май 30 2014

На Северозапад, малко встрани (България)

Малко следизборно днес Теодора ще ни води из Северозападна България. Приятно четене:

На Северозапад, малко встрани

Започвам с уговорката, че в разказа е вложен личен поглед и емоция с желание да предизвика интерес и съпричастност в пътуването. Сложила съм линкове към информация за някои места, където може да се видят исторически и географски справки.

Детството ми премина в северозападния край на България. Краещник, който сега стои някак в страни, оставен и обрулен, тих и изумруденозелен. Израснах сред хора, за които външен човек винаги се чуди – дали ще скочат да му шибнат един пес`ник или ще го прегърнат с думите „Па ти си много дОбър човек, бе!”, чиято обич е бурна, та чак болезнена – „щи изедем дробчето” примерно, е израз на любов. Там практичното, романтиката, приказното са невероятна смес , достойна за шекспировото Плам, пламти! Котел бълбукай, адска смес, мехури пукай!

(Северозападните територии са страхотен и неизследван край, от който би изляза книга поне два пръста дебела 🙂 )

И като оставим лиричното начало да даде нужната лирична настройка, ще се качим на колата и направо към Северозападна България. Слизаме от магистралата и покрай Ботевград влизаме в този край към бастиона

Мездра

Още неокопитили се от високоскоростния път, попадаме на шосе като летищна писта. За нея мама и тате са ми казвали, че Тодор Живков наредил да се ушири пътя, за да може да си ходи със самолет от София в Правец, родното му място. Едва на големи години, ме осветлиха (не мама и тате), че подобни пътни съоръжения има и на други места, където другаря не е роден. Тази отсечка е и наситена с много тежкотоварни камиони, пътуващи от и към Европа. В тяхна чест край пътя са застанали местни хубавици – в някои участъци имаше по 5-6 през 50тина метра. Махаха за привет или си се разхождаха, знам ли. Полиция нямаше.

В Мездра вече не произвеждат бира, но пък имат възстановена крепост над реката и други неща. Все пак е малък градец, а ние търсим сърцето на областта.

Във Враца ни посреща път, който ми е близък и познат като роднина. Преди 30тина години, когато мама и тате ни водеха на море, всяко лято опознавахме дупките, гърбиците. А веднъж заседнахме под единия мост на изхода – беше валяло и имаше огромна локва. Та шосето си е все същото – не е мръднало, консервирало всичките си дупки – ни по-широки (все пак кърпят го тук-там), ни по-малко. Пак беше валяло и ужасно забавен ни се видя слалома между локвите с непознати дълбочини. Нататък пътуваме и планината от едната ни страна е силно зелена, висока, нагъната. Белее се един манастир сред дърветата, в подножието – орехови гори. Тревата буйна, сочна, лъскава от скорошните дъждове. Викам – бе потупай джи пи ес-а, да не се е объркал нещо и да ни е прехвърлил към Ирландия. Не – табела сочи, че минаваме покрай село Краводер.

Селата тук са дълги или широки

Стабилни къщи, дворове. Сега повечето от тях са изоставени, с тъмни прозорци без стъкла, заковани врати и без огради.

Северозападна България Северозападна България

Минаваме през

Ерден

селото се простира покрай река Огоста, която въпреки дъждовете, кротко си се лее в коритото. Виждаме селското футболно игрище. Я, зяпна единия от нас – футболист –полупрофесионалист – оградено, поддържана тревата, че и съблекални! Оказва се, че и спортен отбор си има. Всичкото това, разбрахме по-късно,било благодарение на добър спонсор-местен предприемач. Центърът на селото явно е обновен, чистичък, подреден. Над него се извисява солидна бяла сграда, събрала Пощата, Кметството, Читалището – накратко: ПеКаЧе-то, гръбнакът на всяко българско село. Има и чешма с бистра изворна вода, която си била от край време. Тази чешма хората в селото си я пазят, оправят и стълбите, поддържат и облицовката. Защото водата и е най-вкусната. Селото е получило името си от Ердан войвода, който намерил героична смърт в тукашното землище.

Дали защото са празници или е пролетно време – виждаме доста хора седнали на кафе в две-три заведения.

село Ерден село Ерден село Ерден село Ерден

село Ерден

Има и такива къщи

село Ерден село Ерден

село Ерден

Тази къща е имала двор със зеленчукова градина и семейство

село Ерден

Има надежда

село Ерден село Ерден

село Ерден

Тук е имало животновъдство и земеделие

село Ерден

от кухнята на Северозапада – комбус

Продължаваме нататък към вечерята и почивката, защото имаме три дни и поне три града да обиколим, а времето е малко. Първото, което сме си харесали е Белоградчишката крепост и Белоградчишките скали.

Напускаме базовия лагер рано сутринта на следващия ден – към 10 – още слънце не изгряло. Сумрачно време, чист въздух. Бе, сигурни ли сте, че не сме ако не в Ирландия, то някъде на Албиона? Не, у Българско сме си. Пролетно време, дъждовно малко. Пътуваме покрай прогизнали от дъждовете ниви, хора по селата няма, въпреки празниците. Или са се скрили по къщите, но само тук-там кола и тук-там баба или дядо. Няма ни деца, ни кокошки по улиците. В този край няма много работа. По младите са някъде по чужбина, а по старите се крият, щото много се краде.

В

Габровница,

като дават рентите и бабите си прибират олиото, има едни хора дето стоят с тях и чакат, броят. Тръгва си бабичката и си носи каквото са дали, а айдуците викат – щом ти имаш, значи и я ше имам. И по тъмницата минат, та оберат, а бабичките остават без олио. Така разказват местните. И не само за Габровница. И чакащите с бабите умишлено не ги уточнявам, щото ще се получи обида на база произход.

Габровница

дъждът и нивите

Габровница

река след дъжд

Стигаме

Белоградчишкото плато,

скалите са изумителни. А още не сме стигнали до горе, където природата е оставила своя шедьовър. Гледаш път, дървета, къщи и насред тях – една канара – огромна, толкова естествено извисяваща се, че сякаш не стои на земята, а плува във въздуха.

Белоградчишки скали

Наближаваме града, животът като че ли блика – много хора вървят наляво-надясно из улиците, носят хляб, бира, просто пият кафе или каквото там си правят. Все едно театрален декор е пред погледа след тихите села, през които преминахме. Табели за туристите има и спокойно намираме

Белоградичшката крепост

Не знам как или кога, но грижа се е ляла. Има паркинг, а по-късно установихме, че има и обществена ЧИСТА тоалетна. Сувенири се продават, магнитчета, книжки и пътеводители за природния и човешки феномен, мед, картини, дори агнешки кожи. На фона на ниските цени из цялата област, етикетите пред портите на крепостта са стряскащо адекватни на световната инфлация – ден година храни.

Купихме си билети и книжки със Стоте национални туристически обекта. Въпреки негативизма към тях, който ги направи по-малко популярни, смятам, че са много находчива идея на Български Туристически Съюз. Децата ми са много въодушевени да получат печат, марка, спомнят си за всяко място и определено се вълнуват от идеята за значката.

Крепост Белоградчик, 3900, България

Влизаме в цитаделата и се удивляваме на прекрасните умове на нейните строители. Така красиво, така непринудено построена заедно със скалите, че все едно си е израснала свободно. Вероятно парите за възстановяване или човешките ресурси са стигнали до тук, защото информационните табели са от време „оно“ или на такива приличат. Нищо съществено за крепостта няма написано по тях, купихме си пътеводител, за да разберем. Екскурзовод може и да има, но ние не разбрахме. Не попитахме изрично, очевидно и ние сме пишман туристи. Билетите са нормални, дори евтини – 5 лв за възрастен, 2-3 лв за деца, учащи и тн. Туристи имаше много. Но всички вървяхме леко неориентирани зад стените, с една обща и ясна цел – да се качим най-отгоре.

Белоградчишка крепост, Белоградчик Белоградчишка крепост, Белоградчик Белоградчишка крепост, Белоградчик Белоградчишка крепост, Белоградчик Белоградчишка крепост, Белоградчик Белоградчишка крепост, Белоградчик Белоградчишка крепост, Белоградчик Белоградчишка крепост, Белоградчик Белоградчишка крепост, Белоградчик

Белоградчишка крепост, Белоградчик

към най-горе

Белоградчишка крепост, Белоградчик Белоградчишка крепост, Белоградчик Белоградчишка крепост, Белоградчик Белоградчишка крепост, Белоградчик Белоградчишка крепост, Белоградчик

Белоградчишка крепост, Белоградчик

грижата малко се е затруднила

Белоградчишка крепост, Белоградчик

Минали сме през първата порта и отиваме към втората – към сърцето на крепостта. Тревата е яркозелена, скалите сякаш ще оживеят. Въздухът – чист, кристален, все едно сме в друго измерение. Опитвам се да си представя как вместо моя крак на земята стъпва войнишки ботуш или някой знатен пантоф. Усещането е силно – аха да се размести времето. Отивам най-горе, от където мога да видя

всяка легендарна фигура – Ученичката, Мадоната, Сватбарите, Хайдут Велко

Легендата за Мадоната е най-разтърсваща и най-известна. Една прекрасна монахиня, чието име може да е било Ангелина, Витиния или Валентина, живеела високо зад манастирски стени. Видял я някой си Антонио, знатен римлянин и любовта възтържествувала. Когато от килията на красивата Валентина се чул детски плач, останалите божи невести били ужасени. Събрали се сестрите, повикали и монаси и изгонили красавицата. Тя се молела и плачела, но божествената милост не озарила сърцата на слугите му. Вместо това паднал гръм и всички станали на камък – монасите, младата майка с детето в ръце, дори Антонио, който идвал към манастирските порти, за да вземе любимата си.

Красиви истории, нежни и трагични.

Постепенно децата с нас поеха вълшебството на мястото и поискаха да продължат. За разлика от възрастните, те не мирясват пред удивителните места, напротив, имат желание да изразят целия си бесен възторг наобратно.

Навън се върнахме в 4ти май 2014 година. Преди да продължим, естествено минахме през санитарните помещения. И ме удиви не толкова чистотата, колкото човекът, който се грижеше за обекта. Този човек беше разговорлив, умиротворен някак и дори усмихнат. Не усетих ни грам недоволство у него. Както казах, в този край работата е малко и тук-там може да се види човек, който е истински щастлив, че може да си заработи заплата.

На тръгване минаваме покрай табела за

пещера Магурата –

плавен ляв завой и сме на път. Минаваме през няколко по-малки села, няма жив човек да се покаже. Ето защо се изумяваме, когато на един селски площад съзираме духова музика, малко спретнато хорце и двама оператори. Два метра по-нататък виждаме прясно залепени политически афиши – предизборната кампания е отпочнала. Скептицизмът на малкото присъстващи от местните е осезаем дори за преминаваща кола.

Стигаме до пещерата. Точно до паркинга стои изоставен ресторант-мотел. Едно време е бил голяма работа, но сега – вехта. Остатък от някогашни носталгии. Купуваме си билети и изчакваме влизането – входа се отваря на всеки кръгъл час. Групата е голяма, ние заставаме най-отпред, за да слушаме беседата. Доплаща се 1 лв за нея. Смятам, че ще е интересна, защото в Магура има скални рисунки, прилепи, 20 метров сталактон, пенливо вино, Изгубен град и какво ли още не. Пещерата е на 15 милиона години!

пещера Магурата

(http://bulgariatravel.org/bg/object/32/magurata_peshtera)

Влизаме. Вътре е 12 градуса целогодишно, приятно е, пътеката е широка и хлъзгава – като в пещера. И тук се почна. Вървим, екскурзовода говори съвсем пестеливо – показва ни най-важните забележителности с по няколко думи. Информация за пещерата – четем си в интернет. Групата е голяма и се точи като връв. Последните надали са разбрали нещо. Сетих се за Ягодинската пещера – там събират малки групи, започват да разказват още преди да влезеш и спират чак след като си стигнал дневна светлина. И така го правят, че все едно търчим след Жул Верн към Центъра на Земята. Сетих се и за водача от Съева дупка, който ме уговори да сляза по чехли на токчета и направи прехода вълшебен като приказка. Тук е разходка в запустяла градската градина, само че по сумрак. Лампите са разположени ниско и служат само да ослепят погледа, за да не видиш нищо. Питам гида, няма ли малко да се пооправи тая работа – ми няма. Тука, знаете как е в нашия край. Има някакви изкуствени езерца насред пещарата -питаме защо са – за декорация. Шампанското и прилепите са скрити в зала зад изкуствена стена, показаха ни я (стената, не залата). Скалните рисунки са в други разклонения, но там не се ходи, имало много специални условия, допълнителна такса и прочее. Това защо не ни го казват като си купуваме билетите – ми защото не го казват. Разбира се, признавам, има места, които трябва да се опазят от масовия туризъм, но по-достъпните биха могли да са интригуващи. Децата ми какво ще запомнят от Магурата? Дборонамереността на екскурзовода, чиято беседа някак не му се получава?

Е, ще помним Изгубеният град, който изглеждаше вълшебен. За дъщеря ми измислих принцеса и лош магьосник, с надеждата, че ще запомни мястото.

пещера Магурата

Излизаме от пещерата – на 2 километра поне от входа. За изморените туристи има влакче, което да им помогне с прехода надолу (купува се билетче).

Междувременно пак беше почнало да вали, та се отказахме от Бабини Видини Кули. За утешение, решихме да си купим вино от

село Рабиша – където е изба Магурата

Поне на две места имаше фирмени магазини. Спираме пред единия, влизам право в обикновен хранителен магазин, задръстен от лимонада и хляб. А виното? Ето, там – продавачка ми посочва десетина бутилки наредени над рафтовете с прах за пране. Жената е добра търговка, все пак. За жалост, дистрибуция из страната няма (така ни обясни), но пък ако и се обадим, праща по куриер. Купихме каквото харесахме и вечерта установихме – виното наистина е пивко. (http://www.magurawinery.bg/about.htm)

село Рабиша

стара изоставена красавица от белоградчишко

Следващият ден посветихме на

Монтана и крепостта Монтанезиум

http://bulgariatravel.org/bg/object/109/Antichna_krepost_Montana

Мястото е особено, защото още трибалите са имали светилище наблизо – в историческия музей на градчето се пази плоча с Тракийския конник, скулптори на Дионис и много други. По-късно значението на Светилището оценяват римляни и почитат Диана, богинята покровителка на града, славяните го предават на своите идоли и тн. Реката е била наречена Свещена – Аугустос и днешното и име Огоста пази първоначалното си значение. Първоначално крепостта е военна – има останки от стражева кула. Към нея са построени по някое време жилищни сгради, в чийто основи са намерени ценни предмети. Цитаделата придала на селището сила и то било мощен икономически център в древността, за разлика от днес. Икономиката на съвременния град не подпомага твърде брутния продукт на страната, да не говорим за безработицата. Както целия Северозапад, тук няма много европейски проекти, няма развитие, хората седят и чакат помощ. В нашата страна не сме научени да бъдем инициативни.

Кастра ад Монтанезиум

е възстановена с европейски пари, обаче. (има надежда). Разположена е на хълм, точно под онзи язовир, залял землищата на три села с обещанието да полива нивите от Враца до Видин. От двайсет години насам (без да броим другите 20, необходими за строежа), това обещание е неизпълнено. Стената се охранява от жандармерия, защото ако нещо стане (недайБоже), град Монтана ще пристане на Черноморието. В момента големият язовир Огоста се ползва за малък ВЕЦ както и за уж промишлен риболов, но местните не са наясно с последното. Т.е. тази забележителност с 40 годишна история тепърва ще се разработва.

крепостта Монтанезиум крепостта Монтанезиум

Недалеч е и мястото, от където е даден сигналът за Септемврийското въстание http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%B5%D0%BF%D1%82%D0%B5%D0%BC%D0%B2%D1%80%D0%B8%D0%B9%D1%81%D0%BA%D0%BE_%D0%B2%D1%8A%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D0%B5, претворено в стиховете на Гео Милев. В годините на соца, там е изградена „Петолъчката“ – монтанчани така наричали паметника. Разположен над града, с прекрасно дълго стълбище и тревни алеи, партийното ръководство го ползвало активно за политически тържества, а хората за разходки. Точно до него имало луксозни ресторант и снек-бар, наречени „Диана“. От тях са останали паркинг, обрасъл с храсталак и плочките от подовете на кухненските помещения.

Слизаме по буренясалото стълбище през парка изграден на хълма. Минаваме покрай паметника на Септемврийците, от червен камък. Нарисуван с графити и повредена горна част. Историята си прибира безславно идолите с глинени крака, колкото и да са трагични, но пази крепостите с истинско значение – Кастра сияе, а Петолъчката е потънала в храсти. По алеите на градината преди е имало бронзови скулптори, а днес – виждаме частни застроени имоти. Голямата изложбена зала, мастодонт на социалистическата архитектура е разделена между заведение за хранене и автосервиз. Толкова и за културата.

Септемврийско въстание, Монтана Септемврийско въстание, Монтана

Септемврийско въстание, Монтана

алеята към луксозните ресторант и снек бар Диана

Септемврийско въстание, Монтана

остатъци от историята

Септемврийско въстание, Монтана

паметник на Септемврийците

ПП. В комплекса имаше информационен център, но не работеше. Почивните дни са за почивка, не за туризъм.

Напускаме града, без да го разгледаме, защото е разкопан кажи-речи из основи – сменят водопроводи. Въпреки това, той, както и целия край е благодатно място за познание. Да споменем Леденика, Околчица, Берковица, манастири няколко, Радецки… Би трябвало да се поучим от гърците и другите ни съседски държави, които от два камъка правят важен за посещение обект. И на фона на политическите избори, на проблемите в образованието и здравеопазването (и ред други), културата ни е станала едно странично занимание. А имаме такава нужда, щото иначе се концентрираме в ежедневието и грам вдъхновение нямаме.

Предстои ни кратка почивка и оставяме Северозапада на надеждата, струяща от Дунав мост 2, надеждата за бъдещи инвестиции и с пожеланието екскурзоводите да правят интересни беседи.

Автор: Теодора Миткова

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Другата България – на картата:

Другата България
www.pdf24.org    Изпрати пътеписа като PDF   


6 коментара

6 коментара to “На Северозапад, малко встрани (България)”

  1. Лилия Иванова каза:

    Много тъжно ми стана…
    Пазя детски спомени за големите и богати села в района и за трудолюбивите усмихнати хора с изразителен говор. Когато ни канеха на „сбор“, за мен беше истинско чудо да видя пеещо петле не на картинка, да пипна бяла козичка.
    Преди няколко години, когато Белоградчишките скали бяха номинирани за ново чудо на света, отидохме да ги видим. Имаше много туристи. Вечерта по една телевизия показаха репортаж за скалите и казаха, че местните наричали туристите „навлеци“, които им правели опашки по магазините, паркирали им пред къщите…
    Беше дивна пролет, с аромат на люляк и пърхащи пеперуди и тъжно, тъжно от обезлюдените ограбени села.
    Дали ще се промени скоро нещо… питам и отговор не чакам.

  2. Стойчо каза:

    Това с „навлеците“, „софиянците“ и „почиващите“ е основната причина за развитито на туризма в … северна Гърция

  3. Ох, тъжно, но и сладко. Трябва да се преодолее обезвереността, да се поучим от някои неща, да обърнем внимание на други, да си припомним трети.
    Толкова красота, толкова потенциал има в онзи край и не само.
    Тук-там има проблясък, има надежда, а тя е свята и умира последна, нали?
    Колкото до туристите – магарешка работа си е туризмЪТ. Хем много носи и работа върши, хем тъпче тревата и пасе гергините. За това – хубави пътища трябва да му се направят. Искрено си го пожелавам. И ще стане.

  4. Vili каза:

    Е кЪк можа да го напишеш така ‘убаво бе, Теди! …сЪга носталгията тегне нади назе, ма нема к’во! 😉
    Браво, много хубаво, благодаря ти за удоволствието 🙂

  5. Заповедай Вили, от сЪрце ми паднА. Нема к`во, ше си го носиме кръсто.
    И още ми се иска да разкажа. 🙂
    Давай ти сега.

  6. наталия каза:

    Много хубаво разказано. Може би при следващото връщане в България ще посетим този край…

Leave a Reply