувания в Негев и Арава. Просто трябва да се свикне с пустинята, да се проникне в характера на необикновения ландшафт. А той наистина поднася по различен начин нови и нови сюрпризи: ту трасето ни пресича, без да се огледа, самотен чакал, ту се налага буквално да се скача от един камък на друг или, след умопомрачителен наклон, да се форсират стръмните пропасти… Впрочем най-лесно е да се движиш по руслото на пресъхнала река. Тя е като булевард, но много за кратко, Достигнал до някой от сухите водопади, попадаш в тупик или изведнъж се оказваш сред безобидни подивели камили. Бедуините не убиват остарелите и негодни вече за работа животни – просто ги пускат на свобода. При целия привиден покой на пустинята, виждаш постоянно менящи се пейзажи, поразен си от неизразимо усещане, когато се изменя състава на въздуха, живееш с едно непрекъснато чувство за движение, проникващо в дълбините на организма ти, и сам не усещаш промените, ставащи в собственото ти съзнание.

Още тук, на подстъпите,

пустинята

ми се стори сива и спекла се от жегата на вечното лято, изглеждаща като пепелна, покрита с пропукана кора от тънка почва, дотолкова изсъхнала, че даже ти се стяга кожата, когато я гледаш. Очаквах всичко наоколо да бъде унило и съответстващо и по цвят. Но не! Пейзажът беше строг, но не и еднообразен: скали и зъбери; плитки и дълбоки гънки, нарези на склоновете; внезапни резки пропасти и неоправдано живописни грамади. Трябва малко време, за да се вникне в тази уникалност. Загледаш ли се даже само за минута в преплуващите в пространството край теб форми, асоциативното ти въображение те отнася в друг свят. Подсказва ти най-невероятната скулптура, която може да роди само природата. И не ти е ясно дали дъждовете, ветровете и пясъчните наноси са измили и продухали тези фигури с древни лица, или гигантски майстор е работил тук без отдих. Отгатват се контурите на странници пророци, на вечните отшелници мъдреци. Това са вкаменените духове на пустинята. Аз предварително знаех, че тя притежава особена, мистична власт над човека и че пред нея е невъзможно да се устои. Тя те привлича и те всмуква, особено когато долови, че искаш да я разгадаеш.

Но човешкото любопитство е безгранично. За преоткриването на една от най-древните и тайни ни помогна водачът. Спряхме за първа почивка и се разходихме до най-близката каменна грамада – сива, безлична скала, където бяхме посъветвани като фокусници да полеем с бутилка минерална вода повърхността и после да наблюдаваме резултата. И той не закъсня – след броени минути, при втората поливка мъхът цъфна. Ситни бели цветчета разтвориха миниатюрни листенца и от сива, скалата се премени с белоснежна покривка. Така е с всичко в дъждовния сезон.

Ето например в подножието на онзи тесен висок хълм ясно личи коритото на пресъхнала рекичка със заоблени камъчета по дъното. В мига, в който завали първият дъжд и бурни потоци се понесат от планините, прокарвайки си път, те ще напълнят с вода този овраг, рекичката ще оживее, весело ще зашуми и ще потече надолу. А когато се случат наводнения, гигантски поток бушуваща черна вода ще се носи с огромна сила и ще смива по пътя си каменните грамади, ще променя ландшафта на урвите. Водата пробужда спящия живот в пустинята и обикновените, отдалеч с нищо неотличаващи се солени локви и езерца, заблестяват с ярки цветове – от пурпурно до свежозелено. Там са миниатюрните лишеи и мъхове, появили се незнайно откъде и облекли в миг сивите безлични скали с празнични одежди. Земята е разрязана от причудливи бръчки–рани и по нея текат множество ручейчета с някакъв странен, тревожещ, тъмновинен цвят. След дъжд почвата става рохкава, нежна и мека, набъбнала от плътния мъх като скъп килим.

Този съвършено различен вид на пустинята в оскъдната дъждовна зима ми е пределно познат от друго мое пътуване в Негев – също каменна и не по-малко омагьосваща пустиня.

Но сега е краят на декември. Дъждовете още не са рукнали и пустинята пламти в късния следобед под лъчите на загасващото слънце. Още е далеч нощта, когато, отдала топлината си, тя ще трепери от студ. Нейното безмълвие е смущавано само от безпътния вятър и той е достатъчен, за да се превърне тя в цяла вселена, пълна с мелодични звуци и шумове. Всеки порив на вятъра се утроява и естествената акустика го препраща много надалеч. Нямото мълчание в тихо време, абсолютната статика и жежкото слънце те карат да възприемаш пустинята като място, където времето спира и властва пълното безвремие на вечността.

Понякога се разразяват пясъчни бури и тогава на разстояние една протегната ръка нищо не може да се различи. Но това е рядко. Най-често въздухът над скалите е като кристален, наситен с много кислород, а небето е съвършено синьо. Пред залез линията на хоризонта потрепва в розова пелена и постепенно червена паяжина покрива половината небе.

(((((((((())))))))))

А какво се случи в този ясен декемврийски ден с моята малка група?

След тричасово упорито препускане и катерене по пропастите, интензивно люлеене и подхвърляне по козите пътеки и когато си мислихме, че вече няма останало здраво място по нас, внезапно дойде времето за заслужена почивка.

Издръжливият джип също се нуждаеше от релаксация. Инсталирахме се на тясното плато на един от колосите и зрелището от птичи поглед наистина беше величествено. Порази ме усещането за обема на откритото пространство тук, на ръба на тази гигантска купа с малко солена вода на дъното. Усетих собствената си беззащитност сред топлите скали с телесен цвят. Наистина пустинята е място, където усещането за човешка слабост пред силите на природата се изостря до предел.

Вероятно прочел плъзналия страх в душите ни или защото в програмата му е включено неотменното гостоприемство, водачът ни бързо разтвори комплект сгъваеми маса и столове. После сложи покривка, термоси с кафе, напитки, почерпки и с широк жест ни покани. В следващия момент, още не успели да отпочинем и се подкрепим, от нищото пред нас се материализираха една висока

едногърба камила и нейният водач

бедуин. Бяхме много приятно изненадани! Нима е възможно в тази абсолютна пустош, тук, на покрива на небето, да срещнем такова мило, меко, рунесто, добродушно животно с големи бърни и неизменна усмивка. Почерпката мигновено потъна в голямата паст, а собственикът и се учуди на нашата дружелюбност към нея. И за да заслужи подобно уважение и към собствената си персона, той запя. Заизвива тънки, йероглифни, протяжни звуци, които отлично хармонираха с природата наоколо. Така заслушани, ние постепенно се отпуснахме, захласнати, и престанахме да усещаме времето. Духовно се сляхме с него – изконният жител и господар на пустинята.

За него не беше важно, че днес е последният ден от една отминаваща вече, тежка и усилна година и че от утре всички неусетно щяхме да прекрачим в предстоящата, вероятно също така тежка и усилна година. Той не живееше по законите на нашия календар и не знаеше, че само след броени часове ще остарее с още една година. За него времето беше вечност и затова сега така вдъхновено пееше и се опиваше от мелодията. Просто мигът беше спрял – чудесен!

И точно в този момент се случи невероятното. Явно, пустинята усети отслабналото ни внимание към нея и незнайно откъде ни тласна вятър – отначало лек, а после свистящ. Изви се тънка вихрушка и поднесе към нас фин пясък и прах. За миг кафе и маса се преобърнаха като играчки на вятъра и разбрахме, че сме застигнати от пустинна буря – усещане изненадващо и абсолютно нездравословно. Топлият вятър духаше все по-силно и пясъкът се опитваше да проникне даже и под спуснатите ни клепачи. Вероятно така е само с човешките клепачи, понеже камилата, както ми се стори, ни поглеждаше през полуспуснатите си дълги ресници и ехидно се усмихваше.

След известно време поривите намаляха и вятърът отслабна. Явно ни подмина епицентърът на вихрушката. Отново се възцари спокойствие и слънцето ни се усмихна, обаче ние вече не бяхме същите – получихме си урока.

Но най-любопитното беше, че камилата и бедуина с прекъснатата песен бяха изчезнали безследно. Имаше ли ги наистина, или бяха плод на нашата колективна халюцинация, никой не разбра. Жалко, че бедуинът не можа да получи дребните монети, които заслужаваше за удоволствието. А дали и срещата не беше част от общия сценарий?

После водачът ни предупреди, че тази минибуря е предвестник на влошаващото се време, и екстремалното ни пътуване продължи към финалната посока. Отново се заредиха канари и долове а след миг в далечината се провидя високото плато на кибуца с нашите бунгала и чаровната ботаническа градина. Денят преваляше, слънцето бързо се скри зад точно тези канари, които ние бяхме покорявали цял ден, а пред нас зейна пропаст – минимален проблем за якия ни джип.

Това е каньонът, непосредствено граничещ с платото на Ейн Геди, който се нарича

Нахал Аругот – потокът на цветните градини

Това е названието му на иврит, а на арабски е Нахал Борек – потокът спирала. Уви, времето и силите не ни достигнаха, за да го покорим. По описанията на всезнаещия водач, двете названия много точно отговарят на истината. Долината като свредел, с въртеливо спираловидно движение се вдълбава в гънките на планината. Там, някъде в дъното, наистина извира поток, има буйна зеленина, цъфтят цветя и храсти и е също такова райско кътче като Нахал Давид. Но ние тук, на изхода, видяхме само коритото на пресъхнала река с обли сиви камъчета, верен признак, че е текла вода. Всъщност от близката табела разбираме, че мястото не е съвсем безопасно. При редките, но поройни дъждове през зимата, оттук се стичат бурни води, влачат канари и камъни и изтичат в морето.

Но не и сега! Вечерта настъпва тихо и благо, препълнената с впечатления душа търси вече покой и е напълно готова да прекрачи в идната година с радост и широко отворена към света. Добре е, че ме има на този свят, че живея активно и че съм щастлива от това.

Продължението:

В Юдея, край соленото море (Израел) (6): Масада

Автор: Галина Тодорова

Снимки: авторът

*Без да го твърдя, т.к. и аз не съм запознат, подозирам, че по-правилната аналогия все пак за „конфирмацията“ при католиците или „абитуриентски бал“ при българите – бел.Ст.

Други разкази свързани с Израел – на картата:

Израел

Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

PDF24    Изпрати пътеписа като PDF   


No responses yet

Leave a Reply


Switch to mobile version